Борис Проницин
Двете Европи (38) (Славянската идея през XXI век)

1. Произход и качества

Славянският свят — това е светът след грехопадението. А тъй като такава човешка общност по отношение на своята изходна позиция и отправна точка може да стои само много по-ниско от съвършената древност и понеже тя съзнава напълно своя греховен произход, поемайки върху себе си целокупната вина на всички предишни култури, то този свят се оказва потопен в мъка, печал и безкрайна меланхолия. Ако основното метафизично чувство при западните народи беше чувството за изкушение и непосредствена съблазън, защото без тях няма грехопадение, при славяните основното метафизично чувство е душевното терзание, разкаянието. Но доколкото разкаянието е едновременно равносилно на вътрешно пречистване и обновление, по волята на Провидението славянските народи са избрани да извършат пречистването и духовното възвисяване на човечеството.

Когато чуя думата „славяни“ в съзнанието ми винаги възниква следната картина: посред нощ в дебрите на някаква прастара гора множество мъже и жени, хванали се за ръце, танцуват и пеят около огромен вековен дъб. Мъжете, които са малко смешни на вид, имат буйни коси, а брадите им стигат до пояса. Дългите руси женски коси се спускат почти до земята. Всички тези хора са облечени в еднакви широки бели дрехи, подобни на роби. Лицата им излъчват радост, веселие и същевременно някакво наивно религиозно чувство, примесено със суеверен страх. Множество огньове осветяват този пейзаж и придават на нощната гора особена мистичност. Преобладават белият и черният цвят.

Подобни картини са били нещо обичайно до преди хиляда години за източноевропейското Полесие — земята, явяваща се прародината на славянските народи. Полесието представлява огромно, заемащо двеста и седемдесет хиляди квадратни километра равнинно пространство, разположено на териториите на днешните Беларусия, Полша и Украйна. От изток на запад то се ограничава от речните системи на Висла и Днепър, а от север и юг — от Балтийско море и Карпатите. Тази земя, която само до преди няколко хиляди години била почти напълно ненаселена и поради това от гледна точка на историята е съвсем млада, представлява възможно най-неблагоприятното място за живот, което може да си представи човек. Зимно време поради рязко изразения континентален климат там властвали жестоки студове, а падащата дълбока снежна покривка се задържала в продължение на 4–5 месеца в годината. Лятно време пък при топенето на снега реките се разливали и превръщали всичко в непроходими блата, мочурища и езера. Никак не е чудно, че в античността тази обширна област на Европа била съвсем слабо позната на южните цивилизовани народи и цялата източна половина на континента те наричали просто „хиперборейската земя“ по името на северния вятър борей, който непрекъснато духал от там към топлия юг. Когато през I в. римският поет Публий Назон бил изпратен на заточение по тези места (последният бил заселен някъде по северното черноморие), той писал с отчаяние: „Аз живея, забравен от всички, в пясъците на края на света, където земята е покрита от вечни снегове. Полето тук не произвежда нито плодове, нито сладко грозде, не зеленеят на брега върби и в планините дъбове. А и морето не можеш да го похвалиш повече от земята. Морската повърхност, лишена от слънчева светлина, постоянно се вълнува от бурните ветрове. Накъдето и да погледнеш, навсякъде се простират обширни и пусти поля и степи, за чието владение никой не претендира“^[1]. Символ на цялата тази тъжна и същевременно сурова северна природа станало едно от всяка гледна точка интересно и странно растение — брезата. Брезовото дърво със своите меланхолично наведени клонки, със своя одухотворено — „лиричен“ вид, всъщност е и символ на цялата руска поезия, на славянската душа въобще^[2].

И така, от тези земи преди хиляда и петстотин години започнало разпространението на славянските племена по европейския континент. Една част от тях се отправила на североизток, към територията на днешна Русия, друга тръгнала на запад, като се разляла по полската низина чак до Силезия и Източна Померания, а третата поела на юг — към Балканския полуостров, предизвиквайки смутове във Византия. По този начин в продължение на няколко века славянските племена заели огромни територии и променили тотално етническия облик на цяла Източна Европа. Те заедно с фино-угорските^[3] и балтийските народи образували втората голяма нация на континента, чиято съдба по-нататък щяла да бъде във всяко отношение съвсем различна от тази на германската, т.е. на западната нация.

