Ниджо
Нечакана повест (5)

Четвърти свитък
(1289–1293)

Рано сутринта към края на втория месец напуснах столицата заедно с изгрева на предутринната луна. Вече нищо не ме свързваше с досегашния ми живот, с дома, в който бях прекарала толкова години, ала мисълта, че рядко се случва в нашия свят да се върнеш отново там, откъдето някога си тръгнал, навлажняваше ръкавите на кимоното и ми се струваше, че дори луната, която се отразяваше в моите сълзи, плаче заедно с мен^[1]. Сърцето ми се свиваше тревожно.

Казаха ми, че съм наближила Аусака — Заставата на срещите. Спомних си стихотворението: „И всичко тленно е и чака своя край — и пищният дворец, и бедната колиба…“ Огледах се, ала не намерих ни следа от дома на Семимару, написал някога тук тези слова^[2]. В бистрата изворна вода край заставата видях отражението си — бях в обикновени пътнически дрехи. Бях само в началото на пътешествието си, но то беше доста непривично за мен, тъй че се чувствувах толкова изморена, че не можех да помръдна краката си. Погледът ми се спря върху цъфнала сакура. Дървото беше сам-самичко и си помислих, че ще ми бъде трудно да се разделя дори с него. Под сянката му бяха подирили кратка почивка неколцина конници. Дали и те не бяха обзети от чувствата, които вълнуваха мен?

О, сакура!

Пленяваш ти на пътника сърцето,

веднъж съзрял те отстрани.

О, нежен цвят, бъди ни верен страж!

Заставата на срещите пази!

Така, унесена в мисли, скоро стигнах до Огледалния приют. Свечеряваше се и куртизанките бяха излезли да примамят посетителите, с които ще сключат само за една нощ мимолетен съюз. Колко печално е устроен нашият преходен свят!

Прекарах нощта в странноприемницата, а рано сутринта с първите удари на камбаните потеглих отново. На душата ми беше тежко и написах стихотворението:

О, Огледална планина!

Към теб се приближавам.

Но мигар ти ще разбереш —

лицата, скътани в сърцето

със скрита болка и копнеж.

Така се нижеха ден след ден и не след дълго се озовах в Акасака, провинция Мино. Чувствувах се страшно изморена — доста време бе изминало вече, откакто тръгнах на път, не бях свикнала още с такъв начин на живот, а и самотата ме измъчваше. Реших да остана един ден в странноприемницата да си почина. Там заварих две куртизанки — сестри. Собственикът ги беше наел, за да свирят на кото и бива и да придават изискан вид на странноприемницата. Тяхната музика ме накара да си спомня за двореца, за изминалите дни. Поръчах да им поднесат саке от мен и ги помолих да ми посвирят още малко. По лицето на едната — онази, която изглеждаше по-голяма, бяха изписани загриженост и мъка, а очите й бяха пълни със сълзи, макар не се опитваше да ги прикрие, като свиреше на бива. Изведнъж ми се стори, че между нас двете има нещо общо, което невидимо ни свързва, и аз посърнах и се натъжих, погълната от спомени за миналото. Изглежда й се видя странно, че аз, жена в черно монашеско одеяние, плача, защото тя написа едно стихотворение върху подноса с чашките за саке и ми го подаде:

Самотна скитате се по света

в печалната монашеска одежда.

Какво сте скрила в своята душа?

Димът на Фуджи бавно се издига

и чезне във безкрайността…

Изисканият жест на съчувствие бе тъй неочакван за мен, че силно развълнувана, веднага изпратих отговор:

Планината Фуджи

гордо се издига

В Су̀руга — приют на любовта.

Хиляди сърца страстта изгаря.

Тъжен дим в небето се топи.

Колко бързо се привързваме понякога към хора, с които сме били съвсем малко заедно! Трудно ми беше да напусна новите си познати, ала не биваше да спирам за дълго никъде по своя път и ето че отново потеглих.

Така стигнах до селището, където, казват, се намирал мостът от сплетени греди Яцубаши. Огледах се, ала нямаше нито река, нито мост, нямах дори спътник, с когото да разменя поне дума^[3].

Объркани са мислите ми

като паяжина тънка.

Преплетени са като върбалак.

Ала от моста Яцубаши

не виждам даже и следа.

Посетих и храма Ацута в провинцията Овари. Някога тук управляваше моят баща и всяка година по време на празника през осмия месец той поднасяше в дар на храма един свещен кон. В годината, когато беше вече много болен, баща ми отново бе поръчал да принесат в жертва свещен кон. Този път прибавил към обичайните дарове и тъкана свила. Ала недалече от Каяцу-но шуку конят издъхнал. Слугите се стреснали и се уплашили. Набързо довели нов кон и го поднесли на храма. Ала случилото се беше злощастно знамение, че боговете не искат да приемат даровете на баща ми и той всуе възнася последните си молитви.

Така потопена в тъжни спомени, прекарах нощта в храма Ацута.

Когато тръгнах от столицата, беше краят на втория месец. И его — някак неусетно дойде и третият. Сърцето ме зовеше да вървя все напред и напред, ала краката ми не бяха още привикнали и напредвах бавно.

Нейде високо във вечерното небе ярко светеше луната. Изведнъж тя ми напомни за столицата и пред очите ми изплува образът на Негово Величество. Всред гъсталака от криптомерии зад оградата на храма цъфтеше самотна сакура. За кого ли сипе нежен аромат? — помислих си и съчиних стихотворението:

И ето — пролет е дошла

и тук, в Нарумига̀та.

Белее нежен вишнев цвят.

Но докога? Той бавно ще окапе,

а в гъсталака ще повее хлад.

Написах стихотворението на малка дъсчица и помолих да я закачат на някоя от криптомериите пред храма.

Прекарах тук в уединение и молитви седем дни, после отново тръгнах на път. Когато се отдалечих малко от храма, обърнах се да го зърна за сетен път — очертанията му смътно се провиждаха под воала на мъглата, а портата от червено дърво сияеше с божествен блясък. Спомените връхлетяха и отново заплаках — скришом, далеч от хорските очи.

О, богове!

Смилете се над мен!

Не ме забравяйте! Макар и друга…

Облечена в монашеска одежда,

аз още страдам в своята прокуда.

Когато стигнах заставата Кийоми, високо в небето вече грееше луната. Отново ме обзеха тъжни спомени и тягостни предчувствия. Струваше ми се, че нещастията ми са по-многобройни и от песъчинките по брега на залива. Прекосих долината Укишима в подножието на Фуджи и забелязах, че върхът на планината се белее, покрит с дълбок сняг. Не се учудих много, защото си спомних, че и през петия месец се случва Фуджи да се белее в далечината „като шарена еленова кожа^[4]“. Все пак имаше нещо странно — от върха не се вдигаше оня дим, що се вие нейде дълбоко в небето…

Оказа се, че вече съм прекосила планината Уцу. По пътя си не видях нито клен, нито диви лози, затова не разбрах кога съм стигнала до Уцу^[5]. Попитах къде е, ала се оказа, че вече е останала зад мен.

Къде са дивите лози,

които в песните се славят?

Преминала съм вече Уцу!

Сънувах ли?

Или е истина?

Отидох на поклонение в храма Мишима в провинция Идзу. Там тъкмо правеха Хохей^[6]. Всичко беше много внушително и ми напомни за празниците, които бях виждала в Кумано. Дори и книжните дракони бяха съвсем същите. Наближаваше краят на месеца. Луната изгряваше късно и кратките нощи навяваха тъга. Жриците в храма, облечени в приказни одеяния, изпълняваха свещените танци кагура. Гледката ме очарова и прекарах там цялата нощ, а на сутринта камбанният звън ме подкани да поема отново своя път.

В края на месеца посетих Еношима. Няма думи, с които бих могла да опиша красивата гледка. Нейде далеч в безкрайното море, на самотен остров зееха няколко пещери. Приближих се с лодка към една от тях. Там, в пещерата „Хиляда живота“, бе намерил приют отшелник, който прекарваше дните си в уединение и молитви. Домът му тънеше в пелената на мъглата и се криеше зад гъсталак от бамбукови дървета. Тази самотна обител, в която нямаше нищо излишно и неестествено, сама говореше за изискания вкус на своя стопанин. Монахът ме покани да вляза и ме нагости с морски миди, тъй подходящи за мястото. Извадих от пояса на дрехата си ветрило и му го поднесох като скромен дар от столицата. Той развълнувано ми благодари: „От дълго време не съм чувал дори гласа на човек от столицата, а за вещ като ветрило и през ум не ми е минавало. Имам чувството, че днес съм срещнал добър стар приятел.“ Думите му звучаха съвсем искрено. После и двамата се умълчахме.

Наоколо бе тъмна нощ, ала аз не спях. Отново и отново се връщах в мислите си към началото на пътешествието си, към дните, прекарани в път. Колко много време беше изминало! Тихо заплаках. Сълзи, за които никой не биваше да разбере. Излязох от пещерата и пред очите ми се разкри тайнствената нощна картина. Валмата на облаците и валмата дим се бяха сплели в обща мъглявина и нищо не се виждаше. Постепенно облаците избледняха, стопиха се във въздуха и високо в небето изплува ясната луна, сякаш и тя като мен нямаше къде другаде да отиде! Изведнъж ми се стори, че съм нейде далеч-далеч, на две хиляди ри оттук. От планините зад мен се носеха крясъците на маймуните, които караха сърцето ми да тръпне в смътно тягостно предчувствие и да се свива от болка и тъга. Напразно бях поела този дълъг път с надеждата, че ще мога да заглуша в душата си скръбта и самотата. Те ме следваха и неотлъчно бяха с мен.

