Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (25)

Глава 25

Щастието с основание те отбягва.

— Добре ли си? — попита Евлин, когато двете със Софи слязоха от колата пред апартамента на Елън в покрайнините на източен Сиатъл.

Беше единадесет без десет минути и студеният нощен вятър бръснеше остро. Софи вдигна ципа на якето си до брадичката и кимна, но не свали поглед от четириетажното здание. То изглеждаше очукано и запуснато, както винаги. Облицовъчните тухли от външната страна на първите два етажа бяха мръсни и износени, като от пукнатините и цепките на хоросановите свръзки се виеха нагоре-надолу малки филизи. Двата горни етажа бяха от солиден бетон, боядисани в скучно сиво като цвета на самия бетон. Боята се лющеше на едри парцали, особено в горната западна част на сградата, където от един счупен улук водата бе заливала стената през по-голямата част от миналите есен и зима.

Софи не разбираше защо приемната й майка бе избрала да живее там, след като можеше да си позволи нещо по-прилично, особено след като Софи и Евлин се изнесоха. Когато я попита за това преди няколко години, Елън й обясни, че най-добрите й спомени са свързани с това място.

— Пиленцата ми може да са излетели от гнездото — добави тя, — но гнездото все още ме устройва.

— Добре дошла у дома — прошепна тихичко Евлин, влизайки във входа на сградата.

Отвътре зданието не беше толкова разнебитено, колкото отвън, просто защото наемателите си бяха дали труд да го поддържат. Докато никой, включително и собственикът, не желаеше да кихне големите пари за нови облицовъчни тухли или боя за фасадата, обитателите на зданието нямаха нищо против да похарчат някой и друг долар, за да поддържат стълбището чисто и спретнато.

И Софи, и Евлин имаха ключове от апартамент 309, но тъй като часът надхвърляше нормалното разписание за сън на Елън, те решиха да позвънят на звънеца.

Мина известно време преди от една от задните стаи да се чуе тихичкото „Кой е? Почукай веднъж, ако си приятел, и два пъти, ако си враг“. Това беше стандартната фраза на Елън, когато някой неочаквано почукаше или позвънеше на звънеца. Софи и Евлин знаеха, че по този начин тя просто печелеше време, за да се убеди дали пистолетът й е под ръка.

Софи почука три пъти.

— Евлин? Ти ли си? Или си ти, Софи?

Евлин и Софи бързо се спогледаха, вслушвайки се в звука на стъпките, които бързо прекосиха кухнята и всекидневната и после стигнаха до вратата. Резето щракна, а след него и вратата се отвори със замах.

— И двете ми пиленца! — Елън едва не изскочи от полицейските си ботуши, които все още не беше свалила след дългата си работна смяна в полицейския участък в центъра на града. Тя притисна Софи в силна прегръдка и я вкара в апартамента, а после направи същото и с Евлин. — Какво, за бога, правите тук двечките по това време на нощта? Няма значение. Кога за последен път бяхме тук всички заедно по едно и също време? Май преди година и повече. Каква радост!

Тя притисна още веднъж Софи в прегръдките си, но не можа да не забележи, че нито една от посетителките й не беше толкова развълнувана, колкото тя самата.

Трите жени прекосиха всекидневната и влязоха в кухнята, като насядаха около малката кръгла маса за хранене. Елън премести нервно поглед от Софи към Евлин, като че ли усещайки, че новините, с които са дошли толкова късно през нощта, не бяха добри.

Софи прокара ръка по дървения плот на масата. Все още можеше да усети с пръсти по повърхността му следите от буквите и думите, когато с Евлин бяха натискали твърде силно с химикалките, докато пишеха домашните си в пубертета. Проследявайки с показалец контура на собственото си име върху дървената повърхност, тя погледна към Елън и се насили да се усмихне, но нищо не каза.

— Забавлявах се много, докато преглеждах пощата снощи — каза тихо Елън, когато тишината стана притеснителна. — Открихте ли някакви хубави отговори?

— Един-два — отвърна Софи.

Отново настана тишина, а Софи обиколи с поглед стаята, където беше прекарала толкова време от младостта си. Сега й изглеждаше по-малка, отколкото някога. Въпреки че всекидневната беше най-голямото помещение в апартамента, те винаги се събираха в кухнята. Тук се хранеха, разговаряха, гледаха телевизия, а понякога успяваха да съчетаят всичко това наведнъж. Софи се почуди колко ли часа от детството си е прекарала на същия този стол, на който седеше сега.

