Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (4)

Глава 4

С по ябълка на ден ще държите доктора далеч. Би трябвало да инвестирате в ябълкова градина.

— Ще повърнеш? Може би трябва да те види лекар?

Държеше в ръка букет от дузина рози и свежи лилии, а устата му бе все така съвършена, дори когато говореше. Беше по-висок с тридесетина сантиметра от Софи, с волева челюст и добри пропорции. Всичко в него — гъстата тъмна коса, трапчинките, успокоителният тембър на гласа — си беше все такова, каквото го помнеше.

Софи изпита странното желание да приглади коси и да оправи блузата си, но се сдържа. „Лошите навици умират трудно.“

— В момента виждам един. Това ми е проблемът. — Тя замълча. Обходи предпазливо с очи помещението с надеждата погледът й да срещне нещо, което да си заслужава повече да се спре на него, отколкото лицето му. — Ммм. Защо си тук?

Той пристъпи напред и затвори вратата зад себе си, като запази съчувствената си усмивка.

— Може ли да се върнем секунда назад? Какво ще кажеш да започнем с простичък поздрав като „Здравей“ или „Радвам се да те видя“?

Тя скръсти ръце и прехапа нервно долната си устна.

— Трябва ли?

Той изпусна дълга въздишка.

— Не, но бих искал.

Тя го погледна още веднъж преценяващо, после отстъпи.

— Добре.

— Така ли?

— Разбира се. — Тя почака. — О, искаш аз да започна?

— Магазинът си е твой — намигна й той.

Софи си спомни колко обичаше тези негови намигвания. Сега вече не беше толкова сигурна.

— Добре. Ммм. Здравей… Гарет. Ти си… тук. Мога да добавя неканен. Добре дошъл.

— Здравей, Софи — отвърна той тихо. — Честит рожден ден. — Подаде й той цветята и пристъпи по-близо, бавно, като предпазливо мишле, примъкващо се да огледа капана. — Изглеждаш страхотно. Как я караш?

Софи не отговори веднага. Поглеждайки надолу към витрината, зърна собственото си отражение в стъклото и онова, което видя, я стресна. Тя вече не беше самоуверената и независима жена, нито пък кадърната собственичка на магазин. Беше девойче в пубертета, дете с блеснали очи, мечтаещо за деня, когато ще се влюби. Погледна още веднъж и видя същото момиче няколко години по-късно, в колеж, много самотно, без надежда да срещне някога някого, който да я обича безрезервно. Отражението още веднъж се смени. Вече скачаше от една несполучлива връзка в друга, като всеки следващ ухажор странно се сливаше с предходния, но след всички оставаше само душевна мъка. После, като по чудо, показваше, без да мигне, на Еви годежен пръстен, хванала Гарет за ръка, като кроеше планове за сватбата и разпращаше покани. Софи още веднъж присви очи, но образът изчезна. Знаеше, че ще изчезне.

— Била съм и по-добре. Сега да се върнем към първоначалния ми въпрос. Какво правиш тук?

Гарет продължаваше да пристъпва навътре в магазина, докато накрая стъклената витрина остана единственото нещо, което го отделяше от Софи. Погледна я и поведението му омекна още повече. Извивката на усмихнатите му устни с трапчинка накрая се разгъна в права сериозна линия.

— Липсваше ми, Соф.

За части от секундата през ума на Софи се изредиха всички възможни реакции при подобно невероятно изявление — да се разплаче патетично, да се обърне и да си тръгне, да викне ура, да се хвърли в прегръдките му, да изпищи истерично, да повърне, да се паникьоса, да извика полицията, да хвърли по него най-близката полуизпразнена купа с фъдж „Орео“, всичко накуп или…

Софи се изсмя. Горчив кратък смях от рода „не бях чувала по-глупаво нещо“. После погледна навън, за да се увери, че няма клиенти, които се готвят да влязат в магазина.

