Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (29)

Глава 29

Продължителната ви меланхолия се преплита с виждането ви за живота.

През следващата седмица Гарет й телефонираше почти всеки ден, за да разбере как вървят нещата с писмата. Макар че Софи би предпочела да си отдъхне за кратко от купа, който отново се беше образувал отзад в кухнята, тя му обеща да му обърне нужното внимание по време на неделното си пътешествие.

— О? — попита той. — Къде отиваш?

— Не е твоя работа.

— Ами с кого отиваш? — настояваше той.

— С приятел — отвърна тя и не каза нищо повече.

— Не е мъж — приятел, нали?

Софи се кискаше вътрешно, но не се поддаде.

— Има ли значение?

— Ами… не… — заекна той. — Просто… имаш ли нещо против да попитам каква е целта на пътуването?

Софи се забавляваше страхотно, че е влязла под кожата на Гарет.

— Ами, да кажем просто, че отивам да се запозная с нечии родители.

Гарет съвсем притихна.

— Разбирам — каза той най-сетне. — Ами тогава, приятно прекарване… предполагам — и затвори.

Когато петъкът се изтъркаля, Софи си тръгна от магазина веднага, щом пристигна Ранди. Тя взе автобуса, пътува три спирки до един заложен магазин в Такома и осъществи една идея, която й се въртеше в главата вече цяла година — да се отърве от годежния пръстен, който й беше подарил Гарет. След приключване на сделката си тръгна с пачка банкноти, които веднага изхарчи за един седемгодишен форд експлорър в някаква автокъща за коли втора употреба през две пресечки оттам. Не беше най-красивата кола, но не беше навъртяла голям километраж за годините си, цената я устройваше и най-вече беше безопасна за шофиране.

Софи изкара много бавно експлоръра от автокъщата и докато шофираше към дома, нито веднъж не се и доближи до разрешеното ограничение на скоростта. „Безопасността преди всичко“, казваше си тя, когато разни по-бързи коли надуваха клаксоните си зад нея.

В събота след работа прекара няколко часа, шофирайки по местните шосета, просто за да се увери, че се чувства съвсем комфортно зад волана. Колкото повече шофираше, толкова по-добре се чувстваше, но скоростта й остана все така ниска.

— Шофираш като бабичка — изкоментира Евлин на другата сутрин, след като Софи отиде да я вземе за дългото пътешествие до Милуд.

— Това е сексистко изказване — отбеляза Софи.

— И дъртистко също така. Не ми пука… това е истината. Ако не увеличиш скоростта, няма да стигнем там и до другата седмица.

Стиснала волана така, че кокалчета на пръстите й бяха побелели, Софи даде малко повече газ, но така и не успя да догони движението.

След един час на пътя Евлин настоя Софи да спре на следващата отбивка, за да си сменят местата. Софи веднага се съгласи и с облекчение се зае да отваря писмата в отговор на обявата „търси се“ от безопасното място до шофьора.

Някъде на средата на пътешествието им мобилният телефон на Софи зазвъня. Когато го погледна, видя, че оттам я гледа снимката на Гарет.

— Да вдигна ли? — попита тя Евлин.

— Както искаш.

— Не трябва.

— Окей.

— Но той ще продължи да звъни, докато не вдигна.

Евлин се разсмя.

— О, хайде вдигай. Очевидно искаш да го направиш.

Софи й се нацупи, произнасяйки безмълвно, думите „Не, не искам!“, докато вдигаше слушалката.

— Ало?

 

 

Гарет си седеше у дома, във всекидневната.

— Хей, Соф! — каза той. — Обажда се Гарет.

— Знам кой се обажда. Какво искаш? — звучеше абсолютно незаинтересовано.

— Просто проверявам как върви пътешествието ти. Днес пътуваш, нали? С кого каза, че сте заедно?

— Нищо не съм ти казала — отряза го Софи.

— О, вярно — каза той, развеселен от нежеланието й да разкрие каквато и да е информация. — Как вървят писмата? Приближаваме ли се до нашата среща?

— Преглеждам ги в момента — каза тя, — но трябва да ти кажа, че нещата все още не изглеждат добре.

— Е, по света има много откачени хора — пошегува се той, — които няма да разпознаят щастието, дори и да разговарят с него по телефона.

— Моля? Какво трябва да означава това?

— Просто се шегувам, Соф. Сериозно обаче, каква е равносметката досега? Седемдесет? Осемдесет?