Мислите за младостта й я върнаха неизбежно до деня, когато за пръв път пристигна в дома на полицай Елън Мънро. Софи си спомни колко силно валеше навън, дори още по-силно от онази нощ, когато се запозна с Елън на улицата в Сиатъл. Дъждът се лееше, шибайки стената на жилищния блок под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Социалната работничка имаше чадър, но не предложи да го сподели със Софи, така че до момента, когато Софи успя да довлече куфара си от колата на социалната работничка до входа на блока, вече беше мокра от главата до краката, а русите й къдрици бяха полепнали като мокро фиде по челото й.

Софи си спомни с каква неохота влачеше багажа си по стъпалата до третия етаж. Социалната работничка бързаше, но Софи не си даваше зор. В рамките на някакви си пет месеца вече се местеше за четвърти път в нов приемен дом и не бързаше да се запознае със следващото си „семейство“.

Престоят в първия й приемен дом беше преднамерено кратък — около седмица и нещо, за да има възможност човекът, който се занимаваше с нейния случай, да й намери нещо добро за по-дълго време, вероятно дори с възможност за осиновяване. Когато това не се случи, преместиха Софи в дома на самотната майка Марион Мейсън, която вземаше деца, за да дои държавата за пари. С течение на времето социалните служби разбраха, че жената харчеше парите, за да поддържа наркотичната си зависимост, така че седем седмици след пристигането си там Софи и още едно приемно дете, плюс биологичната дъщеря на жената — едно преждевременно развито за възрастта си момиченце на име Евлин, бяха качени в бял микробус и доставени в нови семейства, пръснати из северен Вашингтон.

Последна оставиха Софи, далеч на север, в Евърет. Настаниха я у много приятна бездетна двойка, семейство Бард, които от време на време вземаха деца от добро сърце, просто защото знаеха, че има такава нужда. За нещастие на Софи, сърцето на съпруга беше добро само в метафоричен смисъл и господин Бард претърпя масивен инфаркт в края на втория месец след пристигането й. От една висока табуретка в кухнята Софи наблюдаваше с ужас как екипът на бърза помощ дефибрилираше господин Бард в средата на всекидневната, за да задействат отново сърцето му, преди да го откарат. Мисис Бард плачеше истерично. Никой не дойде от болницата, за да каже как е свършило пътуването на господин Бард дотам, но именно, затова че никой нищо не казваше, Софи предположи най-лошото.

Късно същата нощ, насред буря с порой, пристигна социалната работничка, която отговаряше за Софи, и й каза да си събере багажа. Известно време караха на юг по междущатското шосе, после хванаха една отбивка за Сиатъл и най-сетне спряха пред зданието на Елън. След кратко крачене в пороя, последвано от бавно изкачване до третия етаж, мократа до кости и трепереща Софи почука за пръв път на вратата на апартамент 309.

— Почукай веднъж, ако си приятел, и два пъти, ако си враг — се провикна отвътре дружелюбен глас.

Софи погледна озадачено социалната работничка и сви рамене. Жената й каза да почука веднъж. След миг вратата се открехна и за много приятна изненада на Софи от другата й страна тя видя познато лице. Елън, полицайката, която първа се приближи до нея след катастрофата, същата жена, която бе толкова мила с нея на погребението на родителите й, сега цъфтеше в усмивка на вратата. Тя разтвори ръце и силно притисна Софи в прегръдката си. В прегръдката на големите черни ръце на Елън сърцето на Софи за пръв път, през последните месеци, мъничко се стопли.

— Ще ти издам една тайна — каза Елън с усмивка, докато клякаше до нивото на Софи. — Не казвай на никого, но три почуквания са за семейството. Окей? Ако трябва да чукаш, вече ще чукаш три пъти.

Софи кимна, докато Елън я прегърна още веднъж и я вкара в апартамента.

Евлин пристигна месец по-късно, веднага след като бяха вкарали майка й в затвора по обвинение за нееднократно притежание на наркотици и измами. Държавата се беше обърнала към Елън да вземе второ дете, тъй като момиченцата бяха почти връстнички. Очакваше се настаняването да е за кратко, не повече от шест месеца, но майката на Евлин продължаваше да има проблеми и с течение на времето ситуацията се превърна в постоянна. Оттам насетне чернокожата жена, бялото момиче и полубялото латиноамериканче станаха семейство.