Когато се казва, че славянските племена заселили целия европейски изток, трябва да се прави отчетлива разлика между този процес и протеклото няколко столетия по-рано заселване на Западна Европа от германците. Докато едната половина на континента била завоювана, то другата била колонизирана. Ако древните германци, нахлувайки в земите на другите народи, ги завладявали със силата на оръжието, избивайки поголовно местното население, то древните славяни напротив, предпочитали да се настаняват само на такива места, където местното население не се съпротивлявало. Нещо повече, те дори избягвали да навлизат в дадена територия, ако тя била преди това населена — толкова голямо било отвращението им към войната и насилието. Често славянските племена просто следвали германските по пътя им на Запад и се настанявали на изоставените от тях области.

Това поведение, което било плод на прекалено миролюбие и на известна плахост, неслучайно в миналото е предизвиквало възмущението на много историци, които виждали в него проява на мекушавост, неспособност за решителни действия, както и отказ за отстояване на собствените права. Немският мислител Ян Пейскар дори сравнявал славянските народи с някаква аморфна и пасивна маса, създадена само да се подчинява и да следва другите по-динамични народи. Всъщност древните славяни просто обичали спокойния и заседнал живот и на тях им бил напълно чужд авантюристичният и неспокоен дух на западните им съседи. Навсякъде, където отсядали, те започвали да се занимават със своите две любими занятия — земеделието и музиката, като предпочитали да водят тихо и безшумно, ненабиващо се на очи съществуване, поради което останали дълго време незабелязани от света.

Тяхното първо официално появяване в историческите хроники, станало през VII в., било напълно в този дух и в него има нещо дълбоко символично. През 629 г. византийският историк Теофилакт Симоката пише: „На другия ден стражата на василевса хвана трима души по народност славяни (скленобой). Те не носеха със себе си никакво желязо, нито оръжие, а в ръцете си държаха гусли, друго нищо нямаха. Затова василевсът (гръцкият цар Маврикий) ги разпитва за народа им, къде той е избрал да се засели и защо те обикалят около римските граници. А те му отговориха, че са се заселили край Западния океан и че Хаган (ханът на аварите) чак до ония места изпратил пратеници да молят за военна помощ, като дал и многобройни дарове за техните владетели. Владетелите приели даровете, но не пожелали да сключат съюз, като твърдели, че такъв далечен поход е тежък за тях. И изпратили тези именно хора до Хаган, за да ги оправдаят пред него. След петнадесет месеца пътуване те успели някак да стигнат до Хагана. Но той забравил законите на пратениците, заповядал да им се попречи да се завърнат в страната си. А те, като чували много за римския народ, най-славен както с богатствата си, така и с хората (което смело може да се каже, че е истина) възползвали се от удобен момент и избягали в Тракия. Разказваха по-нататък, че ходят с гусли, защото не са свикнали да препасват мечове. Тяхната страна не познава желязото и това им дава възможност да живеят в мир и съгласие; също така свирят на гусли и не умеят да бият барабани. Защото, на когото войната е чужда, правилно е, казваха, такъв човек да обича да се упражнява в музиката. Като слушаше това, владетелят обикна тоя народ и единствено тях измежду варварите, които са били в досег с нас, почете с гостоприемство; а като се удивяваше на ръста и стройноста им, изпрати ги в Хераклия“^[4].

Възползвайки се от миролюбието на славянските народи, техните западни и източни съседи непрекъснато ги нападали, грабели и се опитвали да ги подчинят на своята власт, като това продължило, както е известно, до най-ново време. Само немците за последните хиляда и петстотин години (като се почне от VII и се стигне до средата на XX в.) са избили не по-малко от петдесет милиона славяни, докато самите те едва ли са дали и една пета от тези жертви. Всички големи войни в Европа са били започвани по вина на Запада, всички големи завоеватели — Наполеон, Хитлер, Кайзер Вилхелм, са били западноевропейци, тръгнали на поход срещу Източна Европа. Но вярно е и друго — повечето от тези авантюри завършвали трагично за самите нашественици и нито един голям източноевропейски народ не се подчинил напълно на Запада. Това било така, защото славянските народи умеят коренно да променят облика си, когато се касае за водене на защитна война. Няма други народи, които да се бият за земята си с такова настървение, с такъв фанатизъм и с такава саможертвеност като тях, както и няма народи по-издръжливи на несгоди и по-жилави от тях. Те могат да се съпротивляват и да оцеляват при такива условия — природни и социални, при които всеки друг народ просто не би оживял. Ако народите от Източна Европа не умеят да водят големи завоевателни войни (страхът на Запада от Съветска Русия по време на студената война беше резултат от непознаването на психиката на руския народ, който никак не обича големите военни авантюри), то вярно е и обратното — те просто не могат да бъдат завоювани.

