Борис Проницин
Двете Европи (11) (Славянската идея през XXI век)

3. Индивидуализмът и егоизмът като фактори в обществения живот на ранните държави

При внимателно изследване се вижда, че сценарият на образуване на всички варварски германски държави е приблизително един и същ. Най-напред някое германско племе завоювало дадена територия, после то образувало върху нея собствена държава. Представителите на това племе скоро се превръщали в господстващата прослойка в новата държава, а пълководецът на военната дружина ставал крал. Местното население (най-често то се състояло от келти) било закрепостявано и ставало собственост на някой от получилите земи новодошли нашественици. При всички случаи, то ставало население „втора класа“.

Но тъй като между самите представители на германската господстваща прослойка, както и между съседните германски племена избухвали постоянни междуособици и се водели постоянни войни, то всички тези първи западни държавни образувания просъществували доста кратко време и обикновено след един-два века се разпадали или били завоювани. По-дълго просъществувала само Франкската държава.

На първо време тази държава възприела римската административна система. Тя се деляла на области и подобласти, управлявани от назначени от краля наместници — графове, маркграфове и херцози. Но властта на самите крале не била голяма. Тя била ограничена от министерски съвет начело с майордом, канцлер или маршал. Майордомите (управителите на кралския дворец) често узурпирали властта и се превръщали в истинските управници на държавата.

Както е известно, през първите векове от своето съществуване централните власти започнали да раздават на най-доверените си хора специални земи за временно владение, наречени „бенефиции“. Тази практика по нищо не се различавала от практиката на източните и славянските монарси да раздават на някои крупни велможи обширни земи за временно ползване (в Русия подобни земи се наричали „поместья“, а в Полша — староства), които могли по всяко време да им бъдат отнети обратно от държавата. Но западните аристократи не се спрели дотук — в един момент (IX-X в.) те поискали да превърнат бенефициите в свои частни владения, които да се предават по наследство. А самите областни управители — графовете и маркграфовете, поискали да станат собственици на административните области, които до този момент управлявали в качеството си на държавни чиновници. Положението било наистина абсурдно. За да осъзнаем истински същността на случилото се в цяла западна европа през IX-X в., трябва да си представим как например руските генерал-губернатори от XIX в., превръщат управляваните от тях губернии в своя частна собственост или пък как китайските наместници на провинции превръщат тези провинции в собствени имения. Наистина, как ли би звучало „собственик на Тулска губерния“ или пък „собственик на провинция Съчуан“. Подобно нещо безспорно могло да се случи само на Запад, тъй като източните феодали винаги били само владетели, а не собственици на земите си.

С получаването в своя собственост на предишните си владения местните аристократи обаче не присвоили автоматично личните поземлени участъци на свободните селяни (алодистите) те станали само номинални собственици на тяхната земя. Отнемането на селските алоди, имайки предвид силата на собственическото чувство у западноевропейците, би било крайно неразумно действие, тъй като би отприщило истинска вълна от народни бунтове и въстания (а феодалите прекрасно разбирали това). Графовете и херцозите присвоили на първо време само бившата общинска земя, пасбищата и горите, като ги превърнали в свои домени — т.е. частни владения в пълния смисъл на думата. От свободните селяни те взимали само данъци във вид на натурална рента.

Но ако западните феодали се били спрели в своите искания само до тук, това още не би имало негативни последствия за държавите (В римския свят земевладелците също били собственици на своите латифундии, без това да вредяло на самите обществени устои.) Катастрофата настъпила, когато феодалите от Западна Европа закопнели да станат не само частни собственици на предоставените им бенефиции, но и политически владетели в рамките на тези имения. Те просто не искали повече да зависят повече от никого и от нищо, а желаели да станат пълни господари в собствените си земи. За тази цел те поискали от краля т.нар. имунитет, т.е. отказ от негова страна да се меси, по какъвто и да е начин в делата, засягащи владяната от тях територия. Той не можел да им откаже, тъй като феодалите били станали вече твърде силни, действали единно, пък и той разчитал на тяхната помощ по време на война. Единственото нещо, което искал монархът да получи в замяна, било произнасянето на клетва за вярност. Но на това и феодалите отговорили със същото. Всеки такъв местен херцог или граф искал подобна клетва за вярност от цялото живеещо на неговата територия население, което по такъв начин му станало подвасално. Оформила се ленната система, чийто основен постулат гласял: „Васалът на моя васал, не е и мой васал!“. Това била нов тип обществена йерархия, основана единствено на принципа на прякото подчинение, при която всеки феодал ставал пълен властелин в рамките на територията, която му принадлежала. Отделните местни владетели получили правото да секат собствени монети, да налагат собствени данъци и естествено да имат собствени феодални армии. Възникнали множество центрове на властта, а кралете изгубили влиянието си над по-голямата част от своите поданици (разбира се, с изключение на населението, което живеело на собствените им домени). Публичното право било сменено от частното, нямало вече общовалидни закони и правораздаване.

Така за пръв път в историята на човечеството цели могъщи до скоро държави се разпаднали и престанали да съществуват не поради някакви външни нашествия или военна слабост, а поради егоизма и властолюбието на силните индивиди, не желаещи да зависят от никого.