Ниджо
Нечакана повест (4)

Трети свитък
(1281–1285)

Този свят е пълен с неприятности и грижи и ден след ден се нижат, скучни и еднообразни, мислех си аз и жадувах уединение далеч в планината, но — уви! — дори това не можех да сторя. Заспивах, измъчвана от обиди и преследвана от угризения, и насън виждах как пропастта между мен и Негово Величество все повече се увеличава, но не можех да направя нищо.

Беше към средата на втория месец. Дърветата наоколо се бяха раззеленили и напъпили, духаше нежен ветрец и разнасяше аромата на сливите. Ала даже и те не ме радваха. Сърцето ми бе по-свито от всякога и нищо не можеше да разсее мъката ми.

Един ден, както си седях в стаята, чух, че Негово Величество вика някого от свитата си. Отидох да видя какво иска. Беше сам в спалните покои до банята. „Сега всички дами са по домовете си и аз съм безкрайно тъжен и самотен“ — оплака се той и добави: — „Ето, даже и ти седиш по цели дни сама в стаята си! Кой ли е откраднал сърцето ти?!“ Тъкмо се чудех какво да му отговоря, когато съобщиха, че пристигнал Ариаке и Негово Величество заповяда веднага да го поканят вътре. След малко той влезе. Не знаех какво да правя и се мъчех да си придам колкото може по-равнодушен вид.

Оказа се, че Негово Величество бе повикал Ариаке, за да извърши служба на бог Айдзен’о за оздравяването на дъщеря му — принцеса Югимон’ин, известна тогава като принцеса Имагошьо. Тя боледуваше от доста дълго време. Освен Ариаке, Негово Величество беше повикал и един свещеник на име Наритаки, доколкото си спомням, да възнесе молитви към седемте звезди за него самия.

Негово Величество и Арнаке си говореха както винаги доста непринудено, а аз стоях отстрани и с ужас се питах какво ли се таи в сърцето на Арнаке. Точно тогава дойдоха да съобщят, че състоянието на принцесата се е влошило и Негово Величество отиде да я види.

Двамата с Ариаке останахме сами. Той започна да ми разказва за кошмарните дни и месеци, които преживял, и ридаеше тъй силно, че даже ръкавите не можеха да спрат сълзите му. Не знаех какво да отвърна и мълчаливо го слушах. Той продължи да ми говори за своите чувства и страдания, без някой от нас да забележи, че Негово Величество се беше върнал, стоеше от другата страна на подвижната врата и явно чуваше всичко. Усетихме се чак когато той влезе в стаята. Ариаке се помъчи да прикрие вълнението си, но по ръкавите му издайнически блестяха сълзи. Ужасих се, като си представих какво си е помислил Негово Величество!

Щом запалиха свещите, Ариаке си тръгна и двамата с Негово Величество останахме сами. Той си легна, а аз масажирах краката му. Изведнъж ми каза: „Днес чух нещо невероятно! Как да си обясня всичко това? С Ариаке сме израснали заедно от деца и много добре се знаем. Въпреки това никога не съм допускал, че може да му се случи нещо подобно!“ Реших, че няма смисъл да отричам, затова честно и открито му разказах всичко — от първата ни среща с Ариаке до раздялата ни в онази лунна нощ. „Да, странна привързаност наистина — рече Негово Величество, — изгарял е от силна страст към теб и е помолил Такааки да ти предаде любовното му писмо, а ти си постъпила коравосърдечно с него. Причинила си му страдания и огорчения. Не, не е на хубаво. Не вещае нищо добро. Случаите от миналото показват, че любовната страст не различава ранг и възраст. Ето например духът на монаха Какиномото преследвал принцеса Сомедоно, докато тя не полудяла. И никакви Буди и Бодисатви не могли да я спасят. Вземи и историята за монаха-светец от храма Шигаджи! Дори той попаднал в плен на своята похот и успял да се върне към Истинския път само благодарение на ума и сърцето на своята дама!

Ариаке е по-чувствителен от обикновените хора. Не забравяй това, като общуваш с него! Ще се опитам да ти помогна, но той не бива да разбере. Скоро ще идва пак в двореца за богослужение и трябва да използуваме случая, за да го накараме да забрави злобата към теб, която се е насъбрала в сърцето му. Може би няма да е съвсем благоприлично да говорим за тези неща с него, когато извършва религиозните си задължения, но аз съм обмислил всичко. Мисля, че ще успеем.“

„Желая да ти помогна, тъй като в сърцето си винаги съм изпитвал близост към теб, каквото и да се случваше — продължи Негово Величество. — А от теб искам следното — опитай поне да не увеличаваш омразата му!“ Учудих се, че можех да го слушам спокойно и хладнокръвно. После той отново заговори за своите чувства: „Обичам те отдавна и през всичките тези години винаги съм мислил с нежност за теб. Достойно за съжаление е наистина, че не можах да ти разкрия дълбочината на своите чувства, ала това не зависеше само от мен. Жената, която ме посвети в тайнствата на любовта, бе майка ти — госпожа Сукедай. Влюбих се в нея, но бях прекалено малък и не познавах законите на нашия живот. Един след друг се нижеха дните, без да се осмеля да й открия чувствата си, докато накрая Масатада я отмъкна и я направи своя жена, а на мен ми остана само удоволствието от време на време да я съзерцавам. Очаквах те още когато беше в майчината си утроба и с нежност и привързаност те отглеждах от малка в двореца, а сетне ти порасна и стана моя.“ Докато той говореше, аз отново си спомних миналото и ме обхвана такава дълбока скръб, каквато едва ли някой някога е изпитвал.

На другия ден още от зори слугите започнаха да се суетят и да подготвят параклиса, а аз се стараех да ги отбягвам, за да не би някой по лицето ми да познае за какво мисля. Ариаке пристигна рано и аз се опитах да се държа с него съвсем спокойно и непринудено пред Негово Величество, макар вече да знаех, че той бе разкрил нашата тайна връзка.

По-рано често им бях служила като посредник за писмата, затова на пръв поглед нямаше нищо странно, че Негово Величество отново ме накара да предам писмо на Ариаке. Този път се смутих повече от всякога и побързах да свърша поръчението преди началото на вечерната служба. В писмото си Негово Величество питаше Ариаке за учението на сектата Шингон^[1]. В параклиса, освен Ариаке, нямаше никакви други хора. Той седеше на земята в светлината на луната — „приют на спомени“, и възнасяше горещите си молитви. „Тъжен спомен остави у мен онази есенна луна и започнах да се моля на боговете да свършат моите страдания, но — уви! — те не само че не свършиха, а дори се умножиха и аз реших да предложа в замяна живота си. Може би спасението ще дойде тогава, когато напусна света, в който живееш ти, помислих си, ала боговете явно не искат да приемат клетвите и обещанията ми.“ При тези думи той ме хвана за ръката и не искаше да ме пусне, а аз с ужас си помислих как ще ни разнесе хорската мълва.

Преди да успеем да се насладим на нашия любовен сън, дойде време за богослужението и аз едва успях да се измъкна през задната врата. Странно, не изпитвах особена близост към него, дори ми се струваше, че между нас има преграда. „Нека се видим отново след богослужението!“ — настояваше Ариаке, но на мен не ми се щеше да усложнявам още повече положението, затова се оттеглих в стаята си. Дойде ми на ум стихотворението му:

„… Тъга в душата ми остана.

Печална есенна луна.“

— и изведнъж ясно почувствувах, че тази вечер споменът за него дълго ще остане в мен и ще заблести в сълзите по ръкавите ми. Сигурно такава е кармата ни и не можем да избягаме от нея! Чудех се какъв ли е бил предишният ми живот!

Легнах да спя, но преди да успея дори да видя някакъв сън, дойде утрото. Повикаха ме да обслужа Негово Величество и неохотно се подчиних. Той издебна сгода, когато наоколо нямаше почти никой, и каза: „Снощи нарочно те изпратих при Ариаке. Дано не се е досетил! И ти не се издавай, че знаеш! Ще ми бъде мъчно, ако се затвори в себе си!“ Не отвърнах нито дума.

Негово Величество сякаш се измъчваше от мисълта, че богослуженията се извършват от човек с нечиста душа и ми се струваше, че мрази Ариаке. Ето защо останах силно изненадана и смутена от следната случка. Беше късно през нощта на шестия ден от богослуженията — осемнадесетия ден от втория месец. Негово Величество се наслаждаваше на аромата на цъфналите сливи пред Големия дворец, които тази година бяха по-красиви и по-благоухайни от обикновено. Разбрахме по шума, че службата е свършила и той се обърна към мен с думите: „Днес е последната нощ и скоро ще се съмне. Намери време и иди при него!“ Гласът на камбаните отекна в далечината и заглъхна. Той повика при себе си Госпожата от източните покои и те се оттеглиха в покоите до мандариновите градини. Не толкова, за да изпълня волята му, колкото преследвана от мисълта, че тази нощ наистина е последна, аз тръгнах в познатата посока към Ариаке. Той явно се бе надявал, че ще го посетя тази нощ и ме очакваше нетърпеливо. Изведнъж си помислих, че ще ми е трудно да се разделя с него. Съвсем ясно си спомних всичко, което ми бе казвал досега, ръкавите ни се срещнаха и ми се стори, че с цялото си същество усещам аромата на дрехите му. На чие рамо бих могла да склоня глава и да плача отсега нататък?!

Ариаке бе силно развълнуван, а на мен ми се щеше всичко да свърши ей така, изведнъж, без да се повтаря предишната ни тягостна раздяла. Ала желанието ми бе напразно и безсмислено, защото сърцето ми стенеше и ми се струваше, че срещата ни е по-кратка дори от капчица роса, блеснала внезапно в светлината на първите слънчеви лъчи след кратка нощ.

Разделихме се в зори — за дълго, може би завинаги, защото не знаехме ще дойде ли час да се срещнем някога отново.

Тягостни бяха нашите срещи.

Краят им чаках дори…

А сега ще останеш навеки

в моите нови сълзи.

