Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (36)

Глава 36

Превъзмогнали сте всичко в живота си, с изключение на собствените си недостатъци.

След като остави писмото на Джейкъб на нощното си шкафче, Софи избърса сълзите с ръкава си и незабавно телефонира на Елън.

— Няма да повярваш какъв ден само имах днес — каза тя веднага, когато приемната й майка вдигна слушалката.

— Късничко е, ама пробвай се.

През следващите тридесет минути Софи разказа в големи подробности собствената си сага с Гарет, като започна с ненадейното му появяване в „Шокола дьо Соф“, последвано от катастрофата и признанието му, че е знаел коя е още преди първата им среща. После обясни, че той твърдял, че бил виновен за катастрофата, която убила родителите й, и свърши, като прочете дума по дума писмото на Джейкъб Барнс.

— Мили Боже — бавно изрече Елън, когато Софи приключи. — Ако и в това виждаш само случаен шанс или случайно стечение на обстоятелствата, значи си сляпа като прилеп и ми е жал за теб.

— Елън…

— Не ме елънкай. Повтарям ти от самото начало, че от тази катастрофа ще излезе нещо хубаво. Мистър Барнс е видял това добро в живота си и надявам се и ти да го видиш.

Тя помълча, за да даде възможност на Софи да й отговори, но в отговор чу само мълчание.

— Предопределено ти е да бъдеш с Гарет, Бонбонче — продължи Елън. — Двадесет години се подквасваше тази работа, но сега й дойде моментът. Затова искам да знам ще продължиш ли да седиш и да оплакваш миналото, или ще направиш нещо за бъдещето си? Не забравяй… Господ насочва лодката към брега, трябва само да натискаш веслата.

— Не е толкова лесно, Ел…

— Кое не е? — отвърна й тутакси Елън.

— Той си има приятелка. Джейн.

Елън се изсмя.

— Женен ли е за нея?

— Не.

— Сгодени ли са?

— Не мисля.

Елън заговори още по-тихо:

— Имат ли обща история, която да е започнала преди двадесет години?

— Вероятно не — каза Софи с изтънял гласец.

Елън се ухили и каза:

— Тогава имам само още един въпрос. Още ли го обичаш? В крайна сметка само това наистина има значение.

Софи помълча, преди да отвърне:

— Трябва ли да ти отговоря сега?

— Изобщо не трябва да отговаряш. Не и на мен, във всеки случай.

Софи въздъхна тежко в слушалката:

— Благодаря, че ме изслуша, Елън. И за съвета. Ще си помисля за онова, което ми каза.

— Е, мислиш ли, че знаеш какво да направиш?

Докато Елън продължаваше да говори, на телефона на Софи се появи текстово съобщение. Беше от Гарет. Дробовете й се изпълниха с повей на надежда и на устните й цъфна усмивка.

— Елън — каза тя. — Трябва да свършвам.

— Защо? Да не би да трябва да идеш някъде другаде в този час?

— Не, но се каня да сваля веслата на вода и да видя какво ще стане.

— Ето това е моето момиче! Обичам те, Бонбонче. Обади се да разкажеш как вървят нещата.

— Лека нощ, Елън.

 

 

Софи отвори съобщението от Гарет. То гласеше: „За твоя информация: отбих се в магазина ти на път за вкъщи, обади се на Ранди, че си добре“.

Софи започна да натиска бутоните с палци.

Благодаря. Много тактично.

Той каза, че е пристигнала нова купчинка писма. Хвърлих едно око. 100 писма от един и същ подател.

Я стига. Сериозно ли?

Да. Всичките са от твоя човек. Алекс.

Аха.

Не се тревожи, прочетох само няколко. Много е оптимистичен. Късметлийка си.

Отначало Софи не беше сигурна как да реагира, най-вече защото не искаше да го кара повече да мисли, че за нея Алекс е нещо друго, освен обикновен приятел. До голяма степен неспособността й да бъде напълно откровена с Гарет — както и той с нея, — беше взривила отношенията им и тя знаеше, че ако имаше дори и минимален шанс да го спечели отново, трябваше да е искрена с него. Точно по тази линия на разсъждения й хрумна една идея.

Може ли да ти се обадя? — написа тя.

Не й се наложи. След пет секунди телефонът й иззвъня.

— Какво има? — попита Гарет. — Да не са те заболели палците?

— Не — отвърна Софи по-резервирано от обикновено. — Просто исках да ти го кажа лично.

— Ух-ох.

— Не, не е лошо.

— Тогава защо си толкова мрачна? Какво става?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Окей. Не се панирай, но… омъжвам се.

Последва продължително мълчание.

— Гарет?

— Ауу, Соф, искам да кажа… ауу. Не мислиш ли, че прибързваш?

— Не. Не и този път.

— Ами… сигурна ли си, че го обичаш?

— Повече, отколкото съм мислила, че мога да обичам някого.

— Ох. От това ме заболя малко — промърмори Гарет. — Ами надявам се, че знаеш какво правиш. Така че… поздравления… или нещо такова.

— Благодаря — прошепна тя. — Хей, знам, че бях голяма досада във връзка с отговорите на обявата „търси се“, искам да ти се извиня. А пък това, че ще се омъжвам омаловажава донякъде нашата сделка, но продължавам да искам да прочета всичките тези писма. Започнали са отново да се натрупват. Мислиш ли, че ще можеш да минеш покрай магазина някой ден и да ми помогнеш да ги прегледаме?

— Разбира се. Само кажи кога.

— Какво ще кажеш за утре вечер?

— Мисля, че става. По кое време?

— Осем и половина много ли е късно? Утре замествам Ранди, така че няма да мога да се освободя по-рано.

— Става, Соф — каза Гарет. — Ще се видим утре.

— Страхотно — отвърна тя. — Лека нощ, Гарет.

Хапейки нервно устна, Софи затвори телефона.

— Ще стане интересно — каза си тя на глас. — Струва ми се, че е по-добре да започна печенето.