Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (26)

Глава 26

Ако добрите хора имат добър късмет, а лошите хора — лош късмет, защо ти имаш никакъв късмет?

Следващата събота — единственият ден, в който графиците и на трите позволяваха това, Евлин и Софи отидоха да вземат Елън веднага след обяд. Това означаваше, че Софи трябваше да извика Ранди да я замества няколко часа повече в „Шокола дьо Соф“, но той прие да помогне на драго сърце. Джъстин беше подарил на Евлин навигация за колата за последния й рожден ден, така че откриха лесно дома на Джейкъб Барнс. Женският глас на навигацията ги накара да слязат от междущатското шосе след двадесет и пет минути, а оттам почти направо по 150-о авеню стигнаха до квартал с красиви къщи на едно възвишение до Седълбек Парк.

— Леле — изкоментира Елън, — Джейкъб Барнс си живее добре.

„Дестинацията… наляво… на 0,1 мили“, каза електронният женски глас на навигацията, след като Евлин зави по 54-а улица. Евлин намали и спря до бордюра.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, Софи?

— Да, Бонбонче — добави Елън от задната седалка. — Изглеждаш малко развълнувана.

Стиснала в ръка плика, който беше изпратен от къщата от другата страна на улицата, Софи се опита храбро да се усмихне.

— Не бях нервна, докато не спряхме. Но сега…

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожиш — каза Евлин успокояващо.

Софи отново се опита да се усмихне. Обърна се да погледне към Елън, после отново към Евлин.

— Знам. Стомахът ми се е вързал на възел, не защото ще се срещна с Джейкъб Барнс. По-скоро от мисълта да се изправя пред миналото си. Просто е… някак съдбоносно, знаете ли? След двадесет години да откриеш, че някакъв непознат през цялото време е знаел, че си изиграла роля в катастрофата.

— Не можеш да знаеш дали си е мислел точно това.

— Знам… усещам го. Защо иначе ще ми изпраща онова късметче? Сигурно ме е видял по телевизията и някак си ме е разпознал и е разбрал, че аз съм пуснала обявата.

Елън се пресегна и заразтрива рамото на Софи.

— Казах ти още когато беше на девет години, че не можеш да се обвиняваш. Може пък срещата с мистър Барнс да ти помогне най-сетне да проумееш това.

— Може би — каза Софи, но в гласа й прозвуча съмнение. „Или пък може той също да ме обвини и да подсили най-големите ми страхове.“

С Елън начело, тричките излязоха от колата и пресякоха улицата. Софи се опита да не обръща внимание на жената от съседната къща, която ги дебнеше като ястреб от прозореца си, докато те крачеха по стръмната автомобилна алея. Тя също така забеляза, че на алеята не бяха паркирани никакви коли, и тайничко си помисли, че може би това означава, че в къщата няма никой.

Без никакво колебание Елън измарширува направо до входната врата и натисна звънеца. Софи и Евлин я последваха на няколко стъпки отзад.

Момент по-късно, набит нисичък мъж с голямо кръгло лице отвори вратата. Имаше монголоидни очи и усмивка от едното до другото ухо.

— Здравейте — каза той със странен акцент. — Гости. Обичам гости, макар че не ме посещават често. — Помълча малко, преди да добави още едно: — Здравейте.

И на трите жени веднага им стана ясно, че младежът срещу тях беше болен от синдрома на Даун. Добродушното му поведение веднага ги накара да се отпуснат.

— Здрасти — каза Елън. — Търсим Джейкъб Барнс. Тук ли е някъде?

Младежът почеса гъстата си руса коса.

— Наистина ли е важно? — попита той с усмивка. — Той е баща ми. Може би аз мога да ви помогна вместо него. Аз съм Алекс.

Той погледна тениската на Евлин и прочете пурпурния щампован надпис — „Уошингтън Стейт Догс“^[1].

Евлин се разсмя развеселена:

— Точно така. Запалянко ли си?

— Не. Но ми харесва думата. Д-О-Г-С — каза той, проточвайки всяка буква. — Но не мисля, че е написана правилно.

Софи внимателно наблюдаваше младежа. В него имаше нещо странно познато.

— Алекс, да сме се срещали преди?

Той сви рамене.

— Не знам. Да си се отбивала в магазина на „Албъртсън“? Аз работя там. Много хора пазаруват в „Албъртсън“. Купуват си бакалски стоки. — Той посочи към кучето на гърдите на Еви: — И храна за животни. — Поразмисли още малко. — И списания с Бритни Спиърс и Опра на кориците.

Софи се изкиска:

— Сигурно е било там.

Елън също се разсмя, докато откопчаваше полицейската си значка, която носеше на хълбока. Дори когато не беше в униформа, тя винаги носеше полицейската си значка, за всеки случай. Неведнъж бе отървавала с нея глобата за превишена скорост, когато я спираха.

— Алекс, аз съм полицай Мънро и работя в Полицейското управление на Сиатъл.

Той като че ли се прехласна по значката, като протегна ръка да прокара пръсти по лъскавата й повърхност.

— Яко. Ченге значи.

— Приятелката ми тук — продължи Елън, посочвайки Софи — тази седмица получи писмо, в което имаше нещо, сложено от твоя баща.

Алекс се загледа в Софи лукаво.

