Ниджо
Нечакана повест (6)

Пети свитък
(1302–1306)

Отдавна ме привличаше пътуването с лодка и затова реших да посетя храма Ицукушима в провинцията Аки. Казват, че в миналото там е ходел да се моли и самият император Такакура^[1]. В Тоба се качих на лодка, която ме отведе надолу по реката Йодогава, а в устието на реката ни чакаше кораб. Дом върху вълните — каква самота! — мислех си, а когато разбрах, че сме стигнали до залива Суманоура, си спомних, че тук някъде бе прекарал дните си в изгнание Аривара Юкихира и ми се искаше да попитам вятъра за него^[2].

Всяка вечер хвърляхме котва и спирахме на някой бряг. Беше в началото на деветия месец. Лежах в лодката и се вслушвах в гласовете на нощта. Откъм гъстата трева, попарена от слана, се носеха гласовете на цикадите, ала тъй слабо, сякаш и те вече нямаха сили. А някъде отдалеч се чуваха равномерните удари на бухалки по прането. Есента е тъжно време! — мислех си, а вълните една след друга се разбиваха о лодката — моята постеля.

Когато се събудих сутринта, лодката се бе вече отдалечила от брега и плуваше към незнайни далечини. Спомних си стихотворението:

Ранна утрин —

заливът Акаши

тъне в меката мъгла.

Лодката се скри зад острова —

остана спомен тъжен^[3].

Така потопена в тъжни мисли, си спомних думите на принц Генджи и ми се искаше да извикам като него: „О, конче-вихрогонче! В есенната нощ бързо понеси се към двореца — той спомен скъп е^[4]!“ Спомени… Те отново не ми даваха покой.

Лодката плуваше все по-надалеч и надалеч и ето че стигнахме до селището Томо в провинцията Бинго. Селището, бе доста шумно, но наблизо се намираше малкото островче Тайка, където обитаваха куртизанките, напуснали блудния преходен свят.

Родени в дом, затънал в греховните човешки страсти и обречен на шестте пътя в света на суетата, тяхното единствено желание е да покрият одеждите си с благовония и да намерят посетители… Сутрин мислят кой ли тази вечер ще разроши черните коси, вечер очакват да дойде някой, с когото да сключат съюз само за една нощ, а в зори тъгуват за раздялата — такъв е техният живот…

Радвах се, че тези жени тук, на острова, бяха намерили сили в себе си да скъсат с греховните си заблуди и да потърсят уединение и покой. „Кажете, с какво се занимавате от сутрин до вечер? — попитах ги. — Какво ви помогна да прозрете истината и да се оттеглите от мирската суета?“

Тогава най-възрастната ми отговори следното:

„Аз съм най-старата сред куртизанките на острова. По-рано живеех в една странноприемница заедно с други като мен. Примамвахме пътниците и продавахме хубостта си. Радвах се, когато някой идваше при мен, и страдах, когато в зори си тръгваше. Да, такъв беше животът ми — кълнях се на непознати мъже във вечна любов и под цъфтящите дървета им поднасях саке с чувства, мимолетни като росата… Така незабелязано се изнизаха годините и станах на петдесет. Кой знае, може би така ми е било предопределено, но изведнъж сякаш се събудих от дълъг кошмарен сън и прозрях скръбната истина. Не пожелах повече да се връщам към стария си живот и дойдох тук, на този остров. Всяка сутрин се изкачвам в планината, където бера цветя, а сетне ги поднасям на Буда!“

Така говореше тя, а аз я слушах и в душата си й завиждах.

След няколко дни лодката отново потегли и когато се разделях с куртизанките, те тъжно ме попитаха: „На връщане за столицата ще минете ли пак оттук?“ Помислих си: „Едва ли! Може би никога вече няма да дойда тук“, и написах стихотворението:

Някога отново,

в тиха вечер,

лодката ще спре ли

в залива Акаши?

Не зная! Може би…

Приближихме се към Острова на храмовете — Мияджима. Нейде далеч в безкрайната морска шир се извисяваха тории и лодките спираха направо пред тях. Пътниците слизаха и сетне по дълъг дървен мост през морето отиваха до храма. Наближаваше Тайхое — есенният празник в Ицукушима — и жриците на храма се подготвяха за него. Казаха, че ще изпълнят своите танци на дванадесетия ден от месеца и аз отидох да ги погледам. Дървената сцена се издигаше над морските вълни и приличаше на път, който води към божествената обител. Гледах танцьорките, облечени в красиви копринени кимона и с бели туники отгоре, слушах музиката — същата, която някога е съпровождала танците на Ян Гуйфей^[5] — и на сърцето ми беше и радостно, и тъжно.

В деня на празника танцьорките изпълниха най-различни танци и в сините си и червени одежди от атлазено платно наистина приличаха на образа на Бодисатва. Косите им бяха прибрани с красиви диадеми като небесни венци и те отново ми напомниха за китайската хубавица Ян Гуйфей. Слънцето бавно залязваше, музиката звучеше все по-силно, а когато изсвириха мелодията „Есенен вятър“, сърцето ми потръпна от нежност и вълнение. Скоро съвсем се стъмни и хората, дошли да видят празника, се прибраха по домовете си. Всичко опустя и стана тъжно. Тук-таме се мяркаха богомолци, решили навярно да прекарат нощта в молитви. Луната бавно изгряваше някъде зад планината Мияма край храма и сякаш се изкачваше на небето от самата божествена обител. Имаше прилив и вълните миеха брега близо до храма. Ясният лик на лупата се отразяваше в тях и за миг ми се стори, че тя се е притаила на дъното на залива.

Казват, че Буда Амида подобно на вятър прогонва от нас заблужденията и страстите, а сърцето му е като чисто и прозрачно море. Понякога той се явява пред нас в най-различни образи в зависимост от нашата карма. Струваше ми се, че именно тук, в Ицукушима, той е приел образа на шинтоистко божество. В този храм се почиташе Буда Амида и аз също възнесох молитви: „О, вездесъщи и всемогъщи Буда! Ти, който проливаш светлина върху света на земната суета и пред когото се прекланят всички грешни люде! Ти, който водиш към спасение целия човечески род и не забравяш нито едно от непросветените си чеда! Озари ме с божественото си сияние и ми покажи Истинския път!“ Мислех си колко хубаво би било, ако той чуе молбите ми!

