Туве Янсон
Смъртта на физкултурата

Една пролет, точно когато дърветата в Камбре и околностите му започнаха да се разлистват, се случи нещо странно и трагично, което задълго разбуни духовете в мъжката класическа гимназия в града. В края на една работна седмица учителят по физкултура се обеси в гимнастическия салон. Портиерът го откри в събота вечерта. В долните класове часовете по физкултура временно бяха заменени с рисуване и последвалите ученически творения почти без изключение се отличаваха с крайно нездрави мотиви.

Денят на погребението бе обявен за неучебен. Според директора, не беше изключено злополучният инцидент да е свързан с един невзет изпит — този, който се изискваше, за да добиеш ценз за щатен преподавател по физкултура. Мнозина обаче клоняха към други версии, някои от които — свързани с плановете за изсичане на горичката на километър западно от училището. Малка, само хектар и половина, където физкултурникът водеше учениците си всяка неделя. Разправяше се, че именно той прерязал бодливата тел, ограждаща района — бяха я поставили от Хьогхус и ко, за да не правят хората поразии в гората, преди да бъде изсечена. Както и да е, общото мнение беше, че трагичната смърт на учителя е, меко казано, пресилена и всъщност съвсем ненужна постъпка.

В деня на погребението Анри Пиво и съпругата му Флоранс, наричана Фло, излязоха с колата от града. Бяха канени на вечеря у делови партньор на Анри от строителния бранш. Колоната от коли едва се влачеше и спираше за дълги интервали. Чакаха ги два часа път.

Когато Фло не беше в настроение, лицето й се изопваше, а очите й се окръгляха и ъгълчетата им видимо се извиваха надолу — Анри пускаше шеги за драматичната ококореност на Фло, като от антична мозайка. И оформената й в плътна прическа коса беше като от мозайка, само очилата не пасваха. Самият Анри бе надарен с приятна мъжествена външност, вдъхваща доверие, но леко неопределена — не се запомняше в подробности.

— Ох — обади се Фло, — пак спряхме. Ненавиждам задръстванията, има нещо унизително в тях, човек не се чувства свободен. Ако живеех в друг град, нямаше да имам нахалството да каня хората на вечеря. Можехме вместо това да отидем на погребението.

— Нали каза, че не е необходимо.

— Не е необходимо, дрън-дрън, човек какво ли не казва… А защо не покани и момчетата, нали и те ще трябва да вечерят? Забравила е, че имаме деца!

— Е нали щяха да ходят някъде да ритат! Пък и какво общо имат с гостуването ни у Никол?

— Анри, сам знаеш как се прави. Единият кани, за да може другият да откаже и после всички са доволни.

Колоната се раздвижи. След малко той рече:

— Не я харесваш.

— Срещали сме се само веднъж, у семейство Шатен. Нямам мнение.

Пейзажът наоколо беше равен и пустеещ, осеян с еднотипни групички разположени под ъгъл блокове и бензиностанции — редовните елементи, които се повтаряха като повтарян до втръсване светски разговор, еднакъв всеки път и без отличителни черти.

— Анри — каза тя.

— Да, скъпа.

— Просто си мисля за онова.

— Знам. Момчетата казаха ли нещо, питаха ли?

— Не.

— Но все пак знаят?

— Ама моля ти се, Анри, цялото училище знае… Тук изглежда ужасно. Къде са им сградите?

— Още не са започнали да строят, това е сечището.

— Сечище?

— Разчистили са част от гората.

Веднага се усети, че е подал грешната реплика и примирено зачака думите й за дърветата. После щеше да се наложи той да обяснява, че застрояването е неизбежно и прочее, че хората са по-важни от дърветата, станали са прекалено много и трябва да имат къде да живеят.

Но Фло мълчеше. Търкаше си очилата с края на полата и едва след десетина километра добави, че все пак е трябвало да отидат на погребението.

