Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (37)

Глава 37

Между слънцето и дъжда изниква дъга. Под нея ще намериш гърнето с жълтици.

На другия ден, когато Софи се отправи към автобусната спирка, навън валеше, но не я беше грижа. Всъщност, за разлика от предишните дъждовни дни тя приветстваше дъжда като нещо, което да отмие миналото и да сложи ново начало. Докато крачеше по улицата без чадър, дъждовните струи, които шибаха лицето й, я караха да се чувства странно жива. Тя се усмихна и продължи уверено напред.

Шофьорката на автобуса се изненада да види Софи, която се качи със съвсем мокра коса и сияйна усмивка на лицето.

— Дявол го взел — промърмори жената, оглеждайки Софи от главата до петите. — Адът трябва да е замръзнал, докато съм гледала на другата страна. К’во ти става бе, момиче? Не виждаш ли, че лее като из ведро?

Софи се усмихна още по-ведро, докато плащаше билета си.

— Ами, без някоя и друга буря как да оценим слънчевото небе?

Без да дочака отговор, продължи до края на автобуса и седна.

„Шокола дьо Соф“ винаги работеше с пълна пара в седмицата преди Деня на благодарността, но този ден беше особено трескав. В допълнение към една голяма поръчка в последния момент за трюфели с тиква за някаква корпоративна сбирка, Софи бързаше да завърши нещо специално за Гарет, преди да се е появил по-късно тази вечер. И като че ли да направи графика си още по-напрегнат, изгуби цял час след обяд, затваряйки временно магазина, за да отскочи до автосервиза, където бяха оставили колата й.

След вечерните пикови продажби Софи съсредоточи всяка своя свободна секунда върху последното си творение, тъй като искаше да е съвсем готова, когато се появи Гарет. След многобройни несполуки, най-сетне опече сладките точно така, както ги искаше, отбелязвайки със задоволство, че е успяла, преди да окачи на вратата надписа „Затворено“ в осем часа.

През следващия половин час Софи трескаво чистеше. Започна с витрината и салончето за сервиране отпред, после бързо се прехвърли в кухнята и в последните минути преди осем и половина избърса няколко пръски шоколад и брашно от собственото си лице и леко бухна косата си.

Точно в осем и половина на предната врата отекнаха няколко силни почуквалия.

Прибирайки кичур коса зад ухото си, Софи заобиколи стената, която делеше предната част на магазина от кухнята, и махна на надничащото лице през външната витрина.

— Здрасти, Софи — каза Гарет, когато му отвори вратата.

От улицата с влизането му повя студен вятър. Под едната си мишница той носеше малка кутия.

— Здравей.

— Оправи ли се тази вечер без Ранди? Денят беше дълъг.

— Оправих се — каза тя.

Гарет я погледна, като че ли искаше да каже нещо, после изражението му се промени.

— Е, ще започваме ли с писмата? Аз може би не трябва да оставам твърде дълго… знаеш ли. Джейн може да си помисли нещо.

— Разбрано — каза Софи и едва не се сви като от удар, но успя да запази спокойствие. — Но преди да започнем, можеш ли да отделиш минута за нещо друго? Имам ново творение, което бих искала да опиташ. Едно непредубедено мнение би ми помогнало, преди да ги пусна в продажба.

— Разбира се — отвърна той с полуусмивка, украсена с трапчинки. — С удоволствие.

Софи го отведе в задната част на магазина, покрай два големи медни казана, до малък тезгях на стената на кухнята срещу новите кашони с писма. Върху тезгяха имаше чиния с две сладки с шоколадова глазура, които подозрително приличаха на сладките с късметчета за нещастие, с изключение на това, че шоколадът отвън не беше само тъмен, а имаше и дебели бели шарки, които се виеха като райета на зебра.

Гарет се намръщи, когато ги видя.