— Софи?

Въпросът от другата страна на масата върна Софи в настоящето. Тя наклони глава и се опита да се усмихне.

— Ъхъ?

Елън се усмихна нервно.

— Изглеждаш ми притеснена, Бонбонче. Има ли нещо, за което искаш да поговорим?

Софи кимна, но продължи да мълчи.

— Открили сте вече, нали? — размърда се Елън притеснено на стола си.

Евлин и Софи й отвърнаха в един глас:

— Какво да сме открили?

— Че аз се обадих на „Канал 2“ за обявата?

— Ти ли! — възкликна Софи. — Защо, за бога, направи това?

— Защото — отвърна Елън предпазливо — исках да проведете срещата с Гарет, Бонбонче. Каквото и да става, мисля, че трябва да чуеш какво има да ти каже. Нямаше да се появи изведнъж след цяла година, освен ако не е нещо важно. Знаеш ме… вра си носа навсякъде. Искам да разбера какво има да казва, затова се обърнах към новинарите с надежда да ускоря процеса. Но, божичко, не си и представях каква ще бъде реакцията — тя се поколеба. — Затова ли дойдохте?

Софи поклати енергично глава.

Елън изглеждаше озадачена.

— Тогава за какво? Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, Софи. Знаеш го, нали? — Тя пренасочи вниманието си към Евлин: — Сериозно ли е? И двете ли ви засяга?

— Не и мен — отвърна Евлин. — Аз съм просто шофьорка.

Тя се обърна към Софи:

— Трябва да й го покажеш, Соф.

Софи отново кимна с глава, отвори чантата си и извади плика от Белвю.

— Елън — започна тя, като плъзна плика към нея по масата, — познаваш ли този адрес?

Елън присви очи, за да разчете ситните буквички.

— Центърът на Такома. Твоята пощенска кутия, нали?

— Не, обратния адрес. Кой живее в Белвю, Елън?

Софи беше по-рязка, отколкото й се искаше, с жената, която беше направила толкова много за нея през годините, но не можа да се сдържи.

— Белвю ли? — На лицето на Елън се появи объркано изражение. — Не познавам никого в Белвю. Защо? Какво е това, Софи?

— Отвори го.

Елън мушна два пръста във вече отворения плик и остави малкото листче да падне. То падна наопаки, така че думите написани на ръка останаха от горната му страна.

— Какво, по… — каза Елън, докато четеше името и датата.

Тя със сигурност знаеше какво е станало на тази дата. Като че ли нещо прещрака в главата й и тя изведнъж разбра какво държи. Обърна бързо листчето и се задъха.

— Софи — каза, като че ли й беше призляло. — Кълна ти се, че не знам нищо по въпроса.

Като че ли нещо се скъса вътре в Софи. Тя удари с юмрук по масата:

— Тогава кой? Ти беше единствена, Елън! Единствената, която знаеше за това късметче! Освен родителите ми, но за тях е адски сигурно, че не са ми го изпратили!

— Аз не… искам да кажа… и аз съм не по-малко изненадана от това… — Елън беше застигната неподготвена от изблика на Софи и търсеше подходящите думи.

— На кого си казала? Само на един човек или на повече? Каза ли им и за обявата също така?

Елън се почувства дълбоко наранена от обвинението. Очите й плувнаха във влага, точно както онази първа нощ, когато откри Софи да седи отстрани на бордюра.

— Софи, никога не съм споменавала за това късметче на нито една жива душа. Не мога и да си представя как се е оказало в пощата ти, да не говорим за пощенската ти кутия, но ти се кълна, че нямам нищо общо с него.

Последвалият момент мълчание даде възможност на Евлин да си отвори устата. Искаше й се да отклони разговора в друга посока, преди Софи да е казала нещо, за което можеше после да съжалява.

— Благодаря ти, Елън. Беше добре да го чуем от първа ръка.

Нито Елън, нито Софи проговориха.

— Знам, че не съм в играта — продължи Евлин, — след като едва тази вечер научих за това, но мисля, че ние трябва…

— Ти си й казала? — прекъсна я Елън.

Софи кимна.

— Трябваше да кажа на някого. И трябваше да разбера дали вече го е чула от теб.

