Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (2)

Глава 2

„Имаш добра памет, затрупана от лоши спомени.“

21 септември 1989 г.

Джейкъб Барнс напразно потри лице в ръкава на палтото си в опит да накара замайването да премине. Чувстваше се, като че ли ще припадне всеки момент. Напрягаше мозъка си да свърже в едно подробностите от последните петнадесет минути, но все още беше твърде замаян, за да си припомни как се е оказал отстрани на пътя. След като се опря на един уличен стълб, Джейкъб дръпна сърдито копринената си вратовръзка, която изведнъж усети като примка около врата си. Италианският му костюм беше прогизнал отпред, но той реши, че това е така, защото стои замаян насред силен порой от прословутото сиатълско дъждовно време.

— Божичко! — възкликна на глас, след като главата му се проясни достатъчно, за да се съсредоточи върху света наоколо си. Премрежи очи, за да фокусира по-добре, докато оглеждаше сцената. Джейкъб винаги бе имал деликатен стомах, така че от гледката пред очите му, в съчетание с мъглявия спомен за случилото се, започна да му се повдига. Със сетни сили успя да се въздържи да не повърне.

— Аз съм виновна за всичко — прошепна едно ужасено гласче някъде наблизо.

Разширените зеници на Джейкъб се стрелнаха встрани в търсене на собственика на гласа. На няколко крачки от него, сам-саменичко върху бордюра, до жълт противопожарен кран седеше момиченце. То също бършеше лице с ръкава си, но само за да скрие, че плаче. Нямаше значение обаче — валеше толкова силно, че дори да се бършеше цяла нощ, лицето му пак щеше да е мокро. Носът и устните на момиченцето бяха ожулени и подути, а от една порезна драскотина на бузата му се стичаше тънка червена струйка по челюстта и надолу във врата му. По бялата му блузка също се виждаха алени пръски.

Момиченцето обви с треперещи ръце краката си, за да се предпази от дъжда и необичайно студения септемврийски вятър.

— Аз… аз само исках парченце шоколад — изхълца то. — Само е-едно парченце.

На Джейкъб му прималя и той се облегна под друг ъгъл на стълба с надеждата, че това ще е достатъчно, за да не припадне отново.

— Мислиш, че ти си причината за това? — попита с по-рязък глас, отколкото възнамеряваше. — Какво общо има тук шоколадът?

Момиченцето отговори на първия му въпрос с кимване, а после се залюля бавно назад-напред, вглеждайки се внимателно в суматохата надолу по улицата. Джейкъб проследи погледа й — неспирния вой на сирени и преминаващи коли, въртящите се и мигащи светлини, ослепително ярките червени отблясъци, сновящите полицаи, които се опитваха да регулират движението, пролайващите команди пожарникари, шофьорите на линейки, счупените стъкла, огънатия метал и кръвта — толкова много кръв. Гледката и звуците, и дори миризмата и вкусът на ужасната сцена, заляха напълно сетивата му. Момиченцето се обърна да го погледне отново, но все така мълчаливо.

Точно тогава до тях притичаха една полицайка и младолик парамедик от някаква линейка. На Джейкъб му мина през ум, че той и момиченцето са достатъчно далеч от мястото на катастрофата, за да бъдат подминати като странични наблюдатели от първата вълна на персонала за неотложна помощ, пристигнала по-рано на местопроизшествието.

— Сър — каза парамедикът на Джейкъб с много разтревожено лице, — нека ви помогна да седнете.

Той бързо постави куфарчето за първа помощ на земята, после обви ръка около кръста на Джейкъб и го свали на бордюра.

— Можете ли да ми направите услуга? Вдигнете лявата си ръка високо над главата и я дръжте така, докато ви превържа. Можете ли да го направите?

Джейкъб се обърка повече от странната молба на парамедика, отколкото от твърдението на момиченцето, че за всичко бил виновен шоколадът.

— Защо? Добре съм. Не виждате ли? Помогнете на детето… изглежда малко зашеметено.

— Сър, вие…

— Казвам се Джейкъб.

— Джейкъб, вие сте в шок. Предполагам, че сте изгубили много кръв и искам да се уверя, че няма да изгубите…

— Кръв ли? Откъде? Защо кървя?

— Всичко е наред. Ако следвате инструкциите ми, ще се оправите. Просто вдигнете ръка хей така — парамедикът вдигна лявата ръка на Джейкъб вместо него. Джейкъб използва другата си ръка да я подпре, когато парамедикът я пусна.

На Джейкъб му прималя отново.

