Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (5)

Глава 5

„Никога няма да сте наистина щастливи. Колко тъжно.“

Макар че Софи на три пъти увещава Евлин да се прибере при мъжа си, след като Гарет си тръгна от „Шокола дьо Соф“, приятелката й не отстъпи.

— Нали не ми плащаш, че стоя тук — озъби се тя. — Избрах да прекарам деня с теб, така че ако не ме отстраниш физически от магазина, ще ти вися на врата, докато не слезем от автобуса в Гиг Харбър.

— Няма да се прибера с автобуса — промърмори Софи.

— Както кажеш — отвърна Евлин, предполагайки, че приятелката й само я дразни.

— Сериозно, Ев. Ако ще вземаш автобуса, ще го направиш сама.

— И защо? Да не би да те е страх някой друг готин мъж да се опита да те свали?

Софи само се намръщи разочаровано — след толкова години Евлин би трябвало да се досети сама, без да й казва.

— Защото трябва да свърша още нещо тази вечер.

Най-сетне на Еви й светна:

— Божичко! Съжалявам, Соф. Колко съм нетактична. Отиваш на гробищата, нали? — Евлин помълча, наблюдавайки как Софи се стегна външно. — Искаш ли да дойда с теб тази година? Искам да кажа… може ли да дойда?

Софи се поотпусна в усмивка:

— Вече направи достатъчно. Наистина. Но това е нещо, което трябва да свърша сама. А ти трябва да се прибереш при Джъстин.

Евлин също й се усмихна, после я прегърна, като че ли казваше „Всичко ще се оправи“. Но вътрешно си помисли „И кога ще се оправи? Време е да се пребори с миналото и да продължи напред“. Чувствата на Евлин не се дължаха на неразбиране. Както Софи, и тя поназнайваше нещичко за трагедията, след като отведоха майка й в затвора, когато тя беше на осем години. Фактът, че и двете нямаха семейства, в крайна сметка ги бе събрало като деца и изковало неразделната връзка помежду им. Но по причини, които Евлин не разбираше напълно, белезите на Софи бяха по-дълбоки от нейните собствени, а загубата на Гарет само засили чувството й на безнадеждност.

Евлин пусна приемната си сестра.

— Наистина ли си сигурна? Невинаги трябва да ходиш сама, знаеш ли? А пък Джъстин ще е напълно доволен, ако не се прибера точно сега да му прекъсна понеделнишките футболни мачове.

— Сигурна съм.

 

 

Докъм пет часа, когато пристигна момчето, което й помагаше вечерно време да върти магазина — едно червенокосо колежанче на име Ранди — Софи вече се чувстваше напълно изтощена. Физически денят не беше по-натоварен от всеки друг ден, но емоционално се беше изчерпала почти напълно. Обикновено, след като пристигнеше Ранди, тя оставаше, за да си облекчи малко подготовката за другия ден, но септемврийското слънце вървеше към залез и времето се превръщаше в критичен фактор.

След като спря първото празно такси, което успя да намери, Софи потегли на север към Сиатъл. Нямаше сили да се накара да ходи на гробища повече от веднъж годишно, но и това беше достатъчно, за да знае пътя наизуст. Тя даде нарежданията си на шофьора, макар че той се кълнеше, че знае точно къде отива и без нейна помощ.

Както можеше да се предположи, движението по 1–5 беше кошмарно. Когато таксито спря пред гробището „Евъргрийн Уашели“ на Орора авеню, слънцето беше вече слязло доста ниско на запад. Софи плати и бързо изскочи от таксито с надеждата, че няма да й се наложи да се лута между надгробните паметници по тъмно.

Вътре зад гробищната ограда тя пое по главната алея, която завиваше на изток. Алеята се разделяше в подножието на прочутата статуя „Дъфбой“^[1] от времето на Първата световна война, изобразяваща американски войник, който се връща от битка с кал по ботушите и усмивка на лице. Софи сви от статуята наляво, като тръгна на север през няколко закръглени хълмчета с високи кедрови дървета. „Там до живия плет“, каза си тя след няколко минути, спирайки поглед на върха на следващия хълм. Наоколо нямаше никой, но изречените на глас думи й помогнаха да успокои нервите си.

Софи ускори крачка и се отклони от главната алея, за да премине последните стотина метра, като заобикаляше на зигзаг храсти, ниски дръвчета и десетки гробове, докато не стигна до редица високи брези на върха на хълма. В последните двадесет и пет метра живият плет вече не закриваше гроба на родителите й. Софи рязко спря. Там в тревата клечеше някакъв мъж и разглеждаше групичката гробове, точно на мястото, накъдето се беше запътила тя. Той стоеше с гръб към нея, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на суитчъра.

Софи се почуди какъв ли беше този неин късмет, та единственият друг човек в цялото гробище да дойде да посети някакъв гроб точно до този на родителите й? Май не много добър. Не се паникьоса, но мисълта, че е сама по мръкнало в гробище с непознат мъж, който се мотае около паметника на мъртвото й семейство, я накара да я побият тръпки. Обърна се бавно и се опита да се измъкне незабелязано.

