Борис Проницин
Двете Европи (47) (Славянската идея през XXI век)

1. Политически възгледи на руското дворянство

Ако трябва да се посочат двете най-типични особености, характеризиращи политическия и социалния мироглед на руската дореволюционна интелигенция, да се посочат двете особености, обединяващи всички нейни твърде разнородни крила и течения, тези особености без съмнение са колективистичните й социално-икономически възгледи и нейното „народопоклонничество“. С първия въпрос е тясно свързан въпросът за формата на икономическата собственост и особено за собствеността върху земята, който винаги е бил централен за цялата руска интелигенция. Последната в по-голямата си част винаги се е придържала към тезата, че общинската поземлена собственост няма никаква алтернатива за Русия, тъй като тя най-пълно съответства на колективистичната настройка на съзнанието на нейния народ. Селската община била обявена за обект на национална гордост и се считала за ядрото, около което трябва да бъде построена бъдещата политическа и икономическа система на страната. Според разбиранията на интелигенцията именно тя, а не отделният индивид трябвало да се превърне в юридическия субект на обществото, в най-малката му градивна единица: идея, която никога не би възникнала в умовете на западноевропейските социолози. Запазването на общината и защитата й от посегателствата на нахлулия от Запад частнособственически социализъм се превърнал в приоритет на всички приоритети за повечето интелигенти в течение на повече от сто години. Именно страхът, че тя може да бъде разрушена (а заедно с нея и цялата колективна структура на руското общество) в резултат от буржоазните реформи, предприети в края на XIX — началото на XX в. от царската власт, станал една от основните причини руската интелигенция да извърши революцията от 1917 г.^[1].

Що се отнася до „народопоклонничеството“ на руската интелигенция, това е доста интересен феномен. За образованите слоеве на руското общество от XIX в., селският народ винаги е представлявал обект на особено, непонятно, почти мистично преклонение, всички му отреждали едва ли не месианска роля в бъдеща Русия. Интелигенцията горещо вярвала, че когато народът престане да бъде потискан от държавата, когато той получи политически права и свобода, ще се появи „нова земя и ново небе“, ще настъпи златната епоха (интелигентите употребявали даже израза „пришествие на народа“). Подобна неистова любов към „мужика“, към селяните, която никак не се ограничава с просто милосърдие и състрадание към бедните и нуждаещите се, от една страна, може отчасти да се обясни с вината, която чувствало дворянството заради това, че се откъснало от изконните народни корени и се е европеизирало. От друга страна, обаче, тук не може да не се забележи и известна вродена слабост към четвъртото съсловие, към простолюдието, на което било съдено да дойде на власт за пръв път в историята на човечеството именно в Русия. Марксизмът победил в тази страна поради това случайно и фатално обстоятелство, че според него на пролетариата се отреждала специалната мисия да стане спасител на човечеството.

По този начин, ако трябва да се определи най-пълно какъв бил мирогледът на руската дореволюционна интелигенция, той най-точно може да бъде наречен народнически мироглед. За народници могат да се смятат не само представителите на такива полувоенни организации от 60-те и 70-те години като „Земя и воля“ и „Народна воля“ (както обикновено се смята), но могат да бъдат причислени фактически всички представители на интелигенцията — от Чаадаев и Белински до Толстой и Плеханов. Народник може да бъде наречен даже и злият гений на революцията — Ленин, въпреки анти селските му чувства.