Друго основно характерно качество на славяните, а също така на близкородствените им фино-угорци и прибалтийци, проявило се и забелязано още в древността, е изключително силно развитото им колективно съзнание. За разлика от древния германски свят, където всеки индивид се чувствал обособена част от цялото, и поставял над всичко своя личен интерес и независимост, в стария славянски свят, напротив, отделният индивид бил потопен в стихията на всеобщото, той се чувствал като неотделима част от пра обществото. Животът за рода и племето бил висша ценност и приоритет, а зависимостта от другите заменила независимостта. В същото време колективизмът на славяните не е още неосъзнатия колективизъм на древните източни хора, които не знаели, че са свободни и че не са длъжни да се подчиняват на общото, а е плод на един напълно осъзнат избор. Или както казва В. Самарин, той е основан на отсъствието на личността като такава, а на нейното свободно и доброволно самоотречение от своето пълновластие и егоизъм. Значи, ако източните хора не знаели, че са свободни и поради това живеели за общото благо, а пък западните хора знаят, че са свободни, но пък не желаят да живеят за общото благо, то славяните разбират, че най-висшата проява на личната свобода е нейното доброволно ограничение в името на благото на другите. Ето защо по волята на абсолютния дух на източноевропейските общества е поверена мисията да заменят насилствения колективизъм на старите азиатски общества и бушуващия индивидуализъм на днешното западно общество с един нов доброволен колективизъм, който е единственият възможен път за развитие на човечеството.

Когато се говори за наличието на колективно съзнание у древните славяни могат да бъдат разгледани няколко примера, доказващи неговото съществуване — общата собственост върху земята, формата на властта в племената от до държавния период и особеностите на източноевропейския героичен епос (по тези показатели е любопитно да се направи паралел е древните германци, за които беше споменато в първа част).

Въпросът за собствеността върху земята е тясно свързан с особеностите на задругата — основната социална единица на старославянското общество. С името „задруга“ се означава източноевропейската родова община.^[5] Тя се образувала в резултат на това, че оженилите се деца не напускали бащиния дом, а оставали да живеят всички заедно под ръководството на бащата или на най-стария в семейството. Всички членове на такова голямо семейство, които наброявали обикновено от 30 до 50 човека, владеели и обработвали заедно земите си. Нямало нищо, което да не е общо. Дори когато някой член на задругата придобивал някакво богатство по чужди земи, той при своето завръщане бил длъжен да отдаде на своята община, ако не всичко заработено, то поне част от него. Неслучайно една стара черногорска поговорка гласи: „където и да заведеш кравата, тя все пак ще се отели у дома“^[6]. В страни като България и Черна Гора до началото на XX в. в задругите към личната собственост принадлежали само подаръците, получени от жениха в деня на сватбата. Всичко, което се придобивало по друг начин — добитък, недвижими имоти или пари, се превръщало веднага в част от общото имущество. Когато семейството се разраствало дотолкова, че съвместният живот ставал невъзможен, част от него се отделяла и образувала ново селище, носещо ново име. Главата на задругата се наричал „староста“ или „дед“. При чехоморавските славяни не само задругата, но и самият род имал общ имот, общ социален глава и общо име, понеже било обитавано едно заселище, наречено на чешки dedina.

Дотук все пак няма нищо необичайно, тъй като (както беше изтъкнато в първата част на книгата) западноевропейските и античните народи в своя най-ранен стадий също имали подобна форма на социална организация. Но докато родовата община на Запад се разпада още през VII-IX в., при което неизменно свързаната с нея колективна собственост върху земята се заменя с частна собственост на предишните й членове, то в Източна Европа родовата община никога не се разпада, а само се трансформира в един друг вид община — селската. При последната земята продължава да бъде обща собственост на голям брой хора, макар и да се обработва отделно от всяко семейство в селото. Нивите и пасищата били формално разделени между семействата в селото в зависимост от броя на гърлата, но фактически всичко било в ръцете на общината, която периодично правела преразпределения на поземления фонд. Бедните и старците били издържани от своите съселяни.

Тази трансформация, показваща запазване на силно колективно чувство у хората, се извършва в Русия през XVI и XVII в. и се дължи на възникването и укрепването на държавата. Когато се създава държава, неизбежно възниква териториална социална структура. Старите племенни и родови отношения не се толерират повече от централната власт. За това способствали такива фактори като например колективното събиране на данъци от цялото село, известно в Русия като „круговая порука“. Това прави връзките между отделните задруги в едно населено място по-здрави, взаимната зависимост укрепва и в резултат съществуването на старата родова община става безсмислено. Пример за влиянието на централната власт за прехода към селска община представлява Индия, където поради уникалното за Изтока отсъствие на силна държавност, голямото семейство се съхранило най-пълно — частично и до наши дни.