Беше вече късно да мисля за каквото и да било, тъй като състоянието на принцесата се подобри и Ариаке трябваше да си върви. Странно, наистина ми беше мъчно за него и тайно страдах…

Събудих се още преди да се развидели, защото дойде Кийонага и ми съобщи, че Негово Величество ме вика. Та нали Госпожата от източните покои бе прекарала нощта при него! Защо ли бързаше сега? Тръгнах със свито сърце.

„Тази нощ видях как трепетно те очакваше Ариаке. Вашата връзка е нещо непозволено и не мисли, че не разбирам това. Ала аз добре познавам Ариаке и неговите достойнства и съм склонен да му простя. Само че, знаеш ли, снощи сънувах странен сън. Ариаке ти беше подарил гоко и ти го бе скрила от мен в пазвата си. Аз усетих нещо, хванах те за ръкава и казах: «Сърцата ни са толкова близки, защо правиш така?» Тогава ти се натъжи, разплака се и ми показа какво криеше. Погледнах го — беше сребърното гоко на императора Госага. Протегнах ръка да го взема и казах: «Дай ми го!» Ала точно в този момент се събудих… Сънят ми сигурно показва, че нещо се е случило между вас двамата през нощта. Сетих се за «боровите дръвчета на скалата» — каза Негово Величество, но на мен не ми се вярваше, че този сън е някаква поличба^[2].“

До края на месеца Негово Величество не ме повика нито веднъж. Сама бях виновна за всичко, затова не му се сърдех. Така се нижеха ден след ден. По едно време забелязах, че нещо ми има. Обзеха ме смътни предчувствия — какво ли ме чакаше?

Една вечер в началото на третия месец, когато в двореца имаше съвсем малко хора, Негово Величество ме повика в една малка стая до коридора точно преди вечеря. Какво ли ще ми каже? — мислех си и когато започна с нежни слова да ми говори за своята любов, бях и щастлива, и много нещастна. „След онзи сън се зарекох да не те виждам известно време. Поне до края на месеца — продума той и добави: — Беше ми тъжно без теб!“ Ето, значи, защо не ме е викал толкова дълго! — зарадвах се аз, ала в следващия момент помръкнах. Вече нямаше съмнение, че състоянието ми не е нормално — значи сънят на Негово Величество наистина е предсказвал нещо. Безсилна бях да сторя каквото да било.

 

 

Мъжът, към когото питаех най-нежни чувства и можех даже да нарека свой първи любим, мъжът, с когото ме свързваха толкова много неща, започна да се отдалечава от мен след онази случка в двореца Фушими и това ме караше да страдам непрестанно^[3]. Когато, както винаги, на петия ден от петия месец^[4] отидох да посетя гроба на майка си и да набера корени от перуника, получих от него следното писмо:

Скръбен съм и търся корен

в свойта самота — корен на сърцето.

А ръкавите ми все така

от тъга са влажни.

После със ситни букви бе добавил следното: „Бих желал да те зърна поне за миг, когато никой не пази вратата ти.“

Ето какво му отговорих:

Корен на тъгата!

Той расте

в сърцата само!

По ръкавите ми сухо място няма —

пленница на вечна самота!

После дописах: „Бях скътала в сърцето си надежда, че нашата любов ще надживее всичко.“

Струваше ми се, че всичко вече е загубено, но малко преди разсъмване Акебоно все пак дойде. Но изведнъж, преди още да успеем да споделим страданията и болката си, се чуха викове: „Пожар! Близо до двореца на Негово Величество Гофукакуса!“ Не можехме да останем заедно. Акебоно скочи и се втурна към двореца. Така се изниза кратката нощ и той дори не успя да се върне при мен преди разсъмване. На сутринта ми изпрати следното писмо: „Снощи разбрах, че любовта ни все повече избледнява. С болка в сърцето си мисля, че пожарът бе лошо знамение за нейния край.“ И стихотворението:

Дали това е краят?

Водите на забравата

сърцата ни обливат.

Далече сме един от други

и любовта ни си отива…

Аз също виждах в случилото се предишната нощ лошо знамение. В отговор изпратих стихотворението:

Може да забравиш

дадената клетва.

Но реката на сълзите

ще облива пак сърцето —

пристан на безкрайна скръб.

Да бях останала още малко там, може би отново щяхме да се видим, ала още на същия ден Негово Величество изпрати карета да ме откара бързо в двореца и аз се подчиних.

Беше началото на есента. Чувствувах се малко по-добре и бях по-спокойна. Един ден Негово Величество ми каза: „Мисля, че вече е време да ти бъде поднесен «поясът на майчинството». В същност Ариаке знае ли?“ „Не, какво говорите, Ваше Величество! Нима съм имала възможност да му съобщя за това!“ — отговорих аз, а той продължи: „Както и да е, няма защо Ариаке да се смущава от мен! Трябва да го намеря и му кажа, че вината не е негова, защото вашата любов трябва да е била предопределена от предишния ви живот и той самият е безсилен срещу нея.“ Нямах желание да говоря и само си мислех какво ли изпитва сега в сърцето си Ариаке. Идеше ми да кажа на Негово Величество: „Не, недейте! Не казвайте на Ариаке нищо!“, но се изплаших, че той ще се досети за моите вълнения, понеже и без друго ме гледаше доста съчувствено. Затова само продумах: „Сторете така, както считате за добре.“ Не казах нищо повече.

Скоро след това в двореца започна събор по будисткото учение на сектата Шингон и пристигнаха много свещеници. Сред тях бе и Ариаке. На четвъртия или петия ден, когато споровете бяха вече привършили, Негово Величество устрои гощавка, на която аз поднасях сакето. „Ако разсъдим подробно и се взрем надълбоко, няма нищо греховно във връзките между мъжа и жената — подзе той по едно време. — Всичко ни е предопределено от предишния живот и ние сме безсилни да избегнем своята карма. Спомнете си колко много случаи от миналото показват това. Ето например историята за отшелника дзо и девойката от Мичинокуни.

Като разбрал, че греховното му влечение е резултат от предишния живот, той се опитал дори да я убие, ала не успял и се отдал на страстта си. Или вземете например светеца от храма Шигаджи и принцеса Сомедоно. Сломен от похотта си, той се превърнал в син дух. Ами «скалата на копнеещата девойка»? Дори скотоложството е резултат от деянията в предишния живот. Да, това е карма и човек не може да я избегне^[5]!“

Слушах думите му и ми се струваше, че нарочно говори така заради мен. От смущение ме изби пот, а в гърлото ми напираха сълзи.

По едно време всички тръгнаха, а с тях и Ариаке. Негово Величество обаче го спря с думите: „Тишината на късната нощ… Не е ли най-добре сега да поговорим за светото учение!“ Налегнаха ме тягостни предчувствия и станах да си вървя. Прибрах се в стаята си, без да чуя дума от техния разговор.

След полунощ Негово Величество ме извика при себе си. „Възползувах се умело от случая и разказах на Ариаке за твоето безпокойство — рече ми той. — Казват, че «дори да тъне в мрака, родителското сърце винаги се грижи за детето си^[6]», но ми се струва, че бащинските ми чувства към теб са още по-силни.“ Стори ми се, че се просълзи. Стоях безмълвна и само бършех очите си с ръкавите на дрехата.

Негово Величество продължи да ми разказва подробно за разговора си с Ариаке: „Нали чу думите ми, че човек не може да избегне своята карма!“ Ето какво рекох на Ариаке, щом си отиде:

— Научих нещо доста неочаквано. Разбирам, че едва ли желаеш да говорим за него, но все пак то силно те засяга, тъй че нека бъдем откровени! Съзнавам, че трябва да пазим тайна, за да не плъзне хорската мълва. Не възнамерявам да те укорявам, тъй като разбирам, че вашата любов е предопределена от предишния ви живот. Искам само да ти кажа, че от миналата пролет Ниджо е трудна. Отначало се досетих за това от съня си. После реших да проверя колко силна е любовта ви, а и исках все пак да се убедя в правотата на съня си, тъй че известно време — до идването на третия месец — я оставих сама. Можеш да си представиш какво означава това! Ако думите ми не са истина, нека всички богове и Буди — в Исе, Ивашимидзу, Шига, Касуга, всички покровители на нашата страна да се откажат от мен! Но знай! Не искам случилото се между вас двамата да става пречка за нашите приятелски връзки, защото моето отношение към теб не се е променило!

Ариаке не ми отговори веднага, помъчи се да прикрие сълзите си и подир малко рече:

— След всичко, което ми казахте, ще бъда откровен с Вас. Наистина в греховното си прегрешение виждам предопределението от предишния живот. Ще Ви бъда вечно признателен за доброто отношение към мен! И не само в този живот — ще съхраня в себе си тези чувства и през следващите си прераждания. Злощастната ми карма е изворът на постоянните ми страдания. С благочестивост и прилежност в молитвите си и преписването на светите сутри се опитах да превъзмогна изкушението, ала страстта ми към нея ставаше все по-силна и дори й изпратих писмо, в което излях чувствата си. Колелото се завъртя и ето, отново я срещнах и за сетен път старите страсти пламнаха в мен. Това, което се е случило с Ниджо, е поличба. Трябва да отстъпя сана си на младия принц^[7] и да се оттегля далече в планинските дебри в черно монашеско одеяние… Вие винаги сте били много любезен към мен и изключителното Ви благородство ще ме изпълва с радост и през следващите ми прераждания!

После Ариаке си тръгна, като се тресеше от плач. Знаеш ли, в този момент наистина изпитах дълбоко състрадание към него!