Едва тогава, след като беше абсолютно сигурна, че хоризонтът е чист, тя изкрещя възможно най-силно:

— Евлин Марион Мейсън-Мак! Веднага ела тук!

Някъде отзад се дочу тихичък отговор:

— Ммм… минутка.

— Веднага! — повтори Софи. — И извади мръсните си пръсти от тестото с фъстъчено масло!

Последва миг мълчание и след това едва доловим възглас на почуда:

— Ама ти как… Да не би в хладилника да имаш камери?

Няколко секунди по-късно Еви подаде смутено глава иззад стената, която делеше кухнята от останалата част на магазина, и направи игрив реверанс.

— Крещяхте, милейди?

Софи се пресегна и я изтегли цялата за ръкава на ризата.

— Обясни — изкомандва тя, сочейки Гарет, който отново се усмихваше.

— Хей, по-полека с бременната жена — пошегува се Евлин.

— Обясни веднага!

— О, хайде, Софи. Просто си мислех… ами че може би искрица радост ще ти дойде добре за рождения ден.

— Искрица ли? — изви глас Софи. — Та това е експлозия! Или имплозия. Няма значение, ти какво си въобразяваш?

— Ами аз… — запелтечи Евлин, — мисля, че те разбирам. Но… всъщност просто си помислих… Хайде де, не схващаш ли изкривения хумор на случая? Та има ли искра, която да гори по-ярко от стария любовен пламък?

На Софи й се дощя отново да изкрещи, но си прехапа езика.

— Е, това ли ти беше голямата изненада? На двадесетата годишнина от най-лошия ден в живота ми ти решаваш да го отпразнувам, като каниш мъжа, виновен за втория най-лош ден в живота ми? Блестящо хрумване.

Евлин сви рамене:

— Ами ако така виждаш нещата, предполагам, че…

— Почакайте малко, дами — повиши глас Гарет, отново със сериозно лице. Софи си помисли, че сигурно изглежда така, когато трябва да съобщи лоша новина на някой от пациентите си. — Може ли да кажа нещо?

Нито една от двете жени не му отговори и той продължи:

— Софи, свързах се с Еви преди няколко дни, когато реших да дойда да те видя. Тя не ме е търсила, нито ме е канила. Всъщност ми каза направо да те оставя на мира. Но когато разбра, че няма да променя решението си, реши и тя да дойде днес, в случай че имаш нужда от нея.

Софи се обърна към Евлин:

— Вярно ли е?

Еви кимна.

— Знам много добре — продължи Гарет, — че те нараних. Няма да се оправдавам, но трябва да знаеш, че постъпката ми нарани и мен самия. Твоят втори най-лош ден е най-лошият ден за мен и затова дойдох днес. Имаше неща, които тогава не бях готов да ти кажа, но мисля, че трябва да научиш истината. И мисля, че ако ми дадеш възможност, ще установиш, че рожденият ти ден е идеалният ден да разбереш какво имам да ти кажа.

Гарет протегна цветята и надникна дълбоко в очите на Софи.

Тя пое неохотно букета, като му хвърли изпепеляващ поглед. После погледна все така изпепеляващо Евлин, а след това отново Гарет.

— Ти наред ли си? Обикновено откачалките напират откъм задната врата, а ти влизаш оттук. Гарет, наистина не смятам, че имаме за какво да говорим. Измина година, за бога! Ти ме напусна. Имаше си причини. Край на историята.

Лицето на Гарет помръкна.

— Значи няма да ми отделиш един-едничък ден за среща, да седнем и да поговорим и да ти кажа какво…

— Стори ми се, че каза, че просто си дошъл да поговорим! Сега вече искаш и среща, така ли?

— Софи — каза Гарет, — чуй ме. Онова, което имам да ти казвам, е важно. Може би няма да ти хареса, но е важно да го чуеш въпреки всичко. Можеш ли да ми отделиш една вечер, за да ти съобщя онова, което имам да ти казвам, и нещата да могат да приключат някак си и за двама ни? — той замълча, умолявайки я с поглед. — Моля те!

