Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (22)

Глава 22

Когато говорите честно и открито, другите наистина ви слушат. Не ви вярват, но поне привличате вниманието им.

Изминаха няколко дни, преди пощенският клон да обработи заявката на Софи да й доставят пощата направо в „Шокола дьо Соф“. До момента бяха изминали вече две седмици, откакто тя бе взела първите три писма. При такова медийно внимание Софи знаеше, че следващата вълна от отговори ще бъде значително по-голяма.

Не можеше обаче изобщо да си представи колко голяма.

Пощаджията, който спря пред магазина в събота следобед, влезе да я попита има ли някакво определено място, където Софи иска да й складира пощата.

— Можете да я оставите тук, на тезгяха — каза му тя. — Аз ще я прегледам, докато съм на касата.

Мъжът се подсмихна сухо:

— Не мисля, че ще стане. Има ли някакво друго място, където искате да я оставя?

— Толкова ли е много?

— Може би имате място отзад? — отново се подсмихна той.

— За… о… ммм, разбира се. Отзад ще е идеално.

Мъжът кимна, отиде до пощенския фургон и отвори задната врата. Софи не можеше да повярва на очите си, докато той нареждаше четирите пластмасови касетки с писма върху ръчна количка, с която да ги вкара през входа.

— Майко мила — каза тя бавно, докато той минаваше покарай нея към кухнята. — Ще ми трябват дни… може би седмици… докато прегледам всичко това.

Мъжът се изсмя сухо:

— И това не е всичко.

След като остави първата партида до стената близо до вратата за офиса й, пощаджията натовари още два пъти количката. За четвърти и последен път той се върна с голям кашон, пълен с различни пакетчета, които не се събираха в пощенските касетки.

— Това е всичко — каза й той, след като приключи. — Късмет при сортирането, мадам.

Тя кимна разсеяно, докато се взираше в купищата писма пред нея. Пощаджията си тръгна, а Софи продължаваше да стои неподвижно пред хипнотизиращата гледка.

Няколко минути по-късно звънчето на предната врата звънна, последвано от познатите стъпки на Ранди, който прекоси магазина. След като надникна в кухнята, той спря като закован.

— Не е истина! — възкликна младежът. — Това е като… не е истина. Имаш сериозна поща.

Софи зарови пръсти в косите си.

— Не ми говори. Как ще прочета изобщо някога всичко това?

— Както лешоядът кълве мършата от скелета на слон, предполагам. Парче по парче.

Тя се извърна за кратко от писмата и погледна чудатия си подчинен.

— Благодаря ти за силно визуалното… и малко смущаващо… описание.

Той кимна.

— Разбира се, някои лешояди нямат нищо против да делят с другите, докато има достатъчно. Мисля, че съм го гледал по „Дискавъри“.

Тя го погледна отново.

— Да не би по този начин да ми предлагаш доброволно да прегледаш част от тази скапана купчина писма?

— Ако имаш нужда от помощ, ще направя каквото мога — сви рамене Ранди.

Софи се приближи до най-близката касетка и зарови пръсти в писмата, извади шепа две, а после ги остави да се плъзнат между пръстите й като гигантски песъчинки.

— Знаеш ли какво? Ще се възползвам от предложението ти. Нека се уверим, че са готови всички бонбони и че е изчистено за тази вечер и утре, и тогава ще се гмурнем в този кошмар. Може дори да телефонирам тук-таме, да видя не може ли да привлечем още няколко пуйки към ятото ни.

— Лешояди — поправи я той.

— Пуйки — лешояди — изстреля тя в отговор.

Ранди поразмисли още секунда, оглеждайки внимателно безумното струпване на писма и колети.

— Може би си права — каза той, а после се върна в предната част на магазина.

Софи отиде в офиса си и телефонира на Евлин и Елън да провери имат ли желание и могат ли да й помогнат да сортира пощата си. Те не само че бяха свободни, но и се зарадваха да бъдат част от екипа. Елън по-специално каза, че се надявала да види какво толкова изпращат хората, но не искала да бъде твърде любопитна.

Докато Софи отзад поръсваше с кашу прясна партида карамелизирани ябълки и изсипваше натрошени пралини в гъстия фъдж, Ранди броеше постъпленията в касата и инвентаризираше набързо какво са продали за деня. Телефонният звън обърка сметките му.

