Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (34)

Глава 34

Дори и малко да открехнете сърцето си, в крайна сметка ще ви заболи много.

Когато колата на Гарет най-сетне спря, единствената му мисъл беше — Софи. Нейната кола беше тридесетина метра по-напред по пътя, аха да скочи от моста, заклинена плътно на деветдесет градуса между една друга кола и мантинелата. След като провери дали е безопасно да излезе, той отвори рязко вратата си, изтича отстрани на пътя и хукна по шосето към нея.

Когато стигна до колата й, вратата на мястото до шофьора беше отключена. Той я дръпна рязко и откри Софи свита над вола, зад спадналата вече въздушна възглавница, с глава, оборена върху ръцете й.

Гарет въздъхна дълбоко, след като видя, че не е наранена сериозно, поне не външно.

— Софи, добре ли си?

Тя продължаваше да закрива лице, криейки сълзите си. Двигателят още работеше, затова Гарет влезе вътре и го изключи. Софи продължаваше да плаче, отказвайки да открие лице.

— Соф?

Без да знае как да постъпи, Гарет се пресегна и сложи ръка на гърба й. Тя трепна, после свали ръце от лицето си и се изправи на седалката, обърсвайки нос с опакото на ръката си.

— Добре съм — каза най-накрая.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

Гарет се обърна, за да погледне през задното стъкло.

— Виж, трябва да ида и да се уверя, че и другите са добре. Можеш ли да останеш тук за малко сама?

— Идвам с теб. Трябва да видя… какво съм направила.

Гарет й помогна да излезе от колата и заедно запритичваха от кола до кола да проверят има ли ранени. Повечето хора бяха излезли отстрани на пътя, опитвайки се да разберат какво беше станало. Един петдесетгодишен мъж се оплакваше от леки болки в гърба, а една жена в костюм с панталон имаше цицина на челото, защото се беше ударила в таблото, но всички изглеждаха добре. Едва след като се увериха, че никой няма нужда от незабавна лекарска намеса, Гарет и Софи се върнаха в експлоръра, за да се скрият от дъжда.

— Е, поне всички са добре — подхвана Гарет, след като седнаха. Софи гледаше през прозореца към протока Нероуз. Като че ли погледът й беше спрял в една точка някъде близо до другия бряг, където веднъж беше завела Гарет, за да метне камъка. Дума не продума и с нищо не показа, че той е до нея.

— Соф? Добре ли си? — докосна я той леко.

Когато Софи беше готова да заговори, думите й изригнаха на скимтящи пресекулки.

— Ти… трябваше… да ми кажеш.

— Какво да ти кажа? — отдръпна Гарет ръката си.

Софи беше на ръба на емоционалния си предел. Цяла година се бореше с неизвестността защо Гарет я беше изоставил. В продължение на деветнадесет години преди това се измъчваше от загубата на семейството си, като смъртта на членовете му й тежаха като оловни тухли потискащи всякаква надежда за истинско щастие. А сега, след толкова време, тя беше открила, че двете най-големи трагедии в живота й бяха безмилостно свързани! Ако се прибавеше към това и непосредствения стрес от катастрофата, която причини, това надминаваше всички граници. И Софи избухна.

— Трябваше да ми кажеш! — повтори тя, като този път изкрещя. Разрида се силно и заблъска по крака му с отворена длан. — Знаел си и нямаше право да го криеш! Заслужавах да знам!

По лицето му стана ясно, че не това бе очаквал от нея веднага след верижното сблъскване на десет коли. Той отклони лекичко ръката й, за да не го удари отново, като нежно преплете пръсти с нейните и я привлече по-близо.

— Соф, — каза тихичко, — какво е трябвало да ти кажа? Ще ти кажа каквото поискаш.

Отвън дотича някакъв мъж с мобилен телефон в ръка, долепен до ухото, който се опитваше да предпази очите си от дъжда.

— Хора, вие добре ли сте? — извика той.

Гарет кимна.

Мъжът вдигна палец.

— Чудесно — каза той, достатъчно високо, за да се чуе през затворената врата. — Мисля, че колите са се движили твърде бавно, за да има сериозни наранявания. Какъв късмет!

Той им махна, а после отиде да пренасочва движението около стесняването, причинено от ударената кола на Гарет, в лявата лента.