— Сладки с късметчета за нещастие? Ммм, не, благодаря. Веднъж ме подлъга, как не те беше срам. Но не и втори път. Все още усещам неприятния вкус на онази сладка, която ми даде през септември.

Софи наклони глава и се засмя.

— О, невернико. Довери ми се. Обещавам, че тези ще са по-добри от последните.

— Не могат да бъдат по-лоши. Това са сладки с късметчета за нещастие, нали?

— Ами да. Но рецептата е много различна. Сериозно, Гарет, довери ми се — прехапвайки устна, тя вдигна едната сладка. — Първо опитай тази.

Гарет пое скептично нашарената сладка от ръката й и я помириса.

— Изглежда нямаш търпение да ме накараш да лапна това чудо и това ме тревожи.

— Бъзльо — подразни го тя. — Просто я лапни.

— Добре. Но ако е някакъв номер… — той отново вдигна сладката и колебливо захапа шоколадовата обвивка, като остави парче от нея на езика си достатъчно дълго, за да могат вкусовите му рецептори да вземат решение. После затвори уста и я сдъвка. Усмихна се още преди да е преглътнал — Ауу, Соф! Това е… не знам дори как да го опиша. Уникално вкусно. Все още го има вкуса на горчивия шоколад от преди, но когато е смесен със сладкото, усещането е съвсем различно.

Тя направи игрив реверанс.

— Благодаря ви, любезни господине. Радвам се, че одобрявате.

— И на какво се дължи промяната?

— Просто така го усетих — каза тя равнодушно. — Мисля, че гледната ми точка доста се промени през последните няколко месеца. Да, животът има много горчиви моменти. Но те се смекчават тук-там от сладките избухвания на щастието, което прави цялото усещане по-лесно за преглъщане.

— Впечатлен съм. И късметчетата ли се промениха?

— Донякъде. Все още съдържат нещастие, но сега всяка сладка има по две листчета — едното е положително, а другото, ами като онова, което изтегли миналия път. Предполагам, че може да се каже, че получаваш хубавото с лошото. Прочети твоето — каза му с усмивка.

Гарет внимателно измъкна двете листчета хартия от сладката и прочете първото на глас.

— „Имате навика да наранявате онези, които ви обичат. Бъдете благодарни, че все още ви обичат“. Ох. Благодаря за напомнянето. Предполагам, че това е лошото?

Тя кимна и Гарет вдигна второто листче да го прочете. Забеляза, че това късметче беше написано на машина, а не на ръка и то на хартия, която изглеждаше стара и намачкана. Част от мастилото дори беше размазано.

— „Щастието е дар, който сияе в теб. Съкровеното ти желание скоро ще се сбъдне.“ Софи, това ли е късметчето, което ми каза, че е пристигнало с писмата по обявата?

Тя въздъхна дълбоко и кимна.

— А също така и късметчето, което изтеглих в нощта, когато загина семейството ми. Просто си помислих… че баща ти и той е починал през същата нощ и че може би ще искаш да споделиш добрия ми късмет.

Гарет кимна признателно.

— Благодаря.

— Сега опитай и втората сладка — каза тя като отново въздъхна дълбоко, за да успокои нервите си.

— Различна ли е? — попита той. — Мислех, че втората е твоя.

— Ммм, не. Определено е… различна.

— А, да не е от онези, които ще ме накарат да плюя в банята през следващите десет минути?

— Не, нищо подобно. Всъщност може дори да не усетиш разликата. Но въпреки това трябва да разбера какво мислиш за нея.

Свивайки рамене, Гарет остави на чинията остатъка от първата сладка и взе втората, после отхапа и се усмихна, както и преди.

— Същият вкус.

Софи направи опит да се усмихне, но не й беше лесно със стомах, вързан на възел. Само каза:

— Хъм.

Като отчупи още едно парченце от сладката с нашарена глазура, Гарет го приближи до очите си, за да го разгледа по-добре.

