Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (8)

Глава 8

Довери се на интуицията си. Рано или късно ще се окаже права.

На другия ден за Гарет не беше трудно да открие къщата на Софи в Гиг Харбър. Градчето беше малко, а тя живееше на главната улица, която следваше крайбрежната извивка на пристанището. Къщата беше малко двуетажно бунгало, построено през четиридесетте години на двадесети век, но сиво-синята облицовка и керемидите на покрива бяха на не повече от десет години, докато белите акценти около прозорците и стрехите му придаваха донякъде класически чар. Гарет пристигна точно в седем и тридесет, облечен с леко спортно палто и панталони.

Софи го посрещна на вратата, екипирана с дебело зимно яке, вълнен шал и ръкавици с един пръст. За миг и двамата оглеждаха взаимно облеклото си.

— Облякла си се топло — каза Гарет усмихнато. — Ъъ… изглеждаш страхотно. И топло облечена.

— Въздухът навън реже, а аз реших, че може би ще прекараме известно време навън. Такъв ли е случаят?

Гарет се засмя и извади пакетче със захар от джоба си.

— Всъщност прегледах идеите за втора среща — каза той жизнерадостно, държейки пакетчето — и макар че ми харесва идеята да гледам звездите, боя се, че тази вечер е твърде облачно за това. Затова избрах следващата най-подходяща опция.

— Която е?

— Трите Б-та! Боулинг, бар и бира.

Лицето й помръкна.

— Шегуваш се, нали?

— Да — отвърна й той сияещ. — Всъщност не си падам много по баровете и бирата, а още по-малко по боулинга. Но навън наистина е твърде облачно за гледане на звездите, затова съм измислил нещо друго.

Тя му отправи щедра усмивка.

— Разбирам. А аз ще науча ли какво си измислил? Не си падам много по изненадите.

Гарет потри замислено брадичката си.

— Ами мога да ти кажа, че наистина ще има вечеря. А също така и някакво занимание. Но какво точно, ще трябва да почакаш и да видиш сама.

Тя сбърчи чело, но той видя, че му се усмихва с очи.

— Добре. Но поне ми кажи дали не съм се навлякла много. Той я огледа още веднъж от главата до петите.

— Може би можеш да хвърлиш някой и друг кат, но само по собствено желание.

Софи реши да замени якето и шала с едно три четвърти палто, но остави ръкавиците за всеки случай. След няколко минути те вече пътуваха по междущатската магистрала, обратно по Нероуз Бридж към Такома, а след още няколко минути поеха по 1–5 на север към Сиатъл. През целия път Софи не се отказа от опитите си да измъкне от него някаква информация за това къде отиват, но Гарет все избягваше отговорите.

— Добре, предавам се — каза той след третия й опит. — Не исках да развалям изненадата, но отиваме в центъра на Сиатъл за хотдог и отборни игри.

Тя знаеше, че блъфира.

При следващия й опит той й каза, че отиват на вечеря и кино. А след това обясни, че ще вечерят на корабче.

— Наистина ли? — попита тя възбудено.

— Не — отвърна той бодро. — И това не. Съжалявам.

След като поеха по отклонението на север от центъра на града, Гарет намали скоростта, извади плътна черна маска за сън от жабката и я връчи на Софи, докато продължаваше да шофира.

— Ще се уплашиш ли много, ако те помоля да я сложиш? — попита той. — Ако видиш къде отиваме, ще се развали изненадата.

Тя го погледна скептично.

— Всъщност ще се уплаша. Мисля, че ще припадна.

Гарет се усмихна игриво.

— Не ми ли се доверяваш?

— Доверието не е една от силните ми страни. И почти не те познавам. Освен това, веднъж вече се срещнахме на сляпо и това ми беше достатъчно, благодаря много.

Той продължи да се усмихва, докато бъркаше във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади мобилния си телефон, после потърси някакъв номер и го набра.

— Не мога да очаквам от теб да сложиш маската, без да се увериш, че си в безопасност — каза той, като връчи телефона на Софи. — Ето. Говори.

Тя го погледна, като че ли беше луд.

— Какво?