— Късмет — промърмори Софи, подсмърчайки. — Да, точно така.

Някъде отзад завиха сирени, но Гарет изключи звука, като стисна нежно ръката й.

— Софи, кажи ми. Какво съм знаел, което е трябвало да ти кажа?

Със заплашителен поглед Софи се изсмя и рязко издърпа пръстите си от ръката му, за да може да прибере един кичур коса зад ухото си.

— О… не знам — каза тя саркастично. — Може би прекалявам. Може би преигравам и ти си прав да не го споменаваш. — От ъгълчетата на очите й отново потекоха сълзи и когато обляха лицето й, емоциите й достигнаха ново кресчендо. — Или може би — излая тя, повишавайки рязко глас, — просто не си знаел как да ми кажеш, че си абсолютно отвратен от факта, че моето семейство е убило баща ти!

Гарет пребледня и долната му устна се разтрепери.

— Откъде разбра?

— Значи за това е било! — отвърна му тя, едновременно сърдита, тъжна и засрамена. — Само че, знаеш ли какво? Не ти е известна и половината история! Моите родители и баба ми бяха също жертви, както и баща ти, Гарет. Аз бях. Аз причиних катастрофата! Така че ако трябва да обвиняваш някого — аз съм пред теб!

— Какво? Това не е вярно.

— Да — гласът й спадна до глух шепот, докато отново скри лице в шепите си. — Тъжно е, но е така. Който каквото и да казва, колкото и души да твърдят, че вината не била моя, и да ми прощават, това не променя фактите. Бях достатъчно голяма, за да знам какво правя. Мислех си само за онова, което исках. И ако не бях направила онова, което направих тогава, родителите ми още щяха да са живи. Както и твоят баща.

Гарет изглеждаше объркан.

— Софи… как? Това ли си мислела през всичките тези години? Че по някакъв начин ти си виновна за катастрофата?

— Аз бях — озъби се тя предизвикателно.

— Не — противопостави се той. — Не си била ти! И ако бях помислил поне за минута, че се обвиняваш, щях да ти разкажа всичко веднага, щом научих. Дори и да смяташе, че родителите ти са виновни, веднага щях да оправя нещата.

— Няма неща за оправяне, Гарет. Аз бях там. Знам какво се случи! А има неща, които не са включени в полицейския доклад и за които ти нищо не знаеш.

Той мълчеше и се въртеше нервно:

— Всъщност и аз бих могъл да кажа същото.

Софи го погледна въпросително. Първите екипи на бърза помощ пристигаха на мястото на катастрофата с виещи сирени. Те почти заглушиха думите й.

— За какво говориш?

Гарет погледна през рамото й и видя полицейските автомобили, които спираха между неговата кола и нейната, и разбра, че полицаите имат да му задават много въпроси. Една полицайка вече беше излязла от колата и надничаше през прозореца на мерцедеса.

— Ще ти обясня всичко, щом приключим с… това — той посочи редицата коли подире им. — Трябва да намеря документите за застраховката на колата.

 

 

Дали заради дъжда, студа или проточилото се с мили задръстване по шосето в пиковия час, но всички на местопроизшествието правеха всичко възможно да ускорят разчистването на катастрофата. До десет минути пристигнаха камионите — паяци и започнаха да изтеглят колите наляво и надясно. Една набита полицайка за по-малко от десет минути разбра от Гарет как е започнала катастрофата. Той едва бе успял да й разкаже в общи линии онова, което бе видял, когато тя го прекъсна:

— Да минем на същината на въпроса. Според вас някой карал ли е безразсъдно?

— Безразсъдно ли? Не. По-скоро твърде предпазливо — каза той с колеблив смях, като се сети как Софи бе стиснала волана при скорост четиридесет и пет мили в час. — Но не и безразсъдно.

Веднага щом полицайката приключи с него, пристигна паяк, който откара колата му. Полицайката остана да говори със Софи, която стоеше до колата си под чадъра.

Гарет я последва и изслуша същите въпроси, които беше задала и на него. Едва не си прехапа езика, когато чу Софи да казва:

— Моя беше вината, госпожо полицай. Вината винаги е моя.

Полицайката я погледна странно.