Останах в Ицукушима няколко дни, а после отново потеглих към столицата. Заедно с мен в лодката пътуваше почтена на вид дама, която ми рече: „Аз съм от Вачи в провинцията Бинго. Отдавна исках да дойда на поклонение в Ицукушима, а сега се връщам вкъщи. Заповядайте, елате на гости!“ Тя бе наистина много любезна и аз й отвърнах така: „Силно ме влече да ида до нос Ашидзури в провинцията Тоса. Нека първо да отида там, а сетне и вас ще посетя.“

На нос Ашидзури има храм, посветен на богинята на милосърдието Каннон. В този храм няма вътрешни прегради, тук не живеят нито свещеници, нито монаси. Събират се само богомолци и случайни пътници, независимо от какъв род са. А защо е така, разказва следната легенда.

Някога в древни времена тук живеел един монах и той си имал ученик. Този ученик бил скътал в сърцето си едно-единствено съкровено желание — да бъде милосърден и благороден към хората. Не щеш ли, неизвестно откъде дошъл още един ученик. Той се хранел и през позволеното и през непозволеното време, а първият ученик винаги му давал от своята дажба. Ала за беда монахът разбрал и започнал да му се кара: „Не ти е за първи път! Винаги правиш така. Не се лишавай от дажбата, определена за теб самия.“ На идната сутрин, когато дошло време за закуска, отнякъде се появил трети ученик. Ученикът на монаха рекъл: „На драго сърце бих разделял винаги дажбата си с вас, но монахът много ще ми се кара. Моля ви, не идвайте повече тук. Нека това бъде за последен път.“ Сетне отново нахранил и двамата, а онзи, който бил дошъл последен, казал: „Никога не ще забравя добротата ти! Ела ни на гости!“ С тези думи и тримата излезли заедно от храма. Като ги видял да вървят заедно, монахът много се учудил и тайно тръгнал след тях. Те седнали в една лодка и започнали да се отдалечават от брега, като се отблъсквали от дъното с весло. Монахът горчиво заплакал и ги попитал: „Къде отивате?“, а те му отвърнали: „Връщаме се в планината Фудараку^[6]!“ Погледнал той тогава към лодката и що да види: двамата незнайни гости приели образите на Бодисатвата Каннон и Бодисатвата Сейши, застанали на носа на лодката и изчезнали нейде в далечината… Монахът горчиво се разкайвал за постъпката си, тежки угризения разяждали душата му и като гледал отдалечаващата се лодка, от отчаяние започнал да тъпче на едно място с крака. Казват, че оттогава този нос се нарича Ашидзури — нос, където от отчаяние „тъпчат с крака“. Казват също, че монахът след това много страдал и никой не бил виждал по-тъжни очи от неговите. Но той сам си бил виновен за всичко. Бедата го постигнала, защото делял хората на прости и благородни. След тази случка в храма намират подслон най-различни хора, без значение от какъв род са, и няма тук нито монаси, нито свещеници.

Слушах тази история и сърцето ми тръпнеше от преклонение пред величието на Богинята на милосърдието Каннон и нейните тридесет и три превъплъщения.

 

 

Навред из провинцията Сануки — и в Ширамине, и в Мацуяма, има интересни места, свързани с императора Сутоку^[7]. Това ме накара да тръгна натам, а освен това наблизо живееха и мои роднини. Първо отидох в храма на Лотосовата сутра в Мацуяма. Спомних си, че тук императорът Сутоку е бил дарен с висшето прозрение, макар да се е скитал самотен и захвърлен от всички, и сърцето ми се изпълни с надежда. Сетих се и за стихотворението на Сайгьо, написано пред могилата на императора:

О, Господарю!

Блестял си някога

на изумруден трон!

Ала сега —

защо ти е^[8]?

Спомних си и друго стихотворение:

Защо се раждаме

на този свят?

Да страдаме ли само?

Сълзите ми

не го приемат^[9].

Тези стихотворения ми навяха тъга за миналото и аз написах:

Ти помниш ли

как тъжно е

в света на суетата?

Сега от гроба си

ме съжали!

Реших да довърша тук преписването на Лотосовата сутра и намерих подслон в малка колибка недалеч от храма. Първо прочетох сутрата и възнесох молитвите си, както повелява Свещеният закон.

Беше краят на деветия месец. Гласовете на цикадите звучаха все по-слабо и ме караха да се чувствувам още по-самотна. По три пъти на ден възнасях молитви и повтарях: „Разкайвам се за греховете си, покълнали от шестте корена на злото^[10]!“, ала дълбоко в сърцето си все още пазех образа на своя господар. Винаги носех със себе си перцето за бива, което той ми бе подарил някога в детството, и сега го извадих и погледнах. Домиля ми и написах стихотворението:

Перце!

Не ще се върне той.

И аз съм вече друга…

Но ти си спомен свиден

и носиш ми тъга.

Преписах двадесет свитъка от Лотосовата сутра, като през цялото време ми помагаха роднините ми. После реших да поднеса преписаните свитъци тук, в храма в Мацуяма, и заедно с тях поднесох и второто от трите кимона, които преди няколко години ми бе подарил Негово Величество в Ивашимидзу. Първото вече бях поднесла на храма в Ацута. Оставаше ми още само едно… Написах стихотворението:

Вземи одеждите!

Ала защо не каза

да ги пазя

до Изгрева

на бледата луна^[11]?

Все пак реших да запазя последното кимоно и да не се разделям никога с него, което говореше за греховната ми привързаност към Негово Величество.