Слушах какво ми разказваше Негово Величество със замъглени от сълзи очи и си мислех: „Може би в такива случаи се казва — «и отляво, и отдясно ръкавите са в сълзи потопени^[8]».“ Искаше ми се да разбера по-подробно какво си бяха говорили, понеже съвсем скоро Ариаке щеше да тръгва, и късно през нощта го посетих под предлог, че му нося писмо от Негово Величество. При него имаше само едно младо момче — прислужник, ала и то вече спеше. Ариаке ме посрещна в стаята, където обикновено се виждахме. „Раздялата сега ни носи само скръб, ала после може би ще се превърне в разковниче на радостта ми, когато ми помогне най-подир да поема Истинския път. Желая го от все сърце. О, колко съм злочест!“ — каза той, а аз си спомних за времето, когато се срещахме при лунна светлина и исках да избягам надалеч от него, а сега с тъга си мислех, че утре будисткият събор ще завърши и ще трябва да се разделим. Прекарах нощта при него и като гледах как се измъчва и страда, забравих за собственото си безпокойство за бъдещето.

Ариаке също ми разказа за срещата си с Негово Величество — всичко беше така, както вече бях чула, а после добави: „Когато разбрах, че Негово Величество е научил за нашата връзка, отпърво се изплаших, че повече няма да можем да се виждаме и тогава разбрах колко много те обичам. Неочакваният резултат от нашата любов ме кара да се замисля сериозно. Сега тя вече няма да остане в рамките на един човешки живот. Готовността на Негово Величество да вземе и да възпитава детето ни ме изпълва с радост, но и с мъка. С трепет в сърцето очаквам да се роди!“ — говореше Ариаке и се усмихваше през сълзи.

Чухме първите гласове на утрото и аз се приготвих да си вървя. Ариаке отново се натъжи, защото не знаеше ще се видим ли някога пак. Дали? — тревожно питаше и моето сърце.

В сълзите по ръкавите

приют ще найде

Предутринният месец.

Дори когато съмне,

ще виждам твоето лице^[9]…

Чувствувах, че това е самата истина и се чудех къде ли се скита разблудното ми сърце!

 

 

В стаята си продължавах да мисля за предопределеността на нашата връзка, когато дойде един слуга да ми предаде думите на Негово Величество: „Самотен те чаках да дойдеш, ала с напразни надежди прекарах нощта.“ После ми съобщи, че все още бил в спалните си покои.

Негово Величество ме посрещна с думите:​ „Сигурно все още тъжиш за раздялата си с него и виниш безмилостното утро!“ Не можех да промълвя нито дума и се задушавах от напиращите сълзи. Защо винаги на мен и само на мен сред всички хора се струпват толкова беди! А и какво щеше да си помисли Негово Величество!

„Навярно искаш да си легнеш и в съня да потърсиш разтуха!“ Тежко ми беше да го слушам. Всичко около мен се рушеше и бъдещето не ми вещаеше нищо добро. Постепенно очите ми се напълниха със сълзи и се разплаках. „Толкова страдаш за него, че даже с неудоволствие посрещна желанието ми да дойдеш при мен!“ — каза сърдито Негово Величество, стана и излезе от стаята. Чувствувах се безпомощна и мълчаливо се довлякох до своята спалня.

Дали защото бях в особено положение, не зная, но никак не се чувствувах добре. През целия ден не посетих нито веднъж Негово Величество — боях се, че отново ще захване някакъв разговор. Вечерта обаче трябваше да му прислужвам и със свито сърце тръгнах към покоите му. За сетен път изпитах умора от този свят на суета и възжелах да го напусна колкото може по-бързо и да потърся уединение нейде в планините.

Будисткият събор бе вече свършил и Негово Величество и Ариаке седяха заедно и си говореха съвсем непринудено. Измъчвах се да стоя при тях, затова побързах да се скрия в стаята зад банята. Там налетях на Акебоно. „Днес е моят ред да дежуря през нощта, ала едва ли мога да се надявам да дойдеш и да ми кажеш поне някоя дума, нали!“ — каза той, а на мен ми идеше да се скрия някъде от всичко и от всички. В този момент Негово Величество ме повика.

Какво ли желае? — помислих си. Оказа се, че иска да му поднеса саке. В стаята беше съвсем тихо и освен него самия вътре имаше само една-две дами. Като разбра, че Морочика и Санекане са в двореца, Негово Величество поръча веднага да ги повикат и устрои гощавка. Нещо обаче не вървеше и пиршеството скоро приключи. Ариаке отиде при Госпожата от източните покои да извърши вечерната служба, като веднага след това щеше да си върви. Всичко ми навяваше тъга и отчаяние.

На следващия ден, без да вдига много шум, Негово Величество ми поднесе „пояс на майчинството“. Сигурно не му е било много приятно! Прекарах нощта при него. Той ми говореше до зори така, сякаш нищо не беше се случило, и това още повече ме потискаше.

Наближаваше празникът на цветята през деветия месец. Тази година щеше да има големи тържества и подготовката започна отрано. Помолих Негово Величество да ми разреши да не участвувам и да си почивам, ала той не се съгласи и каза, че състоянието ми все още не правело впечатление.

За празника облякох розова роба с червено наметало, многокатово леко кимоно, червено-жълто, и зелен елек. Бях дежурна вечерта, когато съобщиха, че пристигнал Ариаке, за да извърши богослужението. Сърцето ми заби силно. Колко жалко, той и не подозираше, че аз съм тук, съвсем наблизо! Изведнъж дойде един слуга и ми предаде следното. Негово Величество се съмнявал дали не си е забравил ветрилото в стаята за богослуженията и искал да го потърся и да му го занеса. Доста странна молба наистина! Въпреки това отидох, открехнах внимателно вратата, надникнах вътре и видях, че ветрилото го няма. Съобщих това на слугата, който чакаше зад мен, а той отиде да уведоми Негово Величество. След миг вратата отново се плъзна, отвори се и се показа Ариаке. „Душата ми страда и копнее за теб. Но не бих желал да те виждам сега, в това положение и на това място. Ще изпратя някой верен човек да ти донесе писмо от мен. Не бива повече никой да знае за нашата връзка!“ Ала аз с тъга си мислех, че едва ли ще успеем да запазим тайната, а с това — и доброто име на Ариаке. „Никой ли? Де да можеше наистина да бъде така!“ — промълвих аз и затворих вратата.

Богослужението свърши и Ариаке си отиде. Когато влязох в покоите на Негово Величество, той ми каза: „Как ти хареса историята с ветрилото?“ и се засмя. Значи всичко е било само негова прищявка!

 

 

През десетия месец небето беше мрачно и дъждовно като настроението и сълзите ми. Чувствувах се по-тъжна и по-самотна от всякога и затова посетих дома на една моя роднина в Сага, а след това се уединих в храма Хоринджи. От планината Арашияма повяваше ветрец и полъхът му ни пречистваше от греховните мисли за света на суетата. Той отвиваше алените листа на клена в реката Оигава и те се носеха по течението като късчета коприна. Пред мен оживя миналото и в главата ми нахлуха разни спомени — спомних си например как беше облечен всеки от свитата, как ексимператорът Госага поднесе на храма сутрите, които беше преписал. Дойде ми на ум стихотворението: „О, как завиждам на вълните, които се връщат^[10]!“, а тъжните викове на елените ме караха да страдам още по-силно.

Покой от сълзите

за мен да няма —

това е моята съдба.

Ала елените — защо ли плачат?

Какво ли дирят те?

Една вечер, когато бях по-мрачна и по-тъжна от обикновено, пристигна някаква много важна на вид особа. Кой ли е? — почудих се и се загледах. Беше Негово благородие Канеюки — десният военачалник на Ямамоно. Изненада ме това посещение на човек от двореца при толкова нископоставена личност като мен. „Госпожа Омня не се чувствува добре и тази сутрин при нея в двореца Сага пристигна Негово Величество Гофукакуса. Поръча да разберем къде се намирате и да дойдем да Ви вземем. Потегли много набързо, тъй че не го придружават никакви придворни дами. Трябва да прекъснете молитвите си и да дойдете с мен!“ Беше петият ден от седемдневното ми богослужение. Още само два дни! Ала Негово Величество беше изпратил даже колесница и бе тръгнал за двореца в Сага сам, тъй като сигурно се е надявал на мен. Нямаше какво друго да сторя и веднага тръгнах към павилиона Ои в двореца Сага. Там вече бяха пристигнали ексимператорите Гофукакуса и Камеяма без компанията на придворни дами, защото знаели, че ще бъда с тях. Придружаваше ги само Санекане. Заварих ги точно когато им беше поднесен обед от името на госпожа Омия.

Оказа се, че госпожа Омия има само лека форма на бери-бери и двамата ексимператори — нейните синове — по този случай бяха в чудесно настроение. Отначало Гофукакуса устрои малко пиршество, като възложи организирането му на Санекане.

Пред двамата ексимператори бяха поставени по десет красиво изрисувани дървени кутии, пълни с ориз и различни изискани ястия. Останалите също бяха обслужени по подобен начин. След като пихме по три пъти саке, отново поднесоха ориз и други лакомства и още саке. В покоите на госпожа Омия бяха изпратени следните дарове — малка бива от релефно изтъкан лилав плат с копринено перце и миниатюрно кото от красиво изрисуван плат. На Камеяма бе поднесен малък хьоко, увит в лилав плат, чиниите имаха квадратна форма и всяка от тях беше в различен цвят. По средата бяха вързани с копринен конец, за талисман и закачени към рамка от сандалово дърво. Дамите получиха най-разнообразни подаръци — по сто листа фина хартия за писане и разноцветни платове, а мъжете — седла за конете и боядисани и украсени кожи.

Пиршеството беше доста пищно и продължи до късно. Както винаги, аз поднасях сакето. Двамата ексимператори свиреха на бива. Тоин и принцесата, която живееше при майка им — госпожа Омия, свиреха на кото, Санекане — също на бива, Кинхира на флейта, а Канеюки на хичирики.

Постепенно мракът на нощта се сгъсти, вятърът засвири в клоните на дърветата в планината Арашияма и дворецът се обви в тъга. А когато забиха камбаните в храма Джоконгоин, Негово Величество запя песента: „Не виждам дори цвета на кулата в крепостта^[11]…“ Очаровани от майсторството и изискания му вкус, всички слушахме мълчаливо. По едно време госпожа Омия, която седеше зад паравана, попита пред кого се намира чашата за саке. Чашата беше пред Камеяма. „Искам да пийна малко саке от тази чаша, докато слушам и твоята песен“ — каза тя, но той се смути и вместо него Гофукакуса взе чашата, подаде я на госпожа Омия и подхвана: „В празничните дни е безгранична и безкрайна радостта ни^[12]“. После Камеяма запя заедно с него.