— Но вие сте шофирали с безопасна скорост, нали?

— Да.

— И ви удариха отзад, нали?

Софи кимна.

— Е, тогава съгласно закона вината не е ваша.

— Но…

— Но — прекъсна я полицайката, преди Софи да й възрази — твърде студено е за спорове. Ако имате нещо ценно в колата, трябва да го вземете сега. Има ли някой, който да дойде да ви вземе?

Софи се канеше да поклати глава, но Гарет също чу въпроса и каза:

— Аз ще те закарам, Соф. Скоро ще пристигне кола под наем. Тя кимна отново.

Полицайката премина към следващата кола и Гарет се присъедини към Софи под чадъра. Те наблюдаваха безмълвно отстрани на пътя как един паяк обърна колата й в правилната посока и я вдигна във въздуха. Беше почти тръгнал, когато Софи се сети, че е забравила нещо.

— Писмото! — извика тя и като връчи чадъра на Гарет, хукна подир паяка. — Спрете!

Шофьорът не я чу, но я видя в огледалото за обратно виждане и спря, преди да е отминал надалеч. Тъй като носеше съдебна отговорност, той не можеше да й позволи да влезе в колата, както беше вдигната, но мъжът видя, че е отчаяна, затова слезе и извади писмото. Тя му благодари и се затича обратно към Гарет.

— За какво беше цялата врява? — попита той.

Софи понечи да му обясни, но не й се щеше да започва нов измъчен разговор, преди да завършат онзи, който бяха започнали преди десетина минути.

— За нищо — каза тя. — След колко време ще се появи колата ти?

— Не знам. Петнадесет минути. Може и по-дълго при цялото това задръстване.

Свивайки устни тя каза:

— Страхотно. Ще имаш достатъчно време да довършиш онова, за което говореше преди.

Той направи гримаса.

— И на мен ми се иска. Но преди да го направя, мога ли да попитам още нещо?

— Може би — наклони глава тя.

— Как разбра, че баща ми е участвал в същата катастрофа с твоето семейство?

За пръв път, откакто напусна магазина, ъгълчетата на устата на Софи се извиха нагоре в подобие на лека самодоволна усмивка.

— Разбрах в неделя, когато се запознах с баба Макдоналд.

Ченето на Гарет увисна.

— Искаш да кажеш, че си пътувала дотам? Но… как я откри?

— Всичко започна с глупавата ни обява „търси се“ — тя помълча, опитвайки се да измисли как да спомене Алекс, без да издава много подробности. — Един от мъжете, който, ми писа, беше местен и той ми изпрати нещо, което наистина… ме трогна, бих могла да кажа. И аз реших да се срещна с човека, който го беше изпратил.

— И просто цъфна в къщата му?

— С Елън и Еви, да. И се оказа, че имаме много общи неща. Но това е дълга история. Съкратеният вариант е, че онова, което ми изпрати, беше страхотен дар. Затова отидох да се запознаем.

— Значи това е…

— Алекс? Да — Софи наблюдаваше лицето му и със задоволство отбеляза, че той изглежда разочарован. — Във всеки случай веднага се погодихме и той… така да се каже, ме мотивира да загърбя миналото си веднъж завинаги. Реших, че най-добрият начин за това е да поговоря с другото семейство, което беше загубило близък онази нощ.

Софи отново млъкна, като го наблюдаваше как той я наблюдава.

— Не знаех, че майката ти те е отгледала с моминското си име, но ми стана съвсем ясно, че фамилията на баща ти не е Блек, когато Луси ми каза, че ти е баба по бащина линия.

Гарет прекара пръсти през тъмната си коса и въздъхна:

— Такъв съм идиот. Аз… ако можех да върна времето назад, щях, да ти разкажа това в нощта, когато разтурих годежа ни. Просто не знаех как да го кажа. И си бях внушил, че след като научиш истината, ще ти е по-трудно да я преглътнеш, отколкото да изгубиш мен — той сви рамене. — Отгоре на всичко, реших, че ще те изгубя и в двата случая, затова избрах начина, който на мен спестяваше обясненията, а на теб да научиш горчивата истина.

— Гарет — изрече тя тихо и напевно, — както казва баба ти, давай по същество.