— „Шокола дьо Соф“ — каза той. — Ранди е на телефона.

В същия миг Софи изскочи в предната част на магазина.

— Ако това е Гарет — прошепна тя отчаяно, — не искам да разговарям с него. Кажи му, че не мога да взема слушалката.

Вече два дни Гарет й оставяше съобщения на мобилния, за да разбере има ли още писма, но до момента тя успяваше да избегне контакта с него.

Ранди мушна слушалката под мишницата си, за да не се чува.

— Той е — прошепна. — Какво да му кажа?

— Каквото ти хрумне! Пет пари не давам, измисли нещо.

Като се изкашля, Ранди извади слушалката изпод мишница и я притисна до ухото си.

— О, здрасти, Гарет. Съжалявам, братче, ама какво каза?

Софи го наблюдаваше с жив интерес, опитвайки се да отгатне по лицето му за какво ставаше дума. Ранди кимна веднъж-два пъти с глава в отговор на думите на Гарет от другата страна. След няколко дълги паузи, той каза:

— Да, разбира се. Ясно. Само че тя… тя в момента не може да говори с теб, ’щото значи е затрупана с писма и неща от онази обява „търси се“. Досада, а?

— Не! — изкрещя Софи, без да я е грижа ще я чуе ли Гарет. — Само не това!

Ранди само повдигна вежди срещу упрека на Софи, но не можа да й отговори в момента, тъй като очевидно Гарет му говореше отново. След няколко секунди той каза:

— Да… окей. Аз ще… да, ще й кажа. До по-късно. — А после затвори слушалката.

Ранди не й обясни веднага, но нямаше и нужда. Всичко беше изписано на лицето му.

— Идва насам, нали? — попита Софи. Това беше колкото въпрос, толкова и констатация.

Той кимна.

Раменете й се превиха. Мисълта да прекара цялата вечер, ровейки в купища нежелани писма от непознати хора, беше достатъчно досадна сама по себе си, но пък и да го върши, докато Гарет пърха наоколо и я подтиква да одобри стотина писма, за да спечели срещата си, се стори на Софи като жестоко и необичайно наказание, макар че не беше сигурна за какво престъпление я наказват. Тя въздъхна тежко.

— Да знаеш случайно какво си правят един на друг лешоядите, когато ятото стане твърде голямо? — попита тя.

Той поклати глава.

— Е, каквото и да е, сигурна съм, че не е приятно — сви вежди Софи, а после се върна да завърши подготовката си за една, както се очертаваше, много дълга нощ.

 

 

— Ехо? — извика Евлин, когато с Джъстин влязоха в „Шокола дьо Соф“ и откриха, че в предната част на магазина няма никой.

— Тук сме, отзад — извика Софи.

Евлин и Джъстин откриха Софи, Елън, Ранди и Гарет седнали на земята, сред море от хартия.

— Майко мила — каза Джъстин.

— Знам — отвърна Софи бързо. — Не съм го канила… пристигна просто така.

Гарет се разсмя, въпреки че коментарът й беше насочен към него.

— Мисля, че той имаше предвид писмата. Как си, Джъстин? Не съм те виждал от доста време.

— Гледам да не сгазя лука. А ти?

С крива усмивка на лицето Гарет му отговори:

— Мисля, че ще съм по-добре, след като мине тази вечер. На ръба съм да спечеля тази игричка, която започнахме.

Софи се престори, че не го е чула. Като се имаше предвид потока от писма, тя разбираше, че той вероятно има право, но нямаше желание да вдигне ръце и да му позволи да обяви победа, още не. В крайна сметка, тя беше единственият оценител на писмата и следователно контролираше напълно крайния резултат. „Не — каза си тя наум. — Ако ще трябва да изстрадам среща с него, поне няма да се предам без бой.“ Но още докато тази мисъл й минаваше през ума, вече знаеше, че всъщност не се опитва да избегне срещата. Далеч повече от това да прекара една вечер с мъжа, който разби сърцето й, я плашеше единствено и най-много — и дори я държеше нощем будна — тревогата, че може би все още изпитва към него някакви чувства. Вече беше решила, че е по-безопасно да го избягва изобщо, вместо да рискува да я сдъвче емоционално и отново да я изплюе.