Най-важното отличие между различните течения на народническата интелигенция (а те били доста разнородни и в тях невинаги е лесно да се ориентираш, на което обикновено не се обръща голямо внимание) това е нейното отношение към религията. По този признак руските интелигенти могат да бъдат разделени на две групи, които ще бъдат наречени условно „народници — християни“ и „народници — социалисти“. Подобно подразделяне е твърде важно, понеже без него не може да се проумее същността на случилото се в Източна Европа през последните двеста години. Към първата група се отнасят онези руски интелектуалци, при които колективистичните социално-икономически възгледи за обществото се съчетават със силни православни настроения. Тяхната идеология имала чисто руски произход и корени. Най-известните представители от тази група били славянофилите и големите руски писатели, за които вече стана дума. Към народниците — социалисти се отнасяли онези интелектуалци, при които колективистичните възгледи за обществото не били свързани с религиозни настроения. Тяхната материалистическа идеология нямала руски корени и била в значителна степен заимствана от Западна Европа. Въпреки всичко те, както и „народниците — християни“ били големи идеалисти, преследвали своите интереси с истински религиозен плам и самоотверженост, немислима за западните атеисти. Въобще, по настройката на своето съзнание и по своя нравствен облик, руските социалисти по-скоро приличали на първите християнски проповедници, отколкото на невярващи хора.^[2] Руският социализъм винаги е представлявал доста странна същност и на него му били присъщи атрибутите на истинските религии, а не на социално-икономическите идеологии.

За да се разгледа еволюцията на двете разгледани течения в руската интелигенция, трябва да се започне с този период, когато в Западна Европа още не се била оформила напълно идеологията на социализма. През първата половина на XIX в. сред интелигенцията съществували две основни крила — славянофили и западняци.

В основата на идеологията на славянофилите (най-видните представители на това направление били И. Аксаков, А. Хомяков, братя Киреевски и др.) стояла тезата за особения, отличаващ се от западноевропейския, път на развитие на Русия. Главните характерни особености на руския народ според тях представлявала привързаността към православието, към общинния бит и към самодържавието. Славянофилите се възхищавали от православието заради неговия съборен дух, и смятали, че само то е способно да спаси угасващата християнска цивилизация в Европа. Те обвинявали католицизма в „тържество на рационализма над преданието, на външната разумност над вътрешния духовен разум“^[3], както католиците от своя страна някога обвинявали протестантите. Според славянофилите цялата западноевропейска култура е пропита от юридически дух и за западноевропейското съзнание най-висшата духовна сила представлявали правото и законите. От друга страна руският народ не се прекланял пред външните закони, не бил законопослушен, а за него висш авторитет притежавали неписаните закони на общинния живот, вековните обичаи на съвместно съществуване в колектива. Селската община за славянофилите била въплъщение на религиозно-нравствените начала на руския народ и основен заслон против разлагащото влияние на западния индивидуализъм. Те по принцип не одобрявали никаква частна собственост върху земята, включително помешчическата, като противоречаща на руските и въобще на славянските народни традиции.

Славянофилите подкрепяли самодържавието, но били против съсловното разделяне на обществото и против съществуването на такова „паразитно“ по техните думи образувание, като помешчическото дворянство, което било насила внедрено в Русия от реформите на Петър Велики. „Служилите хора и висшите класи — характеризира този процес най-видният от славянофилите И. Аксаков — се откъснали от руските начала, заживели, облекли се и заговорили по чуждому“. Създаването на дворянството, по мнение на славянофилите, разрушило братския дух, царящ от край време в цялото руско общество, и довело в крайна сметка до възникването на такъв унизителен социален институт като крепостничеството, доколкото крепостничеството било въведено в името на интересите на дворяните. Самият народ никога не е признавал законността на помешчическата власт над себе си и гледал на нея като на народно бедствие, на Божие наказание.

По този начин в лицето на славянофилите на руската обществена сцена за пръв път се появява образът на каещия се дворянин (славянофилите, разбира се, също били представители на дворянството), осъзнал своята вековна вина на господарство и изцяло посвещаващ живота си на нейното изкупване пред народа. Оттогава желанието да изчезнат, да се разтворят в масата става определящо за мнозинството образовани руси и това желание без съмнение е продукт от споменатата вече „равнинна“ психология на славянските народи, която не търпи никакви социални неравенства. В крайна сметка тя довела до това, че руската интелигенция се самоуби през 1917 г., възстановявайки „равнината“.