— Ти си онази, дето търси щастие? Яко.

— Значи знаеш какво е било изпратено? — попита Софи, показвайки плика в ръката си.

Той я погледна за кратко.

— Ъхъ.

Софи издиша.

— Бих искала да поговоря с баща ти за това. Той у дома ли е?

— Не.

— Ще се върне ли скоро?

— Не. — Широката усмивка на Алекс малко се помрачи.

Евлин мълчеше през повечето време, но сега проговори:

— Знаеш ли къде е? Ако не е много далече, може би можем да се отбием при него за кратко.

Алекс отново се почеса по главата.

— Знам къде е. Не знам адреса, но мога да ви заведа там.

Евлин и Елън погледнаха към Софи, за да разберат какво искаше да направят. След като се беше отлъчила за половин ден от работа, за да се срещне с Джейкъб Барнс, тя искаше да оползотвори добре времето си, но не беше сигурна, иска ли да замеси в това и сина на Джейкъб. Преди да реши обаче, в къщата се появи ново лице.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената, докато се изкачваше по стъпалата отпред. — Аз съм съседката, Мередит Слоун.

„Ястребът на прозореца“, помисли си Софи.

Елън се усмихна:

— Не мисля, че има нужда. Просто дойдохме да се видим с мистър Барнс.

Поведението на Мередит се промени.

— Е, аз не съм само съседка на Алекс. Плаща ми се да го наглеждам и да му помагам за… специалните му нужди. Така че ако искате нещо определено, може би точно аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете.

Преди Софи, Елън или Евлин да кажат каквото и да било, Алекс се намеси:

— Всичко е окей, Мередит. Тя е полицай.

Мередит се стегна.

— О, божичко. Каквото и да се е случило, сигурна съм, че Алекс няма нищо общо с това. Той е добро дете.

— Няма нищо такова — увери я Елън. — Това не е официално полицейско разследване.

Софи пристъпи напред.

— Когато бях малко момиченце, попаднах в катастрофа, в която беше и Джейкъб Барнс.

— А — каза Мередит, — сигурно катастрофата, в която е изгубил пръстите си.

През главата на Софи премина образа на един мъж, който лежеше на земята и гледаше втренчено ръката си, докато един парамедик от бърза помощ се опитваше да спре кървенето там, където му бяха отсечени пръстите.

— Да — каза Софи тихо, — той беше. Дойдохме днес в търсене на малко повече информация за катастрофата и Алекс каза…

— Искат да посетят баща ми — намеси се Алекс. — Може ли да ги заведа?

Мередит изглеждаше още по-озадачена:

— Искате да посетите Джейкъб?

Трите жени кимнаха.

— Ако няма да ви притесни — каза Софи. — Алекс каза, че знае как да отидем при него.

— Да, знае много добре. Ходи там колкото може по-често — тя погледна към Алекс, а после внимателно огледа лицата на посетителите си. — Но не разбирам какво ще научите на гробището за автомобилна катастрофа, която се е случила преди десетилетия.

— Гробище ли? — избъбри Софи, разменяйки тревожен поглед с Елън. — Защо, за бога, да ходим на… — тя млъкна и объркано погледна Мередит. — Джейкъб Барнс… мъртъв ли е?

Сега Мередит на свой ред изглеждаше объркана.

— Не знаехте ли? — каза тя. — Почина преди няколко месеца. Не можа да се пребори с левкемията.

— Разбира се, че не… ние… искам да кажа, че получих писмо и просто предположих… — тя се обърна отново към Алекс и един спомен пак изникна в съзнанието й. — Кое гробище?

Алекс погледна към Мередит за името.

— „Евъргрийн“ — отвърна тя. — Намира се на…

— Орора авеню! — възкликна Софи възбудено. — Ето къде съм те виждала! Преди около месец, на рождения ми ден. Беше със слънчеви очила, нали?

— Винаги нося там слънчеви очила — призна Алекс.

— В случай че се разплаче — прошепна Мередит. — Да не го гледат другите.

Софи си припомни кратката, но странна среща с Алекс, миг преди да се появи Евлин онази вечер, и внезапно се разтревожи.

— Алекс, ти следеше ли ме на гробището?

Алекс пъхна ръце в джобовете си.

— Аз пристигнах там пръв. Не мисля, че първият дошъл може да следи. Нали?

„Логично“, помисли си тя. Прибирайки кичур коса зад ухото си, Софи пристъпи по-близо до Алекс, който продължаваше да стои на вратата на къщата. Лицето й беше сериозно, но говореше тихо и благо:

— Алекс, когато те видях, ти не беше на гроба на баща ти. Ти разглеждаше гроба на моите родители. Какво правеше там?

Всички мълчаха в очакване на отговора му.

— Четях — отговори той също така тихо. — „Съпруг и баща, съпруга й майка, които обичаха дъщеря си и един другиго напълно и вечно.“ Много хубав надпис. Запомних го. Татко ми го показваше всеки път, когато отивахме там. Той каза, че се запознал веднъж с дъщерята.

Той огледа всяка от тях поред, като спря поглед най-накрая на Софи. Заговори още по-тихо, но лицето му продължаваше да е все така невинно ведро.

— Мисля, че ти трябва да си тя. София Мария Джоунс.