Тя строго поклати глава.

— Не. Няма да стане.

— Но аз…

Софи вдигна пръст.

— Не.

— Само една среща — настоя той. — Знам, че трябваше да подходя по друг начин, но нима искам толкова много, като те моля да ми отделиш час от твоето време, за да ти кажа онова, което трябваше да ти кажа преди?

Софи не обърна внимание на думите му.

— Ако нямаш нищо против, имам работа, която да свърша тук. Еви, мисля, че ще се справя сама с нещата тук, така че ти може да се захванеш с миенето на съдовете.

Еви кимна извинително и отиде отзад.

Сякаш някой зашлеви шамар на Гарет. Гледаше с копнеж хубавата жена, която открадна сърцето му преди година. Но пък и той открадна нейното сърце, подържа го в ръце като скъпоценно съкровище, а после, когато тя най-малко очакваше, го хвърли на земята и го стъпка.

— Е, след като съм тук — каза той с въздишка, — мога ли поне да си купя от сладкишите ти?

Софи обмисли за кратко въпроса му, търсейки някакъв подмолен ход.

— Добре. Няма да изгоня клиент, който плаща — отвърна тя категорично.

Той огледа стъклената витрина.

— Нещо ново от последното ми идване?

В ъгълчетата на устата на Софи заигра пакостлива усмивка, която тя се опита да скрие.

— Всъщност, да. Ей тези тук се купуват най-много — каза тя гордо, като извади кошничка с глазирани с шоколад сладки с късметчета. — Колкото и да не ти се вярва, отчасти ти ме вдъхнови да ги създам.

— Наистина ли? — попита той със съмнение и едновременно поласкан. — Изглеждат чудесно. Колко струват?

— Три долара.

— Добре, една сладка. Плюс половин дузина трюфели за из път. Няма значение какви.

Софи приготви сладкишите и ги опакова в кутия, но остави сладката с късметче за нещастие върху салфетка. Знаеше, че е жестоко, но се надяваше той да я лапне, преди да излезе от магазина, за да може да види реакцията му. Той не я разочарова. Гарет извади портфейла си и плати, после грабна сладката и я захапа. Софи го наблюдаваше в очакване, като ироничната й усмивка ставаше все по-широка, докато перленобелите му зъби се забиваха в сладката.

Първоначалната реакция на Гарет бе спокойна предпазливост. Той даде няколко секунди на вкусовите си рецептори да изпитат странното ново усещане. После очите му се разшириха като автомобилни фарове, а устните му се изкривиха рязко.

— Софи, това е… — изломоти той. — Има вкус на готварски шоколад.

Софи нарочно се нацупи:

— О, не ти харесват. Сломена съм.

Той избърса късче горчив шоколад от устните си и плю няколко пъти в салфетката.

— Наистина ли продаваш това на хората? Искам да кажа, и те ти плащат за тях?

За пръв път откакто Гарет влезе в магазина, Софи се усмихна искрено:

— Не е ли страхотно? Наричам ги сладки с късметчета за нещастие. Само най-твърдоглавите ги изяждат целите. Повечето хора си ги купуват, за да си прочетат късметчето.

Гарет отчупи още едно парченце от сладката, за да може по-лесно да извади малкото листче отвътре. Очите му пробягаха по текста. После го прочете на глас, като с интонацията си оспорваше всяка дума:

— „Работата ви в момента изглежда сигурна, но спокойно нищо не е вечно!“ Какво трябва да означава това?

Софи сви рамене:

— Знам ли, д-р Блек? Аз само ги пиша.

— Това е най-депресиращата сладка с късметче, която съм виждал.

— Ами купи си още няколко — отвърна тя с весели пламъчета в очите. — Сигурна съм, че ще намериш някоя друга, още по-депресираща.

Гарет зяпна:

— И казваш, че хората идват тук само за да си купуват подобни късметчета? Защо ще го правят?

