Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (6)

Глава 6

Любов ли е или съжаление? Опитайте се да не мислите за това.

Пет дни и единадесет часа по-късно мобилният телефон на нощното шкафче на Софи завибрира, изтръгвайки я от поредната й неспокойна нощ, много преди да е готова да се събуди. Тя присви очи към екрана, за да види колко е часът — 6:26, — след това погледна снимката на човека, който я търсеше, чудейки се да отговори ли или не.

— Това е единственият ми почивен ден — простена Софи, вдигайки неохотно телефона. — Ужасна си! Как можеш да ми звъниш по това време?

— Няма как — отвърна й Евлин жизнерадостно. — Пък и не ти е притрябвал сън за разкрасяване.

И тя мина на имитация на За За Габор^[1] — нещо, което бе усвоила до съвършенство в гимназията.

— Ти си раз-кош-на, миличка, просто си раз-кош-на.

Софи се поколеба:

— Благодаря, но въпреки това си ужасна. Освен това е твърде рано сутринта за ласкателства — тя млъкна, за да разтрие очи. — Какво искате, мисис Мейсън-Мак?

— Първо, искам никога повече да не ме наричаш така. Мисис ме кара да се чувствам стара. И второ, днес с Джъстин излизаме рано, но преди да тръгнем исках да ти кажа да си купиш „Сънди Таймс“. Мисля, че ще те заинтересува страница 04.

— Какво има на страница 04? — попита Софи замаяно, в опит да се отърси от паяжината на съня.

— Искаш да ти разваля изненадата или предпочиташ да я прочетеш сама?

— Ев, навън е среднощна доба. Кажи ми за какво става дума, за да мога да продължа да спя.

Евлин се изкиска в слушалката.

— Честно казано, Соф, това ще те разсмее. Окей, може би няма да те разсмее, но… просто ми се закълни, че ще си купиш броя на вестника. За поколенията.

— За поколенията ли? Това е смехотворно.

— Заклеваш ли се? — попита Евлин, все така преливаща от възбуда.

— Еви Мак, изплюй камъчето или ще затворя.

— Добре де, хубаво. Ето. Две думи. Готова ли си?

— Евлин!

— Добре, добре! Обичам да нагнетявам напрежението. Ето какво пише: „Търси се. Щастие“. — Тя произнесе думите бавно и ясно подчертавайки всяка сричка.

Последва продължителна тишина. После Софи изстена:

— Ама той наистина е пуснал обявата?

— Да.

— Очаквах да зареже идеята. Изобщо няма начин да събере някога сто отговора.

— Струва ми се, че той не мисли така.

Последва нов стон:

— Как я откри?

— Чист късмет. Преглеждах обявите за гаражни разпродажби близо до новите ми роднини. Джъстин ме е повлякъл днес на посещение на семейството му в Евърет, а пък аз знам, че майка му обича разпродажбите, та реших да я изведа и да видя няма ли да почне да ме харесва.

Софи чу на заден фон гласа на Джъстин, който неубедително настояваше пред Евлин, че майка му „обикновено“ я харесвала.

— Мрази ме в червата — прошепна Евлин по телефона, а после продължи с нормален глас: — Та преглеждам аз обявите и тази просто изскочи от страницата. Отпечатана е с много едър шрифт. Получерен.

— Моля те, успокой ме, че не е използвал името ми.

— Няма такова нещо. Няма име, няма телефонен номер. Само пощенската ти кутия в Такома. А и с дребничък шрифт накрая, че няма нужда да отговарят жени, щото ти си страхотно парче, което търси мистър Готин.

— Млъквай.

— Чакай, не го прочетох правилно. Всъщност пише „Мърмореща стара госпожица без никакво чувство за хумор. Ще се задоволи с мъка и отчаяние“.

Софи се прозина широко.

— Млъквай. Вече ти казах, че е твърде рано за ласкателства.

— Хубаво, и без това трябва да хуквам. Джъстин буквално ме тегли за ръкава да потегляме. Казва, че ако не тръгнем сега, ще попаднем в задръстването за мача на „Сийхоукс“^[2] в града.

— Страхотно. Е, благодаря ти, че ме събуди с такива невероятни новини, Ев — каза Софи с безизразен глас. — Ти си истинска приятелка.

— А, разбирам. Ласкателствата се изключват, но очевидно не е твърде рано за сарказъм.

— В това съм най-добра. — Чао, Соф.

Софи остави телефона и се зави през глава, но след като се повъртя известно време и мушна глава под възглавницата си, без да може отново да заспи, се изтърколи от леглото и тръгна към банята. След като се потопи в горещата вана, никак не й се излизаше, затова остана там, докато кожата й гъбяса. След това навлече суитчър и най-удобния си чифт джинси, преметна чадъра през рамо и тръгна на разходка под сутрешното слънце.

Близо до дома й зад ъгъла имаше малко пазарче, но в неделя не го отваряха преди девет часа, така че Софи пресече откъм крайбрежната страна на улицата и тръгна на юг покрай пристанището до следващото кръстовище. Половин миля нагоре, близо до върха на едно стръмно възвишение имаше търговски център с аптека, където отпред продаваха вестници от автомати. Долар и тридесет цента по-късно тя вече прелистваше „Сиатъл Таймс“.

Не след дълго откри раздел О, обърна на четвърта страница и я прегледа за получерни обяви.

Когато видя обявата в средата на втора колона, точно под друга обява как някой си подарявал котенца, Софи изръмжа. Положи всички усилия да се намръщи, но усмивката все разтягаше ъгълчетата на устата й, докато четеше и препрочиташе обявата „Търси се“.

Търси се: Щастие

Моля, помогнете ми да открия онова, което изгубих. Изпращайте предложенията си на ПК 3297, Такома, ВА 98402

(Само трайно щастие, моля. Нищо преходно.)

— Гарет Блек — каза тя на глас, клатейки глава, докато устата й се колебаеше все още несигурно между гримаса и усмивка. — Не се залъгвай много с надежди. Всичко е преходно.