Направи само три крачки.

— Здравейте! Не си отивайте! Аз си тръгвам.

Гласът беше определено мъжки, но имаше странно напевна интонация. Нещо определено… уникално. Софи рязко се завъртя обратно.

Мъжът беше нисък, с широки рамене и носеше черни очила срещу острите последни лъчи на дневната светлина. Тръгна към нея с усмивка и тя забеляза някакъв особен подскок в походката му.

— Наистина — продължи той със същия тон. — Аз вече приключих.

Софи го наблюдаваше, докато се приближаваше. Беше по-млад от нея, може би деветнадесет или двадесетгодишен. При други обстоятелства може би щеше да изпита ужас, но нещо в поведението му й подсказваше да не се тревожи. Когато се приближи, тя забеляза, че главата му е по-голяма от нормалното, а лицето му е малко по-кръгло. Искаше да види очите му, но те бяха скрити зад огледалните стъкла. Софи преглътна буцата в гърлото си.

— Намерихте ли онова, което търсехте? — попита тя колебливо, когато той беше само на няколко крачки от нея.

Той се усмихна, но не спря и дори не забави крачка.

— Просто минавах — каза със смях. — Свързано е с баща ми. Мъжът се усмихна още по-широко, бръкна още по-дълбоко в джобовете на суитчъра си и продължи да върви напред.

Софи пък продължи да наблюдава непознатия с любопитство още няколко секунди. Размишляваше върху необичайната интонация на гласа му — лекото заваляне на думите, което звучеше като мелодия, — докато вниманието й не бе привлечено от друго движение в основата на хълмчето. Беше ръка, която й махаше.

— Софи! Чакай!

Достатъчно й беше да чуе името си, за да разбере на кого е гласът. Напълно неподвижна, Софи наблюдаваше как Еви, която също носеше черни очила, профуча покрай младежа и се изкачи бързо на хълма при Софи.

— Мисля, че ти казах, че искам да остана сама.

— Така ли? — попита Евлин.

— Не се прави на тъпа.

— Добре… ами нещата се развиха така. Джъстин си помислил, че ще закъснея, и поканил приятели да гледат мача. Оказах се петото колело на каруцата, затова скочих в колата и пристигнах. — Еви замълча, но като видя как Софи се намръщи, продължи: — Реших, че така няма да трябва да плащаш за такси, за да се върнеш у дома. — Тя се усмихна дяволито. — Вместо това можеш да ми платиш на мен.

Приглушеният смях на Софи разведри атмосферата.

— И дума да не става. Но с радост ще купя попътно нещо за двете ни за вечеря. Умирам от глад и с удоволствие ще удавя мъката си в чиния мазни лучени кръгчета и чаша голям шоколадов шейк.

Евлин се усмихна:

— Звучи идеално. Сега може ли да идем да видим родителите ти?

Софи поведе Евлин към скромен надгробен камък в другия край на живия плет, точно под разперените клони на стар кедър, който бележеше последното пристанище на Томас и Сесилия Джоунс. Надписът гласеше:

Съпруг и баща,

съпруга и майка

обичаха дъщеря си и един другиго всеотдайно и вечно.

— Колко мило — прошепна Евлин, след като прочете надписа. После огледа околните надгробни камъни. — Баба ти… и тя ли е наблизо?

— Не. Тя искаше да я погребат до съпруга й — моя дядо — в някакво гробище другаде в щата. Мисля, че в Камас. Никога не съм била там.

Евлин кимна.

— Виж какво, аз ще се дръпна малко, за да можеш да си изпълниш ритуала, без да ти вися на главата — и тя отстъпи назад.

— Няма нужда — каза Софи, като й махна да се върне. — Не знам дали ще ми повярваш, но няма да стоя дълго.

Евлин наблюдаваше с любопитство, докато Софи бръкна в чантата си и извади малка кутийка за шоколадови бонбони. След като отвори кутийката, Софи извади един трюфел и го постави внимателно върху надгробния камък между имената на родителите си. После бръкна още веднъж и този път измъкна малко листче и една карфица. Коленичи пред надгробния камък, внимателно прободе листчето с карфицата и я забоде в средата на трюфела.

Преди да се изправи, Софи направи още едно нещо, което озадачи Евлин. В края на надгробния камък беше сложен плосък гладък камък, около пет сантиметра в диаметър и около сантиметър и половина дебел. Очевидно не беше там случайно. В по-голямата си част камъкът беше от прозрачен ахат, като някои части бях съвсем прозрачни. Останалата непрозрачна част беше изпъстрена с лъскави сребърни и виненочервени точици. Софи му се полюбува за момент. После без много церемонии го пусна в чантата си и скочи на крака.

— Да тръгваме — каза.

— Какво? — учуди се Евлин. — Това ли беше?

— Казах ти. Не стоя дълго. Готова съм.

Тя направи няколко крачки в посоката, от която бяха дошли.

Евлин не помръдна.

— Но Соф, нали това е двадесетата годишнина? Не искаш ли, ммм… да им кажеш нещо? Или поне да постоиш повече?