Софи връчи с усмивка рестото на Гарет:

— Отговорът на първия въпрос е да, а по втория съдебните заседатели още не са се произнесли. Еви смята, че хората ги харесват, защото са уникални, единствени по рода си. Според моята хипотеза обаче, хората от време на време просто имат нужда от доза реалност. Животът е гаден, знаеш ли? Горчив е като този шоколад, защо тогава да се преструваме, че не е, нали?

Гарет я гледаше неразбиращо, без да знае какво да каже.

— Предполагам, че Евлин беше права — въздъхна той накрая. — Наистина не си щастлива, нали?

Усмивката на Софи се стопи. Тя погледна през рамо, търсейки с поглед приятелката си.

— Така ли ти каза?

Той кимна. Тя сви рамене:

— Е, може би е права. Искам да кажа, че не е като да съм тъжна и далеч не съм депресирана. Но нямам чувството да съм особено щастлива.

— Хммм. И от колко време си така?

— О, не се опитвай да ми поставяш диагноза, докторе. Нали си спомняш, че ти си ортопед, а не психиатър. Освен това, какво всъщност е щастие? Обзалагам се, че едва ли хората, които твърдят, че са щастливи могат да отговорят на този простичък въпрос. А пък онези, които мислят, че знаят какво е щастие, просто си измислят, за да се чувстват по-добре.

Сбърчил чело, Гарет пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Не мислиш така наистина, нали?

Тя прибра една руса къдрица зад ухото си.

— Защо не? Погледни света. Нещата, които хората приписват на щастието, са мимолетни. Да вземем нашата връзка, например. Ти, аз, ние… отлетяхме. Точно както се казваше в късметчето ти — нищо не е вечно.

— Мисля, че грешиш.

Софи се взря в него, вгледа се наистина внимателно в мъжа от другата страна на тезгяха. Не беше разглеждала лицето му толкова отблизо от много дълго време. Честно казано, не можеше да отрече, че все още й беше приятно да го гледа. В стомаха й запърхаха пеперуди при мисълта за начина, по който я гледаше той, като че ли Софи беше единственият друг човек на планетата.

— Тогава кажи ми, Гарет. Какво е щастие?

Той подръпна меката част на ухото си, докато обмисляше въпроса й.

— За мен ли? Хмммм. В момента трябва да кажа, че щастието е да си напълно честен с хората, които обичаш.

Коментарът му свари Софи неподготвена. Тя приглади престилката си.

— Какво точно имаш предвид?

— Имам предвид, че през последните единадесет месеца живях с една тайна и тя ме убиваше. Няма да бъда щастлив, докато не научиш истината за мен.

Софи отстъпи изненадана.

— Гадост — пое си тя дъх. — Около тебе имало истина! Каква е тя? Не, чакай! Нека се досетя сама.

Умът й работеше трескаво. След безцеремонното й зарязване Софи прекара безброй часове, чудейки се какво ли беше направила, за да отблъсне Гарет. Но допусна също така и възможността, че има неща, които той крие от нея, и единственият начин да ги запази в тайна бе, като я напусне. Сега всички тези мисли я връхлетяха отново.

— Изневерявал си ми, нали?! — доплака й се.

— Не, никога не бих могъл…

— За какво става дума тогава? Може би всъщност не си лекар? Или плащаш огромна издръжка на първата си жена, за която не си ми казал? Или си болен от заболяване, предавано по полов път? — Софи отново си пое рязко дъх и закри устата си с ръка. — О! Само не ми казвай, че съм била другата жена. Женен си, нали?!

— Софи! — изкрещя той в опит да я накара да го чуе. — Не! Нищо подобно! Не мога да повярвам, че можеш дори да си помислиш такива неща за мен!

— Тогава какво?

Още по-тихо, отколкото преди, той каза:

— Казах ти, че не мога да ти съобщя тук. Трябва да седнем някъде, където наистина ще можем да поговорим. Сложно е и заслужава цялото ти внимание. Моля само за една среща. Ти избери къде.