 

 

Неусетно дойде и краят на единадесетия месец. Чух, че някаква лодка тръгва за столицата и дори се зарадвах. Не щеш ли, за беда се изви свирепа буря, заваля силен сняг, после се изсипа градушка и така не можахме да тръгнем. Беше опасно и безсмислено да продължавам да чакам, затова попитах къде се намира Бинго и се отправих натам. Стигнах до Вачи, където живееше дамата, която на връщане от Ицукушима ме бе поканила на гости. Лесно намерих къщата й и останах там няколко дни. Беше уютно, но имаше нещо, което страшно ме смущаваше. В дома работеха неколцина слуги — мъже и жени, които от изгрев до залез-слънце се трудеха до изнемога, а вечер стопанинът им се караше жестоко и дори ги биеше. Очите ми неволно се извръщаха от тази тъжна гледка. Що за човек е той? — не спирах да се питам. Всеки ден носеше вкъщи огромни количества убити птици и диви животни и наричаше това лов. Трябва да е бил голям грешник в предишния живот, за да го постигне такава жестока карма! — мислех си.

По едно време някой съобщи, че в дома на път за Кумано, ще се отбие високопоставеният монах Хиросава Йодзо, техен роднина. Настъпи голяма суматоха и всички наоколо бяха погълнати от подготовката за посрещането му. Смениха коприната на плъзгащите се врати и понеже се чудеха какво да нарисуват, аз предложих: „Ако имате някакви бои, бих се опитала да нарисувам нещо.“ Стопанинът веднага рече: „И бои, и четки ще вземем от Томо, на две крачки е оттук!“ — и изпрати слуги да изпълнят поръчката. „Не ми стигаше другото, ами сега и… Защо ли се обадих?“ — започнах да се ядосвам, но беше вече късно. Направих картините и всички много ги харесаха и започнаха да ме уговарят: „Останете още малко при нас!“ Беше ми приятно и забавно да ги слушам.

Скоро пристигна и дългоочакваният гост. Всички с все сили се стараеха да му угодят. По време на гощавката той изведнъж се загледал в подвижната врата и попитал: „Странно, сякаш не е рисувано от човек от провинцията. Кой може да бъде?“ „Това е работа на една дама, която се намира в нашия дом“ — отговорили му стопаните, а той рекъл: „Тя сигурно умее да пише и стихове. Странствуващите монаси и монахини обикновено са и добри поети! Бих желал да се срещна с тази дама!“ Когато ми съобщиха за неговото желание, аз отначало силно се смутих, но после се сетих, че той се е отправил на поклонение в Кумано и отговорих: „Кажете му, че ще бъде удоволствие за мен да поговорим двамата. Но сега той бърза за Кумано! Няма ли да е по-добре да се видим на връщане?“ Разбрах, че се е съгласил с предложението ми и заедно със свитата си е продължил към Кумано.

В селището Ета, недалеч оттук, живееше по-големият брат на сегашния ми хазаин. И когато ме повика: „Елате в Ета. При нас е толкова красиво!“, веднага приех любезната покана, защото животът ми във Вачи ми бе поомръзнал, а всичко наоколо бе покрито със сняг и нямаше как да се върна в столицата.

Съвсем неочаквано стопанинът на дома във Вачи се разсърдил и започнал да приказва по мой адрес някакви странни неща: „След като избяга една от прислужничките ми, започнах да търся нова и намерих тая, сегашната, в Ицукушима! Доведох я тук, но ето че и тя избяга! Ще убия някого!“ Бях толкова потресена, че не знаех какво да мисля, но околните започнаха да ме успокояват: „Не му обръщайте внимание! Трябва да е луд, щом говори такива неща! Правете се, че нищо не сте чули!“

В Ета живееха няколко мили девойки, които бяха много внимателни към мен, и макар самото място да не ме очарова, реших да остана, тъй като се чувствувах по-спокойно. Все пак продължавах да се измъчвам от думите на предишния си хазаин и не можех да се начудя защо му беше нужно всичко това. После разбрах, че по същото време във Вачи отново дошъл Хиросава Йодзо. Тогава стопанинът на Вачи използувал случая да му се оплаче: „Какво безобразие! Брат ми отново взе една от прислужничките ми с измама!“ Оказа се, че високопоставеният свещеник бил владетел на областта, а на туй отгоре се падал и чичо на двамата братя. Ето какво казал той:

„Наричаш я прислужница? А откъде знаеш каква е тя? Не си ли чувал, че често се случва дами от благородно потекло да приемат монашески сан и да тръгнат да бродят из страната?! Кой знае, може би в столицата тя е имала висок сан! Твоята грубост е недостойна и унизителна за всички ни!“

След тези думи Хиросава Йодзо пожелал да посети дома в Ета.

Когато той дойде, стопанинът му обясни какво се бе случило и рече: „Скарахме се с брат ми заради една странствуваща монахиня, която дори не познаваме!“ Като чу това, преподобният Хиросава отвърна: „Да, вашите разправии наистина са доста странни! Ще бъде по-добре да изпратя гостенката до провинцията Бичу.“ Като разбрах за техния разговор, посетих свещеника, за да му изкажа дълбоката си благодарност, а той ми каза следното: „Ето как понякога талантът на човека се превръща в негов враг! Стопанинът на Вачи не е искал да ви пусне да си вървите, защото сте надарена!“ Сетне двамата писахме стихове, съчинявахме ренга и така се забавлявахме. Сега, когато можех да го разгледам отблизо, си спомних, че го бях виждала по-рано, по време на поетичните турнири в Камакура, които устройваше Иинума Саемон. Отдадохме се на спомени, а когато той си тръгна, навън валеше силен сняг и не можех да позная дори оградата от бамбук.

Оттеглих се

от преходния свят,

но мъките ме следват —

безкрайна върволица

като бамбуковите пръти.

Наближаваше Новата година и исках да се върна колкото може по-скоро в столицата, но хората около мен започнаха да ме увещават да не бързам: „Много е студено! Ами лодка — откъде ще намерите лодка?“ Думите им ме накараха да се замисля за трудностите на пътешествието и така останах до края на втория месец. Като разбра, че вече твърдо съм решила да си вървя, Хиросава Йодзо ме посети и дори донесе някакви подаръци. После двамата за сетен път съчинявахме стихотворения. Той беше настойник и пазител на дъщерята на принц Мунетака, която сега живееше при моята добра позната госпожа Комачи. Предполагах, че това също го караше да бъде любезен с мен.

