Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (24)

Глава 24

Животът ще ви лашне в неприятен завой.

На следващия ден след груповото сортиране на пощата Гарет пристигна неканен по обяд в „Шокола дьо Соф“, за да помогне да го довършат. Софи положи големи усилия да му намекне колко й е досадно присъствието му, но независимо от цялото й цупене, мрачни погледи, завъртания на очи и гледане накриво, той не се обезкуражи. Всъщност успя да запази усмивката си цял час, докато беше там, като отклоняваше учтиво подхвърлените подигравки. И като че ли това не му беше достатъчно, ами има нахалството да пристигне и след работа със същата цел.

Вечерта Ранди беше доста зает да обслужва клиентите, заради което Софи оставаше с Гарет по-дълго, отколкото би искала. Колкото повече време прекарваха заедно обаче, толкова по-често това й припомняше колко приятна й беше някога неговата компания. Неведнъж се улавяше, че се радва на трапчинките му или че се наслаждава на звука на неговия глас. И всеки път незабавно се нахокваше мислено, че не може да се въздържи.

Разговаряха предимно на безлични теми, свързани с пощата, която сортираха, но от време на време Гарет подхващаше „А помниш ли…?“, което веднага връщаше Софи към едни много по-щастливи моменти, когато не се беше чувствала неловко, че поглежда крадешком към Гарет, когато той се навежда да вдигне нещо от пода. След третото „А помниш ли“ Софи реши, че е по-добре да овладее разговора или рискуваше да изгуби контрол върху емоциите си.

— Ти успя ли да видиш по новините част от материала с мен в пощата? — попита го тя, отваряйки розов плик от Сейнт Луис.

— Записах го — отговори й той със смях. — Не можех да повярвам, че се хванаха на историята на онзи човек.

— Да, благодаря на Бога за Джим. Той спести и на двама ни много нежелано внимание.

Гарет се подпря на тезгяха:

— Той наистина ли е бездомен?

Софи кимна, а после обясни как се е запознала с него преди една година и как всяка седмица се срещали, за да му даде сладка с късметче за нещастие.

— Знаеш ли откъде е разбрал за цялата тази лудница покрай обявата? — попита той.

Софи пусна едно писмо върху купчината с онези, които не ставаха.

— Да. Той дойде вчера и ми обясни цялата история. Излиза май, че това е единственото вярно нещо, което каза на репортерите онзи ден. Наистина бил прочел за обявата във вестниците, върху които спи. Знаеше кой пощенски клон е даден в обявата, затова като видял как ме погва групата репортери, направил връзката и се притекъл на помощ.

— Благодаря на Бога. Заслужава награда, ако ме питаш. Наистина ти хвърли спасителен пояс.

— Знам. Вчера му казах, че може да получава шоколадови бонбони до края на живота си всеки път, когато дойде в магазина. Но трябваше да го видиш, когато пристигна. Единственото нещо, по което го познах, беше беззъбата му усмивка. Измит, с нови дрехи и така нататък. След кратката му пресконференция хората от цялата страна му изпращат дарения във фонд, основан за него от „Канал 2“. Той вече си има апартамент и работа на половин работен ден и казва, че една фирма за коли му предложила безплатно да използва автомобил втора употреба в замяна на помощ при някаква промоция.

— Шегуваш се.

Тя поклати глава.

— Невероятно — Гарет се усмихна нежно на Софи.

Софи му отвърна с усмивка, но когато разбра какво е направила, веднага я изтри от лицето си, опасявайки се, че той може да си въобрази, че й е приятно с него… което не беше така. Нали?

Около осем часа Гарет и Софи, всеки поотделно, отвориха по едно последно писмо, бързо ги прегледаха и пуснаха в купа с неподходящите писма.

— Моето беше от някакъв тип в Пенсилвания, който казва, че щастието било руло тоалетна хартия, когато си се изгубил в гората — подхвърли саркастично Гарет. — А твоето?

— Да се будиш всяка сутрин до един и същ мъж тридесет и шест години… и да броиш.

Той я погледна странно.

— И ти не смяташ, че това може да се нарече щастие?

— Кое? — каза тя и сви рамене.

— Сериозно ли няма да признаеш това? Бих дал всичко да имам… някого… на когото да разчитам, че ще е там всеки ден, и да имам такава любов и доверие толкова дълго време.

— Наистина ли? — изстреля тя в отговор, опитвайки се да овладее емоциите си. — Е, съжалявам, че се налага да ти припомня, но можеше да го имаш, ако сам не беше пропилял шанса си.

Той сведе поглед.

— Знам.

Тя изчака да види дали той ще каже още нещо.