„Бъдете великодушни към мърморенето на старата жена — започна ненадейно госпожа Омия. — Макар да съм родена в последния период на този блуден свят, бях честита да стана императрица и на два пъти — майка на императори. Вече съм към шестдесетте и няма нещо, което да не съм познала в този свят. Остава ми само да се моля да се въздигна до най-високото стъпало в Чистата земя. Тази вечер музиката ме кара да се чувствувам, като че ли вече съм в лотосовата чашка в Чистата земя на Разсъмването. Мисля, че и райските птици не пеят по-хубаво! Продължавайте да пеете, докато си пийна още една чаша саке!“

„В сърцето си съм скътала

лице незабравимо:

когато в късна вечер

далеч от хорските очи,

любимият

пристига дългочакан

и ми шепти

най-нежните слова,

а после взираме се двама

във бледата луна…“

— запяха двамата ексимператори и нищо не можеше да се сравни с очарованието на този миг.

Към края на пиршеството всички доста се понапихме и заплакахме, понеже някой бе започнал да говори за миналите дни, а спомените винаги навяват тъга.

Негово Величество се отправи към павилиона Ои, а Камеяма каза, че само ще го изпрати, но после остана и той. Санекане деликатно се оттегли, за да не смущава спокойствието на Техни Величества, още повече че в павилиона имаше неколцина други придворни.

„Свитата е малобройна и ти ще трябва да бъдеш с нас!“ — заповяда ми Негово Величество и аз покорно се отправих към покоите им. Когато Негово Величество пожела да масажирам краката му, силно се смутих, че трябва да го сторя пред Камеяма, ала тъй като нямаше друга придворна дама да ме смени, бях принудена да се подчиня. По едно време Камеяма каза: „Хайде да я сложим да спи между нас двамата!“, но Негово Величество веднага му възрази: „Нейното състояние сега е по-особено и тя дойде тук само защото изпратих да я извикат, тъй като нямаше други дами. Друг път, в по-добри времена — може би…“

„Но какво лошо има? Нали ще бъде до теб! Ето даже Сугару е отстъпил Онна Санномия на принц Генджи^[13]! Или може би искаш да кажеш, че така е само в романите! А забрави ли, че веднъж ми обеща: «Всяка от придворните ми дами, която ти хареса, ще бъде твоя!» В такъв случай обещанието ти губи всякакъв смисъл!“

После те изведнъж започнаха да си говорят за принцесата-монахиня, която живееше в дома на госпожа Адзечи, бавачката на Камеяма. „Да я повикаме ли?“ — предложих аз, но Негово Величество не се съгласи, навярно защото Камеяма я ухажваше напоследък. Не след дълго Негово Величество беше вече доста пиян и заспа^[14].

В двореца нямаше други дами и аз трябваше да бдя до Негово Величество. Неочаквано към мен се приближи Камеяма. „Жалко, че не можеш да напускаш двореца!“ — рече той и ме издърпа от другата страна на паравана. С ужас си мислех, че Негово Величество ни най-малко не подозира какво става под носа му.

Чак на разсъмване Камеяма ме пусна и сам отиде да събуди Негово Величество. Той отвори очи и рече: „Хм, колко дълго съм спал! Даже и Ниджо е избягала от мен!“, а Камеяма му отвърна: „До преди малко тя беше тук!“ Изтръпнах от ужас при тези думи, ала бях ли виновна аз?! Едва ли боговете и будите биха ме обвинили в тежък грях!

През деня Негово Величество не ме повика, а вечерта отново имаше пиршество, този път организирано от Камеяма. Подготовката бе възложена на Кагефудза, което възбуди недоволство сред присъствуващите: „Как може! Та вчера тази роля бе поверена на самия Санекане! Даже и да е избраник на ексимператора Камеяма, Кагефудза едва ли би могъл да бъде наречен подходящ!“

Пиршеството бе подготвено както подобава — и ястията, и сакето. На госпожа Омия бе подарен поднос, на който върху бели копринени вълни бяха изработени скали от красиво боядисан плат и малка лодка от алое. На Негово Величество Гофукакуса бе поднесена възглавница от алое в сребърна кутия. На дамите бяха поднесени планински водопади, изтъкани от копринени и памучни конци, а на господата — фурми, направени от оцветена кожа и шарен плат. Аз бях почетена специално, тъй като такава била волята на Камеяма. Получих петдесет малки книжки от по десет страници, изработени от китайско везмо и лилава коприна, а на корицата на всяка бе изписано заглавието на един от свитъците на „Генджи-моногатари“.

Пиршеството премина доста вяло, тъй като всички гости се чувствуваха навярно изморени от предишната нощ. Санекане не се беше появявал през целия ден под предлог, че е настинал. Това даде повод за слухове и спорове дали се преструва, или наистина е болен.

След пиршеството Гофукакуса и Камеяма се оттеглиха, както предишната вечер, в павилиона Ои, където имаха лека вечеря. Поднасях им я аз. После се прибраха в спалните покои и аз пак трябваше да бъда край тях. Мислех си за това със свито сърце, ала нямаше какво да сторя. Тази нощ отново познах законите на нашия скръбен и преходен свят.

Когато двамата ексимператори потеглиха към столицата, помолих да ме оставят да завърша богослужението си в храма Хоринджи, още повече че и състоянието ми бе по-особено. Потеглиха, както бяха пристигнали тук — Гофукакуса, придружаван от Санекане, Камеяма — от Тоин.

Щом си отидоха, дворецът опустя и стана много тъжно. Госпожа Омия ме помоли да остана при нея още един ден и аз изпълних желанието й. По това време донесоха писмо от Хигаши Ниджоин. И през ум не ми минаваше за какво ли може да пише. Госпожа Омия прочете писмото и каза: „Как да разбирам всичко това! Тя май не е съвсем наред!“ Попитах я за какво става дума и тя ми отвърна: „Проявява недоволство, че се отнасям към теб като към съпруга на Гофукакуса и ето какво пише даже: «Простете ме за откровеността, но ми е неприятно да се научавам, че Вие организирате различни пиршества и се веселите без мен. Аз може да съм вече стара, но това едва ли трябва да бъде причина Негово Величество Гофукакуса да ме пренебрегва^[15]!»“

Госпожа Омия се отнесе с присмех и пренебрежение към писмото й, ала в мен то възбуди неприятни мисли и тягостни предчувствия. Побързах да си вървя и се отправих към дома на бавачката ми.

Скоро след като се настаних в дома на бавачката, разбрах, че Ариаке се намира съвсем наблизо, в дома на свой верен прислужник и започнах тайно да го посещавам. Изглежда, зачестих с визитите си, защото един ден с огорчение научих, че вече е плъзнала мълва и нашите отношения са станали обект на неодобрение и упреци. Като чу думите ми, Ариаке заяви: „Това ме кара още по-силно да се стремя към уединен живот в някоя скромна самотна колиба нейде далеч в планината!“ Но вместо да стори така, той продължи да се среща с мен и това засилваше моя страх.

Така се нижеха дните — мрачни и безрадостни, и някъде към края на десетия месец изпаднах в дълбоко отчаяние. Дори вестта, че по нареждане на Негово Величество Такачика се е погрижил за събитието, което ми предстоеше, не ме зарадва. Напротив — караше ме още по-дълбоко да чувствувам преходността на нашето битие и собственото си неясно и несигурно положение.

Късно през нощта изтрополи колесница, после някой почука на входната врата. Съобщиха, че е пристигнала госпожа Кьогоку от двореца Томикоджи. Силно смутена от неочакваната вест, надникнах навън и видях как отвориха вратата и в двора влезе скромна колесница от бамбук. Какво беше моето учудване обаче, когато вместо госпожа Кьогоку, изведнъж от нея слезе Негово Величество!

„Искам нещо да ти кажа — прошепна ми той, — вашите отношения с Ариаке вече не са тайна за никого. Даже върху мен се хвърля сянка! Изключително неприятно ми е да слушам какво разнася мълвата. Тази вечер една дама, свидна за моето сърце, роди мъртво дете. Заповядах да мълчат и да казват, че бебето още не се е родило. Когато се роди твоето дете, ще го занесем там, а на другите ще съобщим, че е умряло. Мисля, че така ще заглъхнат слуховете за теб, които вредят на името ти. Измъчвам се, като слушам какво се говори за теб и затова измислих този план.“

На сутринта с първите петли Негово Величество си тръгна. Бях развълнувана от дълбоката му загриженост за мен, ала вече знаех какво значи да виждаш рожбата си в чужди ръце и мисълта, че скоро отново ще трябва да се разделя с детето, което носех в утробата си, ме изпълваше със скръб и отчаяние. Защо, защо бе толкова тъжно моето предопределение?

Малко по-късно донесоха писмо. В него със ситен почерк бе написано: „Снощи ти ми се стори по-различна от преди и това ми направи незабравимо впечатление.“ Имаше и стихотворение:

Сърцето си

не мога да откъсна

от твоя дървен дом —

самотен и захвърлен.

Оставам го при теб.

Докога ли ще траят неговите чувства? — със страх си помислих аз и изпратих следния отговор:

Жалост ви води

към мен. — Докога? —

Не смея дори да попитам.

В душата ми плаче тъга,

като цвете, от бурен обвито.

На следващата вечер чух, че Ариаке отново е наблизо. Но дали защото вече наближаваше срокът ми, не се чувствувах добре и не го потърсих. Ала по-късно през нощта той сам ме посети. Отпърво доста се смутих, но тъй като при мен имаше само няколко дами, които вече знаеха за нашите отношения, поканих го да влезе и му разказах за разговора си с Негово Величество от предишната вечер. Ариаке ме изслуша и рече: „Да, ясно е, че аз не бих могъл да се погрижа за нашето дете, но колко тъжно е, че няма да го отглеждаш и ти! В много подобни случаи е имало друг край! Но щом е такава волята на Негово Величество, ние не можем да сторим нищо!“ Той наистина страдаше и съжаляваше, че трябва да постъпим така!

