Рьоне Госини
Щуротиите на малкия Никола` (13)

Семейният обяд

Днес е щур ден! Рожденият ден на баба, която е майка на моята майка, и всяка година за рождения ден на баба семейството се събира в един ресторант за обяд и се забавляваме здравата.

Когато татко, мама и аз пристигнахме в ресторанта, всичко живо вече беше там. Имаше голяма маса насред ресторанта, с цветя отгоре й и роднините наоколо, а те викаха, смееха се и ни поздравяваха с „добър ден“. Другите клиенти на ресторанта не викаха, но пък се смееха.

Отидохме да целунем баба, която седеше в дъното на масата, и татко й каза:

— С всяка изминала година се подмладявате, мамо.

И баба му отвърна:

— Затова пък вие, зетко, имате уморен вид, трябва да внимавате.

Освен това там беше и чичо Йожен, татковият брат, който е дебел, червендалест и все се смее.

— Как я караш… нерез такъв? — обърна се той към татко и аз се разкикотих, понеже не я знаех тая смешка и ще я повторя на приятелчетата.

Много си го обичам чичо Йожен — той е страшно забавен, вечно разправя вицове. Жалкото обаче е, че вземе ли да ги разправя, мене ме карат да изляза. Там бяха и чичо Казимир, който никога не казва кой знае какво, и леля Матилд, дето все приказва, леля Дороте, която е най-старата и хока всичко живо; Мартин, която е братовчедката на мама и е адски хубава, и татко й го каза, а мама каза на Мартин, че е истина, но че трябвало да си смени фризьора, понеже водната й ондулация не струвала. Там бяха и чичо Силвен и леля Амели, която час по час боледува; прекарала е сума ти операции и все за тях разправя. Права е да разправя, понеже операциите са адски успешни — леля Амели изглежда наистина свежа. Освен това там бяха и моите братовчеди, дето не ги виждам често, защото живеят много далеч. Рош и Ламбер, които са мъничко по-малки от мен и досущ си приличат, понеже са родени в един и същи ден; сестра им Кларис, която на години е колкото мен и е със синя рокля, и братовчедът Елоа, който пък е мъничко по-голям от мен, не много обаче.

Всички възрастни ни погалиха по главите — Рош, Ламбер, Кларис, Елоа и мен. Казаха ни, че много сме пораснали, попитаха ни добре ли се учим в училище, колко прави 8 по 12 и чичо Йожен се поинтересува имам ли си гадже, и мама рече:

— Йожен, никога няма да се промените.

— Хубаво — каза баба, — да сядаме, че става късно.

Тогава всеки затърси къде да седне. Йожен каза, че ще настани всичко живо.

— Мартин — разпореди той, — ще седнете тук, до мен, Дороте — до брат ми…

Татко обаче го прекъсна, като заяви, че по този начин не било добре, той си мислел… Леля Дороте не остави татко да довърши, каза му, че не е любезен и не се виждали често, та можел да се насили да бъде учтив. Мартин се разхили, на татко обаче не му беше до смях; рече на чичо Йожен, че все трябвало да се покаже; баба забеляза, че добре се почвало, и един сервитьор, който изглеждаше по-главен от другите, се приближи до баба и каза, че ставало късно, и баба каза, че салонният управител бил прав и всичко живо да се настаняло, както дойде, и всичко живо седна, братовчедката Мартин до чичо Йожен, а леля Дороте до татко.

— Помислих си — каза салонният управител, — че може да сложим децата заедно в края на масата.

— Чудесна идея — одобри мама.

Кларис обаче се разплака и каза, че искала да остане с големите и с майка си и че трябвало да й се нареже месото, и че не било справедливо и щяла да се разболее. Всички други клиенти на ресторанта бяха престанали да се хранят и ни зяпаха. Салонният управител дотича, изглеждаше доста поизнервен.

— Моля ви се — каза той, — моля ви се.