Когато пристигнах в Ехара в провинцията Бичу, там вече цъфтяха вишните. Откъснах една клонка и помолих човека, който ме придружаваше, да я предаде на Хиросава заедно със стихотворението:

Потъваме в мъглата,

която ни разделя.

О, вишнев цвят!

Иди при него с вятъра,

за да не ме забравя!

След два дни ме настигна вестоносец и ми предаде стихотворението:

О, вишнев цвят!

Дори за миг

не бих могъл да я забравя!

Сърцето пази трепета,

що с думи не изрекох.

По пътя към столицата минавах край храма Кибицумия, затова реших да се отбия в него и да се помоля. Наредбата на храма бе доста различна от това, което бях свикнала да виждам — вътре имаше дори завеси, като в знатен дом. Бе още ранна утрин, а и вятърът не духаше вече тъй силно, затова, без да се задържам дълго в храма, продължих към столицата.

Когато най-сетне стигнах столицата, отново се замислих за приключението, което бях преживяла. Какво щеше да стане с мен, ако не бе пристигнал Хиросава? Този мъж във Вачи не би могъл да се нарече мой господар, но все пак — кой щеше да ме защити? Чак сега разбрах с какви опасности са съпроводени поклонничеството и странствуванията из страната!

Живеех усамотено в един дом извън столицата и новините рядко стигаха до мен. Така в началото на новата година случайно научих, че госпожа Хигаши Ниджоин се е разболяла. Нямаше кого да попитам и оставаше само да чакам някой да ми съобщи нещо. Чух, че нямало надежда да оздравее и дори вече била преместена от двореца. Няма нищо вечно в нашия преходен свят, но колко трябва да й е било тежко да напусне двореца, където бе прекарала дълги години^[12]! Тя бе навсякъде редом с Негово Величество — сутрин му помагаше в дворцовите дела, а вечер го придружаваше в спалните покои. И колко ужасно, че тъкмо сега трябваше да се махне от двореца! Защо всичко свършва толкова тъжно? — питах се аз и в този миг съобщиха за нейната кончина. Реших да отида в двореца. Когато се приближих, видях, че принцеса Югимон’ин се кани да потегли за някъде, защото дворцовите гвардейци бяха строени пред колесницата й. Левият министър Кинхира също бе там. Нямаше съмнение, че ще тръгне скоро, понеже колесницата я чакаше пред портата. По едно време обаче тя се появи, съобщи, че ще се забави още малко и отново влезе вътре. Това се повтори още няколко пъти. О, как не искаше да се раздели с майка си, която вече никога нямаше да види! Около колесницата се бяха натрупали доста хора и изведнъж някой измърмори: „Тъкмо мисля, че вече се е качила и ето че отново изчезва!“ Но когато най-сетне принцесата се качи в колесницата, тя изглеждаше толкова нещастна и опечалена, че никой от нас, дори най-коравосърдечните, не можа да сдържи сълзите си.

Ексимператрицата Хигаши Ниджоин имаше няколко деца, но всички умряха рано и й остана само Югимон’ин. Можех да си представя колко нежни чувства изпитваха те една към друга! Печалният лик на принцесата само потвърждаваше това. Разбирах я добре, защото знаех какво значи да изгубиш толкова близък човек. За миг се замислих какво щях да направя, ако бях още в двореца.

Макар и недостойна

все още аз живея.

И всичко ми прилича

на кошмарен сън.

Каква тъга!

После разбрах, че погребението е било извършено в двореца Фушими, където са отишли и Негово Величество, и принцесата. Представям си колко опечалени са били.

Някъде през шестия месец чух, че се е разболял и Негово Величество, а когато разбрах, че има малария, се разтревожих още повече. Отначало съобщиха, че се чувствува малко по-добре, но внезапно състоянието му се влоши и бяха поръчани молитви към бог Емма. Всеки миг исках да зная какво става с него и затова отидох в двореца, ала там нямаше дори кого да попитам. Върнах се вкъщи без никаква вест и написах стихотворението:

Как би разбрал

за моята тъга,

за скръбните сълзи,

що скришом лея?

Освен в съня си?…

Казаха ми, че от ден на ден състоянието му се влошава и има опасност за живота му и аз изтръпнах при мисълта, че може би никога вече не ще го видя. Сърцето ми се късаше от мъка. Не издържах и на първия ден от седмия месец отидох в храма в Ивашимидзу, където започнах да възнасям хилядократни молитви към бог Такеучи да продължи живота на Негово Величество. На петия ден видях страшен сън — настъпи слънчево затъмнение и слънцето повече не се показа^[13]…

… Обезпокоена от болестта на Негово Величество, посетих дома на Сайонджи Санекане. Казах на слугите: „Някога бях в свитата на Негово Величество и бих искала да поговоря с господин Санекане!“ Помолих ги да му съобщят за мен, но никой не пожела да изпълни желанието ми. Навярно монашеското ми одеяние ги смущаваше. Тогава написах писмо и се опитах да накарам един слуга да го занесе, ала и това не помогна. Чак късно през нощта успях да намеря слуга, който се съгласи да предаде на господаря си писмото ми. Ето какво ми отговори Санекане: „Колко много време измина от онези дни! Не можах дори веднага да се сетя коя си. Ела след един ден!“

Очаквах срещата с трепет, но когато отидох в уречения час в имението, разбрах, че състоянието на Негово Величество още повече се е влошило и Санекане веднага е отишъл в двореца. Значи, краят наближава! — прободе ме мисълта и очите ми се напълниха със сълзи. Тръгнах към двореца, като по пътя се отбих в храмовете в Китано и в Хирано и възнесох молитви: „О, небеса! Вземете моя живот вместо неговия!“ Внезапно ме жегна мисълта, че ако боговете чуят молбите ми и аз си отида от този свят като капчица роса, Негово Величество дори няма да разбере. Стана ми някак тъжно и написах стихотворението:

Напусна ли

безвестна

света на суетата,

за мен му разкажете,

о, капчици роса!