Точно тогава звънчето на вратата звънна и влезе млада майка с две дечица. Гарет се отдалечи заднешком от тезгяха и седна на едно от високите столчета до витрината, като направи място на децата да разгледат всички изложени лакомства. Надяваше се да не изберат сладките с късметчета за нещастие.

Докато майката помагаше на децата да си изберат лакомства, Софи обмисляше думите на Гарет. „Жесток е — помисли си тя. — Изтръгва ми щастието, а после цъфва отникъде и ме обвинява, че не съм щастлива.“ Но докато обмисляше това, тя съзнаваше, че Гарет не беше първият човек, който й бе отнел щастието и любовта без предупреждение. „Това е историята на моя живот. Как да го виня, че добави нова глава към нея?“

Отпуснала ръце, Софи отново се загледа във витрината. Първо видя личицата на децата от другата страна, които се облизваха, докато оценяваха сладкишите един по един. При по-внимателно вглеждане собственото й отражение отново изникна пред мисления й взор. Като забравена приятелка тя стоеше там — едно усмихнато малко момиченце, което се смееше и играеше на скута на татко си, а после се кискаше, докато майка й я гъделичкаше по крачето. Очите на Софи се навлажниха и образът се смени. Сега беше няколко години по-голяма. Недостатъчно, за да осъзнае напълно невероятния факт, че изобщо е оцеляла, но достатъчно голяма, за да помни всяка подробност от катастрофата. Беше й студено. Мръзнеше и беше ужасно мокра и всичко в света й се струваше нереално. Нищо не беше както трябва, защото знаеше, че тя е виновна. Софи стисна очи и образът изчезна. Сега виждаше само познатото лице на една почти тридесетгодишна жена. „Щастието е мимолетно“, напомни си тя отново.

— Гарет — каза тя, след като семейството си тръгна. — Слушай. Дали съм щастлива или не, изобщо не те засяга. Ти си тръгна, спомняш ли си? Нямаш думата в моя живот. А що се отнася до онова ужасно нещо, което искаш да споделиш с мен, честно казано, бих предпочела да не го зная — тя млъкна, наблюдавайки го внимателно. — Всъщност смятам, че трябва да загърбим миналото. Окей?

Гарет седеше безмълвно, загледан в пода. След продължително мълчание той каза:

— Софи, в името на спора, ами ако грешиш? Ами ако щастието наистина съществува? Трайно щастие. Ами ако е било в ръцете ни, а аз съсипах всичко? Ами ако… — Той се поколебай бавно пристъпи към нея. — Ами ако все още имаме шанс да си го върнем?

— Нямаме — заинати се тя. — Допускаш твърде много „ами ако“.

— Тогава какво ще кажеш за „какво би могло“?

— Моля?

— Какво би могло да те накара да се съгласиш на една среща? Онова, което имам да ти казвам, не засяга само мен, Соф. Засяга и теб.

Софи почукваше леко с пръсти върху плота на тезгяха, наблюдавайки мъжа, който някога се отнасяше с нея, като че ли тя беше слънцето, луната и звездите, взети заедно. „До момента, в който си тръгна“, напомни си тя.

— Виж какво ще ти кажа — издума тя, като спря да почуква с пръсти, за да завърти в тях кичур от златистата си коса. — Ще сключим сделка.

Погледът на Гарет живна:

— Каква сделка?

„Сделка, която няма да имаш шанс да спечелиш“, помисли си тя.

— Ами откакто Евлин се омъжи, все ми натяква, че трябва да си намеря мъж, за да можем по-лесно да си съчувстваме. Миналата седмица дори се опита да ме накара да пусна обява във вестника.

Гарет се ухили:

— Като например „Неомъжена бяла жена търси…“?

— „Търси всякакъв, само не ортопед.“ Да, нещо подобно. Във всеки случай аз й казах, че ми се струва, че тези обяви се пускат само от хора, които търсят развлечение… всъщност те не търсят трайно щастие. Истинското щастие обаче няма нужда от връзка, нали? — почака го да й отговори. — Нали така!