Допълнителна причина за споменатата трансформация, извършила се в някои градове на Източна Европа, е ръстът на населението и увеличаването на неговата плътност. За да възникне общо село е нужно няколко задруги да се заселят на едно и също място, а това е невъзможно без наличието на достатъчно висока концентрация на хора. Такъв демографски ръст се извършил в славянския свят едва след XV в.

Най-накрая, когато се говори за еволюция на общината в тази част от света, не може да не се забележи и последният етап от този процес, обхващащ XX в. Тогава именно възникват комунистическите колхози и совхози в Съветския съюз и подобните на тях селскостопански кооперации в цяла Източна Европа. Очевидно те могат да се разглеждат като наследниците на традиционната селска община.

Ако се обобщи всичко казано дотук, излиза, че голяма част от славянските народи (тук не влизат само Чехия, Словакия и Полша, тъй като поради близостта си до Запада, те нямат самостоятелна аграрна история) исторически не познават друг вид поземлена собственост, освен колективната, а частната собственост на изток от Висла и на юг от Дунав е била почти неизвестно явление чак до най-ново време, когато тя става вносен продукт от Запада. Хората от тази част на Европа просто не поискали да забогатяват и да живеят самостоятелно и този факт е може би най-изразителния пример за бездната, която зее в човешкото съзнание от двете половини на континента.

Следващото доказателство за отсъствието на индивидуалистични тенденции у старите славяни може да се открие в специфичната форма на властта от до държавния период. Докато при древното германско племе властта се намирала в ръцете на споменатия вече съвет на въоръжените мъже, в който членували всички възрастни войни от племето, то при славянското племе върховен орган бил съветът на стареите. В този съвет се включвали само главите на отделните задруги и родове, но не и техните отраснали вече синове. Този факт, освен че демонстрира твърде силна патриархалност, показва също така, че възрастните членове на племето потискали всички свои лични интереси и тежнения и ги подчинявали напълно на племенните интереси. Уважението към старейшината, който се смятал за символ на рода, било толкова голямо, че неговите роднини доброволно поверявали съдбите си в ръцете му, отказвайки се от правото си на глас. Не е нужно да се казва, че патриархалните рефлекси били достатъчно слаби у древните германци.

Когато били създадени първите славянски държави, племенното съзнание постепенно се трансформирало в силно патриотично чувство. Чувството за принадлежност към нещо надлично, голямо и единно — нацията (тогава тази дума, разбира се, още не съществувала), се появява в Източна Европа още през X и XI в., т.е. цели седем или осем столетия по-рано, отколкото в западната половина на континента (там то възниква едва след френската революция). Освен това, за разлика от Западна Европа, тук националното самосъзнание не е резултат от загубената вяра в бога, а се съчетава хармонично с нея.

Свидетелство за силния патриотичен плам, владеещ душите на хората по онова време са двете най-велики произведения на славянския героичен епос — руското „Сказание о полку игорове“ и сръбско-българските „Крали Маркови песни“. В тях, за разлика от древнонемските „Песни на Нибелунгите“, не се възхвалява жаждата за пари, а вярното служене на родината, саможертвата в нейно име. И двамата главни герои — княз Игор и Крали Марко, загиват, защитавайки своите страни от чуждите нашественици в лицето на половците и турците (да си припомним, че Зигфрид умира от проклятието на златното съкровище!). Този и други факти без съмнение позволяват да се говори за първичността на славянския патриотизъм по отношение на западния такъв.

А сега, за да стане пълна характеристиката на славянската колективистична натура, ще трябва да се кажат и няколко думи за нейните отрицателни страни. Както вече беше казано, колективистичното съзнание има свойството да обожествява и да абсолютизира всичко абстрактно, всеобщо и надлично, но в същото време то е склонно да недооценява и дори да презира конкретното и единичното. Това опустошаване на единичното се проявява при славянските народи като недостатъчно уважение към индивидите. А доколкото всеки конкретен човек естествено смята себе си за индивид, то славянина не може да уважава и самия себе си за индивид, то славянинът не може да уважава и самия себе си като личност.

