Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (27)

Глава 27

Когато се изморите да мислите, стигате до погрешно заключение.

Всички на стъпалата пред къщата на Барнс застинаха в неловко мълчание. — Всички, с изключение на Алекс.

— Ще идем ли въпреки всичко да посетим татко? — попита той. — Или ако искате влезте в къщата ми. Вътре е по-топло от навън, а аз харесвам да е по-топло.

— Добра идея, Алекс — каза Мередит, като пристъпи към вратата. — Може би всички трябва да влезем вътре и да седнем за малко. Вие, дами, искате ли да пийнете нещо?

Евлин и Елън погледнаха едновременно към Софи, за да видят какво ще каже.

— Би било чудесно — каза Софи учтиво. — Благодаря ви.

Къщата отвътре беше още по-просторна, отколкото изглеждаше отвън: с високи сводести тавани и разчупен интериор, обединяващ хола с трапезарията и кухнята, което караше всички помещения да изглеждат големи. Във всекидневната по всички стени имаше направени по поръчка шкафове от черешово дърво, почти всичките запълнени с книги. На Софи й заприлича на малка библиотека. Имаше само един свободен шкаф в края на най-отдалечената стена, който бе запълнен само до половината.

— А — каза Софи впечатлена, — май някой обича да чете.

— Аз! — възкликна Алекс гордо. — Прочел съм всички книги тук. Някои повече, повече от веднъж.

— Почти нямаш свободни рафтове — отбеляза Евлин. — Какво ще правиш като запълниш всичките?

Алекс хвърли на Евлин учуден поглед, като че ли опитвайки се да разбере дали въпросът не беше зададен на шега.

— Ще поръчам нови — каза той накрая, без намек за ирония.

Софи и Елън се засмяха едновременно. Софи усещаше огромно облекчение. Тя беше очаквала с ужас срещата с Джейкъб Барнс, защото не знаеше как ще реагира той. Хранил ли беше към нея дълбока ненавист през последните две десетилетия? Дали животът му се беше объркал изцяло заради егоистичното й нетърпение като дете…? Но вместо мърморещ старец, какъвто предполагаше, че ще срещне, Алекс с щастливото му настроение и невинно доброжелателство бе не по-заплашителен от мъркащо коте.

Мередит отиде да направи кафе, докато останалите от групата насядаха във всекидневната. Софи и Евлин седнаха на кожения диван, Елън се настани на едно канапенце за двама, а Алекс се пльосна щастливо в пухкав кадифен шезлонг.

Щом всички се настаниха, Софи заговори първа:

— Алекс, наистина съжалявам да науча, че баща ти е починал. Съдейки по срещата ми с теб, предполагам, че и той щеше да ми хареса.

Алекс завъртя нервно пръсти, но продължи да се усмихва.

— Ще ми задаваш ли много въпроси за него?

— Бих искала да задам няколко, ако нямаш нищо против.

Той сви вежди и почеса нервно ухото си. После, без да каже нито дума, стана от шезлонга и отиде до извита конзола на входа. В най-горното чекмедже имаше чифт черни очила. Той си ги сложи и се върна до шезлонга.

— Добре.

Софи му се усмихна топло.

— Ти каза, че татко ти те е водил на гробището при гроба на родителите ми. Колко често ходехте?

— Всяка година. На другия ден след рождения ми ден.

— О? И кога е рожденият ти ден?

— На двадесети септември.

Софи отправи поглед към Елън на канапето.

— Това е… денят преди моя рожден ден. Значи сте ходели на гробищата всяка година на двадесет и първи септември?

Алекс се наклони леко напред на стола си и кимна.

— На рождения ми ден винаги имаше голям купон. Татко казваше, че денят, в който съм роден е много, много най-важният ден в живота му. А следващият ден беше много най-важен — само с едно „много“. Имаше и други важни дни, но аз не мога да ги запомня всичките. Освен Коледа. И Великден — той млъкна, за да се усмихне. — И деня на св. Валентин. Тези ги помня.

Евлин се усмихна.

— Говореше ли ти той за катастрофата? — попита Софи.

Мередит се върна след малко от кухнята с пет големи чаши за кафе и най-различни билкови чайове.

— Забравих да ви кажа, не държим тук кафе… не му понася на Алекс. Нещо против да пиете чай? Ако ли не, ще изтичам до къщи и ще сложа да сваря кафе.

— Няма нужда — каза Елън. — Благодаря.

Мередит остави всичко на масичката за чай и ги подкани да се самообслужат.

— Какво ме питаше? — попита Алекс Софи, след като Мередит седна.

— За катастрофата, в която попаднахме с баща ти. Говореше ли ти често за нея? Може би, когато сте ходели на гробища?

Той поклати глава.

— Не. Татко просто казваше, че този ден никога няма да го забрави. Ходехме там най-вече, за да занесем камъни.

Софи се изправи в стола и си спомни за красивите камъни, които намираше всяка година на ъгъла на надгробния паметник на родителите си. Забеляза с ъгълчето на окото си, че забележката беше привлякла също така и вниманието на Евлин.