Покров от криптомерия,

стени от пиния

и щори от бамбук —

жадувам за такъв подслон,

далеч от суета и смут!

Подир ден стигнах в Камакура и отидох да се моля в храма Горакуджи. Движенията на монасите бяха досущ както в столицата и ми стана мило и тъжно. От планината Кехаидзака се виждаше целият град, ала гледката беше различна от онази, която се откриваше пред очите ми, щом погледнех от планината Хигашияма^[7]. Улиците бяха сякаш наредени като стъпала и ми се струваше, че в този град, заобиколен от всички страни с планини, хората живеят в огромен чувал. Животът тук изглеждаше скучен и безрадостен и аз почувствувах, че никога не бих могла да остана в Камакура.

Като приближих мястото, наречено Юи-но хама, забелязах огромни тории. В далечината зад тях се виждаше храм-обител на бога Хачиман. Казват, че бог Хачиман бил дал свещен обет да покровителствува рода Минамото. Ако е така, за какви грехове ме бе сполетяла моята участ? Нали и аз съм потомка на този род! Тогава си спомних, че веднъж, когато се молех на бог Хачиман в храма в Ивашимидзу за бъдещия живот на баща ми, чух божествения му глас: „В името на благоденствието на баща ти в бъдещия живот ще принеса в жертва твоето сегашно благополучие!“ Нямаше да роптая срещу съдбата си, дори и да се наложеше да бродя злочеста по страната и да прося милостиня. Казват, че и Оно-но Комачи от рода на принцеса Сотори прекарала последните си дни в нищета, и се скитала навред със сламено наметало и бамбукова кошница^[8]. Ала едва ли е страдала тъй дълбоко като мен!

Влязох да се помоля в храма Цуру-га Ока. Стори ми се по-хубав от храма на бог Хачиман в Ивашимидзу, тъй като оттук се откриваше чудесна гледка към морето. Дори велможите бяха облечени в шарени, а не в бели одежди и всичко беше някак по-различно и необикновено.

В Камакура посетих още и храмовете Егара, Никайдо, Омидо. После се отправих към долината Окура, където се намираше домът на госпожа Комачи от свитата на шогуна. С нея се падахме роднини и аз й бях изпратила писмо, за да я уведомя за пристигането си. Тя ми отговори, че е доста изненадана и макар че ме покани да пренощувам в дома й, реших да подиря подслон някъде другаде в околността, за да не я безпокоя. Госпожа Комачи бе любезна към мен и на няколко пъти изпраща слуги да проверят удобно ли съм се настанила.

Най-сетне успях да си почина след изморителното пътешествие.

Случи се така, че монахът, който трябваше да ме придружава по време на поклонничеството ми в храма Дзенкоджи, неочаквано се разболя в началото на четвъртия месец. А когато той дори изгуби съзнание, много сериозно се изплаших. Тъкмо започна да оздравява, този път се разболях аз. „И двамата са болни. Какво може да означава това?“ — започнаха да се безпокоят хората около нас, но лекарят каза: ​"Няма нищо необикновено. Просто умора." Все пак известно време състоянието ми бе доста тежко и в тези минути се чувствувах непоносимо самотна и безпомощна. По-рано, когато болестта ми биваше съвсем незначителна — да речем имах хрема, или настинка, които минават от само себе си за няколко дни, дори тогава лекарят правеше всичко необходимо, а аз поднасях на будистките и шинтоистките храмове най-различни дарове и се молех да оздравея по-скоро. Всички около мен се тревожеха за здравето ми и ме караха да вземам от чудните отвъдморски плодове на бонбоненото дърво.

А сега, ето вече колко време измина, откак се разболях, никой не възнасяше молитви за оздравяването ми нито на боговете, нито на будите, никой не се тревожеше за мен, никой не се интересуваше какво ям и какви лекарства трябва да пия! Минаха доста дни. Болестта ме накара да осъзная ясно колко много се бе изменил животът ми. Ала нашето сегашно съществование е предопределено от предишния ни живот и към края на шестия месец постепенно започнах да оздравявам, но все още се чувствувах доста изтощена и не можех веднага да продължа пътешествието си. Ден след ден минаваха в безцелни скитания из околностите и така дойде осмият месец.

Сутринта на петнадесетия ден получих писмо от госпожа Комачи: „В столицата сега има Ходжьое^[9]. Видяхте ли как е тук, при нас?“ В отговор й изпратих следното стихотворение:

Нима е нужно

в спомени да се потапям,

да търся помощта на бога?!

Самотна бродя по света,

забравена дори от него.

Не след дълго дойде нейният отговор:

Смирено се моли!

На бога ти се уповавай!

От все сърце към него се стреми!

Тогава може би и тебе

той с милост ще възнагради.

Като разбрах, че и тук, в храма Цуру-га Ока, правят Ходжьое, от любопитство реших да отида и да погледам. Когато се приближих към храма, видях, че идва шогунът. Неговото пристигане ми се стори изключително величествено. Велможите бяха облечени в церемониални одежди, а воините носеха леки дрехи хитатаре и бяха препасани с мечове. Отначало ми се стори, че всеки е облечен по свой вкус и дори нелошо. Но когато шогунът слезе от колесницата си пред главната порта на храма, хората от свитата му изглеждаха невзрачни и съвсем обикновени до него.

Щом обявиха, че започват Ябусаме^[10] и други подобни игри, си тръгнах, защото това ни най-малко не ме привличаше.

 

 

Не след дълго в Камакура настойчиво започнаха да се разпространяват слухове, че предстоят някакви обезпокоителни промени. За какво ли може да става дума, мислех си аз. Говореше се, че шогунът се гласи да се отправи към столицата. Щом чух това, веднага се запътих към покоите му. Пред вратата го чакаше прост и груб паланкин. Шогунът тъкмо се канеше да потегля, когато пристигна вестоносец и съобщи заповедта на върховния господар — канцлера Сагами-но Ками Садатоки: „Спрете паланкина!“ Такава била волята на новия шогун. Още преди бившият шогун да се качи в паланкина, някакъв груб и непочтен човек, казваше се май Кодонери, се приближи до покоите му и започна да къса бамбуковите щори. При тази гледка извърнах очи.

Когато шогунът най-сетне тръгна, от покоите изскочиха няколко придворни дами и поискаха да го последват, но за тях нямаше паланкини. Те дори нямаше с какво да прикрият лицата си, а само ридаеха и през сълзи питаха къде е бил отведен господарят им. Някои от тях, които имаха покровители сред велможите, бяха взети от благодетелите си. Сърцето ми се свиваше, като ги гледах как се разделят и всяка тръгва в различна посока.

Съобщиха, че шогунът е отишъл в долината Сасуке, откъдето след пет дни щял да потегли към столицата. Много исках да видя изпращането му и по време на молитвите попитах кога ще тръгне. Казаха ми, че е решено това да стане късно през нощта, в „часа на бика“.

Часът на тръгването на шогуна наближи, а дъждът, който неуморно се лееше от вечерта, се усили още повече, като на туй отгоре задуха пронизващ вятър. Струваше ми се, че са се разбеснели някакви зли духове! Промени обаче не настъпиха и в определения час паланкинът бе приготвен. Загледах се внимателно и видях, че той бе покрит с нещо като рогозка. Каква жалка картина! Изглежда, шогунът се бе качил вече в паланкина, но, кой знае защо, още не му разрешаваха да тръгва. Времето напредваше, а той продължаваше да седи все така и по едно време чух, че подсмърча. Правеше го тайно, ала от време на време все пак се чуваше и мога да си представя колко дълбоко трябва да е страдал в този миг!

Като си помисля само — та нали и той носеше титлата „шогун“, но колко различен беше същевременно от онзи решителен човек, който с военна сила накара цялата страна да му се подчини и първи се нарече „шогун^[11]!“.

Баща му — принц Мунетака, син на императора Госага, дори бе роден малко по-рано от Гофукакуса, но не станал император заради произхода на майка си Мацуко. Така той трябвало да отиде в Камакура като шогун. Въпреки това до края на своя живот успял да запази достойнството си и нито веднъж не се унизил да сведе глава с покорство. Останал истински член на императорския род. Ето защо благородството на сина му не би следвало да предизвиква никакво съмнение. Говореше се, че майка му била държанка на принц Мунетака и не била от благородно потекло. В действителност и това не беше вярно, тъй като майка му принадлежеше към рода Фудживара — род на регенти и канцлери. Тъй че и по бащина и по майчина линия произходът му беше безупречен. Очите ми се пълнеха със сълзи, като си мислех за всичко това.

Велика богиньо!

Спомни си —

от знатен род е той!