Тази липса на респект към себе си и към другите открай време е взимала в Източна Европа най-различни форми. Така например славянинът никога не е имал достатъчно самочувствие и вследствие на това е страдал от липса на вяра в собствените сили. Той винаги лесно е могъл да бъде принуден да се унижи и лесно подлага себе си на унижение, което намира изражение в широко разпространеното в нашите общества подмазвачество, а така също и не по-малко разпространената сред чиновническите среди корупция, която всъщност е възможна само при хора, които нямат достатъчно достойнство. Защото да вземеш подкуп, значи да се продадеш, а за да се продадеш, трябва да нямаш особено високо мнение за себе си. Недостатъчното уважение към околните пък се проявява като подигравчийство, склонност лесно да се присмиваш над недостатъците на другите. Типичен пример за отсъствие на респект към индивида е и начинът, по който някои източноевропейци (особено чехите, поляците и словаците) произнасяха доскоро думата „господин“. Дълго време те влагаха в тази дума известна ирония и насмешка, често дори без да съзнават съвсем ясно това. А пък русите, които в това отношение са по-откровени от чехите и поляците, и до ден-днешен просто не могат да възприемат това западно обръщение, защото то им се струва прекалено приповдигнато и изкуствено.

Друго основно качество на древните и съвременните славяни, което трябва да бъде разгледано в подробности, това е чувството им за равенство. В славянското общество всички индивиди се смятат за абсолютно равни помежду си. Ето защо в него не са могли да съществуват никакви истински съсловия и касти, нито каквото и да било неравенство, основано на произход или материално положение. Всяко нарушение на равнопоставеността предизвиква дълбок смут и се разглежда като нарушение на божествения порядък на нещата. Докато западният човек се вдъхновява от елитарния принцип, от желанието да изпъкне, от качеството, от активността и силата, то славянинът, обратно, се вдъхновява от уравнителния принцип, от самоотречението, от пасивността, от желанието за собственото умаляване, от желанието да се слее с другите и с цялото, да изчезне сред тях. Но в същото време тези уравнителни тежнения нямат нищо общо и с Изтока, тъй като те не са плод на колективизма. За колективното съзнание множественото и абстрактното е по-важно от единичното и конкретното, но това не значи, че дадено единично е равно по ценност на друго единично. В повечето древни азиатски общества чувството за равенство между индивидите било непознато. Изключение прави арабският свят, но там равенството е ценност, защото е проповядвано от религията, а не защото от него се изпитва някаква вътрешна потребност. Освен това там споменатото чувство се отнасяло само до общността на „правоверните“, а „неверниците“ били третирани като непълноценни и често били превръщани в роби. В древния славянски свят обаче робството било твърде рядко явление — по-рядко, от което и да било друго примитивно общество в света. Неслучайно, когато първите славянски племена се заселили на Балканския полуостров през V и VІ в., те спомогнали силно за разрушаването на робовладелските икономически отношения във Византия. Освен това в разглежданите племена почти не съществувало жреческо съсловие, а функцията на жреца изпълнявал бащата на рода. И до най-ново време в тези страни по време на празници жертвените животни се колели не от местния свещеник, а от най-стария жител на селото. Всичко това говори, че по своята природа славянското общество винаги е било без съсловно (аристокрацията от периода XVI-XIX в. е била създадена по западен образец) и че тази без съсловност е негова уникална особеност.

За да може да се поддържа обществото в подобно състояние достатъчно продължително време, очевидно са необходими определени качества на съставящите го индивиди. Такива качества при славяните са щедростта и завистта. Тези две качества, които явно са заложени от самата природа в нашите народи, не позволяват в еднаква степен на никоя част от обществото или на определени индивиди да се издигнат над останалите — не само като богатство, но и като социален статус. Ако славянското общество бъде представено мислено като една равнина, всяка „изпъкналост“, която възникне по нейната повърхност, не след дълго време бива елиминирана от тях. Щедростта и завистта са сили, предизвикващи преминаване на „субстанцията“ (под субстанция в случая могат да се разбират както пари и богатство, така и обществено положение) от по-голямото към по-малкото количество. Разликата между тях се състои само в това, че първата сила разрушава „неравностите“ отвътре, предизвиквайки у преуспелия и богатия индивид чувство за вина и желание да подели своето богатство с околните, а втората сила ги „изсмуква“ отвън, предизвиквайки у околните, не толкова преуспели индивиди желание това богатство да му бъде отнето. В крайна сметка неравностите винаги се елиминират.

