Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (33)

Глава 33

Границата между успеха и провалът е тънка и вие вече сте я преминали.

Софи погледна към часовника на стената, докато връчваше на един клиент ябълка, напълнена догоре със смес от бял шоколад, млечен шоколад, карамел, натрошено кашу и натрошени бисквити.

— Прекрасно — каза клиентът, облизвайки се, когато ябълката натежа в ръката му.

Тя провери ръчния си часовник, за да се увери, че часовникът на стената е верен. И двата часовника показваха, че вече е пет без пет, което означаваше, че пощаджията официално закъснява. Обикновено не я беше грижа кога пристига пощата, защото това просто означаваше още сметки, които трябваше да се платят, но бяха изминали три дни, откакто разговаря с Алекс и с всеки изминал ден интересът на Софи да разбере какво ли е написал в писмото си Джейкъб Барнс се изостряше — и тя все повече се изнервяше.

Джейкъб беше единственият човек от нощта на катастрофата с някаква представа за участието й в злополуката и кратката им среща отстрани на пътя му беше направила достатъчно впечатление, за да запомни коя е, буквално до деня на собствената си смърт. Макар че жената, която се грижеше за Алекс, се кълнеше, че Джейкъб не е хранил лоши чувства към нея, Софи не преставаше да се тревожи, че може би Мередит греши. Защо му беше да си дава труд да й пише, чудеше се тя, ако не да я обвини или да й потърси отговорност? Тази мисъл не й даваше мира.

— Не ви препоръчвам да я изяждате наведнъж — каза Софи на клиента, когато той се обърна да си върви с ябълката, — освен ако не я разделите с някого.

— Шегувате ли се — ухили й се той в отговор. — Това е ябълка. Практически, здравословна храна. Не, това бебче си е изцяло за мен! — той вдигна ябълката до устата си и отхапа първата хапка, напускайки магазина с изражение на абсолютно задоволство.

След десет минути се появи пощальонът и стовари кашон с писма отвътре до входната врата. На Софи много й се искаше да почне да търси писмото, но беше твърде заета да предлага различни мостри на семейство с пет деца, които искаха да опитат от всичко, преди да вземат решение какво да купят. Докато и седмината решиха какво ще бъде то, вече и други клиенти се бяха наредили на опашка. Софи въздъхна тежко. Писмото на Джейкъб трябваше да почака, ако изобщо беше там.

Скоро след това пристигна Ранди и отнесе кашона с писма отзад, докато Софи приключваше разговора си с една осемдесетгодишна жена, която не спираше да й обяснява как нейните правнуци щели да се радват на ментовите трюфели в чорапите си сутринта на Коледа.

— Но Коледа е чак след два месеца — каза Софи. — Може би дотогава ще трябва да дойдете да купите пресни?

Жената вирна нос и махна с ръка презрително.

— Глупости, скъпа. Най-добрите разпродажби са точно сега, преди да нахлуят тълпите за предпразнично пазаруване, просто ще ги сложа във фризера и децата изобщо няма да познаят.

Софи реши да не й казва, че трюфелите в момента не се продаваха с отстъпка.

— Ами тогава… весела Коледа.

Жената се усмихна щастливо и махна за довиждане.

— Ранди — извика Софи, когато всички клиенти си бяха отишли. — Къде сложи пощата?

Докато говореше, се загледа през витрината в трафика на улицата и забеляза как един познат мерцедес паркира на едно от платените места пред магазина.

— О, гадост — измърмори тя.

Възможно най-бързо Софи изтича отзад в магазина, смъкна престилката си и я хвърли на зацапания тезгях.

— Тръгвам си рано, Ранди. Къде е пощата? Ранди вдигна глава от една тенджера с фъдж.

— На бюрото ти, както ти казах. — Той наклони глава на една страна. — Добре ли си?

— Добре съм — излъга тя. — Но ако един твой добър познат влезе случайно в магазина през следващите тридесет секунди, положи всички усилия да го задържиш. Трябва да остане там достатъчно дълго, за да мога да се измъкна през задния вход.

Мислите за Гарет я измъчваха от момента, когато научи, че той се среща — или поне разговаря — с друга жена. Как смееше? И какво, след като преди това й беше досаждал толкова време, когато тя му се обади, за да му даде шанс, той я отряза! Не, Софи не се чувстваше добре. Беше ядосана, на нокти, може би изпитваше лека ревност и дори не можеше да изрази с думи чувствата си във връзка с онова, което научи за баща му. С такава буря от емоции в главата и сърцето, никак не й беше до разговори с него.