Тогава всичко живо стана, за да направи място на Кларис до майка й, леля Амели. Когато си седна, всичко живо си беше сменило местата, освен чичо Йожен, който беше все така до Мартин, и татко, който беше между леля Дороте и леля Амели, която взе да му разправя за една ужасна операция.

Аз седях в дъното на масата до Рош, Ламбер и Елоа. Сервитьорите почнаха да носят стридите.

— За децата — каза леля Матилд — никакви стриди, само малко колбас.

— Че защо да няма стриди за мене? — развика се Елоа.

— Защото не ги обичаш, миличко — отвърна леля Матилд, която е майката на Елоа.

— Напротив, обичам ги! — закрещя Елоа. — Искам стриди!

Салонният управител се приближи, много изнервен, и леля Матилд каза:

— Дайте няколко стриди на малкия.

— Ама че възпитание — обади се леля Дороте.

Това хич не се хареса на леля Матилд.

— Скъпа ми Дороте — каза тя, — оставете ме да възпитавам детето си, както намеря за добре. Във всеки случай вие като стара мома нищо не разбирате от възпитание на деца.

Леля Дороте се разплака, рече, че никой не я обичал и била много нещастна, също като Анян в училище, като му кажат, че е любимец на учителката. Всички наставаха, за да утешават леля Дороте, а после салонният управител пристигна със сервитьорите, които мъкнеха цял куп стриди.

— Сядайте! — кресна салонният управител.

Семейството насяда и аз видях, че татко се беше опитал да си смени мястото, но не успя.

— Видя ли? — каза ми Елоа. — За мене има стриди.

Аз не казах нищо и се заех да си ям салама. Елоа пък си гледаше стридите, но не ги ядеше.

— Е, какво — попита леля Матилд, — няма ли да си ядеш стридите?

— Не — отсече Елоа.

— Виждаш ли, че мама беше права — каза леля Матилд, — ти не обичаш стриди.

— Я, обичам ги пък — изкрещя Елоа, — ама тия не са пресни!

— Хубаво извинение — забеляза леля Дороте.

— Това не е извинение — извика леля Матилд. — Щом малкият казва, че стридите не са пресни, значи не са пресни. Впрочем и аз намирам, че имат странен вкус!

Салонният управител пристигна, адски изнервен.

— Моля ви се — каза той, — моля ви се!

— Стридите ви не са пресни — заяви леля Матилд, — нали, Казимир?

— Да — отвърна чичо Казимир.

— Ето на̀, виждате ли? Той самичък го каза! — рече леля Матилд.

Салонният управител изпъшка и нареди да отнесат стридите, освен тези на леля Дороте.

След това поднесоха печеното; беше адски вкусно. Чичо Йожен разправяше вицове, само че много тихо, и братовчедката Мартин през цялото време се кикотеше. Докато си режеше месото, леля Амели говореше на татко и татко престана да се храни, а после се наложи леля Амели да стане, понеже на Рош и на Ламбер им прилоша.

— Тъй е то — рече леля Дороте, — като се тъпчат децата…

Салонният управител стоеше до нашата маса, изглеждаше зле и току си бършеше лицето с една кърпа.

Като дойде ред на десерта (сладкиш!), Елоа започна да ми разправя, че в неговото училище приятелите му били върхът, а пък той бил главатарят на бандата. Напуши ме смях, понеже моите приятелчета са по-готини от неговите — ами че те Алсест, Жофроа, Рюфюс, Йод и останалите не могат да се сравняват с приятелчетата на Елоа.

— Твоите приятели са жалки — тръснах на Елоа — и освен това аз също съм главатар на бандата, а ти си тъп.

Тогава се сбихме. Татко, мама и леля Матилд дойдоха да ни разтървават и после се спречкаха помежду си. Кларис ревна да плаче, всичко живо настава и крещеше, даже другите клиенти и салонният управител.

Като се прибрахме у дома, татко и мама не изглеждаха доволни.

Разбирам ги! Тъжно е, като си помисли човек, че сега ще трябва да чакаме цяла година до следващия семеен обяд…