Нещастен е сега —

дари го с милостта си

Завръщането му в столицата сигурно е било съвсем безрадостно и тъжно, ала аз с разочарование научих, че не написал нито едно стихотворение, за да излее мъката си. Жалко, че не се бе показал достоен наследник на баща си, който в подобен миг на голяма тъга бе написал: „Самотен и забравен в ранно утро, аз скитам се в дълбоки снегове^[12]…“ Не се мина много време и в града, плъзнаха нови слухове — заговори се, че ще пристигне новият шогун — принц Хисааки, синът на Гофукакуса, и по този случай ще ремонтират двореца и ще организират шумно посрещане. Седем велможи щели да отидат да го посрещнат. Сред тях и малкият син на Хейдзаемон — съдията Иинума Саемон. Казваха, че още преди да получи императорския указ, в който го уведомяваха за това решение, той сам се нарекъл Шиндзаемон („нов Саемон“) и заявил, че няма да се влачи с останалите, които придружавали бившия шогун. Тръгнал сам през планината Ашигара, а не като всички — през Хаконе. За него хората говореха: „Той вече прекалява!“

Денят на пристигането на новия шогун наближаваше. Всички нетърпеливо се суетяха в очакване на голямото събитие. Два-три дни преди това получих писмо от госпожа Комачи. Какво ли има, учудих се, ала прочетеното надмина предположенията ми. Оказа се, че съпругата на Хейдзаемон, онази, която наричаха Почитаемата госпожа, е получила подарък от Хигаши Ниджоин — копринена премяна. Тя обаче не била ушита напълно, а само скроена и искаха да ги посъветвам какво да правят. Накрая госпожа Комачи ме молеше на всяка цена да отида: „Вашият монашески сан едва ли е пречка за посещението Ви тук, в двореца, още повече че никой не Ви познава. Аз казах само, че Вие сте дама, която е пристигнала от Киото.“ Цялата работа ми се стори доста притеснителна и затова на няколко пъти с писма отклонявах поканата. Ала кога го дойде писмо и от самия регент — Сагами-но Ками, реших все пак да ги посетя и видя с какво мога да им бъда полезна. Още повече че с упоритостта си създавах много повече неприятности, отколкото ако отидех в двореца.

Заведоха ме в двореца. Наричаха го двореца Сумидоно. Мисля, че принадлежеше на регента Сагами-но Ками.

Дворецът на шогуна в Камакура беше съвсем обикновен и незабележителен. Ала дворецът Сумидоно! Украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, за него приличаше да се каже: „Сияе като гладко полирано огледало.“ Макар и да не беше райска градина, хората тук носеха дрехи от рисувани везани коприни, дори пердетата бяха изумително красиви. Всичко наоколо сякаш блестеше, окъпано в сиянието на самия дворец.

Насреща ми излезе самата Почитаема госпожа. Висока и стройна, с гордо лице, тя бе облечена в двукатова роба от светлосиня китайска коприна, на която с по-тънки и по-дебели червени конци бяха избродирани кленови листа. Имаше и бял шлейф. Видът й ми направи силно впечатление. В този миг от противоположната страна се показа и Хейдзаемон, облечен в бяла дреха с къси ръкави, и съвсем непринудено отиде при нея. Аз просто застинах на мястото си.

Показаха ми подаръка от госпожа Хигаши Ниджоин. Такива дрехи обикновено се шиеха така, че цветовете да се сгъстяват към средата, а отдолу се носи леко кимоно.

Дрехата бе изтъкана от бледолилави и розови копринени нишки, с тъмнолилави и сини бродерии. Нещо в нея обаче ме дразнеше и когато се загледах, разбрах какво. Вместо да се сгъстяват към средата, цветовете бяха най-наситени по краищата на дрехите. Освен това горният пласт бе бял, а надолу преминаваше в лилаво, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Учудих се и ги попитах защо. „Работата е там — отговориха ми, — че шивачките бяха много заети и ние се опитахме да се справим сами.“ Показах им как трябва да се скрои и през цялото време се чудех, че не са могли поне да нагласят пластовете, както се следва.

В този миг в приемната влезе пратеник на господин Сагами-но Ками и съобщи: „За подготовката на спалните покои на шогуна се грижат господата в двореца, но за дневните и приемните потърсете съвета и на «дамата, дошла от столицата».“

„Само това липсваше!“ — помислих си, но понеже се опасявах, че може погрешно да изтълкуват отказа ми като жест на неуважение, последвах пратеника на регента.

Стаите, които ми показаха, не бяха обзаведени лошо и ми се сториха доста подходящи за официална резиденция. Не можех да направя никаква забележка, само ги посъветвах къде е по-добре да поставят шкафчето мидзуши и сандъка за дрехи.

Най-после дългоочакваният ден дойде. Пътят Ваканомия, който водеше за двореца, гъмжеше от народ. Някои бяха отишли чак до планината Ашигара. По едно време те съобщиха, че вече са видели челните колони на свитата — около двадесетина гвардейци. Казаха, че всеки миг ще се появи самият шогун и настъпи голям смут. Минаха и неколцина слуги, а след тях се проточи дълга-дълга колона — около пет-шест чо — от велможи и придворни, облечени в най-разноцветни дрехи. Зад тях видях паланкина на шогуна. Щорите бяха вдигнати — той беше в бледожълти одежди. Следваше го Иинума Шиндзаемон в зелени официални дрехи. Цялата процесия ми се стори внушителна и величествена.

В двореца го чакаха регентът и други знатни люде — велможи и придворни. Всички бяха облечени в официални дрехи. Церемонията по прегледа на конете също мина доста тържествено.

Разбрах, че на третия ден след пристигането си шогунът се гласи да посети планинското имение на регента Сагами-но Ками, където пиршествата щели да продължават. Отново си спомних за Негово Величество, за двореца, за дните, прекарани там, и ми стана някак тъжно и самотно.

 

 

Така неусетно дойде краят на годината. Съжалявах, че не успях да осъществя дори мечтата си да извърша поклонничество до храма Дзенкоджи. Неочаквано получих писмо от госпожа Комачи^[13]…

… Силно изненадана, все пак не предприех нищо. Иинума Шиндзаемон се славеше като човек, който пише стихове. Кой знае, може би защото се бе създало мнение, че съм изискана и начетена, той често изпращаше своя слуга на име Вакабаяши Джиродзаемон да ми предава поканите му да го посетя, за да пишем заедно стихове. От време на време наистина му ходех на гости. Иинума се оказа дори по-изтънчен, отколкото бях предполагала, и нашите срещи и поетически занимания зачестиха.

Беше вече дванадесетият месец и аз реших да отида в Кавагучи в провинцията Мусаши, където живееше една монахиня — вдовица на някой си Кавагое-но Нюдо. Тя ми бе предложила: „Сетне оттук ще тръгнем заедно към храма Дзенкоджи в началото на Новата година“ — и аз с радост се съгласих.

Точно когато потеглих за Кавагучи, заваля сняг на парцали. Всичко наоколо потъна в безмълвната му белота и пътят едва се виждаше. Вървях от Камакура цели два дена.

Какво закътано и унило местенце беше това! Пред дома на монахинята течеше реката Ирумигава, а на отсрещния бряг бе странноприемницата „Ивагучи“, където живееха няколко куртизанки.

В провинцията Мусаши нямаше и помен от планина, докъдето стигаше погледът, всичко беше покрито с тръстики и попарено от сланата. Още по-осезателно почувствувах самотата и мъката си, а при мисълта колко далече съм отишла, тъгата ми се засилваше. Така изпратих старата година.

В главата ми непрестанно нахлуваха спомени. Била съм на две години, когато е починала майка ми и затова дори не помнех лицето й. Негово Величество ме видял за първи път, когато съм била на четири години, и поръчал да ме запишат в придворните регистри. Оттогава неведнъж бях слушала милите му и нежни думи, удостоявана бях с дълбоката му любов и привързаност. Така минаваха годините. Дълбоко в сърцето си бленувах за бъдещи успехи, за блестяща кариера и дори си въобразявах, че любовта на Негово Величество към мен би могла да стане опора за целия ни род Кога.

Ала будисткият закон учи, че трябва да се отърсим от любовта и греховната привързаност към земните дела и да търсим Истинския път към спасението. Всичко, което ни се случва в този живот, ни е предопределено от предишния, и водена от думите на Буда: „Не е лесно да се откажеш от любовта към жената, нежността към децата, пристрастието към скъпоценните камъни и стремежа към императорския престол, ала в смъртния ти час те не ще те последват!“, аз решително се отказах от преходния свят на суетата.

Въпреки всичко, дори сега животът в двореца, където премина детството ми, все още ми е мил… Не мога да забравя и любовта на Негово Величество. По ръкавите ми издайнически блестят сълзи — нечакани гости — и говорят за моята мъка. А снегът валеше ли, валеше и бавно засипваше всичко наоколо. Бе тъмно, почти нищо не се виждаше и аз си помислих, че всички пътища са затворени за мен.

В такова настроение ме завари писмото от хазайката ми, която ме питаше: „Как се чувствувате в снежните владения?“ Аз й отговорих със стихотворението:

Снежинките

една след друга падат.

Натрупват се…

Безкрайна е и

моята тъга.

Странно, но когато някой ми съчувствува и ме успокоява, ми става още по-тъжно и едва успявам да сдържа сълзите си.

Така се изниза годината и дойде нова.

На сливата близо до стрехата на моя дом славеят извиваше своите песни и възвестяваше настъпването на пролетта. Ала старата ми обида още не беше заглъхнала в мен и аз проливах тъжни сълзи за изминалите дни.