От изгрев до залез-слънце мислех само за Негово Величество, всяка нощ се тревожех за него и осъмвах, потопена в тъга. На четиринадесетия ден отново се опитах да разбера какво става и посетих имението на рода Сайонджи в Китаяма. Там видях Санекане. Отначало поговорихме малко за миналото, а сетне той сподели, че вече няма никакви надежди Негово Величество да оздравее. През цялото време се чудех как да го помоля да ми позволи поне за миг да го зърна, ала изведнъж той сам ми рече: „Негово Величество говори за теб. Иди да го видиш!“ Тръгнах си бързо, за да не види никой сълзите, бликнали от очите ми в този миг.

По пътя срещнах много хора, които отиваха на гробищата Торибено. Помислих си, че може би скоро и аз ще ги последвам.

Прииждат хората

на гробове,

покрити с мъх.

Но още дълго ли

ще страдат?

През нощта на петнадесети с помощта на Санекане успях да се промъкна в покоите на Негово Величество. Зърнах го само за миг и всичко беше като насън. А по обед на шестнадесетия ден съобщиха, че той е напуснал този свят. Бях се подготвяла за тази вест дълго, но когато страшното наистина се случи, ме обхвана голяма скръб и отчаяние и ми се струваше, че сърцето ми ще се пръсне от мъка. Върнах се в двореца. Там слугите местеха олтарите, където бяха възнасяни молитви за неговото здраве. Други се суетяха без цел и всичко наоколо бе потънало в безмълвие. Свещите бяха изгасени. Малко преди да съмне, престолонаследникът се оттегли в покоите си, а след него се прибраха и останалите.

Рано вечерта пристигнаха и двамата представители на правителството Бакуфу. Те устроиха внушителна траурна церемония. Единият заповяда да бъдат запалени свещи пред всички къщи на улица „Томинокоджи“, а другият — да се запалят огньове по улица „Кьогоку“ и гвардейците да застанат край тях, в две редици.

Бе вече тъмна нощ, но аз не исках да си вървя и продължавах да бродя самотна из двора, потопена в спомени. Отново и отново пред очите ми изплуваше образът на Негово Величество и ме обхвана такава скръб, която не бих могла да опиша с думи. А на небето бавно изгряваше ясната луна.

С досада гледам

тази вечер

ясната луна.

И моля облаците

да я скрият.

Някога, преди много-много години, когато умрял Шакямуни^[14], престанали да светят и слънцето, и луната и дори безсловесните твари потънали в скръб. А защо сега, безучастна към мъката ми, луната блестеше в небето тъй ярко?!

В зори се прибирах вкъщи, ала не можех да си намеря място от отчаяние. Като чух, че придворният съветник Тайра отговаря за погребението, посетих моя позната придворна дама, свързана с него. „Смилете се над мен! Помогнете ми да го зърна поне още веднъж! Дори отдалече!“ — помолих я, но тя ми отвърна, че това е невъзможно.

Реших да се промъкна на всяка цена в двореца. Облякох върху монашеското расо дворцови одежди и цял ден обикалях около двореца, докато най-сетне, преди да пуснат щорите, успях да вляза вътре. Тръгнах към стаята, където предполагах, че лежи тялото му. Там горяха свещи. Побиха ме тръпки. В този миг съобщиха, че е време да започва погребението и пред покоите на ексимператора Фушими изкараха една катафалка. А когато тя потегли, видях, че ръкавите му са черни от сълзите — като мъката му.

Реших да следвам погребалната процесия, но бях толкова объркана, че не можах да си спомня къде се бях събула и затова тръгнах боса. На ъгъла на улиците „Кьогоку“ и „Годжо“ катафалката зави рязко на запад, удари се в едно бамбуково дърво и от едната страна щорите паднаха. Докато слугите ги поправяха, успях да дойда малко на себе си и забелязах в процесията свещеника Сукеюки^[15], той стоеше безмълвно отстрани и ръкавите на монашеското му одеяние изглеждаха още по-черни от попитата печал.

Чувствувах, че трябва да си вървя, ала не можех да се откъсна от процесията. Босите ми крака бяха целите в рани и с всяка стъпка изоставах все повече и повече. По едно време ги загубих от погледа си и попитах някакъв човек дали не е видял накъде са отишли. „Едва ли са минали край храма Инари! — замислено отвърна той. — Но коя посока са избрали — не зная. Не срещнах никого по пътя си. Боя се, че ако продължавате да вървите така сама, ще се загубите! Вече е четири часът! Искате ли да ви придружа до дома ви?“ Мисълта да се прибера вкъщи ми се видя непоносима и продължих да вървя, останала насаме със сълзите си. Стигнах до кладата чак в зори. Погребалната церемония бе вече свършила и последните тънки струйки дим се издигаха към небето.

Угасна

като капчица роса.

Последен път пое.

Ръкавите напомнят

за миналите дни.

Като чух, че принцеса Югимон’ин е облекла траурно одеяние, за миг си помислих какви одежди щях да нося аз, ако още бях в двореца. В главата ми нахлуха спомени. Когато ексимператорът Госага умря, баща ми предложи и аз да сложа траурни дрехи, но Негово Величество възрази: „Дете е още. И така е добре.“ А през осмия месец същата година все пак облякох траур. Умря баща ми… Искрено съчувствувах на младата принцеса.

Черно е

монашеското расо,

но търся

цвят по-черен.

Свързва ни скръбта.

Разказват следната история за бога Фудо, случила се в храма Миидера. Един свещеник на име Чико бил тежко болен и дните му били вече преброени. Тогава неговият ученик Шоку отишъл в храма и започнал да се моли: „Няма граници на признателността ми към моя учител! Дължа му всичко, което съм постигнал, затова вземи моя живот вместо неговия!“ Като чул искрената му молба, бог Фудо рекъл: „Щом си готов да дадеш живота си за своя учител, аз ще дам своя за теб!“ И станало чудо — Чико наистина оздравял, а преданият му ученик живял още дълги години.