За щедрата славянска душа, която е широка и безкрайна като просторите на самата Източна Европа, се е говорило открай време. Така например още през X в. немският пътешественик Адам Бременски казва, че не познава „народ по-гостоприемен и по-приветлив, по-честен и по-услужлив“ от славяните^[7]. Неговият сънародник Хемхолд, който бил добър познавач на нравите на хората от тази част на Европа, пише по този повод „Каквото и да придобие славянина с труда си — било хляб, риба или дивеч, той всичко изразходва за гощавки и който човек е най-щедър, него смятат за най-добър“^[8]. Тази изначална щедрост през следващите векове понякога достига до патологични размери и се изражда в истинско прахосничество и неспособност за задържане у себе си на някакви пари. Ако западноевропеецът обича да се ограничава и да пести, то източноевропеецът обича да харчи и не е способен да пести. Така в Русия и в повечето други славянски страни обществото винаги се е възхищавало от хора, които могли за една нощ да изхарчат цялото си състояние, събирано в продължение на години, и да не съжаляват за това. Такова разточително поведение, което би предизвикало сърдечен удар у някой добропорядъчен немец или англичанин, е резултат от пълното отсъствие на егоизъм у славянина. Неслучайно Достоевски сравнява руския човек с хазартен играч, и казва, че рулетката е най-руското от всички изобретения на цивилизацията.

Що се касае до другото разглеждано качество — завистта, то определено може да се нарече вечното проклятие на славяните. При всички източноевропейски народи съществува под една или друга форма поговорката: „Не е важно дали аз съм богат, важното е съседът да не е богат“. Тази интересна поговорка, в която има доста злоба, но няма никакъв егоизъм, би се сторила твърде странна за един западен или за един източен човек. В нея отсъства желание за първенство или лично преуспяване, а отново прозира вездесъщият славянски стремеж към равенство на индивидите. Ако това чувство бъде правилно проумяно, то може да даде ключа към много от проблемите на източноевропейската история, като се стигне чак до руската революция.

Чувството за равенство и свързаните с него щедрост и завист представляват движещата сила в нашите общества и тяхното влияние се разпростира във всички сфери на личния и обществения живот. Така например един славянин се съгласява много трудно с мнението на друг, по какъвто и да е въпрос, тъй като да се приеме чуждото мнение означава да се признае, че то е по-добро от твоето, а това според нашата психика означава да признаеш, че другият е по-умен от тебе и стои надтебе — с една дума, и което е най-страшното, че той не е равен на тебе. Това, разбира се, е нелепо, но за съжаление е факт.

Чувството за равенство се разпростира не само на междуличностно, но и на национално ниво, то се оказало преди хиляда години основната пречка за образуването на първите източноевропейски държави, тъй като в древното славянско общество не само индивидите, но и отделните родове и племена се чувствали абсолютно равнопоставени помежду си. А известно е, че когато се образува държава, едни групи хора, родове и племена, както и някои личности получават преимущество над останалите, които трябва да им се подчиняват. Точно това обаче се оказал най-трудния проблем за решаване. Въпреки цялото си огромно желание за единение, на старите славяни им било много трудно да възприемат идеята за нуждата от установяване на властова вертикала, тъй като тя би унищожила равнопоставеността и братството. Родовете затънали в безкрайни спорове и препирни помежду си, като никой от тях не позволявал на другите да надделеят над него. В същото време никой не се стремял и към надмощие или определен превес, тъй като такова егоистично желание е чуждо на славянската природа. Възникнала една абсурдна и нелепа ситуация, истинска комедия, която имала обаче трагични последици, защото довела до дестабилизация на племенния живот. Много точно тази атмосфера е охарактеризирана от византийския историк и пътешественик Мавриций: „Тъй като между тях постоянно господстват раздорите, те не постигат до съгласие помежду си по никой въпрос, ако някои все пак се съгласят за нещо, другите веднага нарушават тяхното решение, тъй като всички изпитват вражда едни към други, и никой не иска да се подчинява на никого“^[9]. На същото мнение бил и Псевдомакрий, който пише, че племената „живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат“^[10]. Това абсурдно поведение разкрива един странен славянски поведенчески феномен, който може да се нарече разколнически синдром или още по-добре ирационална конфликтност, свойствена за повечето източноевропейски общества. За разлика от рационалната конфликтност на традиционния западен социум, явяваща се резултат от сблъсъка на егоистични лични интереси и сметки, ирационалната конфликтност на славяните се дължи на неспособността им да приемат чуждото мнение, да постигнат компромис със своите опоненти, по който и да е въпрос. Избухващите в резултат на това емоции и страсти винаги надделяват над здравия разум и довеждат до конфронтация и озлобление. Рационалното жизнено поведение (в случая тази дума се употребява в положителния й смисъл) при такива условия става естествено невъзможно и създава предпоставките за възникването на множество абсурди, на които е така богата нашата история.