Струва ми се, че беше около средата на втория месец, когато най-сетне тръгнах към храма Дзенкоджи. Минах през прохода Усуи и дървеното мостче над пътя Кисо — те бяха наистина доста опасни и човек изпитваше страх дори само като ги погледнеше. Искаше ми се да поспра тук-таме по пътя, за да посетя някои места, възхвалявани в старите времена, ала многобройните ми спътници бързаха и не можах да разгледам нищо. Натъжих се и когато стигнахме в Дзенкоджи, не издържах и се обърнах към спътниците си с думите: „Бих искала да остана за малко тук, в храма. Това е моя съкровена мечта.“ Когато се наканиха да се връщат, те много се смутиха, че ще ме оставят сама. Ето какво им казах: „От вечни времена хората идват на този свят сами и пак сами го напускат. След срещата неизбежно следва раздяла, след раждането — смърт. Колкото и красиво да са разцъфнали цветовете на прасковите, настъпва час и те окапват и се завръщат към своя корен — земята. Колкото и да са аленочервени и красиви листата на клена, вятърът ги отвява и те не могат да запазят завинаги цвета на есента. И краткотрайният ни живот е като тях… Да страдаме, когато се разделяме с някого, е тъй преходно и мимолетно чувство^[14]!“ Така останах сама.

Храмът Дзенкоджи не е много живописно място, но той е обител на Буда Амида, По цели дни — от ранна сутрин до късна вечер — шепнех молитвените слова: „Наму Амида Буцу^[15]…“ и се надявах на чудотворната им сила.

По същото време в храма беше и някакъв човек на име Ивами, бивш владетел на Такаока, приел монашески сан. Казаха, че имал добро и жалостиво сърце, занимавал се с поезия и свирел на кото и на бива. Монахините ме накараха да го посетя — изисканият му и изтънчен вкус ме порази, у него не се усещаше нищо провинциално.

В разговори и молитви подирих покой за душата си и така прекарах в храма до есента.

Дойде и осмият месец, но аз не бързах да вървя напред, защото исках да се насладя на есента в равнината Мусаши. Там има храм — в Асакуса, посветен на единадесетликата богиня Каннон. Това е известно свещено място и аз се стремях към него с цялото си сърце. Пътят към храма се извиваше през полето, обрасло с есенни треви и храсти. Но представете си колко висока беше тази трева, щом в нея спокойно можеше да се скрие ездач с коня си. Вървях през равнината ден, два, три, ала все не виждах края на пътя. Отстрани имаше странноприемници, но аз не се отбивах в тях. Пред мен и зад мен се простираше само поле.

Храмът на богинята Каннон се извисяваше на едно хълмче сред полето. Беше петнадесетият ден на осмия месец и като гледах изгрева на луната, спомних си стихотворението: „От тревата луната изплува^[16]…“ В мислите си се върнах към нощите в императорския дворец, когато отивахме да се любуваме на луната…

Веднъж Негово Величество ми подари за спомен одежди, които после поднесох на бог Хачиман в Ивашимидзу за преписване на сутрите, затова сега не можех да възкликна като Сугавара: „Аз още пазя дрехата, която ми подари императорът!“ Но не бях забравила Негово Величество и в сърцето си хранех тъй дълбоки чувства, както и Сугавара, който бе казал: „Ще запазя вечен спомен за неговата благосклонност^[17]!“

Над вечерното поле бавно изгря луната и капчиците роса по тревата заблестяха като бисери.

Гледала съм и в двореца

изгрева на бледата луна.

Ала тая вечер

тя оставя

спомен скъп в сърцето.

В сълзите ми се отразяваха и луната, и душата ми:

Дори и в изгрева

на ясната луна

ми се привижда

лицето скъпо

и незабравимо.

На разсъмване се върнах в дома на монахинята в Кавагучи — не можех да остана завинаги в полето!

Тръгнах към реката Сумида. По едно време стигнах до голям мост, който беше досущ като мостовете при Кийомидзу и Гион. Чудех се колко ли остава още до реката и реших да попитам двамината пътници, които вървяха насреща ми. „Казват, че тук някъде минавала реката Сумида. Кажете, къде е това?“ — обърнах се към тях, а те ми отговориха: „Ето реката Сумида, а мостът се нарича «мост Сумида». Преди го нямаше и хората преминаваха реката с лодки, но не беше много удобно и затова построиха моста. Местните хора го наричат още «моста през река Суда».“ Лека-полека те се разприказваха и ми разказаха следната история: „По-рано местността на отсрещния бряг се наричала Мийошино («запустяло поле»), ала веднъж като чул, че тук земята е бедна и не дава добра реколта, управителят на провинцията рекъл:​ «Нищо чудно, че в „запустяло поле“ ориз не расте!» После заменил името на селището и го нарекъл Йошида («добре обработено поле»). Казват, че оттогава по тези земи има много добра реколта.“ Ето какво ми разказаха мъжете, които срещнах по пътя.

Като чух, че това е река Сумида, си спомних стихотворението на Аривара Нарихира за „столичната птица^[18]“. Ала наоколо бе тихо, нямаше никакви птици и аз написах следното стихотворение:

Река Сумида!

Исках нещо да те питам.

Ала безсмислена е моята молба!

Живеела е „столичната птица“…

Сега от нея няма и следа.

Над реката се спусна мъгла и вече нищо не виждах. Но сълзите ме заслепяваха повече и от мъглата. Нейде високо в небето през облаците се носеха крясъците на дивите жерави. Сякаш знаеха какво ми е на сърцето…

Високо в небесата

самотни жерави крещят.

И сякаш казват — спри,

недей да плачеш!

Защо си тръгнала на път?

Исках да продължа нататък, към провинцията Ощу, но си помислих, че и стражата на заставата няма да пусне така лесно, мен, жената, която сега броди в черно расо из страната, ала някога е следвала само пътя на любовта. Реших, че ще е по-добре да се върна в Камакура, а оттам да потегля отново за столицата.

Ето че дойде и средата на деветия месец и реших да потегля обратно за столицата. Мислех с тъга за хората, с които се сближих по пътя, а сега трябваше да се разделя. Сред тях бе и Иинума Саемон, който ме посети вечерта, преди да тръгна и дори ми донесе най-различни вкусни неща. „Искате ли да пишем стихове?“ — попита той. Предложението му ми се стори много изискано и стилно и ние прекарахме нощта в поетични занимания. По време на предишната ни среща в Камакура го бях попитала: „Къде тече Реката на сълзите?“ Тогава той ми бе отговорил, че не знае. Ала сега, когато на разсъмване попита:​ „Кажете, наистина ли трябва вече да потегляте?“, аз му отвърнах: „Не ни е съдено да спираме, нито да се връщаме назад“, той ми написа на прощаване следното стихотворение и ми го подаде върху подноса за чашките:

Къде тече „Реката на сълзите“?

Сега разбрах —

тя моите ръкави оросява.

Не си отивай! — как да кажа?

Поемаш своя път…

Докато обмислях отговора си, Иинума ми изпрати и одежди за път заедно с друго стихотворение:

Тези дрехи

вместо мене

да те галят!

Друга милост да поискам

не посмях…

Мина ми през ума, че през цялото ми пребиваване в Камакура ние често се срещахме и пишехме заедно стихове, а хората около нас започнаха да приказват: „Изглежда доста странно. Какви ли са техните отношения?“ Ето защо изпратих в отговор следното стихотворение:

Не ще забравя тези срещи.

Раздялата изпълва ме с тъга

и сълзи по ръкавите блестят.

Ала когато те изсъхнат,

и слуховете може би ще спрат.

Нищо не ме караше да бързам към столицата, но не можех и да остана повече тук, тъй че рано в зори, заедно с изгрева, поех своя път.

Хората, с които се бях сближила, ме изпращаха от странноприемница до странноприемница с паланкин, тъй че напредвах доста бързо. Така неусетно стигнах до планината Сая-но накаяма. Спомних си стихотворението на Сайгьо: „Съдба за мен ти стана^[19]…“ и на свой ред съчиних следното:

И ето че пред теб стоя —

о, планина Сая-но накаяма!

И тъжни мисли ме гнетят.

Ала едва ли ще подема:

„Съдба за мен ти стана…“

Отидох на поклонение в храма Ацута. Прекарах там цялата нощ в молитви. Заварих и други богомолци, които казаха, че се връщат от храма Даджингу в Исе. Попитах ги далече ли е до Исе, а те ми отговориха: „Трябва да тръгнете оттук с лодка.“ Стори ми се интересно и реших да посетя и Исе. Ала преди това исках тук, в храма Ацута, да препиша докрай сутрата Кегон и да я поднеса на храма. Това беше заветното ми желание. Не носех със себе си специални подаръци, ала реших да събера одеждите, подарени ми в Камакура, и да ги поднеса на храма, за да получа разрешение да препиша сутрата. Не можах да осъществя това, защото един от свещениците — изглежда настоятел на храма — уклончиво ми каза, че ще е доста трудно и като че ли не искаше да ми позволи да се заловя с преписването на сутрата. На всичкото отгоре се почувствувах не съвсем добре — резултат от тежката болест, която бях прекарала. Бях смутена и объркана. Нямаше смисъл да предприемам каквото да било и затова се върнах направо в столицата.

Върнах се в столицата към края на десетия месец, но и там не намерих успокоение и затова реших да отида в Нара. Не бях ходила досега там, тъй като не принадлежах към рода Фудживара. Сега се чувствувах изморена и затова Нара беше най-подходящото място за поклонничество, тъй като се намираше недалече от столицата. Нямаше кого да повикам да ме придружи и тръгнах сама.