Чувството ми на благодарност към Негово Величество бе дори по-дълбоко. Защо тогава боговете не пожелаха да чуят горещата ми молба?! Тези мисли не ми даваха покой и през нощта и пропъждаха съня ми.

Чувам плача на цикадите —

знаят навярно и те

що значи скръб.

Годините отминаха…

Печална есен.

Върху самотната ми постеля закапаха сълзи за миналото. Баща ми си отиде през есента заедно с росата. Сега отново бе есен и по небето трептеше мимолетна утринна омара. Къде ли витаеше сега душата му — всред дъждовете или в облаците?

Кой облак знае

твоя път?

Кого да питам?

С надежда гледам

Безмълвното небе.

Оставаше ми да препиша още двадесет свитъка от сутрите и се надявах да успея, докато траеше стодневният траур за смъртта на Негово Величество. Но какво щях да поднеса на храмовете? Нямах дрехи, освен монашеските одежди на гърба ми. Не знаех дори как ще преживяват отсега нататък.

Бяха ми останали само прощалните подаръци от майка ми и баща ми. Преди да умре, майка ми ми даде кутийка за украшения от лакирано дърво с изрисувани мандаринови патици върху нея. По подобен начин бяха украсени и гребените и огледалото вътре в кутийката. От баща ми имах принадлежности за писане. Кутията за туша също бе от лакирано дърво и върху нея бяха нарисувани диви жерави на златен фон. Вътре баща ми бе написал: „В празничните дни е безгранична и безкрайна радостта ни.“

Исках да запазя завинаги тези прощални подаръци и всеки път, когато тръгвах на поклонничество, ги доверявах на близки роднини да ги пазят, защото ми бяха скъпи като любимо дете. А когато се завръщах от молитвите и взимах в ръцете си тези подаръци, имах чувството, че отново съм се събрала с родителите си. Подаръкът от майка ми бе с мен четиридесет и шест години, а на баща ми — тридесет и три. Не можех тъй лесно да се разделя с тях! Така си мислех, а после започнах да се питам: Защо са му на човек такива ценни вещи, когато животът е тъй краткотраен? Може би ще е по-добре да ги поднеса в някой храм за следващия живот на Негово Величество? Нямах деца, на които бих могла да оставя тези скъпоценности.

Когато взех решение да се разделя с прощалните подаръци, ми стана някак по-леко. По това време чух, че някой, който отивал на изток да се жени, иска да купи кутия за украшения. Предадох кутията заедно със следното стихотворение:

Спомени —

подаръци прощални,

гледам ви с тъга

и умиление.

Скоро ще се разделим…

От петнадесетия ден на деветия месец се отдадох на будистката изповед и покаяние, за да мога да поднеса сетне преписаните свитъци от сутрите. Спомних ся, че когато преписвах първите двадесет свитъка, се молех да се срещнем отново, а сега ми оставаше само да се моля той да достигне прозрение. Сигурно дълбоката ми привързаност към него бе плод на моята карма.

От планината се носеха крясъците на елените, които сякаш казваха: „Не бой се! Ние сме с теб!“, а тихите гласове на цикадите сякаш шепнеха: „Не плачи! Не плачи! Не плачи!“ Когато се събудих през нощта и се взрях в небето, видях как луната изплува от изток, а сетне потъна на запад.

Поема ли

планинските пътеки

на смъртта,

душата ти

дали ще зърна нейде?

Исках да посетя гроба на Негово Величество и да поднеса там дарове, но се изплаших какво ще си помислят хората. Вместо това, отидох в храма Касуга, където той често ходеше. В плача на елените отекваше моята скръб.

Елени плачат

в планината,

цикадите редят

слова на скръб в полето…

Тъгата ни сродява.

Тази година се навършваха тридесет и три години от смъртта на баща ми. Поръчах в храмовете служби, като прибавих и стихотворението:

О, скръбна участ!

Защо живея още

в тоя свят?

Три пъти по десет минаха

и още три…

Отправих се за планината Кагураока, където бе изгорено тялото на баща ми. Мъховете тънеха в роса, пътеката минаваше през буренясали треви и клонести дървета. Погребалните камъни пазеха спомените за мъртвите. Беше ми обидно, че нито едно от стихотворенията на баща ми не влезе в последната императорска поетична антология^[16]. Ако бях останала в двореца, може би щях да успея да се застъпя за него, тъй като още от времето на Шокукокиншу^[17] негови стихотворения влизаха във всяка антология. Натъжих се, че така трябваше да завърши поетичната традиция на нашия род, предавана от осем поколения насам, и си спомних стихотворението на баща ми:

От стари времена

се славим

с поетична дарба.

Ала сега… Не пускат лодката ми

в „Залива на вака“!

С такива тежки мисли се прибрах у дома и легнах да спя. През нощта сънувах следния сън. Срещнах баща си — такъв, какъвто го помнех — и му излях огорчението си. А той ми отговори: „В нашия род поколения наред са се раждали поети. И по линия на майка ти, и по моя линия, всички твои предшественици са били предани на поезията с цялата си душа. Нашият род е стар. Той води началото си още от принц Томохира. Мястото ни в Залива на поезията е определено и поетичната ни слава не бива да заглъхне!“ След тези думи той се приготви да си ходи и рече:

Навред посади

семената

на своите стихове!

На хората в сърцата

те ще израстат!

В този миг се стреснах и се събудих. Стори ми се, че в сълзите ми още се отразяваше неговият образ, а в ушите ми продължаваха да звучат неговите думи. Сънят ме свърза още по-здраво с поезията.

Скоро дойде и петият месец, сякаш за да ми напомни, че наближава годишнината от смъртта на Негово Величество. Бях преписала вече три от петте сутри на Махаяна, оставаха две. Исках да свърша колкото може по-бързо, защото в нашия преходен свят човек не бива да се надява на утрешния ден.