Той отвърна:

— Не ги познаваме. Никой няма да го е грижа дали сме там, или не.

— Анри, не се чувствам добре.

— Не можем да спрем точно тук. Много ли ти е зле? Нали не ти прилошава в кола?

— Взел ли си коняка?

— В жабката е.

Все същият обрулен пейзаж.

— Знаеш ли какво? — каза Фло. — Тази вечеря е напълно излишна.

Той се въоръжи с цялото си търпение и отвърна:

— Бъркаш. Не е. Щом работя с Мишел и сме канени на вечеря, не е излишно да идем и ти го знаеш.

— Така е, извинявай, извинявай. Вие просто си строите къщите.

— Фло, моля те. Опитай се да се държиш любезно тази вечер. За мен е важно.

— Разбира се. Вярно е. Ще се опитам.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Донякъде.

— Милинка Фло, не мисли за онова с… него. Такива неща се случват непрекъснато, за съжаление. Хората са прекалено слаби, не издържат, предават се. Но всичко продължава. Нали разбираш, животът си върви постарому. А след някоя и друга седмица ще дойде нов учител по физическо.

Тя се обърна рязко към мъжа си, към спокойния му профил, към всичко, което точно в този момент вярваше, че той представлява, и избухна:

— Нищо не е постарому! И той не беше слаб, никак даже, беше толкова силен, че не можа да го понесе! А ние не му помогнахме!

Най-накрая бяха стигнали до местност с красиви едноетажни къщи в покрайнините на града и слязоха от колата, Анри взе цветята и палтото й, каза:

— Хайде сега да се постараем, а? После ще се приберем и утре ще си отспиш до колкото часа искаш.

Къщата на Никол и Мишел беше архитектурен шедьовър, изискано бижу, в което никой елемент не пречеше на друг. В мислите на Фло изплува вернисаж, от който не е уместно да си тръгнеш, ако представяният художник те вижда. Никол приличаше на къщата си: голяма, прекрасна и някак недостъпна.

— Флоранс — рече тя, — мила, толкова се радвам, че Анри ви доведе. Мишел ще дойде малко по-късно. Обеща да се обади. Пак някаква от неговите ужасни конференции. През цялото време, през цялото време.

— Знам — каза Анри. — Разбирам. Business first!^[1] Колко красиво сте подредили масата, Никол. Идеално.

В края на вечерята Анри вдигна чашата си с допадащата на всички естественост, която толкова му се удаваше, благодари на домакинята и я сравни със скъпоценен камък в съвършена рамка, успя елегантно и същевременно забавно да вмъкне в тоста си риболовните излети с Мишел навремето и един напълно нов виц за строителния бранш, а за завършек цитира стихотворение за настъпващата пролет.

— Благодаря, скъпи приятели — каза Никол, — много благодаря. Мога само да кажа, че ми е изключително приятно да ми гостувате. А сега като че ли е време за по чаша кафе с коняк в дневната. С голямо нетърпение очаквам мнението на Флоранс за обзавеждането. Почакайте малко, само за момент, да включа прожекторите.

— Анри — прошепна Фло, — добре ли върви? Прекалено ли съм мълчалива?

— Добре върви. Всичко върви добре. Скъпа, помни, че това е важно за мен.

Тя се изплъзна от ръката му и каза:

— Знам, знам, ужасно важно. Вие строите големи къщи.

Никол се върна и обясни, че градината навън трябвало да се освети по-добре, но светлините още не били добре насочени. Да не се притеснявали, че влизат в стаята.

Фло попита:

— Какво влиза? Кога ще влезе?

— Колко приятно, колко приятно наистина — каза Анри. — Тук са се случили доста неща от последното ни идване!

През стъклото се виждаше квадрат от трева, озарен сякаш от бенгалски огньове и ограден от зид.

— Анри — прошепна Фло. — В джоба ти са…

Той й подаде тъмните очила.