На разсъмване, когато камбаните възвестиха идването на зората, родих мъжка рожба. Какво ли го очакваше? Не знаех. Беше мило бебе. Ариаке го взе на колене и като го гледаше през сълзи, каза: „Нашата връзка трябва наистина да е била ясно предопределена от предишния ни живот, за да се стигне чак дотук!“ После продължи да говори на бебето като на възрастен човек и се обливаше в сълзи. Последните следи на нощта се стопиха и дойде време Ариаке да си върви. Тръгна си неохотно и със свито сърце.

Предадох детето, както ми бе заповядал Негово Величество и понеже никой не разбра тайната ни, бе разпространено, че съм родила мъртво дете. Скоро мълвата заглъхна. Така благодарение на предвидливостта на Негово Величество бе спасено доброто ни име. В същност някой, изглежда, все пак бе разбрал какво се е случило и ми изпрати дарове. Изтръпнах при мисълта, че въпреки жертвите истината ще излезе наяве, но и това се размина.

Детето се роди на шестия ден от единадесетия месец. Ариаке започна да ме посещава след това много често. Вечерта на тринадесети дойде при мен разтревожен и ми съобщи, че миналата година свещеното дърво на храма Касуга било пренесено в столицата, но сега хората настоявали да бъде върнато отново в храма, за да ги защити от страшния мор, който върлувал из страната. За няколко дни болестта отнела живота на някакъв близък на Ариаке. „Щом научих за тази смърт, веднага ми мина мисълта, че не се знае кога и аз ще напусна този свят! — каза той и после добави с развълнуван глас: — Моля се само каквато и форма да приема в следващите си прераждания, връзката ми с теб да не прекъсва! Без теб ще бъда тъжен дори на най-горното стъпало в Чистата земя^[16]! С теб ще съм честит и в сламена колиба!“

Разговаряхме още дълго и дори не забелязахме кога дойде утрото. Ариаке трябваше да си върви, но вече беше светло и на изхода можеха да го забележат. Простите дрехи, които бе облякъл, едва ли щяха да му помогнат. Решихме да остане през деня при мен, въпреки че се опасявах от последствията. Само верният му прислужник знаеше, че е при мен, но аз се боях да не се разприказват хората тук, в дома на бавачката. Ариаке си даде вид, че малко го интересува какво може да се случи, и аз не посмях да споделя с него тревогата си.

Целия ден прекарахме в разговори. „След онази тъжна раздяла на разсъмване, когато разбрах, че се криеш някъде, страдах силно, ала тъй като нямаше с кого да споделя болката си, се заех да преписвам петте сутри на Махаяна^[17], като на края на всяка част добавях името ти — толкова силно бе желанието ми да се свържа с теб в този свят! Така безразсъдно люби самотният човек! Завърших преписването на сутрите, ала още никому не съм ги посветил. Ще направя посвещението тогава, когато отново се срещнем след прераждането. Ако ги оставя в съкровищницата на Драконовия цар, ще мога наистина да ги поднеса на Буда през следващия си живот. Ето защо нека ги сложат в огъня, който ще изгори трупа ми: така ще се слеят с дима и ще останат с мен и след прераждането ми.^[18]“ Думите му ме плашеха и аз предложих: „Защо не се помолим отново да се срещнем в лотосите на будисткия рай?!“ „Не, не бих могъл. Пътят на любовта ме свърза прекалено здраво с този блуден свят и сигурно ми е писано още веднъж да се преродя като обикновен човек на земята. Струва ми се, че даже когато си отида оттук и се превърна в пепел, димът ще се наклони към теб.“ Ариаке говореше толкова искрено, че думите му не можеха да не ме трогнат.

После полегнахме за малко. По едно време Ариаке се събуди, облян в студена пот. „Какво има?“ — попитах го, а той ми отвърна: „Сънувах, че съм се превърнал в мандаринова патица и съм влязъл в теб. От вълнение се изпотих. Как мислиш, дали душата ми се е настанила в твоите ръкави?“

На тръгване каза: „Трябваше ли да оставам при теб още един ден?“ На запад луната бавно потъваше зад върховете на планините и осветяваше с бледата си светлина белите облаци, а на изток вече се зазоряваше. Тревожният глас на камбаните се сливаше с тъгата ми. Никога досега не бях изпитвала такава болка при раздялата си с него.

Скоро прислужникът му ми донесе писмо:

Омаяна от хубостта ти

душата ми остана

завинаги пленена.

Но пак блуждае неспокойна.

Какво ли още има в мен?

Почувствувах се по-тъжна и самотна от всякога и в отговор изпратих:

Ръкавите свои

нека погледнем!

Сълзите попити ще кажат

кой повече страда —

аз или ти!

(Това стихотворение съм написала в момент на силно вълнение, без да си давам сметка за изискаността на стиха^[19].)

Чух после, че още същия ден Ариаке посетил Негово Величество, а скоро след това, от осемнадесетия ден на месеца, легнал болен и въпреки грижите на лекарите, от ден на ден състоянието му се влошавало. Сърцето ми се късаше от мъка, като слушах тия вести. На двадесет и първия ден от месеца получих от него писмо:

„Когато те видях последния път, не мислех, че повече няма да се видим в този свят. Разболях се от страшната болест и краят ми е предрешен. Ала не това ме кара да страдам, а греховната ми привързаност към този свят и плодовете, които тя ще донесе. Покой не ми дава също видението от онази нощ!“

Към тези думи бе прибавил и стихотворението:

Плътта, разкъсвана от страсти,

когато бързо изгори,

дано димът от пепелта ми

в небето пътя да потърси

и все към теб да се стреми.

Изглеждаше напълно спокоен и примирен и аз с цялото си същество усетих, че онази утрин е била последната.

Защо, кажи ми, да живея?

Да гледам как в далечината

димът печален се извива,

димът от пепелта на онзи,

с когото съм била щастлива!

Изпратих му само това стихотворение. При него навярно имаше гости, затова не посмях да му напиша всичко, което беше в сърцето ми. Не исках да вярвам, че краят му ще дойде скоро, но това се случи — беше двадесет и петият ден от единадесетия месец.

Да, наистина човешкият живот е по-кратък от съновидение! Изведнъж ясно почувствувах дълбочината на своя грях.

Спомних си началото на любовта ни, когато той ми писа за „съня, непреживян докрай“, и ми изпрати стихотворението: „… тъга в душата ми остана…“ Щях ли да страдам толкова много сега, ако се бяхме разделили тогава?

Тази вечер непрекъснато валеше. Облаците бяха застинали неподвижно, сякаш и те плачеха от небето. В кутийката до мен беше писмото му: „… в небето пътя да потърси…“ и ароматът му обвиваше възглавницата ми. Да можех да поема Истинския път! Но ако сторех това точно сега, веднага щяха да плъзнат слухове и да опетнят името му, макар желанието ми да скъсам със света на суетата да бе възникнало отдавна, с досада и отчаяние си помислих, че съм лишена даже от такава възможност.

На разсъмване ми съобщиха, че е дошъл прислужникът на Ариаке. Хвърлих се като насън да го посрещна. Той носеше жълта туника, подплатена е резедав плат, с избродирани фазани върху нея. Ръкавите му бяха поръсени със сълзи, както утринната трева с роса. Ридаеше и видът му излъчваше скръб, каквато не може ни с четка да се опише, ни с думи да се изрази.

Момчето ми разказа, че Ариаке пазел в молилнята си мое кимоно — същото, което му дадох в онази нощ, „… Тъга в душата ми остана…“! Вечерта на двадесет и четвъртия ден облякъл кимоното ми и рекъл: „Нека бъда с него, когато ме изгарят!“ Колко покъртително и тъжно! После Ариаке извадил кутия, върху която било нарисувано свещеното дърво сакаки. Вътре имало писмо. „Когато си отида, предай го на Ниджо“ — заръчал той.

Буквите в писмото бяха неясни и криви като следи от птичи нокти. Едва-едва ги разчитах. Най-отгоре пишеше нещо като: „Не ще забравя“, а после: „Докато живея в този свят^[20]…“ Гледах писмото и ми се щеше същият поток, който погълна Ариаке, да отнесе и мен.

Реката Миндзугава, казват,

осеяна е с „плитчини“.

От този свят ще се отида,

В мъртвилото й ще се потопя!

Да можех само да те видя^[21]!

Струваше ми се, че сърцето ми няма да издържи на тази мъка. В кутийката, освен писмото имаше и златна чашка.

Прислужникът продължи да ми разказва как изгорили Ариаке, облечен в моето кимоно, и заедно с него изгорили петте сутри на Махаяна, които беше преписал… Когато завърши разказа, по ръкавите му нямаше сухо местенце.

Гледах го как си отива и изведнъж ми причерня от мъка.

Негово Величество беше много привързан към Ариаке и навярно също страдаше от смъртта му. Изпрати ми писмо, с което явно искаше да ме успокои, ала думите му: „Мога да си представя как се чувствуваш…“ ме накараха да се измъчвам още повече. В писмото имаше и стихотворение:

Лицето му

и скръбната раздяла

отекват с болка в теб.

Потъна в облаци

Предутринният месец…

„Страдание и мъка — това е нашият живот. И все пак колко жалко, тъй силно да любиш и тъй дълбоко да страдаш!“

Не можех да намеря думи, за да му отговоря и затова изпратих само стихотворението:

Не съм достойна аз.

Но споменът за него

и моята тъга —

безмерни са

под бледата предутринна луна.

Не мога да разкажа с думи как живеех след това и посрещах утрото и вечерта със сълзи. Не забелязах даже как „покрай мен мина пролетта^[22]“ и така дойде краят на годината.

