Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (23)

Глава 23

Да поемете вината за собствена грешка е благородно. Е, по-малко благородно, разбира се, отколкото преди всичко да не оплесквате нещата.

26 октомври, 2009 г.

На вниманието на заинтересованите лица

Наскоро видях обявата ви в „Сиатъл Таймс“ за търсене на щастие. Трябва да ви кажа, че ме разсмя. Благодаря ви, за което — нямам често сериозен повод да се посмея. Още по-малко поводи имам да съм щастлива. Но това не означава, че не знам нещичко за щастието. Ако ме видите, сигурно ще решите, че съм най-нещастната жена на света. Животът ми не е възвишен. Не е дори задоволителен в типичния смисъл на думата. Той е това, което е, и аз съм приела това. Но по пътя към тази килия 12×12 стъпки, която в момента наричам дом, съм зървала понякога щастието и бих искала да споделя тези мигове с вас.

Мисля, че за да оцените истински какво искам да кажа, трябва да научите за миналото ми. То, меко казано, е колоритно. Без да се извинявам, детството ми беше далеч от идеално. Не, такова определение е твърде снизходително. Беше гадно, простичко казано. Родителите ми бяха последни бедняци, така че ние, докато подраствах, нямахме почти нищо. И ако беше само това — добре. Не ми трябваха материални неща (макар че би било добре да ям три пъти дневно), защото те са нетрайни. Нека признаем, че дори и най-префърцунените дизайнерски джинси могат да бъдат облечени само няколко пъти, преди да започнат да избеляват или да се скъсат. Аз исках нещо, което да остава — нещо постоянно.

Исках любов.

Дали моите родители са ме обичали? Кой знае. Предполагам, че се грижеха за мен на някакво ниво. Но аз не бях първостепенният им приоритет. Това беше единствено „Мери Джейн и героя“, които те твърдяха, че трябва да посетят, когато искаха да се надрусат (което ставаше почти винаги, когато въздействието на предишната доза вече беше преминало). Родителите ми харчеха почти всяко пени за наркотици — предимно хероин (героя), но пробваха всичко, стига да ги отнесе.

Малко преди да навърша десет години мама и татко ме поканиха за пръв път да се присъединя към тях, докато пушеха марихуана (Мери Джейн). Дотогава се задоволявах с еуфорията, която получавах от дишане на въздуха около тях. Оттам нататък започнаха да ми отпускат „дажба“ от незаконни вещества, но само ако бях привършила всичките си домакински задължения. Всичко беше ужасно изкривено. Двамата, които би трябвало да ме предпазват от злините, използваха дрогата като морковче, за да ме накарат да върша едно или друго. Въпреки всичко, вършеше работа — поддържах къщата в образцов ред и винаги имах добри оценки, за което ме „награждаваха“.

Всъщност като малка никога не съм имала приятелки, защото другите родители бяха достатъчно умни да си държат децата далеч от нашето семейство. Нямаше рождени дни с другите деца, не оставах да преспя при някоя приятелка — нямах нищо, което всъщност да прилича на нормално детство. Първата ми истинска приятелка се появи едва когато постъпих в гимназията. Беше добра ученичка — много умна — и красива. Тя всъщност не беше от онези момичета, които би трябвало да се мотаят с такива като мен, но аз не задавах въпроси — просто се радвах да имам с кого да си поговоря в обедното междучасие.

С течение на времето разбрах, че тя преживява много по-големи изпитания от моите. Горката тя. Няма да ви занимавам с подробности, но приемният й баща би трябвало да бъде одран жив за онова, което й беше причинил.

Един ден, между първата и втората година в гимназията, докато родителите ми бяха на работа, аз поканих приятелката си у дома и направих нещо, за което винаги ще съжалявам. Пренебрегвайки очевидния факт, че тя вече си има достатъчно други проблеми, аз глупаво прибавих към тях още един, като пъхнах в устата й цигара с марихуана и я научих как да вдишва правилно. Смятах, че това ще притъпи болката от другите неща в живота й. За нещастие стана точно така. Тя се нахвърли върху наркотиците както личинка върху фъшкия и скоро след това всичко в живота й се скапа.

Не след дълго започна да ми плаща да крада дрога от родителите си. После, след като онова, което оставаше от моето семейство, вече не й беше достатъчно, започна да краде от магазините, за да печели и купува собствена дрога от уличните дилъри.

Винаги съм се измъчвала от онова, което причиних на приятелката си. Знаех, че наркотиците всъщност няма да й помогнат, но въпреки това й ги давах. Тогава не можех и да си представя дори, че насила създадох у нея навик, който по-късно щеше да я убие.

До момента вие сигурно вече се питате какво общо има това с щастието? Както вече ви обясних, имах прозрения благодарение на приятелката си, която ми показа, че щастието понякога е най-тъжното нещо на света.

Няколко години, след като завършихме гимназията, приятелката ми забременя. Обичаше дъщеря си като луда. Единственият проблем беше, че не можеше да зареже наркотиците, с които я бях запознала. Опитваше се, повярвайте ми. Търсеше помощ от къде ли не и успяваше да се въздържа за известни периоди от време, но винаги отново изпадаше в зависимост. Накрая я вкараха в затвора заради наркотиците, а дъщеря й остана в приемен дом. Това съсипа приятелката ми. Толкова й се искаше да бъде с дъщеря си. След четири месеца я пуснаха от затвора и й казаха, че ако не взема наркотици още два месеца, ще може да си върне детето. Физически това почти я разби, но тя се въздържаше, за да вземе детето. Бях с нея, когато тръгна с държавната чиновничка от „Социални грижи“ да си вземе дъщерята от приемната й майка. Трябваше да се срещнем в един парк. Когато пристигнахме обаче, приятелката ми видя как дъщеря й играе на площадката с едно друго момиченце, щастлива и здрава.

— Не е ли най-хубавото момиченце на света? — попита ме приятелката ми. Съгласих се на сто процента.

Освен дъщеря си, приятелката ми не познаваше друго щастие в живота си. И докато гледаше как нейното момиченце се люлее на люлката, тя се разплака.

— Детето заслужава нещо по-добро от мен — каза тя. — Има нужда от някой, който да я пази от беди и да й предложи бъдеще.

После приятелката ми ме погледна право в очите и ме попита:

— Колко мислиш, че обичам моето ангелче?

Наричаше я така или понякога „ангелчето Ев“.

— Много повече, отколкото ме обичаха моите родители — отвърнах.

— Вярно е — каза тя тихичко.

А после помоли социалната работничка да попита приемната майка иска ли да се грижи за детето за постоянно.

Не съм виждала човек да плаче толкова, колкото плака приятелката ми, когато си тръгнахме от парка без нейното момиченце. Но това бяха сълзи на щастие. Радваше се, че можеше да поднесе на детето си такъв дар. Дар на стабилност и безопасност. Живот, свободен от нейните собствени демони.

Това се случи преди почти двадесет години. Моля се на Бога момиченцето, „ангелчето Евлин“, да е разбрало колко много го е обичала майка му.

Размишлявах много за щастието, след като прочетох обявата ви във вестника и не се сещам за по-голямо щастие от това — да събереш кураж, както приятелката ми Марион, и да направиш най-трудното нещо за онези, които обичаш, дори това да разбие сърцето ти.

Карли Гибс