Никол заговори за мосю Дешан, неговия едновременно оригинален и сдържан интериорен дизайн — скъпчия, но перфектен. Нищо дразнещо, всичко чисто, свободно от вещи и на мястото си.

— Вижте виолетовите и кафяви листа на люляците, мотивът се появява отново във фона. Умела изработка, нали? Особено увехналите цветя.

Фло почувства внезапно затруднение да концентрира погледа си, да следва прекалено бързото говорене на домакинята и попита предпазливо:

— Но защо правят мъртви цветя? И какво казахте, че се появява?

Никол се изсмя с високия си, ясен смях:

— Мъртви цветя? Но милинка, те навеждат на мисълта, че останалото е живо, разбира се! Нали ще пиете по един коняк?

— За мен не, благодаря. С колата съм.

— А вие, Флоранс? Един съвсем малък?

— Да, благодаря. Не е нужно да е малък — и добави бавно: — Де да разбирах само…

Анри я прекъсна:

— Колко жалко, че Мишел не можа да си дойде.

— Нали? Но обеща да се опита. Господи, колко са ми омръзнали служебните му задължения! Все конференции, та конференции…

— Разбира се, Никол. Познато ми е. Но Мишел е наясно с отговорността си.

Фло повтори:

— Де да разбирах защо. Защо го е направил…

— Фло — каза Анри, но тя избухна:

— Защо! Хората не се бесят ей така, без причина! — Изпразни чашата си и се втренчи в Никол. Никол сви рамене, хвърли бърз поглед към Анри и отвърна очи. — Извинявайте, но би трябвало да има начин да поговорим за това… да се опитаме да разберем какво се е случило с него, не е ли така? Какво е искал да каже с всичко, което каза онзи път, когато не го слушахме. Анри, ние не слушахме, а беше важно!

Никол си пое дълбоко въздух:

— Става въпрос за учителя по физкултура на децата, нали? Чух за него. Наистина тъжна история. Но нали сте го познавали съвсем бегло?

Фло не слушаше. Навела лице под тежката коса, тя се опитваше да си спомни:

— Беше нещо важно, от сорта, че всичко преминава покрай теб, защото ти не… Не, чакай малко. Той вярваше, че докато човек е жив, трябва винаги да… Че става прекалено късно? Анри? Какво беше толкова важно?

Анри се обърна към Никол и бързо поясни:

— Той обикаляше с една протестна петиция, нали знаете. И искаше родителите на учениците да я подпишат.

— А, от тези значи.

Фло се надигна и възкликна:

— А ние не я подписахме!

— Флоранс, скъпа приятелко, човек трябва да се пази от такива неща. Никога не се знае. Винаги целят нещо различно от онова, което заявяват, а после не можеш да се откачиш… Ние с Мишел сме далеч по-наясно, отколкото повечето хора. Нищо чудно да е свързано с политиката.

— Не. За една гора беше.

— Фло, скъпа, нищо общо нямаше.

Телефонът иззвъня и Никол рязко се изправи. Докато отсъстваше, Фло попита:

— Нищо общо с това, че се е обесил ли?

— Моля те, Фло, забрави. Не сега.

Домакинята им се върна.

— Грешен номер. Помислих, че е Мишел. Не сте си изпили кафето… Да ви долея ли топло?

— Кафето… — възкликна Анри. — Защо в днешно време не ползваме термоси! Спомням си колко приятно беше някога, когато с Мишел ходехме за риба…

— Как не е имало нищо общо? — настоя Фло.

— Нищо. Повярвай ми. Нищо. Никакво отношение към гората.

Никол отвори остъклените врати към градината. Беше започнало да ръми, едва доловимо. За момент тя се задържа на прага и задиша мекия, влажен нощен въздух. Искаше й се Мишел най-после да се прибере, за да помогне; копнееше деловите му партньори да не са все в комплект с такива съпруги; прекрасната висока Никол пламенно желаеше изграденото от нея спокойствие и удоволствие да бъдат оставени на мира, желаеше живот, колкото е възможно по-необезпокояван от всичко грозно и непонятно, което напираше отвън. Защо не можеха да говорят за нещо приятно, толкова лесно би било?