— Откъде кървя — от главата ли? От лицето? — гласът му изтъня в унисон с паниката. — С какво, по дяволите, ще ми помогне това, ако държа ръката си над главата? Няма ли да причини приток на повече кръв към главата и да засили кръвозагубата? На колко години сте, че да работите като…

— Джейкъб! — изкрещя парамедикът със смразяващ глас. — Не е от лицето ти. Виж си ръката!

Джейкъб разсеяно вдигна глава. Примижавайки през пороя и размазаната светлина на уличните лампи, за пръв път фокусира поглед върху ръката, която държеше над главата си. Гледката му причини нов пристъп на гадене. Четирите пръста на лявата му ръка ги нямаше, отрязани до основа в дланта. Беше останал само палецът. Той се опита инстинктивно да размърда пръсти. Странно, мозъкът му казваше, че всичките се движат, но само палецът се размърда.

— Аз… аз мисля, че трябва да полегна — простена той.

Докато парамедикът се занимаваше с ръката на Джейкъб и няколко други, по-леки наранявания, Джейкъб насочи вниманието си към момиченцето и полицайката. Както лежеше по гръб, виждаше и чуваше всичко, което говореха. Името на полицайката беше Елън или поне така се представи на детето. Тя започна да попива полека лицето на момиченцето с памучен тампон, докато приказваше общи приказки. После седна до детето на мокрия бордюр. Момиченцето продължаваше да хвърля погледи към осакатената ръка на Джейкъб.

— Всичко ще се нареди, сладурче. Просто ще се нареди — Елън замълча, хвърляйки поглед към касапницата, като че ли в почуда как подобно нещо би могло „просто да се нареди“. — Сега можеш ли да ми кажеш как се казваш? — попита предпазливо.

Детето я погледна с празен поглед, като че ли се опитваше да осмисли думите й. После кимна и прошепна тихичко:

— София Мария Джоунс.

— Ах, че хубаво име. Радвам се да се запозная с теб, София Мария.

Момиченцето преглътна:

— Викат ми Софи.

— Тогава нека бъде Софи. На колко години си, Софи?

Полицайката изглежда беше обучена първо да задава простички въпроси, за да подготви почвата за по-сложните, които се налагаше да зададе по-късно.

Момиченцето изтри отново нос с ръкава на блузата си:

— Осем. Не… девет.

— Охо — рече полицайката с успокояващ глас, — страхотна възраст. Спомням си, когато аз бях на девет. Кога е рожденият ти ден?

Нова гигантска сълза се събра във вътрешния ъгъл на окото на Софи и се търкулна по бузата й.

— Д-днес — каза тя, задавяйки се с думата.

— О, разбирам — каза Елън меко. — Сигурно сте празнували рождения ти ден тази вечер някъде навън?

Детето кимна.

— Софи, ти в някоя от онези коли ли беше?

Отново кимване.

В гърлото на Джейкъб заседна буца, докато слушаше. Той почти не забелязваше парамедика, който работеше бързо над него, пристягайки наранената му ръка с марлена превръзка.

— Можеш ли да ми кажеш в коя? — придумваше я Елън, обърнала очи отново към местопроизшествието. На около петдесетина крачки от тях един син датсун се бе килнал настрани, точно пред комби последен модел, блъснато отпред и отзад. Нито една от колите нямаше вече да се върне на пътя, но поне пътниците им се бяха отървали. Останалите четири коли, участващи в катастрофата — волво, малък пикап, мерцедес лимузина и голям камион за куриерски доставки — бяха пръснати от изток на запад из всичките четири платна на шосето. Пикапът беше ударен откъм пътническата страна и преобърнат изцяло, като най-вероятно преобръщайки се, бе блъснал датсуна. Най-много беше пострадало волвото, очевидно блъснато челно от много по-големия камион. Мерцедесът на Джейкъб лежеше нагоре с дясната си страна край противоположния бордюр. Джейкъб не си спомняше, но очевидно колата се беше преобърнала няколко пъти, преди да спре. Той загледа как механиците от неотложната помощ използваха хидравлична машина, за да изтръгнат смачканата врата на волвото и да извадят безжизненото тяло на заклещената вътре жертва. На земята, до задната страна на същата кола, парамедици внимателно покриваха със син чаршаф още един нещастник, когото бяха измъкнали отвътре. На около двадесетина метра надолу по пътя екипът на друга линейка работеше трескаво върху сгърченото и потрошено тяло на шофьора от камиона за куриерски доставки.

— Можеш ли да ми кажеш в коя от колите пътуваше, миличка? — попита отново Елън.

Софи кимна мълчаливо за трети път. Погледна тъжно към Елън, умолявайки с поглед да не обяснява нищо повече. Но като че ли усети, че полицайката трябва да разбере. Бавно и храбро Софи вдига ръка и посочи волвото.