Както и да е, след дълги пререкания и спорове проблемът за изграждането на държавна власт бил най-после разрешен някъде към края на IX — началото на X в., когато станало ясно, че единствената спасителна формула е ръководните постове в появяващите се държави да се предоставят на чужденци. Това решение никак не било случайно, тъй като за източноевропейската психика чужденецът някак си не се вписва в представите за равенство, той е особено същество, непобиращо се в общоприетите представи. Брат и равен на тебе може да бъде само някой, който ти е близък, когото познаваш, но ако дойде някой външен човек, ти можеш да признаеш по-лесно неговото превъзходство и съответно доброволно да му се подчиниш. Така ние виждаме, че всички стари славянски държави били управлявани от не славяни, повикани специално за тази цел. През IX в. руските племена кривичи, новгородци, вес и чудь, поканват варягите — народ от скандинавски произход, да властват над тях, тъй като според думите им, в земите им „както не е имало, така и няма ред“. Варягите основават династията на Рюриците, управлявала Русия в продължение на близо 800 години. Два века по-рано, тюркското племе прабългари обединява славянското население от източната половина на Балканския полуостров и създава държавата България. На север, в земите на днешна Чехия, франкът Само основал едноименната държава, която била създадена за защита от нападенията на аварите и просъществувала около тридесет години — до неговата смърт. Според много полски историци, първите крале на Полша също били от неславянски произход. Макар и казани доста по-късно, характерни в това отношение са думите на архиепископ Пражмовски, с които той се обръща към Ян Собески в навечерието на войната с турците от 1683 г.: „Повярвай ми: «крал сънародник — това е нещастие за Жечпосполита».“ Изглежда единствено сърбите нямало откъде да повикат чужденци и поради това сръбската държава се образувала най-късно — едва през XIII в.

С образуването на първите държави обаче не всички проблеми били все още решени. Поради смяната на поколенията, управляващите династически кръгове с времето все повече се претопявали сред местното население и в съзнанието на поданиците им те преставали да бъдат чужденци. А това можело да бъде много опасно и да разруши държавите. Взели да избухват множество бунтове и въстания, населението не искало да се подчинява на монарсите. За да се предотврати такова негативно развитие, повечето от славянските народи, и особено руския, трябвало да извършат над себе си особено психологическо насилие, целта, на което била личността на монарха да престане да се разглежда като обикновена човешка личност и следователно като равноценна на другите индивиди. Образът на царя трябвало да бъде сакрализиран, да бъде увенчан с почти божествен, свръхчовешки ореол и ключът към успеха можел да даде само патриархалният принцип. Наложило се да се прибегне до стария славянски рефлекс, съгласно който единствените неравни индивиди в дадена социална група, които се толерират от околните и чийто авторитет бил признаван безапелационно от всички, са бащата, чичото и старшия брат. Техният ореол престояло просто да бъде пренесен върху царя, само че вече в несравними мащаби. Възникнала патриархалната източноевропейска монархия, нямаща нищо общо със западноевропейската, която била основана на идеята за обществения договор. Царят вече бил смятан за „батюшка“, за старши индивид и това му дало възможност да се извиси над „равнинната“ структура на славянското общество. Но тъй като той бил напълно уникална фигура, нямаща друга, равна на себе си, властта му трябвало да бъде еднолична и несподелена с никакви министри и съветници: тези хора, поради своята „обикновеност“ предизвиквали завистта на народните маси, а това вредяло на авторитета на самата монархия. Ето защо, отсега нататък царят специално се стараел да покаже на народа, че управлява абсолютно сам и че не дели трона си с никого — поведение, което било пълна противоположност на западноевропейската практика.

От друга страна обаче, утвърждаването на образа на патриархалния монарх оказало твърде благоприятно въздействие върху обществения живот. То успокоило духовете, довело до прекратяване на всички вражди в държавата и обединило около центъра нейните поданици. Най-после било постигнато така бленуваното единство. Като се добави и особеното усърдие, с което старите славяни се отдавали на служенето на общото благо, готовността им да жертват всеки егоистичен личен интерес в негово име, става ясно защо от този момент нататък източноевропейските страни стават най-стабилните и най-спокойните в света.

А сега, след като бяха описани и анализирани такива основни славянски качества като миролюбието, колективизма и чувството за равенство, ще трябва да бъдат разгледани и някои второстепенни техни характерни черти, забелязани още от най-древно време и запазили се в по-голямата си част и до наши дни. Всички стари византийски и готски автори описват славяните като весел и жизнерадостен народ, обичащ празненствата, песните и музиката. Особено обичали те ежегодните игри, посветени на различни религиозни култове, сред които се откроявал култът към Янки Купала, празнуван в часовете на лятното слънцестоене. По цели нощи млади и стари пеели край запалените огньове и през това време оставяли на заден план и забравяли за всичко останало. В тези буйни и екзалтирани тържества, въпреки че те предизвиквали критиката на първите християнски проповедници, не би имало нищо осъдително, ако провеждането им не било съпътствано обикновено с изпиване на огромни количества алкохол, който впрочем още оттогава се превърнал в най-голямото проклятие на славянските народи. Не може да не се вземе предвид обаче, че както прекалената склонност към веселие, така и пиянството са само компенсаторни явления, опит да се избяга от трудностите на ежедневието, което никъде в света не било така обременително, както в Източна Европа. Само така може да се обясни на пръв поглед непонятното смесване в характера на славянина на такива противоположни чувства и настроения, каквито са мъчителната меланхолия и необузданата радост, смазващият песимизъм и екзалтираният идеализъм. Изглежда нервната енергия на живите същества е ограничена и трябва по някакъв начин да се икономисва и компенсира.