Що се отнася до второто направление в обществено-политическата мисъл от началото на XIX в. — западнячеството, то се сформирало едновременно със славянофилството. Неговите главни представители — И. Тургенев, П. Аненков, Т. Грановски, отстоявали тезата, че Русия, ако иска да се развива, трябва да тръгне по пътя на Западна Европа, да се либерализира. Тяхното отношение към религията не било съвсем ясно определено. За разлика от славянофилите, западняците били най-често убедени републиканци и отявлени противници на деспотичното самодържавие. Царизмът се боял особено много от тях, тъй като те си били поставили за своя главна цел неговото сваляне. Техните предшественици започнали да водят нелегална дейност още при Александър I, когато било създадено антимонархическото „Общество на благоденствието“. По-късно, през 1825 г. кръгове, близки до западняците, организирали прословутото въстание на декабристите, имащо за своя главна цел свалянето на конституционния строй в Русия. Негови организатори станали либерално мислещи офицери, които по време на походите до Париж в 1812 г. съумяли да се запознаят с обществените порядки във Франция. И макар опитите на западняците да изменят държавния строй в Русия да не се увенчали с успех, именно благодарение на тяхната пропаганда в обществото се установили такива настроения, които няколко десетилетия по-късно — през 1861 г., принудили Александър II да отмени крепостничеството и да започне великите социални реформи.

След великите реформи от 50-те и 60-те години започва вторият период от развитието на руската интелигенция, когато традиционното западнячество и славянофилство се изменят и на тяхна основа израстват нови обществено-политически идеологии. Този период съвпаднал или по-точно бил обусловен от факта, че във втората половина на XIX в. в западна Европа възникнал марксизмът и следователно идеологията на материалистическия колективизъм успяла вече напълно да се оформи. Възхитена от новата небивало стройна обществено-икономическа теория, руската интелигенция започнала масово да преминава в лагера на социализма. Към него се влели практически всички западняци и по-голямата част от славянофилите. Цяла образована Русия била във възторг. В случая, разбира се, възниква въпросът: Как е възможно такова голямо количество представители на един иначе органически духовен народ, какъвто е руският народ, да възприемат едно атеистично учение? Целият проблем е, че Маркс бил първият философ в света, който не само прогнозирал, но и гарантирал неизбежното крушение на толкова ненавистната за руските интелигенти буржоазна индивидуалистична цивилизация. Маркс се явил пред руския ум в ролята на истински пророк на бъдещото колективистично общество. А това неприятно обстоятелство, че той бил по своите възгледи материалист и атеист, могло да бъде преглътнато в името на тържеството на колективизма. Марксизмът по недопустим начин изкусил руската душа, поставяйки я пред абсурдната дилема да избира между двете основни свои начала — колективно и духовно, атеистичен комунализъм и буржоазна полурелигиозна цивилизация. Ако руското общество не се намирало под влиянието на Запада, в него никога не би възникнала такава дилема. Интелигенцията се поддала на изкушението и естествено избрала първия от споменатите принципи, доколкото, както вече беше казано, по зла ирония на съдбата в руския народ колективизма винаги е бил по-силен, отколкото духовността (въпреки че сама по себе си тя е достатъчно силно изразена и превъзхожда духовността на западните народи^[4]. Оформили се руските „леви“, идеологията, на които, както и идеологията на всички леви партии в света, представлява възел от всякакви противоречия. Оттогава кой знае защо всички морални хора в страната, които се борили за социална справедливост и за равенство, за построяването на по-добър свят, трябвало непременно да станат атеисти и безбожници!)^[5].

По-страшното е, че социализмът насочил руската интелигенция по пътя на въоръжената борба против царизма и по този начин тя изменила на свещения славянски принцип за ненасилието. Революцията, която била усилено пропагандирана от Маркс като панацея против всички социални беди, се превърнала в крайна цел практически за 90% от образованите хора в Русия. През следващите петдесет години нескончаем терор и атентати залели цялата страна и тотално дестабилизирали обществото. А това в края на краищата неизбежно довело до катастрофата от 1917 г., след която в Източна Европа беше построено псевдоколективистично общество от казармен тип, непоправимо дискредитирало всички наистина колективни идеи.

