Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (35)

Глава 35

Онова, което сте смятали за щастие, не е било щастие. Време е да продължите нататък.

Легнала в леглото си час по-късно, Софи си припомни всичко, което й се беше случило, откакто си тръгна от работа. Тъй като се беше обвинявала през всичките тези години, че е причинила катастрофата, като е разсеяла баща си, тя разбираше защо Гарет също се обвиняваше. Но той не й се беше доверил да й каже истината, не й беше дал възможност да му прости. Но пък ако тя знаеше, че и неговият баща също е загинал, би ли признала на Гарет, че вината е нейна? И щеше ли да очаква от него да й прости, а и щеше ли да направи същото, ако той й беше казал?

Катастрофата, която отне родителите й, отне по-малко от минута в живота й, но ефектът от този кратък миг беше доживотна болка. Колкото и да се опитваше да продължи напред, катастрофата като че ли винаги я теглеше назад. Като Андромеда, тя беше завинаги прикована към миналото си.

Докато превърташе отново всичко онова, което й беше казал Гарет, в главата си, тя се сети, че все още не е прочела писмото от Джейкъб Барнс. Софи стана неохотно и се затътри към кухнята, откри писмото в чантата си, после седна и го отвори. Докато четеше датата в горния край на първата страница на писмото, тя установи с почуда, че е било написано само няколко дни преди Джейкъб да почине.

Със свит на топка стомах от притеснение какво ще открие, Софи зачете. Когато привърши с четенето, емоционалните й защитни прегради бяха рухнали и сълзите струяха свободно по лицето й. За пръв път от осемгодишната си възраст София Мария Джоунс се почувства напълно освободена от миналото си. И абсолютно смазана заради бъдещето си — бъдеще, което би трябвало да включва Гарет Блек.

17 август 2009 г.

Мила София,

Ако имаш късмет, сигурно изобщо не си ме спомняш. Но аз не мога да те забравя. Как бих могъл? Агонията от спомените ме принуждава да ти пиша сега. Въпреки че това ми причинява болка, не мога да напусна този свят, без да запиша на хартия всичките си мисли и чувства, свързани с кратката ни среща преди толкова много години.

Казвам се Джейкъб Барнс. Колкото и да не ти се вярва, ние с теб разменихме по няколко думи на онзи тротоар след ужасната катастрофа на твоя рожден ден. Тогава аз изгубих четири пръста, но зная, че ти изгуби много повече. Съжалявам за загубата ти.

Моля те, разбери, че от години съм искал да те потърся или поне да ти пиша. Трябваше да го направя много преди това. Отначало си казвах, че си твърде малка, за да разбереш. Докато растеше, аз се убеждавах, че е изминало твърде много време, за да разчовърквам такива неща. Нито едно от тези извинения не беше наистина вярно — просто бях страхливец.

Опитвах се през годините да следя как се развива животът ти, просто за да се уверя, че се справяш добре. Миналият септември прочетох в местния вестник, че се каниш да се омъжиш за д-р Гарет Блек. Поздравления! Да се надяваме, че брачният живот ти понася добре. Сърцето ми подскочи от радост, когато ви видях двамата на снимката. Усмивката на лицето ти ми подсказа, че някак си, си успяла да се справиш с тежкия товар, с който се нагърби през нощта, когато се срещнахме. Кой товар ли? Товарът на вината, че си причинила катастрофата, която отне живота на семейството ти.

Колкото и да е печално, този товар не би трябвало никога да го носиш ти. Той по право принадлежи на един страхливец. Той принадлежи на мен.

Ако имаш късмет, надявам се да имаш възможността да се запознаеш със сина ми Алекс Барнс. Ако четеш това писмо, бъди сигурна, че той го е пуснал по пощата. Той е най-голямата ми радост и за съжаление вината и срамът ми неотделимо са свързани с него. Позволи ми да ти обясня.

Алекс се роди точно преди да удари полунощ на 20 септември, 1989 г. — по-малко от 24 часа преди катастрофата. Майка му Катрин и аз нямахме търпение да се присъедини към семейството ни. И двамата бяхме адвокати и бяхме отлагали раждането на деца по-дълго, отколкото повечето други родители. Аз бях почти на четиридесет и пет, а съпругата ми на четиридесет и три, когато забременя. Бременността протече съвсем гладко. До момента, в който започна раждането. Докато защитавах някакво дело в съда, ми съобщиха, че на Катрин са й изтекли водите, така че от съда отидох направо в болницата.