— Освен това мисля, че ти разбираш погрешно написаното. Ако осмислиш думите, излиза, че онова, което тя всъщност казва, е, че щастието е „да се събуждаш“. А пък аз не съм от чучулигите, така че… не, определено не е щастие.

Гарет вдигна поглед и се усмихна.

— Костелив орех си ти, Софи Джоунс.

Тя скръсти ръце и му хвърли бърз поглед, подразнена от лекотата, с която името й се изтъркаля от устата му, сякаш ли нещата помежду им никога не са били по-наред.

— Може и да съм костелива. Но от нас двамата, не аз съм червива.

Той се разсмя и огледа купчините писма.

— И сега какво?

Софи насочи вниманието си към купищата пликове на пода в кухнята. Най-големият, определено, беше купът с отхвърлени писма, следван от умерен брой писма, които „може би“ ставаха. Писмата, определени като обещаващи, бяха най-малко на брой, но Софи предположи, че дори и тази купчинка общо надхвърляше двеста броя. А все още имаше неотворена касетка с писма.

Малко по встрани бе струпан неофициален куп от произволни предмети, отделени в процеса на сортиране. Софи никога не би ги приела като примери за щастие, но всички настояха да бъдат запазени, за да могат да разгледат странните неща, които хората изпращаха. На върха на купчината се мъдреше добре износен сандал марка „Бъркенщок“, с почти липсваща коркова подметка на петата, който предизвика дълга дискусия предната вечер, когато Гарет, верен на професията си, заяви, че би трябвало да иде в купа на обещаващите послания, защото „по пътя към щастието се върви най-добре с удобно обути крака“. Между другите вещи в купчината имаше дървена лъжица, откъснати билети за цирк, диск на Нийл Даймънд, каталог за изпечени кафеени зърна за познавачи, снимка на Бил и Хилъри Клинтън и няколко неотворени пакетчета лютив сос на „Тако Бел“.

— А сега — каза Софи — ще взема тези писма у дома и ще видя колко от тях ще издържат на преценката ми. — Тя захвана най-малката купчинка писма с ластик. — Отхвърлените могат веднага да бъдат пратени на боклука. Можем да оставим вероятните в офиса ми, докато имам възможност да прегледам първата купчинка. И предполагам, че ще взема и малко от тези.

Тя въздъхна, грабвайки дебел наръч неотворени писма. Гарет кимна:

— Добре звучи. — Той си погледна часовника. — Последният експрес за Гиг Харбър вече замина. Да те закарам ли до вас? Може би е по-добре, отколкото да влачиш всичките тези писма цял час, докато обикаляш града.

Софи всъщност не искаше да остава сама с Гарет в колата. Последния път това й се случи на автомобилната алея пред тях, в нощта, когато той отмени сватбата им и си тръгна от нея. Но той беше прав — да влачи всичката тази поща цял час с автобуса, си беше мъка. А ако стигнеше бързо у дома, щеше да има време да разбере какво е станало с Еви.

— Добре — каза тя без ентусиазъм. — Но само от съображения за удобство.

Той се усмихна щедро:

— Страхотно.

Софи се извърна и започна да събира нещата си.

— О, спри да парадираш с трапчинките си — промърмори си тя под носа.

 

 

На автомобилната алея пред дома си Софи телефонира на Еви по мобилния. Не беше разговаряла с приемната си сестра от предната вечер, когато тя излезе с гръм и трясък от магазина. Можеше да й се обади по-рано, но искаше да й даде време да осмисли онова, което затворничката й бе написала в писмото.

— Здрасти, Соф — отвърна й Еви. — Чудех се кога ще ми се обадиш.

— Звучиш ми бодро. Всичко наред ли е?

Последва кратка пауза.

— Всъщност… да. Повече от наред.

— Значи… писмото? Какво пише в него?

— Защо не дойдеш у нас и ще ти дам да го прочетеш. Имаш ли време?

Софи се обърна към Гарет и прошепна:

— Можеш ли да ме оставиш у Еви, вместо у нас?

Той й кимна.

— Да — каза Софи по телефона. — След малко ще съм при теб.

След петнадесет минути Софи седеше на дивана в хола на семейство Мак и четеше писмото от най-добрата приятелка на майката на Еви. Когато свърши, избърса една сълза, която се бе изтърколила до брадичката й, и каза:

— По дяволите. Мисля, че ще трябва да отделя това като едно от стоте писма на Гарет. — Тя премести поглед от Джъстин към Евлин. — Значи… Ев. Смяташ ли, че това… искам да кажа… ще се почувстваш ли по-добре? С цялата тази работа относно майчинството?