— Камъните на надгробния паметник? Слагали сте ги заедно с баща ти?

— Ъхъ.

— Това ли правеше там преди две седмици? Остави още един камък?

— Да. Татко ми каза, преди да… напусне, че би било добре да нося камъни всяка година. Сега ги оставям за Том и Сесилия, Джейкъб и Катрин, но в различни дни. — Алекс нагласи очилата си, за да се увери, че добре покриват очите му. — Преди няколко години разбрахме, че ако идем по-късно през деня, ще намерим и шоколадов бонбон за мен. Татко каза, че това е наградата ми заради камъните.

— Коя е Катрин? — спря да разбърква чая си Елън.

Алекс не отговори.

— Може би аз мога да попълня тази празнина — предложи Мередит. — Всъщност, тъй като семейството ви очевидно е било важно за Джейкъб, може би заслужава да чуете малко предистория. Не мога да ви кажа много за катастрофата, в която сте участвали, но знам почти всичко за семейство Барнс.

Евлин и Софи си направиха по един чай с портокал, докато Мередит говореше. Алекс седеше и слушаше, скрит зад тъмните си стъкла.

— Джейкъб и Катрин Барнс са били адвокати — продължи Мередит. — Партньори в голяма фирма в центъра на града. Когато Катрин забременяла, започнали да търсят бавачка за постоянно, която да помага, когато детето се роди.

Мередит отпи от чая си и се усмихна.

— Избраха мен, една седмица преди той да се роди. — Тя погледна към Алекс, като че ли искаше разрешение да продължи. — За съжаление раждането беше трудно. Имаше… усложнения. Катрин не оцеля.

В стаята цареше тишина, с изключение на звука от Алекс, който пипаше отново ухото си.

Мередит сви рамене:

— Така че ролята ми се разшири през онези няколко първи години, докато Алекс през деня не тръгна на училище. Но докато беше мъничък, правех всичко възможно семейството да върви.

— И сте останали през всичките тези години? — попита Елън.

Тя кимна.

— Количеството на работата варираше в зависимост от нуждите на Алекс и работния график на Джейкъб. Но Алекс винаги е бил такава радост за всички наоколо му, че не съм си и представяла по-добра работа. С течение на времето се омъжих и създадох собствено семейство. Имам две момчета в пубертета — и, доколкото ги познавам, сигурно се карат в момента за поредната електронна игра у дома, но винаги успявах да пригаждам собствения си живот към нуждите на семейство Барнс. Когато Джейкъб се разболя от левкемия, той купи съседната къща, така че семейството ми и аз да сме по-наблизо и най-вече да избегне преместването на Алекс в дом със специални грижи, след като си отиде от този свят. Технически, аз продължавам да съм наемен работник — плащат ми месечно от един тръст, — но не се чувствам като такъв. Алекс е част от семейството ми и това няма да се промени. Цялото ми семейство го обожава. — Тя млъкна и погледна право към Алекс с горда усмивка. — Всички го обожават.

Алекс мушна четири пръста под очилата, за да разтрие очите си.

Софи се загледа в пакетчето чай, което още киснеше в чашата й. Сети се за старото късметче, за което искаше да говори с Джейкъб. После отмести очи от вдигащата пара чаша й погледна Алекс, като преценяваше всичко онова, което е трябвало да преживее в живота си, като се започне от ден първи и загубата на майка му, последван от години борба с недъга му и най-сетне загубата на баща му от неизлечима болест. Прониза я ново чувство за вина за допълнителната болка, която бе причинила на това семейство.

Без да се замисля повече, Софи остави чашата и си пое дълбоко дъх. Тя погледна към Алекс и Мередит.

— Не точно за това дойдох днес тук, но след като вече съм дошла, искам да научите истината. Аз… съм донякъде виновна за катастрофата преди двадесет години, при която Джейкъб е изгубил пръстите си.

След като добави няколко подробности как разсеяла баща си, докато шофирал в дъжда, тя бързо извади плика със старото късметче от сладка и им го показа.

— Това беше късметчето от рождения ми ден. Изхвърлих го в нощта на катастрофата, веднага след като разказах на полицайката… Елън… че вината е моя. Но Джейкъб го е намерил по някакъв начин. — Софи си пое още веднъж дъх, докато Мередит разглеждаше късметчето. — Мога само да предположа, че е чул онова, което разказах на Елън, и след това го е пазил през цялото това време, за да не забравя кой е виновен за осакатената му ръка. Във всеки случай… аз… аз знам, че трябваше да се извиня на Джейкъб, докато е бил все още… жив. Но до момента на моята среща с вас двамата, нямах кураж. Така че… много съжалявам.

Всички като че ли изчакаха да осмислят думите й, преди да се обадят. Мередит заговори първа:

— Мис Джоунс, благодаря ви за това. Но честно казано, сигурна съм, че Джейкъб не ви е обвинявал за случилото се с ръката му. — Тя се засмя: — Джейкъб беше добър и честен човек, но… да не забравяме, че беше адвокат. Ако е смятал, че някой е виновен за катастрофата, уверявам ви, нямаше да се размине без съдебно дело.