— Горите — рече тя и незабелязано отмести гарафата с коняк, — горите винаги са ме очаровали. Веднъж с Мишел прекарахме цяла седмица в Дания. Изумителни букаци! А и тогава беше пролет. Направо невероятно. Лири, какво ще кажете за една пура?

— Я виж ти, добрата стара марка, която пушехме с Мишел!

И двамата се усмихнаха.

— Знаете ли — каза Фло, — харесва ми миризмата на пури. Създава усещането, че нищо не е спешно.

— Напълно вярно — възкликна Никол благодарно. — Изобщо не като цигарите! Малко минерална вода?

— Не, благодаря.

Фло погледна красивата домакиня, толкова дружелюбна и обикновена изведнъж, почти срамежливо я докосна по ръката и й довери:

— Никол, дано ме разбирате, непрекъснато мисля за това. Имам усещането, че сме му навредили, като не подписахме.

Телефонът отново иззвъня и пак беше грешен номер. Никол се върна раздразнена.

— Флоранс, миличка — каза, — каква разлика щеше да има? Да, може би съвестта ви щеше да е по-спокойна сега. Но между другото, някой път замисляли ли сте се, че чувството за вина е доста претенциозно? Четох някъде, че когато някой почине, хората получават угризения на съвестта, независимо дали са се държали приятелски, или не. Нормално е и изобщо не трябва да се взема насериозно. Синовете ви имат ли угризения? Не. Вероятно са излезли да играят футбол, или нещо такова.

Стана съвсем тихо.

— Един момент — каза Анри. — Чуйте ме за малко. И двете. Неговите ученици са прерязали бодливата тел на сума места. В това число и нашите синове.

— Нима? — възкликна Фло. — Колко хубаво! Но как?

— С ножица за ламарина вероятно. Стори ми се, че може да те облекчи някак си.

Фло се засмя.

— Ето, виждате ли, скъпа Никол, някой го е взел насериозно! Въпрос на чест е, не смятате ли? Не са свили рамене и не са се отърсили от поредната тъжна история!

Никол бавно се изчерви.

— Говори се за някакъв изпит — каза тя. — Възможно ли е наистина да ги пресяват така? Дори учителите по физическо? Не го издържал, разстроил се е, отишъл и… Боже мой. Знаете ли какво по-точно е трябвало да прави на този изпит?

Анри каза, съвсем кратко:

— Да се изкатери по въже. За да бъде назначен на щат.

— И се е провалил?

— Да. Опитвал е всяка година.

— И накрая се е обесил. На същото въже ли? Да не е бил прекалено стар? Или прекалено пълен?

Фло стана от масата.

— Та това е единственият човек, когото познавам, готов да загине за нещата, които се старае и желае да направи! И никой не му помогна!

Сега Никол наистина се ядоса.

— Добре де, нали е трябвало да се покатери сам!

— Никол — рече Анри предупредително.

Известно време мълчаха, чуваха се само колите, които профучаваха от другата страна на зида. Фло седна отново.

— Флоранс — каза Никол, — разбирам, че сте преживели нещо неприятно, много добре ви разбирам, напълно. Но нима подписът ви под някаква петиция е бил в състояние да му донесе утеха? Помислете.

— Не знам. Може аз да съм имала нужда от утеха… Но не го слушах. Той казваше нещо, в смисъл че сме нещастни, но дори не го знаем, така че няма как нещата да станат по-добри… И че всичко може да бъде толкова просто. Анри? Какво беше толкова просто? С природата ли беше свързано?

— Фло, не е ли време да си ходим?