— Просто кажи ало — прошепна той. — Ъъъ… ало?

— Софи, ти ли си?

— Елън? — Софи хвърли на Гарет още един въпросителен поглед. — Какво става?

— О, не се тревожи, Бонбонче. Майката на Гарет му даде моя номер и ние говорихме преди малко. Изглежда много приятен, между другото. Толкова ли е сладък, колкото звучи по телефона?

Бонбонче беше прякорът, който Елън бе дала на Софи заради страстта й към сладкото. Не можеше винаги да си позволи да купува сладкиши на момичетата, когато бяха малки, но това не спираше Софи като дете всеки път да си поиска, когато ги видеше на някоя витрина. Прякорът й се лепна официално, когато навлезе в пубертета и прехласването й премина от ядене на сладкиши към правене на сладкиши. Докато завърши гимназия и отиде в колеж, тя вече имаше цял-цял куп рецепти на измислени от нея самата уникални сладкиши, които използва по-късно, за да отвори „Шокола дьо Соф“.

Софи млъкна и отново погледна Гарет с надеждата да не е чул последния въпрос.

— Може би.

— Хубаво! Нямам търпение да се запозная с него. Във всеки случай той каза, че ще се обади може би по това време. Бъди спокойна, знам точно къде отивате и няма за какво да се тревожиш. Окей? Просто се забавлявай.

— А маската за сън? Знаеш ли за нея?

— Да, мадам. Сложи я. Неизвестното може да бъде и приключение.

Софи отново замълча за миг.

— Благодаря ти, Ел — тя приключи разговора и насочи вниманието си отново към Гарет.

— Не отиваме на някое страшно място, нали?

— Довери ми се — каза й той успокояващо.

Софи въздъхна, сложи си неохотно маската и я закопча отзад с велкрото.

— Виждаш ли нещо?

— Нищичко.

— Чудесно.

Бяха на няколко минути път от целта, но Гарет повъртя още пет минути, за да я обърка окончателно. Софи го попита може ли да свали маската.

— Не още — отвърна той. — Сега малко ще повървим и стигаме.

Гарет заобиколи от другата страна, за да помогне на Софи да излезе, после я хвана за ръка и я насочи към близката сграда.

— Къде сме? — не спираше да пита тя, след като влязоха. — Имам чувството, че сме съвсем сами.

Гарет не й подсказа нищо, докато вървяха през сградата. Качиха се по някакви стълби, после по дълъг коридор и минаха през няколко двойни врати.

Най-сетне той й каза, че може внимателно да седне. Помогна й да се отпусне на земята върху едно голямо одеяло. Тя опипа края на одеялото, отбелязвайки си загрижено, че е постлано върху бетонен под. Най-обезпокоителна за нея обаче беше абсолютната липса на звук. Около тях определено нямаше други хора и тя се почувства разколебана дали маската и тайнствеността бяха чак толкова добра идея, независимо какво смяташе Елън по въпроса.

Гарет забеляза гънките на тревога около устата й.

— Готова ли си да свалиш маската? — попита той и седна до нея.

— И още как.

— Добре, тогава. Свали я.

Софи внимателно протегна ръка и разкопча закопчалката от велкро на ластика, обхващащ главата й. Присви очи, за да свикне със светлината, която очакваше да види.

Само че… продължаваше да е тъмно.

Тя огледа непознатото празно помещение. То като че ли имаше само една непрекъсната стена, която ги заобикаляше като купол, извивайки се нагоре към центъра на помещението. Пред нея на земята бяха сложени две празни чинии до няколко кутии с готова храна.

— Давай, Ванс — извика Гарет, извивайки глава към вратата. След няколко секунди светлината стана още по-приглушена. Софи разглеждаше лицето на Гарет, докато в стаята притъмняваше. Той я гледаше с момчешко задоволство. Когато всичко наоколо им бе погълнато от почти абсолютен мрак, по куполообразните стени заблещукаха слаби светлинки. Софи въртеше глава във всички посоки и наблюдаваше смаяно появата на хиляди малки искрици. А после разбра.