— Дванадесет — изчурулика тя малко самодоволно. — Но в момента имам още около двеста писма в скута, така че до края на деня ще стигнат до тринадесет.

Гарет се разсмя отново. Канеше се да подхвърли нова шега, но Софи го изпревари:

— Не затваряй, Гарет, веднага ще ти се обадя. Някой друг ми звъни. — Той чу как линията се изключи. След тридесет секунди се включи отново. — Там ли си още?

— Да. Телевизионни търговски реклами?

— Ах, колко ти се иска да разбереш.

— Всъщност, да.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Гарет, но трябва да приема този разговор. Не мога да го оставя да чака дълго.

Гарет сви юмрука си, в който не държеше телефона.

— Него ли? Кой е той?

— Казва се Алекс.

Последва продължително мълчание.

— И откъде го познаваш?

— О, пътищата ни се пресякоха наскоро и ние някак си веднага започнахме да се погаждаме. Той е най-сладкият човек на света.

Гарет усети как се изпотява.

— Сериозно ли? И ти… се виждаш с него? Просто така?

— Просто как?

— Не знам. Но мога да се закълна, че каза, че си приключила с мъжете.

— Съжалявам, Гарет. Но не мога да го карам повече да чака. Чао — и Софи прекъсна разговора.

 

 

Луси Макдоналд живееше в края на прашен път, върху парцел от един акър, разположен в края на града. Къщата беше запазила чара на стара селска ферма, но ако тази ферма някога е била действаща, това е било много отдавна. Къщата с фронтони беше заобиколена от неокосена трева, размесена с бурени, а в края на имота растяха високи, яки явори, вече изронили листа за през зимата.

След четири часа шофиране Евлин зави по автомобилната алея на семейство Макдоналд. Когато спряха, Софи бързо огледа редицата прозорци на предната фасада, търсейки знак, че у дома има някой. Стомахът й се преобърна, когато видя, че два от тях светят.

— Искаш ли да влезеш с мен? — попита Софи.

— Наистина ли? Сигурна ли си, че искаш да съм там?

Софи издиша, за да успокои нервите си.

— Всъщност, мисля, че може и да се нуждая от подкрепата ти.

Двете жени слязоха от колата и се запътиха към голямата покрита веранда, която обикаляше квадратната постройка от три страни. Софи натисна звънеца и малко след това вратата се отвори бавно. Пред тях стоеше дребна старица, леко изгърбена и с усмивка на лице.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Надявам се — каза Софи. — Вие ли сте Луси Макдоналд?

Старицата им намигна.

— Поне последния път, когато проверявах. — Говореше бавно, но ясно и отчетливо. — Познаваме ли се?

— Не, мадам.

— Сигурна ли сте? Заклевам се, че съм виждала някъде лицето ви — закани се тя с костелив пръст. — Наистина помня лица. Не помня нито едно име, дори от това да зависи живота ми, но никога не забравям лице…

Гласът на Луси заглъхна, докато разглеждаше косата на Софи, после очите, устата и брадичката, като най-накрая отново се върна на очите.

Софи се опита да не обръща внимание на огледа.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Макдоналд. Казвам се Софи. Надявах се да поговоря с вас за сина ви, Тим. Разполагате ли с минутка свободно време?

— Тим ли? О, божичко. Милият сладък Тим. Знаете, че е починал, нали?

Софи направи гримаса.

— Да. За това исках да разговарям с вас.

— Ами добре — изкикоти се старицата, — не стойте на студа. Влезте. Влезте.

Луси ги преведе през къщата до една стая, която свързваше официалната трапезария с всекидневната. В камината гореше огън и придаваше уют на помещението. Луси се хвана с две ръце за подлакътниците на високо кресло, за да се отпусне в него. Евлин и Софи седнаха една до друга на няколко метра от нея върху викториански диван в бургундско червено, който почти идеално отговаряше на цвета на тъмночервените тапети на помещението.

— Вие лично ли познавахте Тими? — попита тя. Но веднага сама си отговори на въпроса: — Не, трябва да сте били твърде малка.

— Права сте, не го познавах. Но го видях веднъж. В деня на катастрофата.

Усмивката, в която цъфтеше мисис Макдоналд до този момент, изведнъж се трансформира в тежка въздишка.

— Разбирам — каза тя, повече на себе си, отколкото на Софи. — В деня на катастрофата или по време на самата катастрофа?

Софи се прокашля.