Най-напред посетих храма Касуга. Двуредната порта и червените керемидени покриви на четирите постройки на храма имаха много внушителен вид. Силният вятър, който духаше от върха на планината край храма, сякаш ни събуждаше от греховното опиянение в преходния свят на суетата, а чистото поточе, което бълбукаше в полите на планината, сякаш измиваше нашите заблуждения и ни пречистваше. Стори ми се, че има нещо символично и в движенията на младите жреци в храма Вакамия. Лъчите на залязващото слънце се промъкваха през клоните на дърветата по планинския връх и осветяваха покрива на храма. А в двора на храма танцуваха две млади жрици.

Прекарах цялата нощ в молитви на дървената пътечка между двата храма. Имаше много богомолци и всички пееха свещени песни. Колкото повече ги слушах, толкова по-дълбоко се изпълвах с преклонение пред волята на бога, който следва пътищата на изкуството, за да поведе след себе си човешкия род, и цялото ми същество се изпълни с благодарност към безграничното сърце на Буда, слязъл в нашия грешен свят, за да излее върху неразумните и заблудените своята светлина.

Ето какво разказват:

Един монах на име Шинки — ученик на игумена от манастира Китаин при храма Кофукуджи — дал следната клетва пред боговете: „Ако се случи някога да овладея учението и стана настоятел на всичките шест секти в Нара, ще заповядам да спрат биенето на барабана и звъна на камбаните, тъй като пречат на богослужението.“ Не щеш ли, съкровената му мечта се сбъднала и той наистина станал настоятел на шестте секти и възглавил храмовите дела в Кофукуджи. Скоро изпълнил обета си и забранил да се изпълняват свещените танци кагура в главния храм.

Дори червената лакирана ограда на храма добила унил и неприветлив вид и сърцата на всички хора се натъжили, ала не смеели да кажат нищо и се уповавали само на божията милост.

А монахът заявил: „Ето че желанията ми се сбъднаха. Отсега нататък с всичката си душа и сърце ще се посветя на учението на Буда заради бъдещия си живот след прераждането.“ От този ден започнал да се моли всеотдайно в храма. Ала ето че веднъж насън монахът видял добрия бог на храма Касуга, който му казал: „Аз напуснах небесата и се потопих в този грешен свят на человеческия род, за да поведа неразумните люде към Истинския път и да достигнат те всевишното прозрение в следващия си живот. Ти заповяда задълго да замлъкнат ударите на барабана и камбанният звън по време на танците кагура и с това ме отдалечи от человеческия род. Знай, че съм недоволен от теб и не приемам твоите молитви и послушание!“

Сетне свещените танци кагура отново били възродени и никога вече не ги забранявали. Като слушах тази история, сърцето ми се изпълваше с благоговение към божествената воля.

 

 

На следващия ден посетих храма Хокеджи. Тук, в манастира, обитаваше монахиня на име Джакуембо, дъщеря на министъра Фуютада. С нея се отдадохме на размисли за преходния и тленен свят на суетата и за миг възжелах да остана тук завинаги и всецяло да се посветя на будисткото учение. Ала по природа не съм склонна към тих и спокоен живот — последвах повика на неспокойното си сърце и тръгнах за храма Кофукуджи.

На път за храма се отбих при Сукеие — игумена на Касуга. В същност отначало не разбрах, че това е нечий дом. Като видях величествената порта, помислих, че стоя пред будистки храм, ала като прекрачих прага, разбрах, че тук живее знатен и почтен човек. Хризантемите в двора заобикаляха дома от всички страни и макар да бяха посърнали вече, те излъчваха такъв благороден аромат, че ми напомняха за двореца.

Насреща ми излезе един младеж и ме попита откъде идвам. „От столицата“ — отвърнах му, а той каза: „Срамувам се от недостойните ни хризантеми!“ Всичко в него издаваше благородство. Оказа се, че е син на стопанина на дома и се казва, доколкото си спомням, Сукенага, а брат му — Сукетоши — управляваше провинцията Мино.

Далеч от столицата

ме отведе моя път.

О, бели хризантеми!

За нея ми напомнихте —

и капчици роса блестят!

Написах това стихотворение на една дъсчица, прикрепих я към хризантемите и продължих своя път. Изглежда, стопанинът ме е наблюдавал, защото веднага изпрати един слуга да ме повика и ме покани да отпочина малко в неговия дом. Останах там няколко дни.

 

 

Храмът Чугуджи е свързан със спомена за принц Шотоку Тайши^[20]. Бях слушала, че там има и мандала, изработена от жена му след неговата смърт, и с цялото си сърце се стремях към храма. Игуменка в тамошния манастир бе преподобната Шиниьобо, която знаех от двореца. Годините й бяха доста повече от моите, а и не я познавах достатъчно добре, тъй че реших да не се представям специално, все едно че съм минала съвсем случайно оттам. Ала тя ме посрещна много любезно и аз останах в храма няколко дни.

Отбих се и в храма Хорюджи, сетне тръгнах към храма Таима. С него е свързана следната легенда. Веднъж, когато дъщерята на Десния министър Фудживара Йокохаки възнасяла молитви към небесата поне за миг да зърне Буда, до нея се приближила една монахиня и казала: „Донеси ми десет връзки лотосови стебълца и аз ще ти изтъка от тях мандала с изображението на Буда в Чистата земя.“ Тя сторила така, както й било поръчано, а монахинята ги боядисала в пет различни цвята. Тогава отнякъде се появила още една жена, помолила да й донесат газ за лампата и за четири часа — от „часа на свинята“ до „часа на тигъра“ — изтъкала мандала от лотосовите влакна. После и двете жени се върнали отново при девойката. Тя ги попитала: „Кога ще мога да ви видя пак?“, а те й отговорили: „В древни времена тук, в храма, се е молил светецът Като. После той се превърнал в Бодисатвата Хоки, завърнал се отново в храма Таима и поставил в него началото на будистките служби. Ние ти се явихме, защото вярата и послушанието ти са искрени. Помни, че докато вярваш в Западната земя, нищо лошо няма да ти се случи!“ Като казали това, те се превърнали в Бодисатви и се понесли в небето на Запад^[21].

Тази легенда ме изпълваше с трепетно вълнение и преклонение пред величието на Буда.

Каменните плочи на гробницата на принц Шотоку Тайши са така умело подредени, че тя изглеждаше внушително — като императорски мавзолей. Бях привършила вече преписването на Лотосовата сутра и се чувствувах облагородена. Поднесох на гробницата едно кимоно.

Така в поклонничество измина още една година.

 

 

Беше през втория месец, когато на път към столицата се отбих да се помоля в храма Ивашимидзу. От Нара дотам е доста далече и когато най-сетне наближих храма, денят вече си отиваше. Изкачих се по хълма Инохана и стигнах до градината пред молилнята. Мой спътник беше някакво джудже от провинцията Ивами, тръгнало като мен на поклонение. „Никой не може да избегне своята карма! За какви грехове сте се родили такъв? Не знаете ли?“ — така му говорех аз и неусетно се приближихме към двореца Бабадоно. Никой от монасите не ни каза, че тук е дошъл някой от императорския род, нито пък имаше придворен, който да предупреждава, тъй че ние минахме покрай двореца, без да подозираме нищо. Тъкмо се канехме да продължим към главния храм, когато до мен се приближи един слуга и каза: „Викат ви в двореца! Заповядайте, ако обичате!“ Изненадах се и попитах: „Странно, кой ли е в двореца? Кажете, сигурен ли сте, че става дума именно за мен? Да нямате някаква грешка? А може би са ви казали да повикате не мен, а него например“ — казах и посочих към джуджето, но слугата ми обясни: „Не, не! Не бъркам! Става дума точно за вас! Ето вече два дена тук се намира Негово Величество ексимператорът Гофукакуса. Той ви вика.“

За миг онемях. През всичките тези години свято пазех в сърцето си неговия образ, ала дори и не можех да помисля, че ще го видя някога пак. Струваше ми се, че нашата прощална среща в покоите на госпожа Кьогоку, преди да приема монашески обет, бе последна в този живот. Сега бях облечена в просто монашеско расо, измачкано и овехтяло от сняг, слана и градушка, и ми се струваше невъзможно някой да разбере коя съм. Кой ли ме бе познал? — чудех се, но все пак не допусках, че е Негово Величество. Най-вероятно някоя от придворните дами се е усъмнила за миг и сега ме вика, по-скоро за да се убеди, че е сгрешила. Тъкмо размишлявах за всичко това, когато откъм спалните покои на императора към мен се приближи един воин и ме подкани да побързам. Съвсем се смутих, ала не можех вече да избягам, тъй че мълчаливо го последвах. Реших да чакам на верандата, но в този миг чух глас от вътрешните покои: „Точно там, където стоиш, най-лесно ще ни видят. Влез вътре при мен!“ Да, беше той! Гласът му никак не се бе изменил през тези години. Какво ли иска от мен, помислих си, а сърцето ми заби толкова силно, че за миг останах неподвижна. „Е, хайде! По-бързо!“ — чух отново да ме вика той и смутено влязох в стаята.

„Веднага те познах — започна той. — Повярвай, колкото и много месеци и години да изминат, в сърцето ми вечно ще живее споменът за теб!“ После продължи да ми говори за миналото, за настоящето, за това, че невинаги можем да постъпваме така, както искаме… Така неусетно се изниза кратката нощ и небето започна да просветлява.