— Звезди! — възкликна тя. — О, божичко! Не съм идвала в Планетариума от посещението ни в пети клас! Как уреди това?

— Познавам един човек — отвърна той с усмивка. — Ванс ми е пациент и завежда „Пасифик Сайънс Сентър“. Обадих му се снощи и той каза, че може да ни предостави цялата зала.

— Невероятно е — каза Софи, поглъщайки с очи красотата около тях.

— Радвам се, че ти харесва.

Софи се размърда върху бетона.

— Струва ми, че тук имаше столове.

— Да, съжалявам за това. Преустройват нещо и заменят старите столове с нещо по-удобно.

— Е, столове или не, невероятно е. Не мога да повярвам! — Тя отново отправи поглед към все по-ясно изпъкващите съзвездия. — Много ти благодаря за това.

Гарет се усмихна в тъмнината.

Прекараха останала част от вечерта, занимавайки се точно с онова, което бе пожелала Софи — да гледат звездите. Гарет се надяваше, че сцената й се е сторила романтична; струваше му се, че е така, но беше твърде тъмно, за да разгадае изражението й както трябва. Докато гледаха Вселената, която се ширеше пред тях, доста си поприказваха, като от време на време лапваха по някоя хапка от тайванския ориз с кокосови стърготини с помощта на две малки фенерчета, които Гарет беше донесъл, за да виждат какво ядат. Е, не беше като романтична вечеря на свещи, но беше възможно най-близкото подобие на свещи, разрешено от пожарната безопасност.

По време на разговора Гарет научи, че Софи има специална слабост към астрономията. Даже беше изкарала няколко свободно избираеми курса по астрономия в колежа и можеше лесно да назове и посочи 12-те зодиакални съзвездия на Западния свят, наред с редица по-неизвестни съзвездия от азиатски произход. Когато Гарет я попита какво точно харесва най-много у звездите, отговорът й го заинтригува.

Легнала по гръб върху твърдия бетонен под, тя бе вперила очи в примигващите светлинки над главата й.

— Да гледаш звездите е като да надникнеш в историята — каза тя замечтано. — Някои от тях, които виждаме в небето са на милиони светлинни години от нас. Например галактиката Андромеда е на разстояние два и половина милиона светлинни години от Земята, а тя все пак се намира относително близко — тя взе ръката му в своята и посочи някакво слабо размазано петно, оформящо една от точките в съзвездието на Андромеда. — Така че онова, което виждаме… е, ако гледаме истинското съзвездие отвън… е буквално на милиони години. Ние живеем в настоящето, но по много реален начин надничаме в миналото. — Тя замълча, поглеждайки към Гарет с ъгълчето на окото си. — Всичко във Вселената има минало, но звездите не се опитват да го скрият. Светят за всички да ги видят.

Гарет разглеждаше онези части от лицето на Софи, които бяха осветени от изкуствената светлина на звездите.

— Андромеда. Името е гръцко, нали?

— Точно така. Тя била принцеса в митологичното кралство на Етиопия. Но също така я наричали Прикованата дама.

— Така ли? И към какво била прикована?

Очите на Софи срещнаха за кратко тези на Гарет, преди да отговори.

— Към миналото.

Макар че Софи почти веднага отмести очи, Гарет не можеше да престане да я гледа. Всичко в нея го пленяваше. Леката промяна в гласа й, когато заговори за Андромеда, го накара да се почуди дали пък тя не виждаше себе си като една съвременна Прикована дама, привързана към някакво скрито минало. „Или може би повече като звезда и по-малко като гръцка принцеса — каза си той. — Може би, за да я разбереш в настоящето, трябва да знаеш миналото й?“

Но ако беше звезда — а по начина, по който Софи засияваше, когато се усмихнеше, Гарет знаеше, че е, — значи беше съвсем очевидно, че те имаха общо едно много важно нещо — минало, което с течение на времето щеше да се разкрие.

Не го беше грижа. Докато разглеждаше профила й, Гарет искаше да научи колкото се може повече за тази жена. Искаше да използва всяка възможност да се среща с нея в настоящето, с надежда да надникне в миналото, като същевременно се постарае да стане и част от нейното бъдеще.