— Зелената вълна отдавна отшумя… — започна Никол, но беше бурно прекъсната:

— Зелено, казвате, зелено! Че какво знаете вие? Наоколо няма грам зелено, дори и тревата не е с правилния цвят, само ужасни интериорни оттенъци като израз на добър вкус! Недейте, не си хабете думите, знам, че се държа невъзпитано! Къде са ми очилата, другите, искам да кажа, онези, с които бях, когато дойдохме!

Анри й ги подаде и каза:

— Никол, мисля да тръгваме вече.

— Трябва ли наистина? Тъкмо ми се прищя малък нощен сандвич.

— Друг път. А и да не забравяме момчетата.

— Разбира се, естествено. Как са те впрочем?

— Чудесно. Всичко е наред.

— Никол — каза Фло, — държа се ужасно, знам. Непростимо. Но може би щяхте да разберете, ако го бяхте виждали. Беше някак невинен. И буден. Осъзнат и готов да дръзне. И се питам: кой от нас би имал сили да предприеме нещо, ако такъв човек като него не…

— Скъпа Флоранс, естествено, че сте възмутена. Но не е кой знае каква философия да вдъхнеш тревожност и неувереност на хората, да си играеш на Тарзан в гората и да разправяш, че всичко би могло да е просто и щастливо, а после да вземеш и да се обесиш, защото, видите ли, не си успял да се набереш по някакво въже! Само дето това е измама, смятам аз… Нещастни, без да го съзнаваме — що за твърдение! Ако човек не го знае, няма как да е нещастен!

— Разбира се, че има как! — извика Фло. — И не е мамил никого, ние го измамихме! — Тя се пресегна към коняка и напълни чашата си. — Де да можеше нещо да е толкова важно за мен, че да умра за него!

И излезе през остъклената врата.

Телефонът иззвъня. Анри изчака, беше много изморен. Никол се върна.

— Мишел. Прати много поздрави и каза, че си идва колкото се може по-бързо. Нали ще останете още малко? За по един късен сандвич? Мишел много ще се разочарова, ако не ви завари.

— Съжалявам, Никол, но мисля, че трябва да си ходим.

И двамата погледнаха навън в градината. Фло не се виждаше.

Анри каза:

— Но мъничко можем да изчакаме.

— Все едно не е валяло — каза Никол. — Наумили сме си да сложим една малка скулптура отвън. Фавън или момче с риба.

— Аз съм за рибата.

— Така ли? Идеята е да стои по средата. Махнахме храстите, изглеждаха толкова диви, а не си е работа дворът ти да е джунгла, нали?

— Така е — каза Анри.

— Имаше и дърво, точно до зида, но засенчваше целия кът за кафе.

— Ясно — каза Анри. — Да излезем ли малко на въздух?

Фло не се чувстваше добре. Нещо не беше наред с очилата й и стените около квадрата от трева й се струваха напълно нереални — приближаваха се от всички посоки. Отгоре по цялата си дължина бяха посипани с начупени стъкла. Изтърва чашата си на плочника до барбекюто.

— Никол! Ето ви още стъкла за зида. Ама че ужасен, ужасен зид. — Фло пристъпи досами домакинята и продължи: — А какво ще кажете, ако някой, все едно кой, прелети над зида ви с великански скок, ако прехвърчи ей така… някой, който е сто пъти по-умен и сърдечен от нас, и просто дойде, лек като перце, волен, и застане там и види, прозре, и разбере!

Никол отговори, тихо и безмилостно:

— С лиана ли? Или може би с въже? Трудно е да се проследи ефирната нишка на мисълта ви, скъпа Флоранс. Тарзан ли имате предвид, или някой като Исус? Или може би онзи ваш неотразим физкултурник?

— Всички! — извика Фло. — Всички! Но и да дойде, никога няма да го познаете и да го приемете! Знам и се просна по корем на тревата с лице в шепите си.

— Никел, съжалявам — рече Анри.

— Няма проблем. Лесно забравям. Можете да пренощувате в стаята за гости, изобщо няма да ни притесните.