Разбира се, когато се казва, че руската интелигенция попаднала в капана на социализма, трябва да се отбележи, че това се случило далеч не с всичките й представители. Особено ясно прозрял неговата същност Достоевски, който с почти пророческа яснота предсказал до какво ще доведе той. Според Достоевски западният социализъм е приел всичките три дяволски изкушения, отхвърлени от Христос в пустинята: съблазънта от превръщането на камъните в хляб, съблазънта на социалното чудо и съблазънта на земното царство. Това е твърде обяснимо, като се има предвид фактът, че когато народите губят вярата си в Божието царство, в небесния рай, те ще искат да построят земния рай, когато те повече не вярват в духовните ценности, замечтават за материални блага. Социализмът с една дума заменил християнството в сърцата на невярващите.^[6]

Особено остро Достоевски критикувал последователите на това учение заради методите, с които те се опитват да построят бъдещото общество. „Социалистите искат да преродят човечеството, да го освободят без бог — пише през 1864 г. великият писател — Те считат, че изменяйки насила неговия икономически бит, ще постигнат целта си. Но човека ще се измени не поради външни причини и не по някакъв друг начин, а само чрез нравствена промяна. Може ли това да се постигне с помощта на оръжията и как можем да твърдим това предварително, рискувайки съдбата на цялото човечество!“ *1. На друго място Достоевски е още по-категоричен: „Наистина те имат повече мечтателна фантазия, отколкото ние (в случая писателят има предвид православните християни. — Б.а.). Мислят да се подредят справедливо, но отхвърляйки Христос, ще завършат с това, че ще залеят света с кръв, понеже кръвта зове кръв, а извадилият меч, загива от меч“^[7]. С изумителна точност писателят описва облика на бъдещия следреволюционен свят, в който доносите, завистта, взаимното шпиониране и враждата към таланта ще се считат за висши добродетели (За това в частност говори революционерът Шигалев в „Бесове“^[8]). Разбирайки особената предразположеност на руския народ към това учение заради неговата апокалиптична природа, великият писател предупреждава: „И не мислете, че това е толкова невинно и безопасно за нас. О, нужен е отпор от наша страна и при това възможно най-скоро, възможно най-скоро! Необходимо е да възсияе като отпор срещу Запада нашият Христос, когото ние сме съхранили…“^[9]. За съжаление нямало кой да послуша тези думи.

Критикувайки социалистическото учение обаче, Достоевски въобще не се съмнявал във високонравствените качества на революционерите, в тяхното огромно желание да помогнат на обществото. Той разбирал, че всичко, което те правят, го правят за благото на Русия. „Не само от суета, не само от извратени суетни чувства — пише той — се създават руските атеисти и руските йезуити, а от болка душевна, от жажда духовна, от мъка по възвишено дело, по устойчив бряг, по родина, в която са престанали да вярват, защото никога не я познавали…“. С други думи, революционерите имали големи сърца, но не достатъчно трезви умове. (Пак там, т. VII, 239.)

И действително, през втората половина на XIX в. хиляди идеалисти се хвърлят на отчаяна, безумна и самоубийствена борба против царизма. На първо време — през 60-те години, подчинявайки се на прословутия лозунг на Херцен — „В народа!“, те започнали усилено да пропагандират идеята за революцията сред селяните. Интелигентите започнали да разясняват в най-малки подробности на силно промонархически настроения народ предимствата на републиката и недостатъците на самодържавието. В резултат на това, както е известно, самите селяни започнали да ги предават в ръцете на властите. Множество социалисти били осъдени и заточени в Сибир.