Продължавах да получавам писма от Негово Величество, ала вместо: „Ела бързо!“, както ми пишеше по-рано, той само се осведомяваше: „Защо не идваш в двореца?“ Макар сам да не споменаваше нищо, чувствувах, че оттогава той започна да охладнява към мен. Не бях виновна за своите прегрешения, но така или иначе те биха много и отношението му към мен бе напълно справедливо. Разбирах това много добре и нямах желание да се връщам в двореца.

До новата година оставаха само два дни и аз си спомних думите от стихотворението: „… и годината, и моето съществование са към своя край^[23]!“.

Заех се да преписвам Лотосовата сутра на гърба на писмата от Ариаке. Над мен тегнеше страшният му грях — той не пожела преписаните от него сутри да го поведат към просветлението, а да го върнат отново в този блуден свят! Исках поне с нещо да облекча участта му в следващия живот. Така изпратих старата година.

 

 

Дойде нова година, ала мъката и страданието не ме напуснаха. Реших на петнадесетия ден от месеца да почета четиридесет и девет дена от смъртта на Ариаке. Обърнах се към стария монах, наричан „светецът от Ясака“, тъй като само на него имах вяра. На петнадесетия ден монасите изпълняват фусацу^[24] и можех да мина незабелязана. Поднесох на храма част от златото, което ми бе оставил Ариаке, и поръчах служба за спокойствието на душата му. Върху хартията, в която увих приношението, написах стихотворението:

Поведи го​

към Зората

в Чистата земя!

Моля се за него

в тоя свят на суета.

Монахът-светец бе изкусен в молитвите. Слушах го с голямо вълнение и всяка негова дума отекваше с болка в мен, а по ръкавите ми не остана сухо място. Спомнях си последните думи на Ариаке.

Прекарах в уединение до петнадесетия ден на втория месец. Започнаха молитвите за смъртта на Буда и въпреки че тези церемонии не са от вчера, бях особено тъжна, тъй като към общата печал се прибавяше и собствената ми мъка. „Светецът от Ясака“ започна четенето и тълкуванието на Лотосовата сутра в деня на пролетното равноденствие. Всеки ден правех приношения и се молех за спокойствието на неговата душа, ала не можех да спомена името му, затова пишех само: „Незабравим обет“. Колко тъжно!

През последния ден от службата прибавих към молитвите си и стихотворението:

Ела, Зора,

в която ще се срещнем!

До гроба ще те чакам.

Залязващото слънце хвърля

самотна тъжна светлина.

Преместих се в местността Хигашияма, ала от Негово Величество все така нямаше никаква вест. На следващия ден ми предстоеше да се завърна в двореца, но сърцето ми тръпнеше от тягостни предчувствия. Цяла нощ светите мъже възнасяха молитвите си и аз се свих наблизо, за да ги слушам. По някое време на разсъмване съм заспала. В съня ми се яви Ариаке — съвсем като жив. Каза ми: „Моята привързаност към този блуден свят е като сън и продължавам да се лутам по пътищата на мрака“, после ме прегърна…

Паднах в несвяст. Бях тежко болна. „Светецът от Ясака“ предложи да ме оставят един ден в храма, където да се погрижат за мен, ала колесницата бе вече дошла и трябваше да вървя в двореца. Някъде около Западния мост на храма Кийомидзудера усетих, че видението от моя сън се качва в каретата ми наяве и отново изпаднах в несвяст. Прислугата, която ме придружаваше, всеотдайно се грижеше за мен, ала когато най-сетне стигнах до дома на бавачката ми, бях толкова зле, че не можех да поема даже глътка вода.

Бях много болна до средата на третия месец, когато разбрах, че съм бременна. Нямаше съмнение, че е от Ариаке, тъй като след последната ни среща не бях дори поглеждала мъж. Отношенията ни с него носеха печата на тъгата и страха от чуждите очи, ала сегашното ми състояние доказваше дълбочината им. Копнеех час по-скоро да зърна нашето дете, макар да знаех, че хорската мълва ще ме осъди.

Някъде около двадесетия ден на четвъртия месец дойде послание от Негово Величество. Викаше ме бързо в двореца по някаква спешна работа. Не смеех да се покажа пред него в такова състояние и му отговорих, че не се чувствувам добре, като описах подробно болестта си.

Ето неговия отговор:

Това, което любиш,

е вече само спомен.

Какво подхранва любовта?

Предутринният месец се оттегли

от този свят на суета.

„Навярно ръкавите ти мокри са от сълзи, ала защо забравяш старата любов?“

Когато получих писмото, си помислих, че Негово Величество е недоволен от привързаността ми към Ариаке. После се оказа, че причината била друга.

Накайори — синът на моята бавачка, беше придворен от шести ранг в свитата на Камеяма още по времето, когато той бе император. Когато Камеяма стана „ин^[25]“, Накайори остана при него и получи пети ранг и гвардейски чин. Някой бе разпространил слуха, че Накайори служи като посредник между мен и Камеяма. Негово Величество повярвал и на твърдението, че се срещаме с Камеяма и денем, и нощем и аз все повече се отдалечавам от него самия. Тези слухове възбудили недоволството му, ала тогава още не знаех нищо.

Някъде през петия месец се почувствувах по-добре и реших да се върна в двореца, докато не са се влошили съвсем нашите отношения с Негово Величество. Когато пристигнах, той не ми каза нито дума. На пръв поглед животът ми течеше както по-рано, ала утрините и вечерите се редуваха монотонно и това ме изпълваше с още по-голяма мъка.

Останах в двореца до шестия месец, когато смъртта на мой роднина ми даде повод отново да се оттегля.

Този път исках да родя детето си, без никой да узнае за това, и се затворих в дома на мои близки в Хигашияма. Никой не идваше да ме посети и ми се струваше, че съм съвсем друг човек.

На двадесетия ден от осмия месец родих благополучно син. Сбъдна се сънят на Ариаке за мандариновата патица! Този път при мен нямаше съвсем никой и само нейде в планината плачеха елените. Странно, не изпитвах никакви чувства към новороденото дете. Винаги съм тъгувала, че не помня даже лицето на майка си, която умря, когато бях на две години, а какво ли трябваше да преживее това дете, изгубило баща си, преди даже още да се роди!

Лежах и си мислех за всичко това, а бебето спеше до мен, понеже още не бяхме намерили дойка. По едно време забелязах, че цялото се е подмокрило. Дожаля ми да го оставя така и набързо го препових. После дълго гледах, сякаш с нови очи, спящото до мен дете и в този миг за първи път усетих дълбочината на майчината обич.

Не исках да бъда далеч от детето си и затова в продължение на четиридесет дни сама се грижих за него. После от Ямадзаки докараха дойка, която започна да спи с него.

Дойде и зимата, ала аз все така не изпитвах желание да се върна при Негово Величество в двореца. Накрая от него дойде послание, в което той питаше: „Какво те кара да страниш?“ и бях принудена в началото на десетия месец да възобновя задълженията си на придворна дама. Така дойде и новата година.

Нищо не ме радваше. Даже новогодишните празници ми навяваха само тъга. Негово Величество не ме укоряваше нито с дума, ала чувствувах как все повече се отдалечава от мен и животът в двореца ми стана непоносим. Единствен Акебоно — вече само спомен от миналото, ме навестяваше понякога с думите от стихотворението: „… и болката ми граници не знае, безкрайна е като пътеката на любовта^[26]…“.

През втория месец се състояха будистките церемонии за равноденствието и двамата ексимператори отидоха в двореца Сага. На душата ми лежаха тежки мисли и лицето на Ариаке отново се явяваше пред очите ми както миналата година. „О, вездесъщи и всемогъщи Буда! Изведи го от блужденията в тъмнината и посочи му Истинския път!“ — трескаво се молех аз.

От сълзите, пролети скришом,

за неумиращата ми любов,

река огромна е преляла.

Дали ще може да ни събере?

Живота си в залог бих дала.

Погълната от нерадостни мисли за злочестията и мъките в нашия живот, за миг пожелах да се слея с водораслите на морското дъно. Започнах дори да подреждам старите писма. Но в този миг се сетих за невръстната си рожба. Кой ще се грижи за нея, ако аз напусна живота? Това възпираше и желанието ми да поема Истинския път на Буда. Сърцето ми се изпълни с топлина и нежност.

Елхичка малка

на пустинен бряг,

където никой никога не идва.

Какво ли те очаква в този свят?

Каква е твойта орисия?

Когато Техни Величества се завърнаха в столицата, аз използувах да се махна за кратко време от двореца, за да видя сина си. Той се усмихваше, бърбореше си нещо и даже се смееше на глас. Толкова ми домиля за него, дори си помислих, че може би не биваше да идвам, тъй като сега съвсем не ми се искаше да се връщам отново в двореца при Негово Величество.

В началото на есента получих от Такачика доста странно писмо: „Бързо си стягай багажа и се приготви да напуснеш двореца! Привечер ще пратя някой да те вземе.“ Нямах никаква представа какво се крие зад думите му и затова отидох с писмото при Негово Величество. „Това е писмо от Такачика. Какво означава?“ — попитах го аз, ала не получих никакъв отговор. В недоумение отидох за съвет при Госпожата от източните покои. „Да не би нещо да се е случило? — обърнах се към нея. — Погледнете това писмо! Попитах Негово Величество, ала той дори не ми отговори!“ Оказа се, че и тя не знае нищо. Не можех да кажа: „Не искам да си вървя!“ и започнах да стягам вещите си.

За пръв път дойдох в двореца, когато бях на четири години и оттогава всеки път, когато дори за малко го напусках и отивах в провинцията, ми домъчняваше за живота тук. А сега трябваше да си отида от двореца завинаги! Не можех да откъсна поглед дори от тревичките и дърветата в градината! В очите ми нахлуха сълзи.

Изведнъж чух нечии стъпки и глас: „Къде е тя сега? В долната стая ли?“ Беше Акебоно. Излязох да го посрещна, като се стараех да не показвам какво ми е на душата, ала по ръкавите ми издайнически блестяха сълзи. „Какво става с теб?“ — загрижено попита той и аз си помислих, че понякога и състраданието предизвиква болка. „Виж“ — отговорих и му показах писмото от Такачика. После влязохме в стаята ми и аз се разплаках, тъй като вече не можех да се сдържам. „Кой ще ми каже какво значи това?“ — повтаряше непрекъснато Акебоно.

