Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (3)

Глава 3

Скоро ще намерите нещо, което сте изгубили, макар някои неща е по-добре да си останат ненамерени.

21 септември 2009 г.

Магазинчето на Софи се гушеше в тясно пространство на Комърс авеню. Рекламираше го лъскава табела точно над главния вход. Гравираното с лазер име на магазинчето гласеше „Шокола дьо Соф“, а отдолу, с много по-дребен курсивен шрифт, беше изписано „Лакомства от сърце“.

Интериорът определено беше изискан. Няколко големи картини в стил постмодернизъм висяха по стените на различна височина и под различен ъгъл, създавайки с цветните си петна достатъчно силен визуален акцент на фона на лъскавата черна ламперия и кантовете от неръждаема стомана, за да попречат на изчистения съвременен декор да изглежда банален. Четири купи от австрийски кристал, поставени върху сладкарската витрина от гравирано стъкло, щяха след малко да поемат безплатните мостри от прясно изпечения фъдж за деня. В двата противоположни ъгъла до еркерните прозорци със затъмнени стъкла бяха поставени гранитни масички в тон с интериора, всяка върху масивен крак от ковано желязо. Масичките и бар столчетата предлагаха място и съответната атмосфера за редовната клиентела, която предпочиташе да седне и да изпие нещо топло, докато похапва от шоколадовите изкушения на Софи.

Сутринта премина както обикновено, докато Софи отмяташе забързано задачите една след друга. Трябваше да се смелят ядки, да се отмерят течности, да се добавят подсладители, както и хиляди други неща, които я чакаха преди вратите на магазина да се отворят в 10 часа. Освен това Софи трябваше да следи Евлин да не докопа топчетата от фъстъчено масло в хладилника, преди да са се втвърдили достатъчно, за да им сложи глазура.

Евлин от своя страна не й предложи кой знае каква помощ. По-голяма част от усилията й бяха посветени на това да опитва шоколадовите кремове, за да определи кой й харесва най-много. Софи нямаше нищо против. Макар че по-скоро би предпочела да остане насаме с мислите си, тя оценяваше жеста на приятелката си — самото присъствие на Еви облекчаваше тежкия й емоционален товар.

В девет и четиридесет, когато почти всичко вече беше готово, Софи грабна химикалка и купчинка тесни листчета хартия от малкия офис до кухненската част отзад на магазина и седна да довърши сутрешните си приготовления. Съчиняването на уникалните късметчета се бе превърнало в любима част от работния й ден и вероятно те бяха главната причина търговията й да се задържи на повърхността в една стагнираща икономика.

— Някаква специална тема за деня? — попита Евлин.

— Не. — Софи почука с химикалката по зъбите си, докато размишляваше какво да напише.

— Какво целиш — леко разочарование или стопроцентова душевна мъка?

Подразнена, Софи вдигна очи.

— Шът. Нито едно от двете. Целта е заобикалящата ни реалност, нищо повече.

Еви потисна смеха си.

— Коя реалност — твоята или моята?

— Млъквай.

— Мога ли да ти помогна да ги напишеш?

— Не.

— Добре тогава, мога ли поне да си взема трюфелче с фъстъчено масло? — попита тя с надежда.

С прикрито ръмжене Софи изсъска:

— Млъкни! Не мога да мисля. Просто си затвори устата за няколко минути. Моля те.

— Приемам го като да — прошепна Евлин и се насочи към другото помещение, където имаше изложен поднос с пресни трюфели.

— Хубаво — каза Софи подразнена. — Натъпчи се до пръсване. Но за няколко минути ме остави на мира, за да довърша.

Петнадесет минути по-късно, сигурна, че има достатъчно надписани късметчета, за да задоволи търсенето, тя събра хартийките и отиде при Евлин в предната част на магазина.

— Как е положението? — попита я Еви.

Софи й връчи малката купчинка листчета.

— Виж сама. И след като свършиш, ще имаш ли нещо против да ги напъхаш в сладките? Имам да разчистя още няколко неща отзад, преди да отворя.