— Тогава защо е запазил хартийката през цялото това време? И защо е написал името ми от обратната страна? — обърна се тя към Алекс. — И освен това… кой ми го е изпратил миналата седмица?

Алекс вдигна ръка и остави очилата да се смъкнат на върха на носа му, за да могат всички да видят очите му.

— Аз го изпратих. Видях онова нещо по YouTube… Мередит ми го изпрати… за рекламата във вестника и исках да помогна. Татко винаги ми казваше, че щастието е дар, и аз си помислих, че това листче може да помогне на някого… предполагам на теб… да го намериш. Съжалявам.

— О, не съжалявай — каза Софи, давайки бързо на заден ход. — Просто исках да разбера — усмихна се тя топло на Алекс. — Всъщност се радвам, че си го изпратил. От всички неща, които ми изпратиха разни хора, това ми е най-любимото, защото ме доведе тук да се запозная с теб.

Алекс намести очилата, които скриваха очите му, но нищо не можеше да скрие гигантската му усмивка.

— А що се отнася до това защо е запазил листчето през цялото това време — каза Мередит на Софи, — не мисля, че трябва да се тревожите. Може би му е харесвало посланието. Може би му е давало надежда или е повдигало настроението му. Но мога да ви уверя, че не е хранил никаква враждебност към вас, София.

— Може ли да попитам нещо? — намеси се Евлин след известно мълчание. — Все още ми е любопитно за камъните на гроба. Това нещо религиозно ли е?

Мередит се засмя.

— Не мисля, че някой би могъл да набеди Джейкъб Барнс за религиозен. Но той имаше вяра. Вярваше, че ще види Катрин отново, че не си е отишла просто така. Когато питах за камъните, всеки път получавах различен отговор. „Просто за украса“, „Защото цветята вехнат“, „Харесвам камъни“ — ей такива неща. Но веднъж каза нещо, което си мисля, че е по-близо до истината — „Камъните и спомените са вечни“. Мисля, че камъните просто бяха неговият начин да помни жената, която обичаше.

Евлин кимна, но Софи изглеждаше озадачена.

— Тогава защо ги е слагал на гроба на моите родители?

Мередит само сви рамене.

— Може би от уважение? Не знам. Алекс имаш ли някаква представа?

Той поклати глава.

— Не. Просто знам, че ги носеше, слагаше ги на гробовете, а после ми разказваше за София Мария Джоунс. Това е. — Алекс се съсредоточи върху Софи. — И понякога ми казваше, че би искал да се запознаем и… — гласът му заглъхна и той доби вид на човек, който мисли много съсредоточено.

— Алекс — каза Мередит. — Всичко наред ли е?

След няколко секунди Алекс дръпна очилата от лицето си. Очите му очевидно горяха от възбуда.

— Веднага се връщам!

След тези думи той скочи от мястото си и хукна по коридора, за да се върне след няколко минути леко разстроен.

— Не мога да го намеря — обяви той.

— Какво търсеше? — попита Мередит.

Алекс седна обратно на мястото си.

— Спомних си. Когато беше болен, татко каза, че пише писмо на София Мария Джоунс. Каза, че ще го остави на любимото ми място, и ми каза, че след като той… нали знаете… след като той…

— Почине — подсказа тихичко Мередит.

Алекс сбърчи вежди.

— Ъхъ… след това, той каза, ако го намеря, да го изпратя на нея и може би някой ден тя щяла да почука на вратата.

Софи изчака няколко секунди да види ще добави ли той още нещо, а после отбеляза:

— Е, значи май съм подранила.

Като се размърда на мястото си, Мередит попита Алекс къде е търсил писмото.

— В моята стая — отвърна й той. — Любимото ми място е моята стая. Обичам да спя, затова потърсих под леглото, под матрака, под чаршафа… дори и под възглавницата, но не можах да го намеря. — Той се обърна към Софи: — Съжалявам, София, не знам къде е. Но ще продължа да търся.

— Благодаря ти, Алекс. Много мило от твоя страна. Може ли да ти дам телефонния си номер, в случай че го намериш?

Очите му светнаха.

— Да! Обичам да говоря по телефона. Може ли да ти се обаждам?

— Разбира се — каза тя и се изкиска лекичко. — Ако ти се иска да поговориш, просто ми позвъни.

Софи записа телефонния номер на мобилния си телефон и го връчи на Алекс.

Алекс се обърна към Мередит и се ухили като хиена.

— Сега синовете ти не могат вече да ме дразнят, че не си говоря с момичета!

Всички се разсмяха на глас.

Всички, с изключение на Алекс. Той само се усмихна и леко се изчерви.

Групичката поприказва още малко, преди Елън да реши, че е време да тръгват. Докато говореха, Софи хвърляше по някой таен поглед към Алекс, чудейки се на искрения му оптимизъм предвид известните обстоятелства. „Съвсем разбираемо е — помисли си тя, — той да иска да отговори на обява, че се търси щастие. Живее съвсем сам, изгубил е и двамата си родители, а пък успява да направи така, че усмивката да не слиза от лицето му.“