А после всичко се обърка. Жена ми получила тежък кръвоизлив, докато се мъчела да изкара бебето, но то било твърде навътре в маточния канал и екипът се съсредоточил върху това да го изродят, преди да могат да направят нещо повече за нея. Работели възможно най-бързо, за да докарат Алекс на този свят, а след това веднага се концентрирали върху нуждите на Катрин. Всички въздъхнахме с облекчение, когато успяха да спрат кръвоизлива и да стабилизират пулса, който беше съвсем отслабнал.

Лекарите взеха Алекс за някакви тестове, но аз твърде много се притеснявах за Катрин, за да се замисля защо. Предположих, че подобни тестове са просто стандартна процедура. През следващите няколко часа седях до съпругата си в болничната й стая. Бяха й сложили кислородна маска, но иначе изглеждаше добре. Докато я наблюдавах обаче, тя изведнъж ме погледна с паника в очите. Пое си няколко пъти рязко въздух, затвори очи и се спомина. Отиде си, хей така. Без да се сбогува. Без да ми каже, че ме обича. Дори не бе имала възможност да подържи сина ни. По-късно разбрах, че един съсирек от кръвоизлива стигнал до мозъка, като всъщност с един бърз удар прекъснал работата на жизненоважните й органи.

Излишно е да казвам, че бях в шок. Прекарах по-голямата част от деня като замаян, в попълване на болнични документи и в опити да осъзная факта, че нея вече я няма. Едва към пет или шест часа вечерта най-сетне ми остана спокойна минута да помисля за сина ни. Когато поисках да го видя, цял екип лекари откликна на молбата ми. Шефът на педиатрията обясни, че новороденото ми бебе има известни хромозомни отклонения и че отглеждането му ще повдигне някои сериозни предизвикателства.

Когато чух термина „синдром на Даун“, аз се паникьосах. И въпреки че ме караха да го взема на ръце — отказах. Главата ми се въртеше. Как можех да го взема без съпругата ми? Как можех да отгледам сам такова дете? Тези мисли ме подтикнаха към самосъжаление. Защо на мен? Колко нечестен и жесток е животът, защо аз, който току-що бях изгубил любовта на живота си, трябваше да нося и товара на дете с особени нужди?

Не се гордея с тези си чувства, но съжалението ми за тях бледнее в сравнение с онова, което направих после.

Тръгнах си.

Казах на лекарите, че не мога да взема детето и просто излязох от болницата в нощта. Бях бесен на всичко — на лекарите, които бяха оставили жена ми да умре, на жена ми, която беше починала, на света за преживяната несправедливост и, колкото и да е печално, на сина ми за генетичното му увреждане. Обладан от гняв, отидох до колата си и я подкарах. Не знаех накъде — просто исках да карам и то да карам бързо.

Времето тази нощ беше ужасно, но това не спря безогледното ми шофиране. Би трябвало да намаля още първия път, когато колата ми поднесе заради леещия се дъжд, но не го направих. Когато видях камион за доставки в моята лента, аз се ядосах. Защо трябваше да пълзя зад него в такова време? Внезапно се вбесих на камиона и на шофьора му само защото ме забавяха. Тъй като не можех да го заобиколя отляво заради насрещното движение, престроих се до него в лентата отдясно, а после минах пред него. Просто за да покажа на шофьора на камиона, че аз съм господарят на пътя. Веднага щом минах пред него, набих спирачки. Беше глупаво, знам, но не очаквах, че ще причини катастрофа. Когато натиснах педала на спирачката, колата отново поднесе и аз натиснах спирачките още по-силно. Разтревожен, че камионът ще ме удари отзад, погледнах бързо в огледалото, докато колата поднасяше, и видях, че вместо да ме удари, той е завил наляво. Кой знае, може би по това време и камионът беше поднесъл, защото шофьорът бе натиснал спирачките, за да избегне удара с мен. Както и да е, беше навлязъл твърде вляво. Не удари мен, но се удари челно във вашата кола.

Отвратително е, знам. Катастрофата стана изцяло по моя вина. Ако не бях аз, семейството ти все още щеше да е живо. Шофьорът на камиона за доставки — също.

След като видях — и чух първия удар, абсолютно изгубих контрол над автомобила си. Той се обърна настрани и се затъркаля — мисля, че се преобърна два пъти. Всичко друго ми беше като в мъгла. Предполагат, че съм изгубил пръстите си при второто преобръщане, сигурно, когато ръката ми е била притисната между пътната настилка и колата, защото е изскочила през счупения прозорец. Кой знае. Все едно, няма значение. Четири пръста са ниска цена за безхаберието ми… по един пръст за всеки от загиналите.