Гласът на Евлин върна Софи към действителността:

— Съжалявам, че закъсняхме, Соф. Спряхме да купим вечеря за всички. Китайска храна е, окей?

— О… да. Благодаря. Просто я остави на тезгяха и всеки да си взема, каквото си пожелае.

— Има ли някакъв метод в тази лудница? — попита Джъстин, оглеждайки купищата писма.

— Ммм… всъщност не — отвърна Софи. — Но ми се струва, че може би ако всеки прегледа писмата и после ги разпредели на купчини, така може би ще е най-лесно. Една купчина ще е с твърдо отхвърлени писма, друга купчина с онези, които може и да станат, и в трета купчина ще са наистина обещаващите.

Тя млъкна и погледна към Гарет.

— Ако предположим, че има такива, разбира се. Как ви звучи?

— Звучи ми разумно — отвърна Елън.

Тя седеше на един стол до стената с пластмасова касетка писма на скута си и ги прехвърляше, като че ли търсеше нещо определено.

— А, почакай, Бонбонче. Имаш ли някакви идеи за това кое не става, кое може би става и кое е „обещаващо“?

Гарет се подсмихна.

— Това беше добре — промърмори той.

Софи му хвърли изпепеляващ поглед, преди да отговори на приемната си майка:

— Да, имам. По същество всичко, което е примитивно и незначително отива в купчината за отхвърляне. Наред с всичко, касаещо мъжете или романтичните връзки. О, и всичко очевидно преходно също отива там. Оттам нататък използвай собствената си преценка. Имам ви доверие — е, поне на повечето от вас — да съумеете да отсеете боклука.

— А онези, които може би стават? — попита Елън.

Тя вдигна едно писмо, прочете обратния адрес и после го сложи настрани в нарастваща купчина от неотворени писма до краката на стола.

— Ами всичко, което не ти прави впечатление на боклук, но пък и не е задължително нещо страхотно проникновено. Ако ли пък откриеш нещо, което смяташ, че е наистина добър отговор, може да го сложиш в третата купчина — тя помълча и огледа всички. — Други въпроси?

Гарет вдигна ръка и изчака Софи да се обърне към него.

Тя завъртя очи.

— Мистър Блек?

— Да, ммм… — ухили се той глупаво. — Тази блуза нова ли е? Просто забелязах как страхотно ти стои.

Тя отклони поглед и се насили да свъси вежди с надежда, че това ще е достатъчно, за да прикрие как внезапно пламнаха страните й.

— Някакви въпроси във връзка с писмата или как да ги сортирате?

Джъстин и Гарет се ухилиха едновременно.

През следващия час групичката се бореше с писмата едно подир друго, като търпеливо ги сортираха на купчини, съгласно инструкциите на Софи. Не след дълго всеки един от тях се усъвършенства в бързото четене и прегледа по основни думи, които да го ориентират за общата тема на всяко писмо. Единственият човек, който не четеше много, беше Елън, чиято купчина неотворени писма бързо набъбваше, докато тя преглеждаше адресите на подателите на пликовете, а после, ако не й харесаше онова, което видеше, ги пускаше в краката си. Софи я видя какво прави и понечи да я попита какво търси, но после реши, че това няма значение — ако беше достатъчно важно, Елън така или иначе щеше да й каже.

Софи не се изненада, че повечето писма нямаха нищо общо с намирането или с преживяването на истинско щастие, а по-скоро клоняха към онова, което тя определи като „моментни пристъпи на удоволствие“. Боби — една жена от Луизиана, описваше щастието като „мотор, каска и пълен резервоар, за да караш до насита“. Ейми от Бостън пишеше, че щастието е „седмица по розовите плажове на Бермудите“, докато един мъж от Айдахо, който се беше представил като Същинския Чичо Рико, твърдеше, че „истинското щастие е онзи магически момент, когато започваш да разбираш смисъла на «Наполеон Дайнамайт»^[1]“.