— По време на самата катастрофа. Преди да го закарат в болницата.

Луси кимна и се обърна към Евлин:

— И вие ли? Видяхте ли и вие моя Тими по време на катастрофата?

Евлин безмълвно поклати глава.

Спирайки поглед отново върху Софи, Луси каза:

— Той беше добро момче. Мина през различни тежки моменти, както всички хора, предполагам. Но беше добро момче.

Тя продължи да гледа Софи, но мислите й я отнесоха другаде, докато си спомняше миналото.

— Никога няма да забравя деня, в който ми съобщиха за това. Няма майка, която да иска да научи, че момчето й е загинало и, кълна се, че когато ми се обадиха, исках и аз да умра — лицето й се набръчка и тя заклати леко глава от едната на другата страна. — Той бил от три дни в болница, но никой не си беше дал труда да ми съобщи. Защо не ми казаха? Не бях чула нищо за катастрофата, преди да почине. Със сигурност щях да искам да го посетя, преди да умре, но така и не получих възможност затова. — Луси премигна още веднъж, за да съсредоточи поглед върху Софи. — Как го видяхте? Бяхте ли свидетелка на катастрофата?

— Боя се, че съвсем отблизо. Аз бях в една от другите коли. След като се блъснаха, видях парамедиците, които се опитваха да помогнат на сина ви. — Софи замълча. — Знам, че е минало много време от случката, но наистина съжалявам за загубата ви, мисис Макдоналд.

Луси може да беше стара, но умът й сечеше като бръснач.

— Е, едва ли сте ме издирили и сте пътували чак дотук, за да ми кажете, че сте видели сина ми на прага на смъртта. — Тя наклони глава и се наведе напред в креслото. — Не си падам по увъртанията. Какво сте намислили, мис Софи?

Софи се опита да се усмихне, но не успя. Тя протегна на старицата полицейския доклад на Елън.

— Открих го наскоро. Това е докладът за катастрофата и реших, че ще искате да прочетете официалния доклад за онова, което се случи онази нощ.

Хвърляйки й кос поглед, Луси каза:

— Много мило, скъпа. Не биваше да си даваш труд. — Тя взе доклада от ръцете на Софи и го прелисти. След като прочете набързо онези места, където се споменаваше сина й, тя вдигна поглед и каза: — Пише точно онова, което ми казаха тогава… повече или по-малко. Наистина ли си била целия този път, само за да мога да прочета това?

— Да.

— И туй то?

— Ами… не съвсем. Луси, не мога да намеря верните думи да изразя мислите си. Предполагам, че мога да започна с това, че терминът „катастрофа“ може да означава различни неща. Механичните повреди причиняват катастрофи, както и лошото време, както се твърди тук в доклада. Онова, което искам да кажа, е, че обстоятелствата при различните катастрофи никога не са еднакви.

Луси се облегна назад и се изкиска отново.

— Кажи същината, миличка.

Софи хвърли бърз поглед към Евлин, чиито широко отворени очи и нацупени устни я насърчиха да продължи.

— Добре, ето за какво става дума. Въпреки че всички приписват катастрофата на дъжда, това не отговаря съвсем на истината. Искам да научите цялата истина за онова, което се случи. Онази нощ, преди колите да започнат да се пързалят една към друга в дъжда, един човек направи скъпо струваща грешка.

Луси примигна силно.

— О, божичко — каза тя с тежка въздишка. — Винаги съм се чудила дали това не е станало по вина на Тим. Това ли е новината, която сте дошли да ми съобщите?

— Какво? О не, съвсем не това. Беше… някой друг. Човек, който винаги се е чувствал ужасно от онова, което е направил.

Мисис Макдоналд притвори единия си сбръчкан клепач, за да стесни фокуса на виждане.

— Не ми казвай, че си мислиш, че ти си отговорна за това — каза тя с отхвърлящ тон, отгатвайки неизреченото от Софи.

— Но — заекна Софи — бях аз.

— Наистина ли? Да не би да шофираше? — Не, но…

— Без никакви но-та. Била си малко момиченце. На колко години си била тогава? На шест? На седем?

— На девет.

— Ето на. Деветгодишните момиченца, които не шофират колата, не могат да причинят катастрофа. — Тя отново вдигна показалеца си и го насочи: — Имай предвид, че това е факт, така че не се опитвай да спориш.