— Защо?

— Защото — тросна се Евлин, за пръв път преставайки да шепне — са твои родители!

— Така е добре, Ев. Направих онова, за което бях дошла. Постигнах ежегодния си мир.

Евлин погледна надолу към надгробния камък.

— А бонбона? Всяка година ли оставяш по един?

Софи кимна.

След като хвърли още един поглед към гроба, Евлин попита:

— Ами хартийката, която забоде? И това ли също правиш всяка година?

Софи поклати глава:

— Това го добавих тази година. След… — тя млъкна и нервно прехапа устна. Думите се оформяха ясно в главата й, но й беше трудно да ги изрече на глас… трудно й беше дори и пред Евлин. — След цялата работа с Гарет мисля, че виждането ми за живота малко се промени. Бележката е просто начин, по който споделям онова, което чувствам, без да трябва да го изричам.

Евлин се усмихна съчувствено:

— Това е добре! Човек има нужда да изкаже чувствата си по един или друг начин. Имаш ли нещо против да… — и тя завъртя очи към листчето.

Софи сви рамене.

— На обществено място сме. Давай, чети.

Евлин се извърна и коленичи. Разчитането на думите на листчето се оказа трудна задача в падащия здрач, особено със слънчеви очила. Щеше да е по-лесно да го вземе в ръка и да го поднесе към очите си, но не й се искаше да разваля онова, което Софи бе подредила толкова старателно. На четири крака и привела глава близо до земята, тя вдигна очилата си на челото, присви силно очи, а после бавно прочете на глас ситните думички. „Много скоро ще рискуваш и ще спечелиш.“ От мястото си на земята Евлин се обърна рязко и погледна към Софи, която сега се усмихваше доволно.

— София Мария Джоунс! Ти идваш чак дотук да посетиш родителите си, само за да им оставиш послание от глупавите си сладки?

Софи се изкиска презрително:

— Хей, това не е от моите късметчета. С положителност не бих написала нищо толкова оптимистично. Вчера след работа влязох в „Панда Експрес“^[2]. Всъщност в сладката имаше две късметчета и аз доста се затрудних кое да избера. На второто пишеше: „Благоприятната възможност чука на вратата. Ще отвориш ли?“ Хубавко, нали?

Евлин се изправи и изтупа ръцете и коленете си.

— За бога. Не ме интересува откъде е дошло. Интересуваш ме ти. Стори ми се, че ми каза, че по този начин изразяваш чувствата си. По какъв начин, макар и заобиколен, това изразява чувствата към родителите ти?

— Казах, че изразява чувствата ми, но не казах, че изразява чувствата ми към тях.

— И какво би трябвало да означава това?

Софи се огледа и примижа срещу залязващото слънце.

— Погледни го от тази страна. Сега в момента, днес, навън е хубаво, слънчево и топло. Но какво ще стане утре? Предполагам, че дотогава ще завали, вятърът ще задуха и ще отвее късметчето. Ще го унищожи. А трюфела? Някоя гладна катеричка или миеща мечка ще го гризнат, докато падне мрак. Така че късметчето и бонбонът са просто напомняне — за родителите ми, за мен или за всеки друг, че с времето надеждите и мечтите изчезват. — Тя погледна надолу и безмълвно прочете надписа под имената на родителите си още веднъж. — Това е историята на живота ми. Всичко отлита.

Евлин я наблюдаваше безмълвно.

За момент Софи отказа да погледне най-добрата си приятелка, като вместо това предпочете да гледа в земята и да разтрива бавно ръцете си с длани. Най-сетне вдигна поглед и забеляза тревогата по лицето на Евлин. И объркването. И може би дори малко разочарование. Тя отрони тежка и дълга въздишка:

— Затова исках да дойда сама. Не очаквам да ме разбереш, Ев. Сигурна съм, че сега вече ме смяташ за откачена, ако досега не си го направила.

Евлин не каза нищо.

— Виж какво — продължи Софи, — знам, че вероятно това не е твоят начин да се справяш с нещата, но на мен ми върши работа. Окей?

На Евлин от една страна й се искаше да разтърси Софи, за да й дойде акъла в главата, докато от друга й се щеше да открие Гарет Блек и да го накара да си плати за онова, което бе сторил на сърцето й. Но тя знаеше, че не може да направи нито едното, нито другото. Затова просто кимна с глава и се усмихна измъчено:

— Окей, Софи.

Двете слязоха в мълчание по хълма до алеята. Тъй като вървяха с гръб към надгробния камък на семейство Джоунс, не забелязаха самотната фигура зад живия плет близо до кедъра. Не чуха как под крака му изпука съчка, когато мъжът излезе от скривалището си и застана до гроба на Томас и Сесилия Джоунс.

След това се наведе и постави малко кръгло камъче в ъгъла на надгробната плоча. С другата си ръка вдигна внимателно трюфела, измъкна карфицата с малкото книжно късметче и лапна бонбона. А после потъна тихо в сгъстяващите се сенки на дърветата.