„В храма трябва да съблюдаваме целомъдрие. Но може би ще се срещнем някога отново, на спокойствие…“ — каза той, изправи се, свали от гърба си три леки кимона и ми ги подаде с думите: „Вземи ги за спомен и винаги ги носи. Ала никой не бива да разбере.“

В този миг не мислех за нищо — нито за предишните ми страдания, нито за мрака на следващия живот. Цялото ми същество тръпнеше от любов и мъка.

Съмваше се. „Довиждане“ — каза той и си отиде. Плъзгащата се врата плътно се затвори зад него, но в стаята, по ръкавите на монашеската ми одежда още усещах аромата на парфюма му, който ми подсказваше, че той е нейде наблизо.

Трябваше да се промъкна навън скришом, без да ме забележат хорските очи, и затова облякох кимоната, които ми подари, под черното расо. Каква тъга!

Тези свидни дрехи —

дар на любовта,

спомен възкресиха

и монашеското расо

скръбни сълзи оросиха.

Напуснах двореца, цялата обляна в сълзи, всичко ми се струваше толкова невероятно — като съновидение в съня. Да можех да го зърна още веднъж! Колкото може по-скоро, още днес! Сетне постепенно започнах да идвам на себе си и да се разкайвам, че се появих пред него в такъв жалък вид и той бе видял презряното ми положение. Ала все още стоях така, сякаш в очакване някой да ме подкани да тръгна. Можете да си представите какво ставаше в душата ми в този миг!

Исках да го погледам още малко, макар и отдалече, но се страхувах, че в расото ми ще ме забележи, затова облякох отгоре кимоната, които ми бе подарил, и застанах редом с другите жени.

Той също се бе изменил. Наблюдавах го как слиза по стълбите към храма, облечен в монашеско расо, и сърцето ми се свиваше от вълнение. Придворният съветник Сукетака го съпровождаше и внимателно го придържаше за ръката.

„Сега и аз съм като теб, в същите монашески одежди“ — бе казал той предната нощ и тези думи още звучаха в ушите ми, а образът му се отразяваше в сълзите по ръкавите ми.

Отново поех своя път — на север към столицата. Ала душата ми остана нейде зад мен, в храма при планината Отокояма^[22].

Не биваше да оставам дълго в столицата и реших да осъществя едно свое съкровено желание още от миналата година — да посетя храма Ацута.

През нощта в храма избухна пожар. Можете да си представите каква суматоха настъпи! Ала, изглежда, това бе свещен огън и не бе дадено на простосмъртните да го загасят, защото само за миг храмът се превърна в купчина ненужна пепел, а димът от пожара потъна нейде високо в небесата.

На разсъмване дойдоха майстори, за да издигнат върху пепелищата нов храм. Игуменът ги заведе да им покаже мястото. Там, върху оцелелите каменни основи на храма Акедзу („не отваряй“), построен още през ерата на боговете от самия Ямато Такеру-но микото, в жертвеника, където все още тлеели останки от приношенията, те намерили лакирано сандъче, широко един шаку и дълго четири шаку. Поразени от откритието, всички се струпахме около сандъчето. Игуменът, който от всички нас бе най-близък духом на небесата, отвори капака, надникна вътре и рече: „Тук има нещо, увито в червено атлазено платно. Трябва да е същият онзи свещен меч“. Бях чувала, че когато тук бил основан храмът Яцуруги („осем меча“), боговете поднесли в дар този меч.

Обзе ме някакво странно вълнение.

Бяха се запазили и някои от храмовите документи и в тях се разказваше историята на свещения меч.

„Ямато Такеру-но микото — богът-покровител на Ацута, бил роден през десетата година от господството на императора Кейко. Когато тръгнал на изток да изпълни императорската заповед и срази източните варвари, той първо се отбил при Великата богиня в Исе. Там бил възнаграден с божествено откровение и чул нейните слова: «Този меч е същият, който ми поднесе в предишния си живот, когато беше Сусаноно микото, и след като победи ламята с осемте глави, направи меч от нейната опашка. Освен него ти подарявам и това червено атлазено платно. Разгърни го, когато те нападнат враговете, и животът ти ще бъде в безопасност.» Той взел даровете на богинята и продължил пътя си. Когато минавал през полето Микарино в провинцията Суруга, изведнъж избухнал пожар. Тогава мечът сам изскочил от ножницата и започнал да коси горящата трева наоколо, а огнивото, загърнато в червеното атлазено платно, насочило огъня към враговете. Той ги обгърнал от всички страни, ослепил ги и ги унищожил. Ето защо оттогава полето се нарича Изгореното поле, а мечът — «Меч-Коситрева^[23]».“

Слушах тази история и сравнявах чутото с видяното някога насън. Все по-силно ме обземаше някакво смътно и неясно вълнение и аз тръпнех пред всевишното тайнство.

 

 

След случилото се в храма Ацута реших, че времето не е подходящо да продължавам преписа на сутрите и от Цушима тръгнах към Исе, където посетих храма Исе-джингу. Беше началото на четвъртия месец и всичко наоколо — дори короните на дърветата, бе потънало в зеленина и излъчваше свежест и очарование. Когато се приближих до Външния храм и минах през тунела от криптомерии, аз си спомних стихотворението: „Тук, сред криптомериите в Ямада, ще чакам първи кукувичи глас^[24]…“

В храма имаше неколцина шинтоистки свещеници и двама жреци. Смущавах се от монашеските си одежди и не знаех докъде ми е позволено да вляза^[25]. Казаха ми, че мога да мина през вторите тории до третия двор, където се намираше божествената обител „Кагурадоно“.

Обстановката в храма ми внушаваше смътно безпокойство и чувство за преклонение. Стоях така развълнувана, когато до мен се приближиха трима свещеника и ме попитаха:​ „Откъде идвате?“ „Дойдох тук на поклонение от столицата“ — отговорих им, а те ми казаха: „Не е прието хората, избрали пътя на Буда, да се явяват пред Великата богиня, ала вие изглеждате изморена и Тя навярно ще се смили над вас.“ Свещениците любезно предложиха да ме заведат дори до главния храм, като ме предупредиха: „Тъй като не можете да влезете вътре, бъдете така добра и го наблюдавайте само отстрани.“ Приближихме се до свещения извор под сянката на криптомериите. Там свещениците тържествено възнасяха към Богинята своите молитви за пречистване, завързваха за клоните книжни амулети нуса, на които бяха изписали съкровените си желания. После си отиваха. Тръгнах си оттам, като потисках обзелото ме недоверие и съмнение — нима човек може да се пречисти от тинята на греховните си помисли, насъбрала се в потайните кътчета на сърцето му, само чрез молитви, колкото и тържествени да са те?!

Недалеч от Външния храм видях малка къщурка и реших да остана известно време в нея. Раздялата с моите любезни придружители ме развълнува и аз написах следното стихотворение:

Дали е Бог или е Буда —

човешкия ни род

спасяват от заблуда!

Слуги на ясната Богиня,

жената в расо съжалихте.

Написах стихотворението на парченце плат, закачих го на клонка от свещеното дърво сакаки и го изпратих на свещениците. Скоро дойде и техният отговор:

Тъй както нямат брой листата

по кичестите дървеса

във храма,

не знае граници

и божията милост!

Останах около седмица във Външния храм и в молитвите си възжелавах да постигна прозрение. Шинтоистките свещеници от храма ми изпращаха стихотворения, а понякога дори ме канеха да съчинявам ренга заедно с тях. Тук, в този храм, не можех да извършвам будистки богослужения, ала недалеч, на около четири-пет чо от мястото, където се намирах, беше молилнята Хоракуша, където по цял ден се извършваха будистки служби. Там можех да се моля.

Веднъж на път за Хоракуша привечер се отбих в храма Каннондо, обитаван от няколко монахини. Помолих ги да ме приютят, защото ставаше вече късно, но те неприветливо ми отказаха: „Не може!“ и ми рекоха да си вървя по пътя. Тогава написах стихотворение на хартия за молитви, откърших бамбукова клонка, закачих хартията на нея и я поднесох на игуменката. Ето стихотворението:

Нали видяхте — като вас

монашески одежди нося,

далеч от преходния свят.

С какво ли ви се сторих чужда,

че ме оставихте отвън?

Отговор не последва, ала монахините веднага ме поканиха да пренощувам при тях и бяха изключително любезни.

Тъкмо когато в края на седемдневното си пребиваване във Външния храм се канех да се преместя във Вътрешния, получих послание от свещеника Цунейоши, посрещнал ме пръв в Исе. Ето какво пишеше в него:

Защо ви срещнах?

И защо се с вас сближих,

о, пътнице несретна?

Събра ни „Заливът на вака“

но и раздялата не е далеч.

Изпратих му следния отговор:

Дали на път съм или не

е без особено значение.

Тъй често в този свят

приятелите се разделят!

И винаги така ще бъде.

Във Вътрешния храм живееха особено изискани хора. Те вече бяха чули, че наблизо има някаква монахиня и ме очакваха: „Кога най-после ще дойде да се помоли и в нашия храм?“ Като чух това, аз веднага тръгнах, защото вече не би било прилично да не ги посетя.

Вечерта намерих подслон в закътаното местенце Окада. В съседния дом живееше някаква знатна дама. Веднага щом пристигнах, едно момиче донесе писмо от нея:

Явихте се в нечакан час

и спомен скъп

в мен възкресихте.

В копнеж за столицата

сълзи пролях.

Оказа се, че тази дама е вдовица на един от жреците на Вътрешния храм, Нобунари. В писмото си, освен стихотворението, тя настояваше: „Много бих искала да се срещна с вас!“ Изпратих й следния отговор:

Когато някой ме запита

за неща незабравими,

от скръб сърцето леденее.