— О. Да, разбира се. Искам да кажа… че една връзка би могла да помогне. Но не е абсолютно задължителна.

Тя се ухили:

— Добре. Тогава, след като повдигна въпроса за щастието и си толкова сигурен, че съществува, защо не се опиташ да намериш щастие за мен?

Гарет сбърчи чело.

— Как?

Софи се усмихна още по-широко.

— Чрез вестника. Там пускат обяви за какво ли не. Защо не и обява за щастие?

— Не разбирам. Искаш да пусна обява от твое име?

— Не, искам обява с „търси се“. Нещо простичко, като например „Търси се. Щастие“. Пусни я в „Сиатъл Таймс“ и ако, да речем, сто души ти отговорят нещо интелигентно, ще се съглася на среща с теб. Една среща.

— Мога ли да пусна обявата в интернет?

Тя поклати глава.

— Тогава рискуваме да стигне до твърде много хора. Само печатно, моля.

Гарет я гледаше внимателно. Той разбираше, че вероятността някой да отговори на такава обява в най-добрия случай е малка, а пък за сто отговора — почти нулева.

— Наистина не искаш да чуеш онова, което имам да ти кажа, нали?

— Преди единадесет месеца — да. Сега? Не толкова. Но поне ти давам шанс да се бориш, нали така?

Той сви вежди, леко обезсърчен:

— Разбира се. Има ли някакви други условия по сделката, за които трябва да знам?

Софи отново почука с пръсти по стъклото, докато мислеше.

— Ммм… да. Обявата трябва да е напълно анонимна. Не можеш да мобилизираш приятели, пациенти или когото и да било другиго да отговарят на обявата. И всички отговори да се изпращат до пощенската ми кутия за бизнес кореспонденция. Не искам разни откачалки да се изсипят вкъщи или тук в магазина с надеждата да ме ощастливят.

Той не сваляше поглед от нея.

— И какво означава „интелигентен отговор“?

Софи се разсмя:

— Каквото реша, когато го прочета. Очевидно искам само рационални и сериозни определения за щастие. Нищо сексуално. Нищо зловещо или свръхестествено. И, което е най-важно, нищо непостоянно.

Гарет изпръхтя:

— Значи мога да пусна обявата само в „Сиатъл Таймс“, трябва да получа сто отговора и гореизброеното няма да се брои?

— Това са правилата, ако искаш среща.

— Има ли ограничение по време?

— Не. Предложението важи до смъртния ми час, което вероятно ще е точно необходимото време, за да откриеш стотина щастливи хора по обява.

Софи беше доволна от идеята си и безжалостната й усмивка го показваше.

От друга страна, Гарет очевидно бе притеснен. Трябваха му единадесет месеца, за да събере кураж и да сподели тайната си със Софи, а сега, след като беше положил това усилие, тя го отхвърляше. Той се обърна и тръгна към вратата с приведени рамене. Поспря само за миг, като че ли решил да й съобщи на часа всичко, което искаше да каже. Стори му се обаче твърде сложно, защото продължи да върви. Преди да отвори вратата, обърна се и погледна през рамо.

— Довиждане, Софи.

Част от Софи не искаше да е толкова безмилостна към него. В крайна сметка тя самата също мислеше за него непрекъснато, като си пожелаваше тайничко все още да е неин. Но Софи знаеше, че това е невъзможно, и отказваше отново да му позволи да разбие сърцето й.

— Довиждане, Гарет.

Очите му я обходиха от глава до пети, поглъщайки всяка подробност.

— Ще идвам от време на време да следя отговорите. Но ако никога не стигнем до сто — добави той тихо, — моля те, помни, че винаги съм те обичал, Соф. Дори и да съм страхливец и негодник, чувствата ми към теб си остават същите.

Софи не си позволи да се разплаче, докато той не излезе.

— И моите — прошепна тя, когато вратата се затвори.