Виждайки неуспеха на тази тактика, отчаяните революционери преминали през 70-те години към пряка конфронтация с царското правителство. Започнала вълна от покушения против високопоставени държавни чиновници и членове на царското семейство. В едно от покушенията, организирано от членовете на организацията „Народна Воля“ през 1881 г., бил убит самият Александър II. След неговата смърт обаче монархията не само, че не отслабнала (както това очаквали революционерите), но даже още повече втърдила своите позиции. Този факт, както и фактът, че самата интелигенция след дръзкото убийство преживяла етап на вътрешна криза, довел до известно успокоение на обществото, продължило около десетина години.

В самия край на XIX и началото на XX в. обаче революционерите отново се активизирали. Този път това било свързано с опитите на две последователни правителства — тези на Вите и на Столипин, да проведат пробуржоазни реформи и да внедрят в общинното село икономически отношения от западен тип. Онова, което особено развълнувало и окрилило интелигенцията, бил фактът, че в този случай самият народ не искал да върви по пътя на капитализма.

За това нежелание свидетелства фактът, че до самото начало на XX в. твърде малко руси проявявали интерес към търговията и промишлеността и поради това те се намирали напълно в ръцете на чужденци. Индустриализацията в страната се извършвала почти изключително с укази и постановления на държавата, въпреки че тя предприемала неистови усилия и харчела огромни парични средства, за да култивира поне малко предприемчивост у своите поданици (руските предприемачи били оградени от чуждестранната конкуренция с едни от най-високите в Европа митнически бариери). Главният източник на бюджетните доходи, а от там и на индустриализацията, били многомилиардните заеми, които правителствата на Вите^[10] и Столипин^[11] взимали отвън.

На не по-малки затруднения се натъквало развитието на капиталистическите отношения и в селското стопанство. Дори и след отмяната на крепостничеството в 1862 г. руското село продължавало да функционира на колективни начала, като селяните упорито не искали да излизат от общините и да стават частни собственици.^[12] Броят на общините в Европейска Русия от средата на XIX до началото на XX в. не само, че не намалял, а дори се увеличил^[13] с около 20% и през 1905 г., те надминали цифрата от 166 000, което ще рече, че по това време над 85% от селските домакинства обработвали земята на колективни начала *3.

На всичко това се опитал да сложи край Столипин, който през 1906 г. предприел широка програма за ликвидиране на „вредните“ общинни навици у селяните, и за насаждане на частна инициатива у тях.^[14] Той мотивирал това свое решение с нуждата от повишаване на конкурентоспособността на руското земеделие, което според него изоставало по своята производителност от земеделието на капиталистическия Запад.

Дълбоко погрешните реформи на властите довели интелигенцията до истинска ярост. В дълбините на цялото руско общество се надигнала апокалиптична омраза към капитализма и буржоазния дух. От този момент нататък станало ясно, че Русия не може повече да върви по пътя на Запада и че трябва да се откъсне от неговото влияние. Тя трябвало да изгради своя собствена колективистична цивилизация.

Всички чакали само да се предостави удобен момент, за да започне революцията. И тази възможност възникнала през 1917 г. — три години след голямата война. Хиляди идеалисти се впуснали с невероятен ентусиазъм да изграждат новото по-справедливо общество. Те искали не просто република, а най-справедливата република — социалистическата. Но вместо да подходят по християнски, с добра воля, те тръгнаха по пътя на кървавото насилие и принуждението; вместо да свалят рая на земята, те построиха ада, създадоха преизподнята на една шеста част от земната суша.

Комунистите обаче не бива да бъдат сурово съдени от историята, защото намеренията им бяха чисти. Нещо повече, в много отношения те стояха по-високо от доста религиозни хора, защото лесно е да вършиш добро, вярвайки въздаването в отвъдния свят, а неимоверно трудно е да жертваш себе си, да се лишиш от всички приятни неща в живота единствено в името на благото на идните поколения. Комунистите бяха единствените хора в човешката история, които достигнаха пълното самоотричане.