Дойдоха няколко придворни дами да ми изкажат своето съчувствие. Не можех нищо да им обясня, само плачех. Чувствувах се неловко да се появя пред Негово Величество, тъй като решението да напусна двореца трябва да беше негово, ала не знаех и кога ще мога да го видя отново и затова реших да го посетя, преди да тръгна. При него имаше неколцина придворни. Говореха си. Бях облечена в жълта роба от сурова коприна с избродирани в зелено лози по нея и червен елек отгоре. Негово Величество хвърли разсеян поглед към мен и попита: „Какво? Тази вечер ли тръгваш?“ Слушах го и не можех да промълвя нито дума, а той продължи: „От време на време изпращай вести за себе си по някой планински отшелник! Да, изглеждат тъжни «зелените лози»!“ След тези думи той стана и се отправи към женските покои — може би при госпожа Хигаши Ниджоин. Странно, не изпитах дълбока мъка, само неясно безпокойство. Колко пъти Негово Величество бе давал клетви, че няма да се разделим, каквото и да се случи! А сега? Идеше ми да умра на място. Каретата вече ме чакаше. Исках да хукна, накъдето ми видят очите и да се скрия от всички, но не ме сдържаше да разбера защо се бе случило с мен всичко това. Така пристигнах в дома на Такачика на Втора улица.

Посрещна ме самият Такачика: „Налегнаха ме вече болестите на старостта и напоследък се чувствувам все по-зле, тъй че няма още дълго да ме бъде. Безпокоя се за теб. Откак умря баща ти и Такааки го последва, само аз останах да се грижа за теб. Още повече сега, когато по заповед на Хигаши Ниджоин трябваше да напуснеш двореца!“ С тези думи той извади писмото й и ми го показа. В него пишеше:​ „Тя прекалява във връзките си с Негово Величество! Освен това не проявява достатъчна почтителност към мен! Повикайте я при себе си и тъй като майка й, госпожа Сукедай, не е вече между живите, погрижете се за нейното бъдеще!“

Хигаши Ниджоин сама бе написала писмото — познах почерка й.

Разбрах, че при такова отношение не бих могла повече да обслужвам Негово Величество, и даже изпитах облекчение, че вече съм надалеч. Ала когато лежах будна през нощите, които ставаха все по-дълги, и се вслушвах в тишината, до мен долитаха ударите на дървените бухалки на перачките и ми се струваше, че те идват до възглавницата ми, за да ме попитат как съм. А дивите жерави, които се носеха високо в небесата, като че ли нарочно се спускаха да плачат в храстите на запустялата ми градина и сълзите ми се сливаха с росата. Дните и нощите се нижеха бавно и така наближи краят на годината. Сега не трябваше вече да участвувам в новогодишните празненства и пиршества, затова реших да изпълня една отдавнашна мечта — да се уединя в храма Гион за хиляда дни. Няколко пъти се бях опитвала да я осъществя, ала все нещо ме възпираше… Тръгнах на втория ден от единадесетия месец — първия ден на „заека“. Най-напред отидох в храма на бога Хачиман в Ивашимидзу да гледам свещените танци кагура. Спомних си стиховете на поета: „Сърцето всеки миг е предано на боговете^[27]…“ и написах следното стихотворение:

И ден, и нощ,

неутешима —

аз боговете призовавам.

Надеждите ми са напразни!

Оплаквам своята съдба.

След седемдневно уединение потеглих направо към храма Гион. Вече нищо не ме свързваше с този свят на суета, молех се да се отърся от трите кръга на човешките страсти и да прекрача прага към просветлението.

Тази година се навършваха три години от смъртта на Ариаке. Монахът-светец от Хигашияма устрои седемдневно четене на Лотосовата сутра. Всяка сутрин ходех да го слушам, а вечер отново се връщах в храма Гион. Последният ден от обреда съвпадна с годишнината от смъртта на Ариаке и аз слушах звъна на камбаните със сълзи на очи.

Понякога слушам

камбанния звън —

как скръбно в душата ми пее.

Защо ли всред тъжния свят

все още живея?

Синът ми растеше, забулен в тайна, скрит от хорските очи. Тревожех се за него и често го навестявах. Така измина годината. Детето започна да тича, да приказва и като го гледах — невинно и безгрижно, — сърцето ми се свиваше от мъка — какво ли го очакваше?

Миналата есен бе мъчителна и тъжна. Тогава си отиде и Такачика, ала потопена в собствените си злощастни, не страдах много за смъртта му, макар че би трябвало да я посрещна с друго сърце. Но сега, когато в дългите пролетни дни нищо не смущаваше религиозните ми занимания, започнах да си мисля по-често за него. Той беше последният от роднините на майка ми и все пак ми бе мил като спомен за нея.

Вишните край оградата в храма Гион бяха разцъфтели и ми напомняха за стихотворението, написано от император Годзу, бога на храма, през годините Бун’ей^[28]:

Хиляда вишни

щом разцъфнат

край оградата на храма,

честити ще са всички,

които са ги посадили!

Водени от пророческите му думи, много хора бяха посадили дръвчета край храмовата ограда. Изглежда, стихотворението наистина беше божествено послание.

Реших, че ако ми е писано и аз да получа благоразположението на боговете, няма значение какво ще посадя, клонка или коренче, затова помолих за вишнева клонка от храма Даннаин. В първия „ден на коня“ през втория месец поднесох на монаха Ен’йо, който напътствуваше всички религиозни дела в Гион, скромни подаръци — сливово червена лека дреха, фино копринено одеяние, а също така и приношение за освещаването на моята вишнева клонка. Посадихме я пред източната зала за сутри. Към клонката прикрепих листче изящна светлосиня хартия, на което написах стихотворението:

Макар без коренче,

красиво разцъфти,

ти, вишнево дръвче!

Познават боговете

сърцето вярно.

Дръвчето ми оживя и разцъфна. Гледах го и се изпълвах с надежди. Бях започнала да чета хиляда откъса от свещените сутри, ала в тясната килия не се чувствувах достатъчно удобно и реших да потърся някое по-уединено кътче. Преместих се в източната колибка зад храма Ходоин. Така си отиде тази година.

Към края на първия месец дойде писмо от Госпожа Омия. В него пишеше:

„Тази пролет се гласим да празнуваме деветдесетия рожден ден на Нейно Високоблагородие госпожа Китаяма. Мисля, че твоето уединение не би трябвало да ти попречи да се присъединиш към нас! Ела! Ще бъдеш в свитата на Нейно Високоблагородие.“

В отговор изпратих следното:

„Бих била щастлива да Ви послушам, ала се оттеглих от двореца, за да изпълня волята на госпожа Хигаши Ниджоин, и не зная дали ще бъде прилично да се появя на такова весело и официално тържество.“

Тогава от Нейно Величество дойде второ писмо, написано лично от нея:

„Не мисля, че съществуват някакви пречки! Нейно Високоблагородие винаги е била особено благосклонна и към майка ти, госпожа Сукедай, и към теб самата още от най-ранната ти възраст, така че непременно трябва да дойдеш на това толкова важно тържество. Какво те спира?“

Реших, че ще бъде непочтително да отказвам и изпратих вест, че ще отида на тържеството. Бях прекарала вече около четиристотин дни в молитви и послушание, затова намерих заместник да продължи бденията ми, докато се върна.

Санекане изпрати колесница да ме вземе, но аз се чувствувах много неловко, тъй като вече бе изминало доста време, откакто напуснах двореца. Бях облечена в трикатова сливово червена лека дреха и бледозелена роба с лилава подплата отгоре.

Щом стигнах в двореца, веднага разбрах, че всичко е много тържествено и официално. Техни Величества ексимператорите Гофукакуса, Камеяма, госпожа Хигаши Ниджоин и госпожа Югимон’ин (тогава още принцеса) бяха вече там. Тайно пристигна и госпожа Шин’йомей. Тържеството трябваше да започне в последния ден на втория месец и се очакваше негово императорско величество императорът Гоуда и Негово Височество принц Фушими да пристигнат предния ден. Първо ни удостои с присъствието си императорът. Дойде, придружаван от три паланкина. Слезе пред вратата, където го очакваха храмовите служители и дворцовата музика. Пристигането на Негово Императорско Величество бе обявено от Кинхира — придворен на госпожа Омия, сетне паланкинът му бе внесен до вътрешната врата. Господин Канемото носеше свещения меч и ясписовия камък^[29]. Официалната зала бе подготвена от церемониалмайстора Акиие и регента Канехира. Левият министър Моротада придружаваше Негово Императорско Величество в паланкина.

Призори в деня на тържеството подготовката бе привършила. Главната южна зала бе разделена на три. По средата, откъм север, непосредствено до бамбуковите щори бе олтарът и изображението на Шакямуни. Пред олтара бе поставена масичка за благовония, а от двете страни — поставки за свещи. Пред масата имаше подиум за молитви, а още по на юг — бамбуково сандъче със Сутрата на дълголетието и Лотосовата сутра. На клоните бяха закачени хоругви и украшения от ковано злато, сребро и мед. Чух, че текстовете на молитвите били подготвени от Мочинори, после одобрени и преписани от регента Канехира.

До крайната колона в западния край на залата бе приготвено мястото за Негово Императорско Величество — зад бамбуков параван бяха сложени възглавници от тъкана китайска коприна. На север от неговото място трябваше да се настанят Гофукакуса и Камеяма. За тях имаше по две рогозки, украсени с едри шарки. Зад паравана в източната част беше мястото на госпожа Омия, а в южния край бяха местата за придворните дами на Гофукакуса. Гледах ги с болка в сърцето.

Пак на запад, в самия край на залата, бе мястото за Нейно Високоблагородие госпожа Китаяма — зад паравана върху шарените рогозки бяха сложени възглавници от бродирана японска коприна.