Евлин прехапа устна и погледна към Джъстин. После стисна с една ръка крака му, а с другата потри корема си. Още веднъж изгледа Софи и отговори:

— Писмото отговори на много мои въпроси… въпроси, които ме измъчваха от дълго време. — Тя отново погледна Джъстин и се усмихна. — Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Ти ще бъдеш страхотна майка — увери я Софи. — Не се и съмнявам.

— Откога й разправям същото — вметна Джъстин, — но трябваше да получи писмо от осъдена затворничка, за да се вслуша в разума. Иди я разбери. — Той намигна игриво на Евлин, а после отново се обърна към Софи: — Е, преди да изпратим тази бременна жена да си легне, имаш ли нужда от още помощ с писмата?

Софи изви смръщено ъгълчетата на устните си:

— Не искам да ви притеснявам. Вероятно ще ги отхвърля всичките така или иначе, затова няма смисъл да ви губя времето.

— О, хайде — настоя Джъстин. — Какво толкова ще ни притесниш? Нека си кажем мнението за тях, преди да вземеш окончателно решение. По този начин, ако не друго, поне ще можеш да кажеш на Гарет, че си имала съучастници в процеса и че честно си разгледала всяко писмо.

Софи обмисли предложението. От една страна, не й се искаше вземането на решения да бъде обременявано от мнението на приятелите й, особено след като, не те трябваше да изтърпят срещата с нейния ексгоденик, ако одобряха сто хубави отговора. От друга страна обаче, компанията им й беше приятна, а мисълта да прекара сама останалата част от вечерта, ровейки се из куп сантиментални писма от непознати, никак не й се нравеше.

— Добре — каза тя, — но само докато Ев се измори.

След това Софи се зае с писмата едно по едно. Независимо от дължината им, тя ги изчиташе от край до край на глас, даваше шанс на Еви и Джъстин да ги преценят, а после вземаше окончателното решение. Освен писмото от Карли Гибс, първото друго послание, отговарящо на високите субективни критерии на Софи, беше писмо от някакъв мъж от Уичита — Канзас, който привеждаше сериозни доводи, подкрепени с примери от живота си, че щастието е „следствие от упражняване на правото на човек да избира между добро и лошо и да избере доброто“.

След около тридесет минути само малка купчинка писма бяха получили неохотното одобрение на Софи и тя придобиваше все по-голяма увереност, че ще може да се отърве без чувство за вина от купа, без дори да приближи определения брой от приемливи отговори, съгласно условията на сделката.

В десет без пет Софи беше приключила с купчината обещаващи и вече се занимаваше с купчината неотворени писма. Тя грабна следващия плик от купа, като си отбеляза, че е изпратен от Белвю — Вашингтон, който е на около тридесет минути път от Такома. От всички пликове, които бяха минали през ръцете й, този беше най-лек и когато тя го вдигна, се почуди дали в него изобщо има нещо, или пък просто й бяха изпратили празен плик. Когато го отвори, видя, че наистина в него има нещо, макар и много малко. Със свъсено чело тя внимателно наклони плика и изтърси съдържанието му в краката си.

Когато видя изпадналото отвътре листче, изражението на Софи инстинктивно премина от навъсено в уплашено. Човек, който всеки ден работеше с такива неща, не можеше да сбърка с нищо друго малката хартийка с късметче от сладка. Тя веднага позна, че късметчето не е от „Шокола дьо Соф“, защото винаги надписваше нейните късметчета калиграфски на ръка, а тук късметчето беше напечатано. Беше ясно също така, че това късметче бе видяло и по-добри времена. Хартията беше измачкана и изтрита, а буквите — размазани и малко неясни.

Със странно предчувствие за нещо лошо, Софи го вдигна и прочете краткото послание, като се задъха силно, когато го позна. Тя го обърна и се вкамени. Само една сълза наруши вцепенението, търкулвайки се надолу по лицето й, докато тя гледаше втренчено обратната страна на късметчето.

Най-сетне Софи избърса влагата от страната си, стисна хартийката в юмрук и погледна озадачените лица на Джъстин и Евлин.

— Соф, какво не е наред?

Софи премести очи към Джъстин.

— Трябва да поговоря с Еви, насаме — каза тя с хриплив шепот.

— Разбира се — каза той и се изправи веднага, слагайки ръка на рамото на жена си. — Ще съм в наблизо, ако ти потрябвам.

— Трябва да си абсолютно откровена с мен, Еви — каза Софи, след като Джъстин излезе. — И може да ти прозвучи малко странно, но… знаеш ли как са починали родителите ми?

Евлин я стрелна с объркан поглед:

— Разбира се. При катастрофа с кола.

— Знам, но имаш ли представа, какво е причинило катастрофата?

Още един въпросителен поглед.