Бях се разделила вече с единствения спомен от майка ми, оставаше ми само прощалният подарък на баща ми. Какво да направя? — питах се, но после си помислих, че все едно, не мога да го взема със себе си след смъртта и реших да се разделя и с него. По това време чух, че някакъв държавен чиновник на път от Камакура за Кюшу се отбил в столицата да търси писмени принадлежности. Така се разделих и с последния спомен от родителите си. Единият подарък изчезна на изток, а другият ще се понесе нейде по западните морета! — си помислих с тъга.

Слива се

черният туш

с морето

на моите сълзи…

Чакай ме, татко!

Поменът по случай една година от смъртта на Негово Величество бе устроен в двореца Фушими. Сутрите, които четеше високопоставеният свещеник Шакусен, бяха преписани от самия ексимператор Фушими — сина на Негово Величество, на гърба на писмата от баща му. В този миг ми се стори, че скръбта ни сродява.

Имаше и служба, устроена от принцеса Югимон’ин, Изглеждаше внушително. И отново бяха четени сутри, преписани на гърба на писмата от Негово Величество.

В този миг усетих, че повече не мога да страдам и вече съм изплакала всичките си сълзи. Дори лъчите на яркото слънце вече не ме дразнеха. Стоях равнодушно на двора и гледах как един след друг се разотиват свещениците и придворните и за първи път в живота си не изпитах желание да споделя с някого мъката си.

Сълзи

мокреха ръкавите

години дълги…

Но ето: вече

свършиха и те.

Бях дала обет да завърша преписването на Сутрата на мъдростта до края на годината и затова се отправих към Кумано…

Оставаха ми още няколко дни и реших да прекарам цялата нощ в молитви. Ала малко преди да се развидели, задрямах и сънувах такъв сън.

Яви ми се баща ми и каза, че Негово Величество се намира тук, в храма. Тръгнах да го търся и най-сетне го зърнах — облечен в аленочервена роба с избродирани по нея птици с дълги опашки, той се бе изкривил на една страна. Настигнах го и продължих да вървя след него от другата страна на бамбуковия параван. По едно време той се спря, дръпна малко паравана, погледна ме и се усмихна. Беше в много добро настроение.

После в съня си видях, че в храма пристигна принцеса Югимон’ин. Отидох да я посрещна — тя носеше леко кимоно и бели панталони. Щом ме видя, взе от две различни места по една бяла роба и ми ги подаде с думите: „Представям си колко ви е било тъжно да се разделите със спомените от майка си и баща си и да съзнавате, че сега те са някъде далеч, в две различни посоки. Вземете тези дрехи да ви напомнят за тях.“ Приех подаръка и веднага се върнах при баща си, за да му кажа какво се бе случило. Сетне го попитах: „Кажи ми, татко, Негово Величество сигурно е извършил много благородни деяния в предишния си живот, за да се роди в този като император. Защо тогава, като го видях днес, той бе някак странно изкривен на едната страна? Що за карма е това?“ А баща ми отговори: „Има подутина на едното си бедро. Тя се е образувала, защото всички ние, неразумните люде, не можем да живеем без неговата светлина и се придържаме плътно до него, а състрадателното му и жалостиво сърце не му позволява да ни пропъди. Вината не е негова, а наша!“

Отидох да видя още веднъж Негово Величество. Той все така се усмихваше и ми даде знак да се приближа по-наблизо. Когато седнах на колене пред него, той взе отнякъде две малки клонки от едната страна съвсем голи, а от другата — с по две лаврови листенца, и тъкмо се канеше да ми ги поднесе, аз се събудих. В този миг съвсем близо до себе си забелязах бяло ветрило с дръжка от кипарис. Взех ветрилото и се отправих към молилнята, където вече бе започнала службата. Разказах за съня си, а свещеникът Кануто от провинцията Бинго ми рече: „Ветрилото е символ на хилядоръката богиня на милосърдието Каннон. Вашият сън не ще да е обикновен!“

Продължих да преписвам сутрите, а пред очите си виждах постоянно образите от съня си. Заедно с преписваните свитъци поднесох и последното кимоно, останало ми като спомен от Негово Величество. А по-рано мислех, че няма никога да се разделя с него!

Година

след година

беше с мен.

А днес, уви! —

те изоставям…

Посветих преписаните сутри на храма и поех обратно към дома.

Когато нощем се събудя,

при мен се спуска

бледата луна

и плачем заедно

на моята възглавка.

В ръцете си продължавах да държа бялото ветрило — странен спомен, дошъл с неясния ми сън.

Щом се върнах в столицата, научих за смъртта на ексимператора Камеяма. Не спираше потокът на скръбта и на смъртта… Още по-ясно почувствувах колко преходен и несигурен е нашият тленен свят на суетата. Защо продължавах да влача още това жалко съществуване — тънка струйка ненужен дим?

 

 

В началото на третия месец посетих храма на бога Хачиман в Ивашимидзу. От началото на годината живеех в уединение в Нара, където чувах само плача на елените и не можех да зная, че в двореца край храма е пристигнала важна особа от императорския род. Когато се приближих обаче, чух, че е пристигнала принцеса Югимон’ин. Сърцето ми заби тревожно. Сбъдваше се сънят ми от онази нощ в Кумано. Прекарах цялата нощ в молитви, а в зори случайно се срещнах с една придворна дама. Казваше се Оторану. С вълнение започнах да я разпитвам за двореца, но се оказа, че вече няма нито една от придворните дами, които познавах. Все нови имена…

Искаше ми се да видя принцесата и да й разкрия коя съм, затова стоях в очакване до храма, без да се прибера дори за закуска. Когато обявиха, че пристига, аз набързо се скрих зад един ъгъл и оттам наблюдавах как паланкинът спира и тя величествено слиза от него. Придружаваше я Канесуе — синът на Санекае, който така приличаше на баща си — какъвто бе останал в спомените ми, че цялата потръпнах и сърцето ми заби силно-силно.