Да отговоря нямам сили,

безмълвно сълзи лея.

Нощите бяха къси и луната късно изплуваше на небосклона. Тръгнах към храма, преди да изгрее. Не можех да вляза в него с монашеските си одежди, затова се спрях на брега на река Мимосусо-гава да му се насладя отдалеч. Главният храм бе заобиколен от свещените дървета сакаки. Изведнъж ми се стори, че оградата става все по-висока, за да не ме допусне до Великата Богиня. Загледах се в покрива на храма — силно изнесен напред, той образуваше голям навес, казват, за да пази императорския род. В сърцето ми премина тръпка, а устните ми сами започнаха да шепнат молитви за здравето и благополучието на Негово Величество:

Изменя се цветът

на моите одежди,

но сърцето е вярно докрай.

Ще моля боговете вечно

да бъдеш ти честит!

Изведнъж в тишината се вряза божествен вятър, ала река Мимосусо-гава продължаваше да тече все така спокойно. Луната, която изгряваше зад Планината на божествения път, изглеждаше още по-ярка и ми навяваше мисли за нещо далечно, от някакъв друг свят.

Домът на жреца Хисайоши се виждаше съвсем ясно, озарен от блясъка на изгряващата луна. Портата бе плътно затворена и като си спомних, че храмът се наричаше и Лунен храм, написах следното стихотворение:

Кажете ми, достойни люде,

които тачите

Богинята на ясната зора!

Защо сте плътно портата подпрели?

Защо на входа сте луната спрели?

Стихотворението написах на късче молитвена хартия, закачих го на клонка от свещеното дърво сакаки, оставих го на верандата и се прибрах. Сигурно го бяха намерили някъде в зори, защото рано сутринта в дома, където бях намерила подслон, се получи следното стихотворение, също закачено на клонка от дървото сакаки:

О, не, не бягаме

от бледата луна!

Вратата е залостена за друго —

че стари хора сме

и пречи ни да спим!

И във Вътрешния храм прекарах седем дни в уединение. По това време ме обзе силно желание да видя къде се намира заливът Футами. Казват, че самата Велика богиня обичала това място! Сърцето ме теглеше нататък! Попитах за пътя и жрецът Муненобу предложи да ме съпровожда. Тръгнахме двамата заедно.

Боровете по брега ми изглеждаха като нарисувани. Богът на гръмотевиците бе разхвърлял навсякъде големи камъни, а някъде съвсем наблизо се намираше и храмът на светлия бог Сачи. Качихме се на лодка и с нея обиколихме островите Татеши, Госен и Тору. Около острова Госен има много водорасли. Жреците от храма в Псе идват тук и ги събират, а после ги поднасят на Великата богиня. Затова го наричат Госен („остров на приношенията“)! Остров Тору („преминавам“) пък стърчи силно встрани като стреха на покрив и наподобява пещера, пълна с вода. Лодките преминават под него като в тунел.

Колко красиви и интересни места има всред необятната морска шир!

 

 

В храма Коасакума се съхранява свещеното Огледало, направено от Бога-ковач. В него е съзерцавала своя лик Великата богиня на Слънцето. Разказват, че веднъж някакъв човек откраднал това Огледало и го захвърлил в една пропаст. Когато най-сетне извадили Огледалото и го занесли в храма, то изрекло следните слова: „Аз съм Огледалото, дало свещен обет да спаси грешния человечески род от морето на страданията!“ След тези думи само излязло от храма и застанало на скалата. Сърцето ми се изпълни с трепетно преклонение пред великия обет на свещеното Огледало и реших да подиря подслон нейде наблизо.

Господин Омияцукаса, който служеше в храма в Исе, ме приюти любезно в дома си и аз прекарах там няколко дни.

Казаха ми, че лунните нощи са особено красиви в залива Футами и придружена от няколко жени, тръгнах натам, за да им се полюбувам.

Това, което се разкри пред моя взор, бе наистина великолепно и няма думи, достойни да опиша с тях тъгата и очарованието на лунната нощ! Цялата нощ бродихме по брега на залива и се прибрахме чак сутринта заедно с първия полъх на утрото. На тръгване от залива Футами написах следното стихотворение:

Не, никога

не ще забравя!

В небето утринно

стопи се бавно

бледата луна.

Неочаквано получих писмо от двореца на Негово Величество. Не зная кой и откъде беше разбрал, че се намирам в храма в Исе. Писмото ми донесе дама по име Теруцуки („светеща луна“). Помислих, че някоя от придворните дами се е сетила за мен, но кой знае защо, когато го отварях, сърцето ми се сви от неясно предчувствие. В писмото пишеше: „Мигар красивите лунни нощи над залива Футами са прогонили от сърцето ти спомените за живота в двореца? Бих желал нашата случайна среща да се повтори.“ Писмото бе пълно с нежна загриженост и дълбоки чувства. Не знаех какво да отговоря и изпратих само стихотворението:

Сърцето помни

бледата луна,

която с теб видяхме!

Самотна бродя по света —

и как да я забравя!

Не биваше да се задържам никъде по своя път и затова отново се върнах във Външния храм. Бе вече късно и наоколо дареше тишина. Гласях се да потегля за храма Ацута, за да довърша преписването на свещените сутри, ала не можех току-така да се разделя с местата, станали ми вече скъпи и близки, и затова написах стихотворение:

О, храм! За сетен път

пред тебе се прекланям!

Душата ми шепти молба —

в света на вечната тъга

живота ми да осветиш.

Поднесох стихотворението на храма, а на следната утрин, точно когато поемах отново на път, получих послание от първия жрец — Хисайоши. Ето какво пишеше в него: „Щом си помисля, че Вие вече си тръгвате, на душата ми става тъжно и затова от все сърце Ви моля: Елате отново при нас за празника Госайе през деветия месец!“

В думите му имаше много топлота и в отговор аз му изпратих следното стихотворение:

Дълги години живот

бог да ви дава!

Отново ще ви посетя

за празника Госайе

в деветата луна.

Не след дълго от жреца Хисайоши дойде още едно писмо: „Милите Ви и сърдечни думи ще си останат наша тайна. Но в писмото си Вие с такава доброта желаете щастие и дълголетие за двама ни, че аз не можех да не Ви отговоря!“ С него той ми изпрати две кимона и стихотворението:

До храмовата порта

от борове зелени

аз дълго ще ви чакам

в деветата луна.

Дори след хиляди години…

Още същата вечер отидох в крайбрежното селище Оминато, за да мога на следващия ден да продължа пътя си с лодка. Прекарах нощта до колибата на някакъв рибар и ми дойдоха на ум думите от известната песен:

„В морето сред скалите

където китове живеят,

или на бряг пустинен,

над който чайките летят —

навсякъде аз бих отишла,

ако до мен е моят мил…“

Какво ли ме очаква в бъдещето? — мислех си и страдах, че не мога да се утешавам дори с мисълта за нови срещи, защото знаех, че и гори и планини да прекося, няма да стигна до Заставата на срещите.

Рано сутринта преди изгрев-слънце ми донесоха писмо от Цунейоши — свещеник във Външния храм. В него пишеше: „Изпращам Ви своите извинения, че не можах да Ви поднеса това стихотворение по-рано, и покорно Ви моля да го приемете сега“.

Разбрах, че тръгвате

и тази вест ме натъжава.

Сълзите по ръкавите блестят.

А в „Залива на бурното море“

вълните няма никога да спрат.

Ето и моя отговор:

Вълните в „Залива на бурното море“

далече нейде ще ме отнесат.

И може би не ще се видим пак.

Раздялата сърцето натъжава

и по ръкавите роса блести…

Когато отново пристигнах в храма в Ацута, там още не беше построен нов храм вместо изгорелия при пожара. Не исках да отлагам повече преписването на сутрата Кегон и затова останах. Церемонията по поднасянето на сутрата на храма бе ръководена от доста посредствен провинциален свещеник и много се притеснявах дали боговете — покровители на сутрата ще приемат моите старания. Затова поръчах да бъдат изпълнени най-различни богослужения, дори музика. После отново се върнах в столицата.

Струваше ми се, че никога, дори след прераждането, не ще забравя последната си среща с Негово Величество. След това той продължаваше да ми изпраща писма чрез мой стар познат, но аз не смеех да отговоря на поканите му и изпращах само своите благодарности. Така се нижеха ден след ден и настъпи деветият месец.

Негово Величество пребиваваше в двореца във Фушими и ми изпрати оттам послание: „Тук, във Фушими, всичко е спокойно и ще бъдем далеч от хорските очи.“ Сърцето ми заби тревожно. Цялото ми същество тръпнеше от желание час по-скоро да го видя. Предчувствувах, че точно сега е най-благоприятният момент, за което говореха и неговите думи. Тутакси тръгнах.

Приближих се скришом към оградата на двореца, за да не ме види някой случаен човек. Насреща ми излезе един слуга, съобщи ми за желанието на Негово Величество да ме види веднага и ме покани в двореца. Беше подчертано любезен, което ми се стори дори малко забавно. Докато очаквах Негово Величество да излезе, аз се приближих към оградата на храма Кутайдо. Обзе ме силно вълнение и ми се дощя да закрия очите си с ръкава на кимоното — пристан на моите сълзи. Спомних си старото стихотворение: „И виждах само как прииждат на сълзите вълните — една след друга^[26]…“

Когато Негово Величество се появи, бе вече тъмна нощ. На безоблачното небе сияеше ясната луна. Гледах през сълзи лицето му, което не бе пощадено от печата на времето, и сърцето ми тръпнеше от мъка. Той се отдаде на спомени за миналото — от онези времена, когато, още съвсем малко момиченце, аз прекарвах дни и нощи в двореца, обсипвана от грижите му, до мига, в който взех решение да приема монашески сан. О, колко дълбока бе моята тъга — та нали слушах разказ за собственото си минало!