Ранди кимна, като че ли това не беше кой знае каква задача и отиде отпред на касата. Софи се мушна в офиса си, наметна палтото си и вече ровеше в кашона с писма, когато чу предната врата да се отваря.

— Здрасти, Ранди — чу тя гласа на Гарет.

— Как я караш, братче?

— Софи тук ли е?

Софи застина на място, заслушана в разговора. Последва дълга пауза, преди Ранди да каже:

— Ммм… може би? Искам да кажа, че беше. Ама сега… Не съм сигурен. Ами… да. Тук е, ама е в кенефа… или някъде другаде.

— О — каза Гарет дипломатично. — Значи ще почакам.

Софи се ухили, доволна, че Гарет се хвана на нескопосната лъжа на Ранди. Тя продължи да сортира безшумно писмата. Писмото на Джейкъб Барнс беше почти на дъното на кашона. Тя остави останалите писма на бюрото, грабна чантата и чадъра си и се измъкна на пръсти през задния вход на автомобилната алея.

Макар че през повечето дни продължаваше да използва автобуса, Софи бе проумяла, че да имаш автомобил и самостоятелно да шофираш до работата си, има някое и друго предимство, като например да си поспива по-дълго сутрин. Тази сутрин й отне малко повече време да се събуди и затова тя подкара експлоръра от Гиг Харбър до Такома и паркира в закрит платен паркинг през две преки от „Шокола дьо Соф“.

Тя отвори чадъра си, за да се предпази от дъжда и забърза към паркинга. Докато стигне там, открие колата си на четвърто ниво и плати таксата, предположи, че Гарет отдавна ще е напуснал магазина. Да, или пък вече беше доста разтревожен какво ли прави тя толкова време в тоалетната. Софи излезе на улицата с остър десен завой, а на следващия светофар се приготви да завие наляво. След няколко минути вече пътуваше по шосето към дома с максималната за нея скорост в дъждовно време от четиридесет и пет мили в час.

Както винаги много шофьори се дразнеха от скоростта й, но само онези, които бяха заседнали зад нея, натискаха клаксоните или размахваха среден пръст. Тя не им обръщаше внимание. Софи почти беше стигнала до Нероуз Бридж, когато някаква кола се престрои до нея и забави достатъчно, за да може тя да разгледа добре шофьора на пълзящия като охлюв автомобил.

За разлика от другите коли, тази отляво не отминаваше. Караше с нейната скорост. Софи беше сигурна, че шофьорът я зяпаше, но отказваше да обърне глава и да го погледне, защото това означаваше да отклони вниманието си от все по-мокрото шосе отпред, затова продължи да си кара.

След няколко мига телефонът в чантата й зазвъня с новата евтина мелодия на Гарет „Не ми разбивай сърцето, болното ми разбито сърце…“. Очевидно най-сетне беше проумял, че тя не е в тоалетната, но все едно Софи нямаше да му отговори, дори и да не шофираше в момента, по простата причина че нямаше какво да му каже.

Мелодията прозвуча два пъти, преди телефонът да се изключи. След няколко секунди зазвъня отново. Софи се почуди колко ли пъти щеше да позвъни, докато не схванеше намека. Щеше й се да свали ръце от волана, за да изключи звука.

След второто изсвирване на мелодията, колата в лентата до нея, която караше с нейната скорост, започна да надува клаксона. Надува го петнадесет секунди. Най-сетне звукът му толкова я разцентрова, че Софи погледна натам с ъгълчето на окото си.

Лицето на Гарет с трапчинките, което я гледаше от съседната кола, начаса я хвърли в паника. Тя си пое дълбоко въздух, но същевременно, без да иска, натисна газта и нейният двигател V8 тласна автомобила напред. Внезапната промяна в скоростта я стресна, затова тя инстинктивно удари спирачки. И тогава нещата се объркаха.

Мъжът в колата зад Софи, който караше вече почти две мили с нос в бронята й, защото никой не му даваше път да се измъкне оттам, тръгна по-бързо, когато тя даде газ. Той беше все така зад нея, бързо увеличавайки скорост, когато светнаха стоповете й.

Софи усети как колата й подскочи неестествено, когато я удариха отзад. В следващия миг автомобилът поднесе, без тя да може да го овладее, докато гумите скърцаха, сърцето й блъскаше, а тя пищеше. Експлорърът кривна леко, колкото да влезе в лентата на Гарет, но това нямаше значение. Гарет беше видял какво става и вече беше ударил спирачки, което причини поредния сблъсък отзад с колата зад него. Още осем автомобила, които пътуваха в стегната формация, също попаднаха в мелето и на часа се затряскаха шумно предница в броня.