— В тази няма късметчета — каза.

— О? Странно…

Докато отчупваше второ парче, сладката са счупи на две и нещо лъскаво и метално изпадна в дланта му.

— Какво, за бога, е това?

„Греби към брега или потъни, докато се опитваш“ — каза си тя. Поемайки си дълбоко дъх за последно, тя каза:

— Това, Гарет Блек, е О.

— Виждам — отвърна той. — Прилича на част от кола. Усмихвайки се смутено, тя му каза:

— Така е. И по-специално това е буквата О от задното лого на моя експлорър. Онзи, който блъснах вчера. Накарах днес момчето от автосервиза да ми го откачи.

— Но защо? И защо е в тази сладка?

„Натисни по-бързо веслата!“

— Защото всъщност ти принадлежи.

— Това О?

„Греби по-бързо!“

— Защото… всъщност е твоя.

— О-то ли?

— Колата.

— Моля?

„Дишай. Дишай дълбоко.“

— Не съм ли ти казала как платих за нея?

— Ммм… не.

Тя се насили да се засмее.

— Всъщност историята е забавна. Е, може би не точно забавна. Ами, когато се уверих, че окончателно сме се разделили, взех годежния пръстен, който ми беше подарил, и го обърнах в пари в местната заложна къща.

Гарет преглътна.

— Заложила си пръстена в заложна къща, за да купиш кола?

— Ъхъ.

Той погледна като вцепенен още веднъж отворената си длан, а после се обърна към Софи.

— И защо О?

На Софи й се наложи да го гледа в очите.

— Ами — започна тя с разтреперани ръце, — независимо какво ще стане, когато дойде чекът от застраховката, искам да знаеш, че ще дам парите на теб. Това са си твои пари.

— Не трябва да…

— Нека довърша — прекъсна го тя. — Това са твои пари и аз ти ги връщам, независимо дали това ти харесва или не. Но избрах това О… — гласът й заглъхна, докато се навеждаше да вдигне хромираната буква от дланта му. — Избрах това О — каза отново, много по-тихо, — защото от цялата кола — която някога беше красив пръстен, — това беше единствената лъскава част, която можех да вкарам в сладка и въпреки това, ами… — докато гласът й отново заглъхваше. Софи мушна малкото си пръстче в О-то. — Твърде е малко за безименния ми пръст, но почти става.

Очите на Гарет едва не изскочиха от учудване.

— Софи, какво се…

— Не съм свършила! Изслушай ме, Гарет. Дълго време живях със съжаленията, но вече приключих. Така че дори и да не получа онова, което искам, ако не кажа всичко, което бих искала да ти кажа точно сега, знам, че по-късно ще съжалявам.

— Софи, просто ми дай…

— Не! Още не съм свършила. Първата сладка, която отвори тази вечер, имаше две късметчета. Първото може би беше малко загадъчно, но онова, което исках да ти кажа, беше, че въпреки че ме нарани, разбирам защо си го направил и какво си направил и… все още те обичам. И не ме е грижа, че си се запознал с онази… Джейн. Знам, че тя не може да те обича толкова, колкото те обичам аз. А второто късметче е всъщност по-скоро за мен, отколкото за теб. Баща ми обеща, като бях малка, че ще се изпълни съкровеното ми желание. Същата нощ Елън ми обеща същото — тя си пое дъх. — Гарет, нямаше начин да знам, че докато седях там и плачех отстрани на пътя, съкровеното ми желание — и най-големият късмет в живота ми — си е седял у дома и се е опитвал да се свърже по радиофона на някакви си тридесет метра от мен. Ти си съкровеното ми желание, Гарет Блек. Най-щастлива съм, когато съм с теб, и ще се радвам да посрещам трудностите наред с хубавите неща заедно с теб, до края на живота си.

Гарет стоеше с ококорени очи. Изчака миг-два, вслушвайки се в накъсаното дишане на Софи.