„Всеки човек, дори ако е в черни монашески одежди, докато още живее в нашия преходен свят, не може да не чувствува дълбоко в себе си необходимостта да излее пред някого своята мъка. Как можеш да прекарваш дните си в самота, без никому да се оплакваш?“ — говореше той, а аз си мислех: „Най-много ме боли за това, че трябва да се скитам из света бездомна…“ Ала дори и да споделех с някого своето огорчение, едва ли мъката ми щеше да угасне! Не можех да намеря подходящи думи, с които да изразя чувствата си, и слушах мълчаливо неговите слова. А той говореше ли, говореше…

По едно време нейде откъм планината Отоваяма долетяха крясъците на елените, които накараха сърцето да се свие от смътна тревога. Сетне в храма Сокуджоин забиха камбаните, за да възвестят настъпването на утрото.

Еленов вик,

камбанен звън

разкъсва тишината.

И те навярно плачат с мен

в зори.

— промълвих дълбоко в сърцето си.

Наближаваше утрото, а с него и часът на нашата раздяла. По ръкавите ми блестяха сълзи и в тях се отразяваше свидният му образ. Преди да се разделим, той даде воля на своите съмнения и вълнения.

„Много бих искал да се срещнем поне още веднъж на този свят при светлината на луната. Що за обет си дала, че настояваш да се видим чак в Чистата земя?! Ето това бих искал да те питам. А и пътешествията ти — макар мъжете също да ходят до източните провинции или дори далече на запад до китайските земи, чувал съм, съществуват много пречки и трудности, когато жена поеме пътя на поклонничеството. Може би си дала клетва и си напуснала света на суетата заедно с някой свой любим? Струва ми се невероятно да се скиташ сама из страната! Хората, за които ми разказа — и човекът, когото наричаш «приятел в поезията», и който знае, че ръкавите са «реката на сълзите», и игуменът от Касуга, чийто дом е заобиколен от бели хризантеми, и жрецът от храма в Псе, с когото си се договорила да се срещнете някога отново на брега на реката Мимосусо-гава в деветата луна, всички те едва ли са били за теб само случайни спътници! Може би е имало и сериозни обещания и клетви да съхраниш спомена за тях? А сигурно и други мъже са те съпровождали в твоите странствувания!“

Отговорих така:

„От деня, когато напуснах столицата и тръгнах да бродя по страната в монашеска одежда, не ми бе съдено нито за миг дори да намеря подслон и спокойствие, както е в думите: «В живота няма никъде покой и той подобен е на огнена обител^[27]…» Ала казват също: «Ако искаш да разбереш какъв е бил предишният ти живот, то погледни какъв е сегашният!» Мисля, че скръбната ми участ е плод на прегрешенията ми в предишния живот. Затова напуснах преходния свят на суетата и скъсах всички стари връзки, а нови клетви не съм давала. Бог Хачиман е покровител на моя род и преди да тръгна по пътя на поклонничеството и уединението, отидох да отправя молитвите си към него в храма Цуру-га Ока. Молих се в близкото бъдеще той да осъществи съкровените ми желания, а в далечното — да ме дари с щастливо прераждане. Зная, че бог благославя само преданите и честни сърца и в помислите ми нямаше капчица лъжа и притворство.

На изток стигнах до реката Сумида в провинцията Мусаши. Ако бях сключила там с някого любовен съюз дори за една-едничка нощ, Буда щеше да ме изключи от свещения си обет да спаси человеческия род и аз щях да се сгромолясам нейде на дъното на огнения ад.

Ако бях свързала с някого сърцето си там, където текат бистрите води на реката Мимосусо-гава, то великият Буда Дайничи — владетел на всички светове — щеше да ме накаже. А стихотворенията за белите хризантеми, написани край храма Касуга, бяха само спомен за изминалите дни.

Ако по пътя си на юг от Нара бях имала някаква греховна връзка, то дори доброто божество на храма Касуга щеше да се откаже от мен и въпреки безбройните си молитви, щях да бъда обречена на Трите пътя на злото.

Винаги ми е било мъчно, че не помня лицето на майка си, която загубих на двегодишна възраст. В мен отекват съкровените желания и помисли на моя баща, който напусна този свят, когато бях на петнадесет години. Тези свидни спомени и до днес овлажняват ръкавите на кимоното ми.

Вие благоволихте да проявите към мен височайше милосърдие и дълбоко в сърцето аз почувствувах искреното ви състрадание. Вашата обич постепенно уталожваше болката ми от смъртта на моите родители. Сетне, когато поотраснах и за първи път чух любовното ви обяснение, аз с цялата си душа се потопих в тези нови за мен чувства. Безсловесните твари нямат ни разум, ни сърце, но дори и те разбират, когато някой се отнася добре с тях. Как бих могла тогава аз, човешко същество, да забравя някога височайшето ви милосърдие и благоволение към мен?! В моето детство те ми бяха по-скъпи от светлината на слънцето и на луната. После ми станаха дори по-нужни от грижите на майка и баща.

След като се разделихме тъй неочаквано, напразно чаках да ви срещна дълги години, а когато най-сетне успях да ви видя, ръкавите на кимоното ми потънаха в сълзи. Всеки път, когато научавах за раздаването на високи чинове, за процъфтяването на чуждите родове или за успехите на старите ми приятели, това нараняваше сърцето ми и за да се успокоя и не мисля повече за заблужденията си, тъй като нямаше смисъл да плача, аз бродех из страната с надежда, че пътешествията ми ще разсеят тъжните и мрачни мисли. Преследвана навсякъде от своята мъка и от самотата си, понякога посещавах манастири и се срещах с различни хора. Имаше всред тях и мъже. Понякога подирвах нейде приют за много дни и нощи и прекарвах времето си в поетични занимания. Кой знае, може би всичко това е събуждало подозрение у непосветените люде и така плъзваше хорската мълва. Случвало ми се е да срещам по дългия си път и хора в монашески одежди, които сключват помежду си недостойни връзки, ала на мен, изглежда, не ми е съдено да ги последвам и аз прекарвам нощите си в печална самота, като подлагам ръкава на кимоното под главата си. Ако имаше човек, с който да сме се заклели във вечна вярност и любов, ако ръкавите на дрехите ни падаха едни връз други, щях ли да бъда тъй беззащитна в студените нощи с ледения вятър. Но нямам верен приятел, нямам любим да ме повика да се върна в преходния свят на суетата и затова прекарвам дните си под сянката на вишните, а нощем се скитам самотна из полята, където наесен гласовете на цикадите отслабват от студа и тъжните им песни ми напомнят за печалната ми участ.“

Негово Величество обаче все още не се отказваше от подозренията си:

„Да, ясно, по време на твоето поклонничество си възнасяла молитвите си с чисто сърце, ала нито веднъж не си се молила в столицата. Мигар причината не е, че си възобновила някоя стара любовна връзка?“

Продължих да говоря:

„Не желая да живея дълго, ала не съм навършила още и четиридесет години, така че не зная какво е писано да ми се случи в бъдеще. Но сега, в този миг, аз стоя пред вас невинна и вие няма в какво да ме обвините — не съм търсила любовни връзки, нито съм се връщала към старите. Ако съм ви излъгала, то усилията ми, положени за преписване на сутрите, безбройните дни, прекарани в четене на молитви, всички мои благочестиви помисли и старания ще се окажат напразни и ненужни и никога повече не ще мога да мечтая да посрещна Зората под дървото на прозрението в Чистата земя, а ще потъна навеки в бездната на ада!“

Подир тези мои думи Негово Величество се умълча, като си мислеше за нещо, а после отново каза:

„Пътищата на любовта са странно нещо, в тях няма ред… След като загуби майка си, а после и баща си, реших да поема докрай грижите за теб, ала не можах да постъпя така, както искаше сърцето ми, и тържествените ми клетви и обещания се оказаха лъжовни. Все пак не знаех, че дори сега чувствата ти са все така дълбоки и искрени. Бог Хачиман — покровителят на твоя род — ме накара да разбера това по време на срещата ни в храма Цуру-га Ока.“

Докато говорехме, на запад луната бавно потъна зад високите планини, а на изток засияха първите лъчи на утринното слънце. Побързах да си тръгна, за да остана скрита от хорските очи. На раздяла той каза: „Ще се срещнем пак!“ и аз си помислих, че може би той имаше пред вид следващия ни живот.

Щом се завърна в столицата, Негово Величество започна да проявява особено внимание към мен. Какво нечакано щастие! Дълбоката му загриженост за съдбата ми и пълните му с нежност и обич писма караха сърцето неистово да бие от радост. Дълго време след раздялата ни живеех само със спомена за нашата любов, а сега разбрах, че през всичките тези години той все така е продължавал да ме обича.

След няколко години реших да посетя отново залива Футами („дваж видян“). Казват, че самата Велика богиня на Слънцето, Аматерасу, посетила този залив два пъти, откъдето идвало и името му.