— Много благодаря, но ще си тръгваме. Ей сега.

— Но тя не бива да лежи на земята, тревата е съвсем мокра…

— Оставете я да си дремне. — После внимателно прегърна Никол през раменете и каза: — Никол, вие сте най-добрата съпруга, която Мишел е можел да намери. Подхождате си. И ние с Фло си подхождаме. Защо не седнем за малко, без да говорим? Не, не казвайте нищо. Да помълчим.

Седнаха на столовете до барбекюто. Нощта беше необичайно топла за началото на пролетта. Чуваха само минаващите коли. Тя се отпусна на облегалката и затвори очи.

— Анри? Знаете ли, понякога ме дострашава, когато нощем стане съвсем тихо.

— Наистина ли?

— Да. Малко е зловещо. Заплашително. Тук иначе непрекъснато има хора, безбройните познати на Мишел… но когато си заминат, а той заспи, единственият звук е от колите, които минават покрай къщата почти през цялата нощ. Макар че има няколко часа, когато дори и те спират. Нали разбирате, тогава е съвсем тихо.

Анри запали една от пурите на Мишел.

Тя продължи:

— Онова дърво, което растеше отвън и хвърляше сянка…

— Да, дървото до зида.

— Едно момче се покатери на него. Съседите го бяха изпратили да пита и нашата канализация ли е запушена. И вместо да звънне на вратата, то се прехвърлило през стената с въже.

Анри каза:

— Може да си е играело на Тарзан… — и спря рязко. — По същия начин ли излезе?

— Не погледнах.

Фло се надигна от тревата и каза:

— Е, беше ли запушена канализацията ви? Не?… Никол, вечерта беше много приятна. Прощавам на всички ни. Прощавам. На всички ни е простено.

Стана и влезе в къщата.

— Никол — рече Анри. Търсеше точните думи и тя му се притече на помощ:

— Няма за какво да ми благодарите! Драго ми беше да ми гостувате. Трябва пак да дойдете някой път, когато Мишел си е у дома. Всичко ли си взехте? Нищо забравено? — Големите й сини очи бяха прекрасни както винаги, без сянка от недоволство. Добави: — Нали знаете, скъпи приятелю, колко лесно се забравят нещата…

В колата Фло заспа. След час се събуди и попита:

— Сега дали ще трябва да й пиша писмо?

— Не, не мисля. Човек не бива да пречи на хора, които лесно забравят.

— Защо не си ядосан? Никога повече няма да можеш да ме заведеш там.

— Разбира се, че ще мога. При това колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тя го наблюдава известно време, сетне се втренчи напред. Асфалтът блестеше от започващия дъжд. През полуотворения прозорец на колата до тях достигаше уханието на мокра трева.

След малко Анри разказа за едно дърво, на което се покатерил като дете. А после не смеел да слезе, седял там целия ден.

— Ужасно ме беше страх. А най-много се страхувах да не ми се смеят.

— И дойдоха ли да те спасят?

— Не. Сам слязох. Плачех от ужас. А после пак се покатерих, и то веднага.

— Да — каза Фло. — Разбирам.

Нощем по пътя нямаше много коли. Анри си представи Никол, която лежи и се вслушва в шума им: отминават една след друга и увеличават самотата й. „Жена от сой — помисли си. — Сигурно лесно се живее с нея. Моята е с труден характер. Но всичко е наред.“

Когато наближиха града, където се намираше домът им, той се обади, някак между другото:

— Да бъдеш нещастен и да не знаеш…

— Може би не е чак толкова страшно — отговори Фло. — Надали е страшно, ако знаеш.

Момчетата си бяха легнали. Анри нави будилника и събра книжата, които му бяха необходими за работа на следващия ден. Роклята на Фло беше изцапана с пръст и трева и той я накисна в банята.

Бележки

[1] Работата на първо място! (англ.). — Б.пр. ↑