Той каза тихичко „уух“.

— Същината, София Мария Джоунс, е, че не ти си причинила катастрофата онази нощ. Аз я причиних.

Софи го плесна импулсивно по ръката.

— Това е жестоко! Какво правиш? Подиграваш ли ми се?

— Говоря съвсем сериозно, Софи. Не знаех как да ти го кажа преди. Като знам как е повлияла катастрофата върху живота ти, повдигаше ми се от мисълта, че съм ти причинил толкова много болка. Знаех, че когато ти го кажа, това ще разбие сърцето ти и знаех, че няма да мога да живея до края на живота си, като крия това от теб. Затова си отидох.

— Ти си повече от откачен. Та ти дори не си бил там.

Той въздъхна отново:

— Вярно е. Но не бях далеч.

Тя наведе брадичка и скръсти ръце на гърдите си.

— Обясни ми.

— Баща ми беше дал ясно да разбера, че не бива да му звъня, когато е на работа. — Гарет не сваляше очи от Софи. — Каза ми обаче, че ако има нещо извънредно, мога да се обадя в куриерската фирма и диспечерката ще ме свърже с него по радиото, ако е достатъчно важно.

Той отново помълча, сваляйки поглед за кратко.

— За каквото и да се обаждах, никога не беше достатъчно важно. В деня на катастрофата се спречках с мама. Наговорих й разни неща, за които после съжалявах, и едно от тях беше, че искам да ида да живея с баща си. Той така и не стана част от моя живот, но аз растях и отчаяно исках да се чувствам като момче с баща, затова се обадих на диспечерката и я помолих да ме свърже. Когато се обадих, смяната му трябва да е свършвала, но нямах търпение да се прибере у дома. Трябваше да говоря с него на минутата. Тя ми каза да почакам, а след една минута ми съобщи, че не може да се свърже с него. Затова аз й казах, че случаят е спешен — така ми се струваше тогава. Казах й да продължава да опитва и че той трябва да ми се обади незабавно. — Гарет млъкна и я погледна очаквателно.

— И? — попита го тя, чудейки се дали не е пропуснала част от разказа му. — Каква връзка има това с катастрофата?

— Мислех, че ми каза, че си чела доклада?

— Четох го — изстреля тя в отговор. — И за протокола, знам, че и ти си го чел… седмица, преди да си идеш.

— Е, може би не си го чела толкова внимателно, колкото мен.

— Какво искаш да кажеш?

Гарет въздъхна и по лицето му премина израз на болка.

— Софи, преди да ти кажа какво имаше в доклада, има и нещо друго, което трябва да знаеш.

В стомаха на Софи зейна обичайната празнина.

— Господ да ми е на помощ, ако ще ми казваш, че си открил, че сме роднини или нещо също толкова изчанчено! Кълна ти се, че ще те оповръщам целия.

Устните му се свиха бързо в усмивка, която също толкова бързо угасна.

— Нищо подобно, но вероятно пак няма да ти хареса.

— Не може да стане по-лошо, отколкото е в момента — каза тя прагматично. — Давай, говори.

Той започна с дълбока въздишка:

— Въпреки че не ми беше наистина близък, загубата на баща ми като момче беше тежка за мен. Ти знаеш това по-добре от всеки друг. Мама пазеше всички изрезки от вестниците и други неща във връзка с катастрофата и когато започвах да страдам заради случилото се, тя ми казваше: „Да, изгуби баща си. Но прочети това и ми кажи не си ли благодарен за онова, което имаш“. И ми подаваше изрезките, като посочваше… — той млъкна, потискайки сълзите си — … малкото момиченце, малко по-малко от мен, което беше изгубило всичко онази нощ. „София Мария Джоунс е изгубила цялото си семейство, — казваше тя. — Така че преброй щастливите си звезди, Гарет. Ти все още имаш майка, която те обича.“

Сега вече и Софи се разплака, но Гарет продължи:

— Често си мислех за онова момиченце… какво ли му се беше случило след катастрофата, как се беше подредил живота му? Така че когато преместиха майка ми в участъка на Елън преди две години и се сприятели с нея… ами тя много бързо разбрала, че Елън е полицайката, която е разговаряла с момиченцето в нощта на катастрофата. Разбира се, Елън не е имала никаква причина да свърже майка ми с баща ми, тъй като майка ми по онова време вече имаше нова, фамилия по мъж. Когато станало ясно, че и двете имат по едно пораснало дете, решили, че ще е забавно да им уредят романтична среща между непознати.