Дори и в най-добрите магазини за сладкарски изделия сутрешните продажби могат да бъдат ужасно слаби, затова Софи не се изненада, че никой не блъскаше по вратата, когато обърна на витрината неоновата табелка „Отворено“. „Шокола дьо Соф“ отвори точно в десет, но първите клиенти пристигнаха едва след десет и тридесет и повече се интересуваха от безплатните мостри, отколкото от каквото и да било друго.

Малко след единадесет започна обедната почивка и търговията потръгна. Както винаги, клиентите ги привличаха най-много сладките на Софи с „късметчета за нещастие“, всяка съдържаща уникалното й ръкописно предсказание на униние, прокоба или предстоящи страдания. Съгласно замисъла им, сладките с късметчета за нещастие не бяха най-вкусното изделие в магазина. След като ги оформеше и изпечеше в традиционната форма на сладки с късметчета, Софи ги потапяше в купа с горчив готварски шоколад, доставен директно от някаква бразилска плантация за какао. За нищо неподозиращата уста на клиента резултатът беше шокирано смайване. Когато преди единадесет месеца измисли странните сладки, Софи смяташе, че в най-добрия случай ще минат като краткотраен номер — нещо ново с безславен край. За голяма нейна изненада обаче горчивите сладки станаха толкова прословути, че изчезваха веднага от рафтовете. Тя дори започна да получава по пощата поръчки от други части на страната.

Точно преди два часа следобед, докато Софи се занимаваше с едно семейство, което направо бе в екстаз, че според късметчетата им за нещастие колата им скоро щяла да се повреди и че другите ги одумвали зад гърба им, Еви почука по часовника си и произнесе беззвучно „Време е!“.

Софи свъси чело, припомняйки си изненадата, за която й бе съобщила по-рано приятелката й. Тя връчи рестото на семейството и ги изчака да излязат, преди да се обърне към Еви.

— Добре, Ев. Изплюй камъчето. Каква е голямата изненада?

Евлин погледна отново часовника си.

— Казах ти, че устата ми е заключена.

— Да не би да е доставка в магазина?

Без отговор.

— Да не би да е нещо голямо?

Пак нищо.

— О, хайде, подскажи ми, Еви. Знаеш, че мразя изненадите.

— Добре. Да, нещо ще дойде в магазина. Нещо осезаемо. Но повече нищо няма да ти кажа — тя показа как затваря устните си с цип, после завъртя въображаем ключ в края на устата си и го пусна в деколтето си.

— Кога? По-добре да не е много късно през деня.

Евлин надникна през рамото на Софи към вратата, после отново погледна часовника си и след това се запромъква на пръсти към кухнята, хвърляйки отново бърз поглед към витрината до входа.

— Струва ми се, че точно в момента… — Еви изчезна от поглед, провиквайки се през рамо: — Сега!

В същия момент звънчето на предната врата звънна тихо. Софи остана с гръб към вратата, не желаейки да посрещне изненадата, която току-що влезе в магазина й, каквато и да беше тя. Стомахът й се сви от ужас, докато се напрягаше да измисли какво би могло да пристигне точно в два часа. „Пееща телеграма? Не, това щеше да е твърде безвкусно дори и за Еви. Доставка на… какво? Определено не е шоколад. Може би цветя? Да! Тя каза, че е уредила нещата. Може да е букет цветя, нали? Може би е хубав букет? Мразя изненадате! Дано да са цветя. Дано…“

Софи се обърна неохотно. Преди да направи пълно завъртане обаче, отново затвори очи в последен опит да отложи неизбежното. След като си пое няколко пъти дъх, прекъсван тук-таме от нелюбезно мърморене по адрес на Евлин, която й причиняваше това, Софи повдигна мъничко единия си клепач. После пое рязко дъх и отвори широко и двете си очи.

— Какво, по… — Лицето й пламна начаса. Тя се опита да се овладее, преди да изрече — О, гадост.

Не възнамеряваше да каже точно това, но изрече думите възможно най-елегантно и самоуверено, а после продължи с красноречивото:

— Мисля, че ще повърна.