Нейно Високоблагородие госпожа Китаяма беше съпруга на главния министър Санеуджи от рода Сайонджи, майка на госпожа Омия и госпожа Хигаши Ниджоин, баба на Техни Величества Гофукакуса и Камеяма, прабаба на Негово Императорско Величество сегашния император Гоуда и на престолонаследника Фушими. Ето защо бе напълно естествено тя да бъде почетена съвсем специално.

Госпожа Китаяма бе тясно свързана и с моята майка, която й се падаше племенница. Тя се бе грижила за нея от най-ранната й възраст и аз самата бях получавала от Нейно Високоблагородие много нежност и топлота, така че моето присъствие на тържеството не би трябвало да буди недоволство у никого.

Щом пристигнах в двореца, попитах госпожа Омия дали съм подходящо облечена. Отначало тя предложи да се облека в червено и да се присъединя към дамите на госпожа Китаяма. После обаче размисли и поръча да остана в нейната свита.

Дамите от свитата на госпожа Омия носеха многокатови леки кимона в сливово червен цвят, яркочервени наметала и по-светлочервени елеци. Само моите дрехи, донесени ми от Санекане, бяха различни от техните. Бях облечена в многокатова ефирна червена роба, чиито багри се преливаха от сливово червено до прасковенорозово, отгоре имах червеникаво леко кимоно, жълто наметало с червена подплата и зелен елек. Носех и червени панталони. Чувствувах се доста неловко и притеснено в тези пищни дрехи.

Тържеството започна с музика и танци, после преминахме към поетични забавления… По едно време Камеяма попита: „Защо не виждам сред стихотворенията някое, написано от дъщерята на старши придворния съветник Масатада?“, на което госпожа Омия отговори: „Навярно не се чувствува добре.“ Тогава Санекане се обърна към мен: „Не виждам защо да не напишеш поне едно стихотворение!“ и аз се принудих да му обясня причините: „Госпожа Хигаши Ниджоин е уведомила госпожа Китаяма, че не желае аз да участвувам в поетичните занимания.“ Сама за себе си съчиних следното стихотворение:

Отдавна чух —

не трябва днес

аз стихове да пиша.

Защо ме викате

във „Залива на вака“?

Ето някои от стихотворенията, написани в този ден.

Канехира записа стихотворението на императора Гоуда със следните думи: „Стихотворение в чест на деветдесетата годишнина на Фудживара-но Асон Тейши^[30]“:

Бъди благословена

и честита

още много, много дни!

Това ти обещава

началото на пролетта!

Стихотворението на Камеяма бе записано от вътрешния министър. Встъпителните слова бяха почти същите, липсваше само част от името — Тейши.

Сто години

да си здрава! —

пее славеят за теб.

Пролетта ознаменува

твоите деветдесет.

Канетада записа стихотворението на престолонаследника: „Стихотворение в чест на деветдесетгодишнината на Фудживара-но Асон Тейши, поднесено й в нейния чертог от престолонаследника в стил, подобаващ на високопоставена особа“. Думите „подобаващ на високопоставена особа“ бяха напълно в духа на старите традиции. Ето и стихотворението:

Безкраен нека бъде

твоят жизнен път!

Деветдесет отминаха,

ще дойдат още хиляди.

Това е само пролетта!

Останалите стихотворения съм записала другаде, но тук ще напиша още и стихотворението на Санекане:

Да бъдеш честита

години безбройни —

най-много от всички в рода!

И името ти да се носи

от вълна на вълна.

Всички оцениха по достойнство стихотворението, дори решиха, че би могло да бъде поставено редом със стихотворението на императора Госага: „… цветята ще разцъфнат — така честит да съм и аз“ и стихотворението на Санеуджи: „… цветята са вечна украса по дългия ти жизнен път^[31]“.

След това господата играха кенари, като всеки от тях — от императора, престолонаследника, Камеяма, Канехира, Иемото и чак до по-нископоставените, беше облечен особено красиво и изискано.

Същата вечер императорът потегли към столицата, където го очакваха дворцови церемонии.

На следващия ден обстановката вече не беше толкова официална. По обед, в „часа на бика“, коридорът от покоите на госпожа Китаяма до залата за молитви в средата на двореца бе застлан целият с рогозки. Двамата ексимператори, облечени във всекидневни леки дворцови дрехи и с високи шапки, заедно с престолонаследника, който също беше с роба и панталони, пристегнати в глезените, обиколиха околните храмове и се отправиха към храма Мьоондо. По пътя им имаше едно-единствено разцъфтяло вишнево дърво, което като че ли нарочно се беше забавило, за да дочака тяхното посещение. Дали знаеше стихотворението: „… листата на дърветата посипаха се на земята и чак тогава то разцъфна^[32]“?

Всички придворни дами се суетяха около подготовката на концерта в храма. Нямаше какво да се прави — и аз трябваше да бъда сред тях… Наблюдавах отстрани всеобщото оживление и блясъка на светския живот и слушах веселата глъч, ала те не можеха да разсеят мрачните ми мисли. Съжалявах, че се бях съгласила да се появя на тържеството. От храма Мьоондо долиташе гласът на Гофукакуса и още повече засилваше тъгата ми. Бях разбрала, че този следобед господата отново ще играят на кенари, но нямах ни най-малко желание да се показвам навън. В този момент дойде Такайоши и каза, че ми носи писмо. „Сигурно има някаква грешка“ — възразих, но той настоя да го взема и аз прочетох:

Опитвах се отчаяно да бъда сам,

откакто с теб се разделихме.

Тъй месеците дни смениха,

ала защо ли все мълчиш?

По-долу пишеше още: „Исках да те забравя, но разбрах, че не ще мога да го сторя. Нека се видим довечера, за да си поговорим за всичко, което се е насъбрало в душите ни през цялото това време.“

В отговор изпратих само стихотворението:

За нашата раздяла

в сърцето си не Ви виня.

И мълчаливо месеците срещам.

Боли ме само, че ще разберете

за връзката ми с този свят.

Когато играта свърши, някъде към осем часа привечер, се прибрах в покоите си и се приготвих да спя. Изведнъж при мен влезе Негово Величество. „Сега ще се возим на лодки. Хайде ела с нас!“ — покани ме той, ала аз нямах никакво настроение и дори не се помръднах от мястото си. „Не е нужно да се обличаш специално“ — продължи той и почна да завързва връзките на ризата ми. Внезапната му любезност не ме накара да се чувствувам както по-рано, нито пък разсея болките и огорченията ми, които се бяха натрупали през последните две години. Все пак тръгнах, като бършех тайно сълзите, защото не беше вече прилично постоянно да поднасям откази и извинения.

Когато излязох от стаята, навън вече се свечеряваше. Качихме се на лодките пред Рибарския павилион. Престолонаследникът бе придружаван от три придворни дами в официално облекло и аз се смутих заради дрехите си. Бях облечена с трикатова долна дреха, тънка роба и елек. Заедно с двамата ексимператори се качихме в лодката при престолонаследника. Вътре бяха наредени и музикалните инструменти, а придворните се настаниха в малки лодки около нас.

Господин Нагамаса свири на флейта, Канеюки — на хичирики, престолонаследникът — на бива, а госпожа Емон-но Ками — на кото. На големия барабан свиреше Томоаки, а на малкия — Санекане. Не можехме да забравим концерта в храма Мьоондо и затова всички се стараехме да свирим така, че да създадем същото настроение. Някои особено хубави мелодии повтаряхме дори по няколко пъти. Канеюки подхвана песента: „Планини и отново планини^[33]…“, подир което Гофукакуса и Камеяма пяха заедно. Беше толкова великолепно, че сигурно и животинките под водата слушаха в захлас.

Постепенно се отдалечихме от Рибарския павилион и стигнахме средата на езерото. Извитите и преплетени борови клони, обрасли с мъх, бяха застинали във вековно мълчание. Струваше ми се, че се намираме не в градинско езеро, а се носим по водите на някакво величествено непознато море. „Дали не сме прекосили две хиляди «ри»^[34]?“ — изрази общото настроение Камеяма и започна да съчинява ренга.

Сетне се обърна към мен и рече: „Чух, че си дала клетва да не свириш повече на бива и зная, че сърцето ти е силно. Но поне това стихотворение би могла да продължиш, нали?“ Много неловко ми стана, че ме изтъква пред всички, но изпълних желанието му.

Ето нашите стихотворения:

Камеяма:

Воалът на мъглата

и пелената на дима

​когато разделим…

Аз:

Да бъде вечен

твоят жизнен път!

Санекаке:

Да бъдеш още дълго

здрава и честита —

тъй както никой досега.

Томоаки:

Дори и в сянката ти ясна

греят божите слова.

Престолонаследникът:

Година след година ще се нижат —

като вълните

в залива на Вечността…

Камеяма:

Ала движенията полека се сковават —

така било е винаги в света.

Аз:

Ще скътам мъки и тревоги

дълбоко в своето сърце.

И скришом сълзи ще пролея.

„Мисля, че добре разбирам какво влага Ниджо в своето стихотворение“ — каза Негово Величество и продължи:

В сълзите непресъхващи

Предутринният месец грее.

А Камеяма възрази: „Струва ми се, че Предутринният месец не е съвсем на място тук.“

Свечеряваше се, когато поехме обратно и слугите на престолонаследника запалиха борови фенери. Стигнахме до Рибарския павилион и Техни Величества слязоха. Гледах ги и си мислех дали и сега не им се струваше, че тържеството не е траяло достатъчно дълго. А мен отново ме очакваше безрадостно съществование — сама и изоставена, в уединение и скръб. Мисля, че околните се досещаха за настроението ми, ала едва ли някой можеше да усети цялата дълбочина на моята самота — бъдещето не ми вещаеше дори среща на Млечния път!

След като си тръгна и престолонаследникът, празничното настроение някак спадна. Техни Величества се гласяха да посетят залата за молитви Сайонджи в средата на двореца и ме викаха да ги придружавам. Ала аз знаех, че нищо не може да разсее тъжните ми мисли и ми се струваше, че е безсмислено да продължавам да се забавлявам с тях.

Колко самотна и злочеста трябва да съм била в този момент.