Емоционалният мотор на Софи изригна отново.

— Значи си знаел! — изкрещя тя. — Знаел си още преди да се срещнем, че родителите ни са загинали в една и съща катастрофа!

Той съвсем леко наклони глава.

— Тогава защо, по дяволите, се съгласи изобщо да идеш на срещата? Да не би да съм била за теб нещо като обект на благотворителност? Да накараш бедното момиче, изгубило родителите си, да се почувства по-добре?

— Нищо подобно, Соф.

— Тогава защо? — настоя тя.

Той сви рамене.

— Ти винаги си била за мен човек, на когото се възхищавах. Даваше ми надежда в трудни моменти от моя живот. Въпреки че не се бяхме срещали, винаги съм си казвал: „Щом това момиче може да се справи, значи и аз мога“. И предполагам, че просто бях заинтригуван. Исках да се запозная с порасналия вариант на малкото момиченце, за което бях чел във вестника. Но кълна ти се, никога… — гласът му заглъхна.

Софи се вгледа внимателно в лицето на Гарет. Той приличаше на бито куче, и колкото и да я беше яд, част от нея го съжаляваше — дори го разбираше.

— Никога какво? — настоя тя.

Гласът му едва се чуваше, но Софи прочете по устните му.

— Не съм очаквал да се влюбя — Гарет вдигна очи, след като тя не каза нищо. Прокашля се: — Исках само да се запознаем… да видя със собствените си очи как изглежда един феникс, след като възкръсне от пепелта. Но запознанството ми с теб беше… опияняващо. След като се запознахме, част от мен искаше да ти разкажа истината, но по-голямата част просто искаше да оставя миналото на мира. За мен, общата ни история като деца, беше чисто и просто история. И когато реших, че имаме законен шанс за съвместно бъдеще, не исках нищо да попречи на това, особено една катастрофа отпреди двадесет и една години.

Софи стоеше абсолютно неподвижна, размишлявайки безмълвно върху всичко чуто.

— Тогава какво се промени? — попита тя най-накрая. — Защо изведнъж реши, че миналото има значение?

— Полицейският доклад — каза той тихо. — Щеше ми се никога да не го бях чел. След като видях как те разстрои посещението на местопроизшествието, исках да науча възможно повече за катастрофата. Мислех си, че колкото повече знам за онова, което си преживяла, толкова повече подкрепа ще мога да ти предложа. Затова отидох у Елън и тя ми каза, че има копие от доклада, което мога да прочета. И това прецака всичко.

— Не разбирам — каза тя. — В доклада няма нищо.

— Няма ли? А ти прочете ли, че шофьорът на камиона за доставки е държал в ръката си радиофон, когато са го извадили от отломките?

— Да — каза тя с по-загрижен глас. — Но това нищо не значи.

— Може би не за теб, но за момчето, което бе настоявало незабавно да говори с баща си, това означава много. След като прочетох за радиофона в доклада на Елън, открих старата диспечерка от службата за доставки. На един частен детектив му отне почти седмица да я открие, но най-сетне получих телефонния й номер. — Гарет замълча.

— И?

— И тя ми каза, че си спомня, че говорила с него по радиофона онази вечер. Баща ми бил ядосан и искал да разбере какво било чак толкова спешно, а аз, разбира се, не й казах нищо, защото знаех, че той нямаше да го сметне за достатъчно важно. Но понеже и тя била майка, започнала да се препира с него. А после каза, че той спрял да й отговаря… Тогава си помислила, че нарочно я игнорира, но по-късно разбрала, че е заради катастрофата. Така че, както вече ти казах, аз причиних катастрофата. Може би не директно, но ако не се бях обадил… кой знае? Може би той е нямало да се разсее и нещата щяха да свършат по друг начин за родителите ти.

Очите на Софи бяха плувнали в сълзи.

— Не знам какво да ти кажа — призна тя. — Ти… ти не си измисляш това, нали?

Поклащайки бавно глава, Гарет издиша през носа.