— Но…

— Шът! Без възражения! — тя свали пръст и се усмихна. — Софи, моят син ми липсва. Обичах го като… ами както всяка майка обича детето си. Но няма нужда да влачиш товара на миналото на гърба си, независимо какво смяташ, че се е случило онази вечер. И не обвинявай себе си или когото и да било другиго. Било е катастрофа в дъжда — край на обсъжданията.

— Но аз…

— Шът — повтори отново старицата с усмивка.

Евлин се изкиска.

Софи се опита да се намръщи, но не й се получи.

— А сега — продължи Луси, — не ми дава мира мисълта откъде те познавам. Сигурна ли си, че не сме се срещали до днес? — тя отново огледа лицето на Софи.

Насред обяснението, че Софи никога до момента не е идвала нито в Милуд, нито в Спокейн, сбръчканите очи на Луси светнаха:

— Божичко! Как каза, че ти било името?

— Софи.

— Да, но Софи коя? Джонас?

— Джоунс. Софи Джоунс.

— Софи или София?

Софи погледна нервно старата жена.

— София — отговори бавно. — Откъде знаете?

— Божичко! — възкликна Луси възбудено. — Наистина съм те виждала! Мътните да ме вземат, права бях! — Тя протегна ръка. — Помогни ми да стана, миличка. Трябва да ти покажа нещо.

Софи и Евлин се изправиха заедно и Софи хвана ръката на Луси. Крачейки колкото я държаха краката, Луси ги поведе към кухнята, през която бяха минали, когато влязоха. Тя спря до голям работен плот в средата на кухнята и посочи хладилника.

— Ето — каза, изпъвайки цялата си ръка, за да насочи вниманието им към безбройните дреболии, прикрепени с магнит към вратата на хладилника.

Софи онемя. Очите й се залепиха за един сиво-зелен плик в средата на струпването. Тя пристъпи бавно напред.

— Какво, по дяволите… — прошепна Евлин, когато видя какво гледа Софи.

Когато се приближи достатъчно, Софи вдигна магнита, който крепеше плика към черната повърхност на хладилника. Прокара ръка по печата отзад на плика, припомняйки си с пръсти релефа на гугутките. Вече знаеше какво съдържаше пликът, но го отвори и извади съдържанието му.

Вътре имаше нейна снимка заедно с Гарет отпреди повече от година, както и покана за сватбата.

— Кой ви е изпратил това? — попита Софи с изтъняло гласче, напъвайки се да си спомни дали името на жената е било включено в списъците за гости.

— Би трябвало да си ти. Или може би е бил Гарет — отвърна Луси с весела искрица в очите.

— Но… защо? Откъде познавате Гарет?

— Софи, миличка, аз не само че познавам Гарет. Аз съм неговата баба. Тим Макдоналд беше баща му. Абсолютно негово копие е.

Софи прикри уста с длан.

— Не разговаряме много, ние двамата, но му изпращам всяка година картичка за рождения ден и от време на време и той ми изпраща нещичко по пощата. Обяви за дипломиране, за промяна в адреса, такива неща. Бях толкова щастлива, когато получих поканата, не се бях чувала с Гарет няколко години и чаках с нетърпение да дойда на сватбата. После, около седмица преди нея, той ми се обади по телефона и ми каза, че се отменя. Оттогава не съм го чувала отново.

На Софи й се зави свят от думите на Луси. Гарет не й беше казвал почти нищо за баща си. Когато го попита, той й каза, че няма какво толкова за разказване, тъй като баща му не бил изиграл голяма роля в живота му. Никога не бяха обсъждали и факта, че бе израсъл с моминското име на майка си, вместо с фамилията на баща си. Мислите й запрепускаха към всички онези случаи, когато Гарет я беше разпитвал за катастрофата. Спомни си ясно смаяното му лице, когато научи, че родителите й бяха загинали на 21 септември 1989 година. Същото тревожно изражение проблесна в очите му, когато тя му показа точното място на катастрофата.

— О, божичко — прошепна Софи, намествайки парченцата в главата си. — Той е знаел. Знаел е през цялото време.

— Соф, не можеш да си сигурна — каза Евлин.

Софи погледна Луси, а после Евлин с празен поглед.

— Сигурна съм — сбърчи лице в остър симптом на гадене, който внезапно я връхлетя. Приковавайки поглед в Луси, Софи каза: — Не му казвайте, мисис Макдоналд. Моля ви, обещайте ми, че няма да кажете на Гарет, че съм била тук. Ако реша, че трябва да научи, по-добре да го чуе от мен.