— Метеорологичната обстановка, нали така?

— Говорила ли си за това специално с Елън?

— Може би. Вероятно.

— Ами тя някога споменавала ли ти е, че нещо… или някой, отчасти е виновен за онова, което се случи?

— Не. Софи, накъде биеш?

Софи погледна към стиснатия си юмрук. Спомняше си как някога беше стискала хартийката по същия начин.

— Искам да ти кажа нещо, но трябва да ми се закълнеш, че няма да го разкажеш на никой друг.

— Обещавам.

— Дори и на мъжа си?

Евлин се огледа през рамо и после прошепна:

— Повярвай ми, има много неща, които Джъстин не знае.

Софи си пое дълбоко дъх. Искаше й се да сподели тайната си с Евлин от години, но така и не беше събрала кураж. Съзнавайки, че ще има нужда от помощта на приемната си сестра, за да разбере защо старото късметче така мистериозно се е появило сред писмата — и кой го е изпратил — тя реши, че е време да сподели товара си. През следващите двадесет минути Софи преразказа в ужасяващи подробности поредицата от събития в нощта на деветия й рожден ден, които бяха довели до смъртта на майка й, баща й и баба й.

Евлин седеше като хипнотизирана и на моменти като че ли беше на път да избухне в плач.

Софи обърна специално внимание на собствената си роля в кошмара от онзи ден, обяснявайки колко е била глупава да повярва, че късметчето ще се сбъдне.

Когато свърши, Евлин я прегърна силно.

— Не можеш да се обвиняваш за онова, което се е случило. Има си причини някои случаи да се наричат нещастни. Не е била твоя вината, Софи — тя се отдръпна. — Щом си крила това толкова дълго, защо ми го казваш сега?

Софи сви устни.

— Защото — отговори бавно, загледана отново в ръката си, — въпреки че беше нещастен случай, аз въпреки всичко нося по-голямата част от вината.

Тя остави пръстите й да се отворят.

— И ето че някой знае това.

Евлин взе късметчето от ръката на Софи и прочете: „Щастието е дар, който сияе в теб. Съкровеното ти желание скоро ще се сбъдне“. Тя вдигна поглед.

— Та това е било преди двадесет години… как може да го помниш? Може би твоето късметче просто е приличало на това. Освен това, те печатат такива послания с хиляди. Това може да е просто съвпадение.

Софи завъртя очи.

— Единственото съвпадение е, че дойде отново при мен благодарение на глупавата обява на Гарет за търсене на щастие. Но зловещото в случая е, че това наистина е моето късметче от онази нощ. Не само посланието. Самата хартийка е същата.

Евлин погледна Софи със съмнение.

— Откъде можеш да си толкова сигурна?

— Обърни я — каза Софи и в гласа й прозвуча ужас.

Когато видя какво е написано на гърба на листчето, Евлин толкова дълбоко си пое дъх, че едва не се задави. С избелели букви с молив бяха изписани думите „София Мария Джоунс, 21 септември 1989 г.“.

— Не! Това е някаква шега! Не може да е друго.

— Ако е така, хуморът ми убягва.

— И единственият човек, на когото си казала, е Елън?

— Това си спомням. Е, може да съм казала и на онзи психиатър като дете, но на никого другиго.

— Значи си мислиш, че Елън има нещо общо с изпращането на това? — попита Евлин.

— Не знам — сви рамене Софи. — Искам да кажа, че ми се ще да не го е направила, но тя се разрови в миналото ти, за да получиш онова писмо от Карли, така че кой знае? — Софи се поколеба, опитвайки се да си подреди мислите. — И все пак… нещо не е наред.

— Какво?

— Аз го изхвърлих! Смачках го и го изхвърлих и Елън беше точно до мен и гледаше как водата го отнася.

— Точно така — отвърна Еви. — Била е там и е единственият човек, който е знаел, че си имала такова късметче. Плюс това, пристигна в твоята пощенска кутия, а само неколцина от нас знаят, че отговорите идват при теб. Значи трябва да има нещо общо с това. — Евлин погледна часовника си, после сграбчи Софи за ръката и се изправи. — Хайде, Софи.

— Къде отиваме?

— В името на психическото ти здраве мисля, че трябва да посетим за малко Елън.

— Но вече минава десет — запротестира Софи. — Преди да стигнем там, ще стане единадесет, а тя си ляга рано.

Евлин хвърли на Софи един от своите погледи в стил „не спори с мен“ и попита смята ли Софи, че някоя от тях ще може да заспи, докато не получат някои отговори.

— Вероятно не — въздъхна Софи. — Е, щом ние няма да спим тази вечер, тогава и нашата мила приемна майчица не трябва да спи.