— Хубаво. Повтарям ти от години, че с колкото повече хора споделяш товара си, толкова повече олеква той. Но аз никога не съм казвала нищо на никого, Софи. Обещах ти.

— Вярвам ти, Елън — обади се Евлин. — Соф?

Софи местеше очи от Евлин към Елън и обратно. После прошепна:

— И аз.

— Добре — продължи Евлин с въздишка на облекчение. — След като се разбрахме по въпроса, смятам, че трябва да научим кой го е изпратил и как го е получил. Лично аз се надявах, че Елън ще има пръст в тази работа. Това поне щеше да обясни нещата. Но сега? Направо си е призрачно.

Елън отново взе плика.

— Съгласна съм, Ев. И мисля, че мога да помогна по въпроса. Дайте ми няколко минути да се обадя тук-там.

Тя стана и излезе от кухнята.

— Добре ли си? — попита Евлин, след като Елън излезе от стаята.

— Добре съм — отвърна Софи със сардоничен смях. — Не съм крещяла така на Елън, откакто направи проучване за семейството на Том Потър преди встъпителното тържество през втората ни година в колежа.

Евлин се разсмя.

— Горкият Том. Мисля, че след този случай дълго време не е канил друго момиче и след завършването — тя помълча. — Е, аз мисля, че ти се държа добре тази вечер, като се вземат предвид обстоятелствата.

— Благодаря ти. Все така съм далеч от отговора кой го е изпратил, но поне изпитах облекчение да науча, че Елън няма нищо общо с това. Тя е най-близкото ми подобие на майка и щях да съм смазана, ако се окажеше, че не мога да й вярвам.

— Имаш ли някаква друга идея кой би могъл да го изпрати или откъде би могъл да го вземе?

— Никаква. Но ти познаваш Елън. Щом казва, че може да получи информация, сигурна съм, че ще я получи.

Както беше обещала, след няколко минути Елън влезе гордо отново в кухнята.

— Готово! — обяви тя.

— Толкова бързо? — попита Софи.

— Не беше кой знае колко трудно. Трябваше само да се обадя на един стар…

Софи не се интересуваше от подробностите около проследяването на данните. Докато подрастваше, непрекъснато слушаше пространните обяснения на Елън колко сложно се проследяват нарушителите и сега не беше в настроение за това.

— Кой го е изпратил, Елън? — настоя тя дипломатично. — Давай по същество.

— Дадено — отвърна Елън, почти без да се смути. — Обратният адрес на плика е домът на Джейкъб Барнс? Да ти говори нещо това име?

Евлин и Софи поклатиха отрицателно глави.

Елън се ухили.

— Ама на мен ми говори. Веднага щом моят човек от участъка ми изпрати името, се сетих кой беше това. Но за по-сигурно проверих в копието на стар полицейски доклад, който пазя в бюрото си. Някой досеща ли се какъв е този доклад? — тя почака за отговор, но след като получи и от двете недоумяващи погледи, продължи: — За катастрофата, Софи. Барнс фигурира като един от хората, наранени при катастрофата.

— Джейкъб Барнс ли? — попита Софи. — Спомняш ли си го от онази нощ?

— Бонбонче — каза Елън и седна до Софи, като я прегърна през рамо. Изведнъж тя прозвуча на Софи повече като майка и по-малко като полицай. — Единственото нещо, което помня от онази вечер, е, че се запознах с теб. Останалите подробности са ми като в мъгла, наред с хилядите други катастрофи, на които съм имала нещастието да присъствам през двадесет и три годишната си кариера в полицията.

— Джейкъб Барнс — повтори Софи, като че ли опознавайки името. — Значи ако Джейкъб Барнс е бил там, може да е намерил късметчето ми, след като аз го изхвърлих. Но откъде е знаел, че това е моето късметче? Би могло да бъде на всекиго.

— Трудно е да се каже — отбеляза Елън, като свали ръка от рамото на Софи и я отпусна в скута си. — Но поне знаем, че е бил там, което обяснява как се е сдобил с него.

— Не съм детектив — намеси се Евлин, — но мисля, че знам как можем да разберем откъде е узнал, че е твоето късметче, и защо е написал името ти отзад на листчето. Знаем го къде живее, нали? Мисля, че трябва да се поразходим до Белвю. Софи, навита ли си?

Софи кимна.

— Елън?

Елън им намигна.

— Аз и моят деветмилиметров приятел ще сме щастливи да ви осигурим полицейски ескорт.