— Свърши ли? — попита най-сетне.

Тя кимна неохотно, без да може да разчете изражението на лицето му.

— Хубаво.

С бързо движение той се наведе напред, обви ръце около нея и я целуна. Усещането беше като при онази тяхна първа целувка, точно на същото място.

— Ами Джейн? — попита Софи, поруменявайки, когато спряха да си поеме дъх.

Гарет се облегна назад и се разсмя:

— Джейн е второто й име. Оливия Джейн Блек де Матио.

— Майка ти? — ахна Софи.

Той се засмя отново.

— Онази вечер единственото нещо, което ти казах, беше, че разговарям по телефона с жена. Не казах с кого. Ако си помислила, че разговарям с красива млада жена — добре! Ревнувах и исках и ти да ме ревнуваш — докато изричаше това, усмивката му леко помръкна и той сбърчи чело. — Ами Алекс и сватбата?

Заставайки на пръсти, Софи го целуна още веднъж.

— Казах ти, че се омъжвам. Не ти казах за кого. Ако си помислил, че ще е за Алекс — добре! Това беше част от моя малък план. — Тя му намигна. — И май проработи.

— Чакай малко. А има ли изобщо мъж на име Алекс? Кой беше изпратил всички онези писма вчера?

Тя се изкиска.

— Да, Алекс е съвсем реален и фактът, че е изпратил всички онези писма е много мил. Алекс Барнс е много специален за мен. И безспорно най-щастливият човек, когото познавам. Той просто притежава вродена способност да ме кара да се усмихвам и да се смея и да ми напомня за всички онези неща в живота, заради които човек трябва да е щастлив.

— Но не си влюбена в него?

— О, наистина го обичам. Той е невероятно обичлив. Но не и така, както си въобразяваш.

Софи се измъкна от прегръдката на Гарет и отиде до чантата си на другия тезгях, а после порови вътре за писмото на Джейкъб Барнс.

— Ето, трябва да прочетеш това. То е от бащата на Алекс. То не само ще ти обясни кое прави Алекс толкова специален, но и ще изясни някои от предишните ни… ммм недоразумения за катастрофата, в която загинаха родителите ни.

— Моля?

— Просто го почети — каза му тя, като му връчи писмото, а после отново го целуна бързо.

Гарет направи гримаса.

— Още не. — Той бръкна в задния си джоб и извади сгънат лист хартия. Листът беше изписан и от двете страни. — Планирах да ти го дам по-нататък. Но сега можеш да го прочетеш. Това е моят списък за щастие. Реших, че щом мечтаният от теб Алекс може да напише сто различни неща, които го правят щастлив, значи и аз мога. Ще забележиш, докато четеш, че всяко едно от тях е свързано с теб.

Очите на Софи плувнаха в сълзи.

— И кога смяташе да ми го дадеш?

Гарет й намигна.

— Ами съгласно първата ни среща, един наистина романтичен мъж ще направи всичко, за да спечели сърцето на любимата си. Така че аз се навивах да пристигна непоканен на сватбата ти. Бях планирал всичко. Щях да измарширувам чак до свещеника, както правят във филмите, и да прочета списъка си. Тогава, ако до този миг Алекс не ми е забил едно кроше, щях да ти се обясня в безсмъртна любов.

Тя се надигна отново да го целуне.

— И после щяхме да поемем към залеза?

— Да — каза той тихичко, отвръщайки на целувката й. — Нещо такова.

— Радвам се да науча, че си все такъв безнадежден романтик — пошегува се тя.

— Пълен с надежда романтик — поправи я той. — Има разлика.

С Гарет до себе си Софи прочете списъка му за щастие и се усмихна.

Гарет прочете писмото на Джейкъб и се просълзи.

После се прегърнаха и изядоха последните няколко парченца от новите сладки с късметчета за нещастие, благодарни, че споделят всяка горчиво-сладка хапка.