Борис Проницин
Двете Европи (13) (Славянската идея през XXI век)

2. Политическо развитие. Индивидуализмът и егоизмът като двигатели на обществените преобразования

Развитието на политическите отношения през XI-XIII в. вървяло в общи линии в руслото на предходните столетия. Вече видяхме, че през IX-X в. всички западноевропейски държави се разпаднали. Този разпад се извършвал като правило по схемата: окръзи (в ранно феодалната централизирана държава) -> частни имения -> феодални държави. Но с това, както е известно, процесът на разпада не завършил. Същия начин, по който графовете, маркграфовете, херцозите и другите крупни феодали се освободили от кралската власт, сега използвали и неголемите феодали, но вече за собственото си освобождаване от по-крупните сеньори. Това станало възможно благодарение на факта, че едрите феодали имали нужда от защита от своите съперници, с които постоянно враждували. А такава защита могли да им осигурят само техните рицари, т.е. дребните феодали, които се възползвали от слабостта на своите сеньори, поискали да имат свои земи и след това съответно имунитет. Така по цяла Западна Европа израснали като гъби след дъжд хиляди миниатюрни държавици — княжества, херцогства и графства. Имало „държави“, включващи землищата само на две-три села с крепостта на „монарха“ по средата. Отделните владетели разполагали с различна степен на зависимост от централната „власт“. Повечето от тях притежавали собствен герб, имали право да секат монети и, разбира се, да притежават собствени армии… Съществували местности, които не се подчинявали на никакви власти, а тяхното привличане към общодържавните задължения било още по-трудно.

В Средните векове се разпаднала не само държавата, разпаднало се всичко общо, което съществувало в обществения живот. Съдебната власт също. Тя преминала към местните владетели. На мястото на римското публично право дошло частното патриомонално право и т.нар. варварски истини, в резултат на което се извършила своего рода приватизация на държавата и държавните служби. (Средновековното частно право като такова произхождало от древно германското дворно право, според което живял свободният германец в своя двор, заобиколен от подвластните си васали (той гледал на тях като на своя частна собственост). По този начин в западноевропейското средновековие правото на феодален собственик водело автоматично до право на държавен господар и феодалите започнали да разглеждат държавата като своя голяма бащиния.)

Последствията от всичко това били, разбира се, отчайващи. Това става видно от политическата ситуация, възникваща в различните страни от континента от 1000 до 1300 г. По това време кралят на Франция упражнявал своята власт единствено в собствения си домен, включващ Париж и някои други съседни градове. Върху другите територии той не упражнявал почти никакво влияние и всичко зависело от благоволението на местните феодални величия. Южна Франция била въобще напълно неподвластна на Париж. Подобно било положението в Испания и повечето други страни от континентална Западна Европа. На територията на Германия възникнали не по-малко от 40 отделни държави и свободни градове.

Всичко това поражда главният въпрос: защо тези процеси на разпад и раздробяване настъпили именно на Запад, а не в другите големи общества на планетата, защо подобни на тях събития в такива мащаби били непознати дотогава в световната история?

Отговорът е ясен! Такава отчайваща политическа раздробеност може да възникне само в индивидуалистичните общества, където за хората не съществуват никакви надлични ценности, като родина, нация, общество, и където следователно господства сепаратизмът. Държавните образувания възникват около един, по една или друга причина сформирал се център на силата, и поради това техните граници са напълно случайни. Нищо подобно не се наблюдавало в източните и в руската държави, които традиционно винаги са били огромни по своите размери, защото нямало хора, жертващи държавните интереси заради своите лични властолюбиви амбиции. А в онези редки случаи, когато такива хора все пак се намирали, те не срещали подкрепа сред населението. За древните египтяни, перси или китайци, държавата винаги била „божествено тяло“, а отделните хора — само клетки, които трябва да му се подчиняват. Логично е, че в такава държава много трудно може да възникне сепаратизъм. Ако сравним традиционно най-голямата западноевропейска държава — Франция (самата тя е изключение от правилото) например с Персия, Китай или Русия, то ще видим, че тя е по-малка от тях съответно 3, 18 и 30 пъти. При това в случая не става дума за по-малките, т.е. за нормалните западноевропейски страни. Тази пространствена ограниченост на държавата е продиктувана от факта, че на Запад отделното лице винаги е поставяло себе си безкрайно по-високо от обществото и неговите интереси, а когато се налагало да ги жертва, то без да се замисля го правело.

Въпреки това, завършвайки обзора на западноевропейската история от 1000-та до 1300-та година, не бива да оставаме само с негативни впечатления от тази епоха, впечатления породени изключително от неблагоприятното развитие на събитията на политическата арена. Не бива да се забравя, както вече видяхме в началото на главата, че Средновековието е преди всичко период на разцвет на западното християнство, време, в което западният човек още не бил тръгнал по пътя на материалистичната цивилизация. За историците Средните векове завинаги ще останат като епоха на романтичните кръстоносни походи и величествените готически катедрали, като времето на Тома Аквински и Данте Алигиери. И те ще бъдат прави.