Ако бъде продължен обзорът на чертите и качествата, забелязани у древните славяни, към тях могат да се причислят дружелюбието и общителността. За хората от тази част на Европа открай време са били характерни тесните и топли човешки взаимоотношения, непринудеността в общуването, отсъствието на дистанция между индивидите, така характерна за западноевропейците. Това понякога води до прекалена бъбривост, която не позволява на човека да се отдаде на сериозни размисли. Освен това в източноевропейските общества както поради твърде голямата близост между индивидите, така и поради органичното им отвращение към изкуствеността и фалша доста трудно се развила културата на любезните обноски и етикета. На Запад любезността и етикетът възникнали като резултат от липсата на истински дружески отношения между хората и тяхното предназначение било да имитират някаква несъществуваща топлота. Източноевропейците обаче не се нуждаели от такава имитация и затова не си дали труда да се усъвършенстват в нея.

С въпроса за фалша и непринудеността в общуването е тясно свързан и въпросът за честността, разглеждана в най-широкия смисъл на думата. Старите славяни много трудно биха могли да бъдат обвинени в прикритост, наличие на задни мисли, а още по-малко в коварство. Достатъчно е само да погледнеш откритите, ясни и добродушни лица, изобразени на древните гравюри, за да разбереш, че те не могат да бъдат сбъркани с лицата на никои други народи по света. Неслучайно византийският историк Прокопий казва, че „зли и лукави между тях попадат много рядко“^[11], което вероятно му е изглеждало доста учудващо на фона на прословутото византийско коварство.

Въпреки това, при определени обстоятелства славяните могат и дори обичат да лъжат — това става, когато попаднат в дружеска компания. Тогава езикът им неочаквано се развързва и започват да разправят какви ли не небивалици и измислени историйки, макар да знаят, че никой не им вярва. Този факт обаче като че ли още повече ги окриля и ги довежда до самозабрава — именно такава ситуация е твърде ясно обрисувана от Достоевски в романа му „Идиот“.^[12] И все пак трябва да се каже, че в подобни случаи винаги става въпрос за невинни лъжи. Славянинът много рядко би взел да лъже поради някаква сериозна користна причина или пък, за да навреди на някого — в такива случаи той просто не е способен на такова нещо.

Накрая могат да се кажат няколко думи за бита и начина на живот на славянските племена, каквито са ги видели летописците преди повече от хиляда години.

Псевдомакрий ги нарича „целомъдрени, повече отколкото човешката природа позволява“, което отговаря и на други сведения за верността на жените към своите съпрузи. Що се отнася до начина на обличане, те изглежда не били особено претенциозни в това отношение. Вероятно заради това арабският пътешественик Ибн Фалдун ги определял „като най-неопрятният народ, който въобще някога бог е създавал“^[13]. И мъжете, и жените се обличали твърде семпло и скромно, като носели обикновено дълги дрехи, ушити от лен и коноп, почти винаги бели на цвят. Обикновено такива дрехи се състояли от три части: дълга риза, полупанталони и горно наметало. Зимно време към тях прибавяли дебела шуба. Украшенията и накитите при жените били твърде рядко срещани.

Особено държали древните славяни на брадите си. Тяхното обръсване на публично място се считало за най-унизителното наказание, на което можел да бъде подложен един мъж; без бради ходели само слугите и военнопленниците. В съдната грамота на Ярослав Мъдри е казано следното по този въпрос: „Аче, кто кому голову или бороду пострижет, митрополиту 12 гривен, а княз казнит“^[14].

При славяните открай време бил слабо развит търговският нюх. С търговия традиционно се занимавали доста малко брой хора. Неслучайно първите им градове в продължение на дълги векове имали само защитна функция, за разлика от градовете в западната половина на континента, които възникнали основно като пазарни средища. По-голямата част от търговията в земите на Източна Европа била съсредоточена в ръцете на немци, араби и гърци.