Беше осмият ден от месеца и принцесата, придружавана от дамите от свитата й, се отправи към храма Тогано. Те се придвижваха с два доста обикновени паланкина и това ми позволи да вървя отстрани, без да правя впечатление. А докато принцесата възнасяше молитвите си, застанах зад нея и без да мога да откъсна погледа си, проливах горчиви сълзи, които не се и опитвах да скрия.

По едно време тя ме забеляза и ме попита: „Откъде сте?“ Искаше ми се да й разкажа всичко, да й напомня за миналото, но вместо това само отвърнах кратко: „От Нара.“ Принцесата кимна и любезно се осведоми: „От манастира при храма Хокедера ли сте?“ Не можех да промълвя нито дума и дадох воля на сълзите си. Колко ли странно съм изглеждала! Разбрах ясно, че сега беше моментът да си тръгна, ала не можех да се откъсна от принцесата. Така стояхме известно време, а сетне тя понечи да слезе надолу по стълбите, но за миг се поколеба, защото те бяха много стръмни. Приближих се до нея и предложих: „Облегнете се на мен!“ Тя ме погледна учудено. „Аз съм се грижила за Вас, когато бяхте още малка! — обясних й тогава. — Не ме ли познахте?“ При тези думи отново избухнах в ридания.

Принцесата бе много любезна към мен и рече: „Отсега нататък трябва често да ме посещавате!“ Слушах я и си спомнях за съня си, за срещата с Негово Величество тук, в същия храм, преди много години. Значи не възнасях молитвите си напразно! — помислих си с радост.

След този ден започнах да получавам от време на време писма от двореца на принцесата, които ме връщаха в миналото и събуждаха старите спомени.

В началото на седмия месец принцесата отиде в двореца Фушими за третата годишнина от смъртта на баща й — Негово Величество Гофукакуса. И аз исках да участвувам в заупокойните служби, ала нямах нищо, което бих могла да поднеса на храма, за да завърша преписването на сутрите, затова се задоволих само да наблюдавам церемонията отстрани. В зори на петнадесети посетих гроба на Негово Величество, а сетне се молих пред портрета му, закачен в Лотосовата зала на двореца. Отново и отново нечаканите сълзи издаваха мъката, която таях в сърцето си. Като видяха искрените ми сълзи, които говореха за дълбочината на моята печал, свещениците ме повикаха да отида по-близо. Приближих се към портрета му, продължавайки да шептя молитвени слова, а от очите ми безспирно се лееха скръбни сълзи. Откъде ли идваха? Мислех, че съм изплакала вече всичките си сълзи!

Отиде си

като росата…

Портрета ти остана само.

И по ръкавите отново

заблестя роса.

Нощта бе лунна и аз бродех самотна из двора, когато изведнъж чух: „Сега го носят.“ Какво става? — зачудих се аз. Оказа се, че четирима доста груби на вид слуги пренасяха портрета на Негово Величество, пред който се бях молила тази сутрин. Освен тях имаше двама мъже в тъмни одежди — прилични на свещеници, и неколцина дворцови гвардейци. Всичко ми се струваше като насън… Не си спомнях времената, когато Негово Величество е бил император, командувал е десетхилядната дворцова войска и е управлявал стотици дворцови служби. Но дори и като ексимператор той винаги бе придружаван от знатни придворни и навсякъде бе посрещан от високопоставени велможи. Тогава си помислих как той броди сега самотен по пътищата на смъртта и сърцето ми се сви от болка — толкова силна, сякаш за първи път разбирах какво е скръб.

На шестнадесети, за службата в чест на Лотосовата сутра, върху под ставка като чашка на лотос бяха издигнати две статуи на Буда. Щеше да има и други тържествени религиозни церемонии и пристигна самият ексимператор Фушими. Това означаваше, че случайните хора като мен трябва да си вървят, но аз твърдо реших да остана докрай, макар че ми беше много неприятно, понеже всички ме гледаха с неприязън и укор. Наложи се да застана съвсем настрани, до каналите, в които се стичаше дъждовната вода. За миг си помислих с тъга за миналото, за положението ми в двореца, от което трябваше да се откажа… А когато започнаха да четат молитвите, не можех повече да сдържам сълзите си. Един свещеник до мен ме попита: „Кого оплаквате?“ Не исках да му отговоря направо и казах само: „Загубих човек, който ми бе по-скъп и от баща. Затова религиозните служби тук ми навяват такава печал.“ След тези думи бързо си тръгнах.

Вечерта високопоставените особи си заминаха и всичко наоколо опустя. Беше ми някак тревожно и тъжно и не исках да си вървя у дома, затова продължих да бродя из двора.

Сетих се за писмото, което неотдавна бях получила от един свой роднина:

Даже в столицата

есента е тъжна.

А как е във Фушими?

Колко нощи чакаш

бледата луна?

Съчувствените му слова ме накараха да страдам дори по-силно.

Изминаха

три тъжни есени…

Три нощи гледам

бледата луна

и плача с нея.

Той ми изпрати следния отговор:

Навярно миналото

с настоящето се слива

и спомените оживяват.

Тъжна есен идва

във Фушими…

Преди това, на петнадесетия ден, бях поднесла на принцеса Югимон’ин бялото ветрило с кипарисова дръжка, като си мислех, че тя може да го използува за дар на някой свещеник. На ветрилото бях написала стихотворението:

Три тъжни есени

без моя господар.

Защо съм още жива?

Ръкавите ми не изсъхват —

тъгата никога не ще заглъхне.

Мислех, че след смъртта на Негово Величество вече няма да има с кого да споделям мъката си… Сетне, тази година на осмия ден от третия месец, се срещнах с принцеса Югимон’ин. Сънят ми се сбъдна…

Да си спомняш сама за изминалите години и за себе си — това не носи покой на сърцето. Дали някой някога ще разбере как, водена от преклонение към Сайгьо и неговия живот, скъсах със света на суетата и тръгнах да бродя по страната като него… Не бих искала съкровените ми помисли и желания да угаснат безследно и затова пиша тези никому ненужни редове. И все пак не мисля, че бъдещите поколения ще запазят спомена за мен.