— Съжалявам, Соф. Трябваше да ти кажа миналата година, веднага щом разбрах аз самият. Просто не знаех как.

Точно тогава пред тях спря кола. Шофьорът свали прозореца.

— Вие ли сте Гарет Блек? Аз съм от „Ентърпрайз Кар Рентал“.

Гарет се наведе, за да го вижда по-добре.

— Със сигурност съм аз. Благодаря, че дойдохте.

— Можете да седнете отпред или отзад, където предпочитате — усмихна се мъжът.

— Ще седнем отзад. Можете ли да оставите приятелката ми в Гиг Харбър?

Шофьорът се съгласи, Гарет отвори вратата и те със Софи се качиха.

Шофьорът от „Ентърпрайз“ имаше много въпроси — предимно за катастрофата, — но след няколко минути се умълча достатъчно, за да може Софи да прошепне на Гарет:

— За да съм съвсем наясно, когато реши да не ми казваш нищо миналата година, това е, защото си смятал, че новината ще бъде твърде тежка за мен, или защото на теб ще ти бъде трудно да я съобщиш?

Той обмисли отговора си и отговори простичко:

— Да.

— Значи по-добрата възможност е било да ми разбиеш сърцето, вместо да преглътнеш гордостта си? Толкова ли малко означавах за теб?

Раменете му се приведоха напред.

— След двадесет години току-що бях научил, че нося отчасти вина не само за смъртта на баща ми, но и за загубата на твоето семейство. Реших, че сърцето ти ще се разбие, независимо какво ще кажа. Трябваше ти толкова дълго време, за да ми се довериш… обещах ти никога да не те наранявам, а това щеше да те съсипе.

— Затова избра лесния начин — каза тя безизразно.

— Нямаше нищо лесно. Но както вече казах, ако можех да върна времето назад, щях да постъпя по друг начин. Особено след като знам онова, което ми е известно сега. Постъпих глупаво.

— Да. Така е — Софи се извърна и погледна през прозореца. Гарет мълчеше, като й остави време да помисли. — Дори не ми даде шанс да реша какво чувствам в случая. Ти и само ти реши, че няма да се справим.

Когато стигнаха до къщата на Софи, Гарет я изпрати до вратата.

— Соф — каза той, преди тя да натисне бравата. — Вече ти казах, че бих искал да върна времето назад.

Софи мълчеше, но му показа с очи, че го слуша.

— Ако можех да променя онова, което направих миналата година, щях да го направя начаса. Никога няма да си простя, че не бях честен за онова, което знаех. Беше егоистично от моя страна, съжалявам.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Разбрах те от първия път — Софи отпусна ръце до тялото си. — Ама и ние сме едни, нали? И двамата се чувстваме виновни за една и съща катастрофа. Знаеш какво щеше да каже Елън по въпроса, нали?

— „Провидение свише, Бонбонче, Бог да ми е на помощ“ — отвърна й той с най-добрата си имитация на приемната майка на Софи.

Софи се подсмихна криво и каза:

— Точно така. Но после щеше да трябва да й напомня, че провидението сигурно би ни събрало на по-трайна основа.

Гарет сви вежди.

— Добър довод.

— Провидението свише май може да те докара само дотук — Софи сви рамене, завъртя се и отвори вратата, а после пристъпи вътре.

Гарет я изчака да се обърне към него.

— Значи… дотук бяхме?

— Предполагам.

Тя го погледна право в очите, съжалявайки, че бяха позволили да се разруши всичко помежду им. Щеше й се да й беше разказал истината по-рано, макар и да разбираше защо не беше го направил. Но сега това беше спорен въпрос. Той беше продължил и тя нищо не можеше да направи.

— Късмет с… как й беше името? Жената на телефона онази вечер?

Гарет сви устни.

— Джейн.

— Джейн. Хубаво. Желая всичко най-добро и на двама ви. Каквото и да стане, не може да бъде по-лошо от нашия случай, нали?

Той се обърна на пети и каза тихо:

— Довиждане, Софи.

— Довиждане, Гарет — прошепна тя в отговор.

Софи затвори вратата, заключи я, а после се облегна на нея за опора. Денят беше дълъг и тя беше готова да посрещне края му.