Не си спомням как другите коли се забъркаха в мелето, но си спомням как седях в колата си, когато тя спря да се търкаля, отвратен до дъното на душата си от онова, което току-що бях причинил. Гадеше ми се. Не можех да изляза през вратата, но задният прозорец изобщо нямаше стъкло, така че се проврях през него. Онова, което открих, когато излязох, беше едно малко момиченце да плаче на задната седалка на другата кола — това беше ти. Единствено твоята врата можеше да се отвори. Без да зная как да постъпя, но с мисълта, че трябва да те отведа по-далеч от сцената вътре във волвото, аз те измъкнах и те занесох на безопасно разстояние отстрани на пътя, като те оставих до един противопожарен кран. После изгубих съзнание.

По някое време по-късно — не зная точно колко дълго — отново се свестих. Отначало бях като замаян и несигурен къде съм. Ти беше там и продължаваше да плачеш и повтаряше, че катастрофата била станала по твоя вина. Докато парамедикът превързваше ръката ми, разбрах, че името ти е София Мария Джоунс. Една полицайка те заведе до линейката, а след няколко минути и мен ме отведоха до друга линейка наблизо. Тогава те видях да хвърляш късметчето си. Водата го отнесе надолу по улицата, точно до мястото, където аз седях отзад на линейката. Беше мокро и смачкано на топче, но аз го вдигнах и го прочетох. Запазих го като спомен за човека, чийто живот бях провалил.

Отначало се противях, когато екипът на линейката се опита да ме върне обратно в същата болница, която бях напуснал преди час. Сега, като погледна назад, вярвам, че е било пръст на провидението, което ме е върнало към отговорностите ми като баща. Когато пристигнах там, мислите ми непрекъснато се връщаха към теб — сам-самичка на света. Представих си какъв щеше да бъде животът ти без родители и реших, че не мога да причиня същото на собствения си син. Обадих се на лекарите от болницата и ги накарах да донесат Алекс, за да мога да го гушна в спешното отделение. След като го поех веднъж в ръцете си, никога повече не пожелах да го оставя.

Та за какво ти пиша това писмо сега? Исках да ти се извиня за онова, което направих, поне милион пъти — не само за това, че причиних катастрофата, но и за това, че знаех, че обвиняваш себе си за нея, а аз не направих нищо, за да променя това. Не трябваше да те оставям да носиш този товар всичките тези години.

Срамът ми пречеше да отворя уста и дори и сега не мога да се накарам да се срещна с теб лице в лице. В годините след катастрофата заобичах Алекс, както никой син не е бил обичан досега. Той е рядък дар. Вместо да е бреме, той беше моята най-голяма радост. Всеки път, когато си казвах, че трябва да ти се извиня и да ти разкажа истината за случката, откривах, че нямам сили да си го призная, защото ако го направех, това щеше да ме принуди да призная две отвратителни истини. Първо, че в деня, когато се е родил, аз съм оставил Алекс без родител — макар и само за час, — защото смятах, че не е съвършен. Колко безумно съм грешал! И второ, че никога нямаше да позная радостта изобщо да го отгледам, ако не беше катастрофата, която отне живота на семейството ти. Щях да продължа да шофирам и нямаше да се обърна назад. Жестоко е, нали? Твоята ужасна загуба беше за мен невероятен дар.

Никога не съм бил много религиозен, но това не ме спира да благодаря на Бога всеки ден за тази катастрофа, която ме върна на сина ми. И всичките ми молитви винаги включваха непременно „съкровеното ми желание“ — някой ден Господ да оправи онова, което ми позволи да объркам в живота ти.

Толкова съжалявам за всичко. Пожелавам на теб и съпруга ти цялото щастие на света. Дръжте се здраво един за друг и изживявайте всеки момент, като че ли е последният ви. Някой ден ще се окаже точно така. Дано да е по-късно, надявам се, но докато живеете добре, колко ще живеете, наистина няма значение.

Бог да те благослови,

Джейкъб П. Барнс

П. С. Ако някога се почувстваш тъжна или обезкуражена, запознай се със сина ми Алекс. Той може да ти повдигне духа, както никой друг. Обещавам ти!

П. П. С. Всяка година на рождения ти ден ние с Алекс донасяхме по един камък на гроба на родителите ти. Надявам се да му позволиш да продължи тази традиция. Ще ми се да можех да заявя, че в това има някакъв дълбок смисъл, но не е така. За мен твърде много неща в живота изглеждат временни. Камъните просто напомнят, че не всички неща се разпадат толкова бързо. Някои работи всъщност продължават във времето с еони… може би вечно. Любовта към съпругата и сина ми например, сигурен съм, че и любовта към родителите ти. И, надявам се, любовта към съпруга ти. Господ да те благослови, София Джоунс.