Никой не се изненадваше от броя на писмата, които споменаваха думата „семейство“, но Софи ги отхвърли всичките, изтъквайки собствената си липса на живи роднини като доказателство, че семействата са твърде временни, за да отговарят на критериите й. Елън като че ли се засегна от упоритото твърдение на Софи, че нямала семейство, но не каза нищо.

— Предполагам — каза Ранди, докато нощта се изнизваше, — че почасовите масажи не се смятат, нали?

Той държеше в едната си ръка кифла с яйце, а в другата — писмо.

— Зависи кой ти прави масажа — каза Джъстин небрежно.

Евлин седеше достатъчно близо до съпруга си, за да го удари по ръката.

— По-добре си представи, че съм аз — предупреди го тя, — или те чакат големи неприятности.

— Не — потвърди Софи. — Масажите определено се изключват.

Очите на Ранди светнаха.

— Много мило — проточи той. — Тогава значи мога да използвам този талон? Един спа център в Сиатъл ти изпраща гратис серия едночасови масажи с нагрети камъни.

Софи се усмихна и протегна ръка да вземе талона.

— Това не е щастие, но не значи, че не е извънредно приятно.

След известно време Джъстин откри бележка от някаква жена от Тексас, за която сметна, че заслужава да бъде отделена поне в купчината с обещаващи писма.

— Виж, Ев — каза той, като й връчи малката хартийка, изрязана с размерите на снимка на дете, която се носи в портфейла. — Мисля, че можеш да използваш това. Тя твърди, че щастието е любовта и гордостта, които човек изпитва заради децата си.

Евлин веднага поруменя. Когато се изправи, Софи забеляза, че отстрани на врата й изпъкваше необичайно една вена. Навеждайки се към лицето на съпруга си, Евлин изсъска нещо през стиснати зъби, което никой не чу, освен него, а после се обърна и излезе. След няколко секунди чуха как вратата на магазина се тресна подире й. Всички мълчаха като гръмнати.

— За какво беше всичко това? — попита Гарет след малко.

— Сложно е — отговори Джъстин, очевидно огорчен от липсата си на такт. — Не трябваше да го споменавам пред всички. Тя не се сърди за онова, което казах… просто се сърди, че всички го чухте. Не иска никой да знае.

— Какво да знае? — попита Софи.

Джъстин се усмихна самодоволно:

— Не съм сигурен дали трябва да ви кажа. Тя настоява да си остане между нас двамата, но все й повтарям да сподели тревогите със семейството си.

Софи премести поглед от Джъстин към Гарет, а после спря очи върху Елън, която държеше три писма в ръката си и като че ли щеше да се разплаче.

— Аз вече знам — прошепна тя. — Знам от известно време.

— Почти бях сигурен — отвърна й Джъстин, — но не исках да дойда направо и да те питам, в случай че не ти е казала. Казала ли ти е?

Елън поклати глава:

— Не направо. Но подхвърли по нещичко веднъж-дваж, достатъчно, за да си направя заключения.

— За какво! — попита отново Софи. — Какво става? Въпреки че почти се досещаше какво тревожи Евлин, тя искаше Джъстин или Елън да потвърдят подозренията й.

Джъстин погледна към Елън и кимна, като че ли й даваше разрешение да обясни на другите.

Преглъщайки заседналата в гърлото й буца, Елън каза:

— Еви просто… не е сигурна дали иска да бъде майка. И като се има предвид, че е бременна в четвъртия месец, това я поставя в доста сериозно положение.

Джъстин кимна:

— Никак не беше лесно. Мислех си, че ще промени мнението си, след като забременее, но нещата само се влошиха.

— Да не би да я е страх от родилните болки или нещо такова? — попита Ранди.

— Не, нищо подобно — каза Елън.

— Тогава какво? — попита Ранди.

Отначало никой не проговори. После Елън се изправи и се опита да се усмихне.

— Още откакто я повериха на моите грижи, тя живееше с мисълта, че майка и просто я е изоставила… че не я е обичала. Повтарях й до посиняване, че майка й е постъпила така, именно защото я е обичала. Но думите ми така и не пуснаха корен. С течение на времето реших, че дори и да не мога да я убедя, че биологичната й майка я е обичала, поне можех да й покажа, че аз я обичам. Надявах се, че това ще е достатъчно. И в известна степен така и беше. Но сега, след като е бременна, тя се тревожи, че може би ще прилича повече на биологичната си майка и по-малко на мен. Бои се, че няма да обича детето си.

Джъстин, кимна утвърдително.

Елън си поигра с трите писма в ръцете си, а после продължи:

— Познах, че Еви се измъчва, по това, че избягваше да говори за бременността си. Така че през последните няколко месеца се опитвах да открия начин да й докажа веднъж завинаги, че не е права и че майка й я е обичала. Тъй като майка й почина преди няколко години, не можех да пия от извора, но ми се струва, че намерих така да се каже очевидец, който се съгласи да изпрати личните си впечатления от майката на Еви. Точно това писмо търсех в тази каша тази вечер, но все още не съм попаднала на него.

Софи, Джъстин и Гарет вече изглеждаха не по-малко объркани от Ранди преди няколко минути.

— Какво? — каза Джъстин.

Елън му подаде трите писма, които държеше.

— И трите са от женския затвор, който се намира на тридесет минути път оттук в североизточна посока. Поразрових се в миналото на майката на Еви и открих най-добрата й приятелка от гимназията, някаква жена на име Карли. Срещнах се с нея миналия месец и й обясних коя съм и тя ми обеща да помогне с каквото може. Когато започна историята с обявата „търси се“, реших, че Ев също ще чете отговорите, като така по-лесно щеше да прочете писмото на тази жена, без някой да знае, че имам пръст в тази работа — тя помълча и погледна към Софи. — Зная как вие, момичета, мразите да ви се меся. Няколко други затворнички обаче решиха, че и те искат да изпратят писма, просто за да си запълнят времето. Открих няколко от тези писма, но не и писмото на Карли.

Джъстин погледна към писмата.

— И ти мислиш, че онова, което има да каже Карли, ще помогне на Евлин?

— Не мога да съм сигурна — сви рамене Елън, — но ми се ще да мисля така.

— Тогава всички трябва да потърсим това писмо — предложи Гарет. Той погледна директно към Софи и добави: — Заедно.

Всички се съгласиха. Отне им двадесет минути съвместни усилия, докато най-сетне Софи скочи възбудено и извика:

— Открих го!

Колкото и да й се искаше да го отвори, Софи знаеше, че не е за нея. Тя го връчи на Джъстин.

— Благодаря — каза той. — По-добре да я потърся. Да се надяваме, че е имала достатъчно време да се поуспокои. Мисля, че ще си тръгнем направо за вкъщи, след като я намеря. Вие ще се оправите и без нас тук, нали?

Софи кимна.

— Всъщност — каза тя, като се огледа в хаоса, — вероятно на всички ни стига забавлението за тази нощ. Малко ще почистим и после приключваме засега.

Тя му благодари за помощта и Джъстин тръгна да търси Еви.

 

 

— Как се чувстваш? — попита Джъстин, сядайки на пейката през две преки до бременната си жена. — Тревожех се за теб.

Личеше й, че е плакала.

— Била съм и по-добре — отвърна тя, отказвайки да го погледне.

Той я прегърна през рамото, очаквайки тя да отблъсне ръката му.

— Съжалявам — каза. — Беше глупаво от моя страна да се обаждам пред Софи.

Тя не оспори думите му.

— Донесох ти нещо — продължи той. — Дойде с пощата на Софи, но всъщност е за теб.

— Дори не е отворено — отвърна му тя, вземайки писмото от ръката му. — Защо мислиш, че е за мен?

— Просто предчувствие — каза той. — Наречи ме ясновидец.

— Може би психар.

Джъстин се изкиска.

— Ще го прочетеш ли?

Евлин обърна очи към него да срещне погледа му.

— Наистина ли смяташ, че е за мен?

— Има само един начин да разберем — усмихна се той.

— Ако е за мен, защо е пристигнало при Софи?

— Ще ти обясня по-късно — обеща й той. — Просто го прочети, Ев.

Евлин не продума повече. Тя обърна плика и внимателно пъхна дългия си нокът от едната страна на залепващата се част, точно зад марката, докато хартията се разкъса. После прокара нокътя си по цялата дължина на плика, внимателно извади няколко сгънати листа отвътре и започна да чете.