— Там. Това е мама — прошепна, докато двама пожарникари внимателно измъкваха отпуснатото тяло на стройна жена в началото на тридесетте от отвора откъм седалката до шофьора, където само до преди малко беше смачканата предна врата.

Джейкъб не можа повече да удържа гаденето си. Обърна глава на другата страна и повърна, без да го интересува, че повръщаното потече обратно към него. Затвори очи и безмълвно си пожела да можеше да промени последния час от живота си.

 

 

Полицай Елън Мънро искаше да заплаче, но знаеше, че това няма да помогне за нищо и на никого. Вместо това взе в прегръдката си момиченцето и притисна главата му до рамото си, а после го понесе бързо към по-отдалечения край на редицата линейки, откъдето не се виждаха сцените от катастрофата.

— Да ти помогна? — каза друг полицай, който ги доближи.

Елън изкриви лице.

— Добре сме — отвърна тихо, като се опитваше да скрие растящата си тревога за детето в ръцете й. — Но можеш ли да се обадиш вместо мен на СС? Боя се, че ще имаме нужда от тях.

— От СС ли?

Елън не искаше да изрича на глас „Социалните служби“ пред детето. Затова кимна с глава към Софи, хвърляйки на колегата си поглед, който казваше „Размърдай си мозъка бе, идиот!“.

— А — каза той, схванал най-сетне. — Разбира се. СС. Веднага ще им ударя една жица.

Елън внимателно сложи Софи да седне отзад на една линейка и намери одеяло, с което да я завие.

— Ще се справиш. Нали, мъниче?

Софи само сви устни.

— Ами да. Тук има много хора, които ще ти помогнат.

Свитите устни на Софи се смръщиха. Елън смени темата с надеждата да предотврати окончателното млъкване на момиченцето преди пристигането на психологическата кавалерия.

— В началото, когато пристигнах, стори ми се, че чух онзи мъж да казва нещо за шоколад. Ти обичаш ли шоколад? Защото случайно ми се намира малко тук някъде в елека. Искаш ли? — тя посегна към джоба си и измъкна оттам увито в станиол шоколадово десертче. В погледа на Софи просветна жив интерес. — Ето. Цялото е твое.

Софи разви станиола и лапна шоколадчето, а после видимо се отпусна.

„Всеки път върши работа“ — помисли си Елън.

— Та разкажи ми, Софи, как това хубаво деветгодишно момиченце е отпразнувало тази вечер рождения си ден? Дрешката ти е толкова хубава. Сигурно излязохте с мама на вечеря?

— Ъхъ.

— Страхотно. Къде ходихте? Бас ловя, че сте били на някое забавно място.

Въпреки че самата тя не беше майка, Елън се оправяше страхотно с деца. Дори никога да не ги беше виждала, можеше да разговаря с тях, като че ли са отколешни приятели. Това умение й помагаше особено много при такива сърцераздирателни обстоятелства.

— Не знам името. Някакъв японски ресторант. Ходим там само в специални случаи. — Софи си погледна ръката и после здраво стисна пръсти.

— Май държиш нещо там, което искаш да ми покажеш? — посочи Елън стиснатото юмруче на Софи.

— Не искам да го виждаш.

— Добре — отговори Елън нехайно. — Няма проблем. Та забавлявахте ли се в ресторанта?

— Да. — Момиченцето замълча за миг. — Там ти приготвят храната право пред теб на масата. Готвачът направи пламтящ вулкан от лук. Това ми хареса най-много.

— Ау, Софи. Прекарали сте си страхотно. А после, след вечеря?

— Татко каза, че трябва да тръгваме, защото утре съм на училище.

„Проклятие! Човекът под чаршафа трябва да е бил баща й!“

— Само с мама и татко ли беше?

— И баба. Тя живее с нас, откакто дядо почина.

„И баба й също!“

— Разбирам. Значи всички потеглихте към дома?

— Да — Софи стисна още по-силно юмрука си.

— А после… спирахте ли още някъде?

„Хайде, Софи, какво се случи? Помогни ми да разбера през какво си преминала, за да мога и аз да ти помогна.“

Софи огледа улицата в двете посоки, като погледът й най-сетне се спря на около 200–300 метра от тях.

— Аз исках. Но татко… той мисля, че бързаше да се приберем. Казах му, че най-съкровеното ми желание е да получа парче шоколад хей там, от онзи магазин за бонбони — тя посочи с пръст. — Там продават най-хубавия шоколад в града. Поне мама казва така.

— Със сигурност ще трябва да го опитам някой път. После какво стана?

— Татко каза „не“.

— Никакъв шоколад ли?

— Да. Не и тази вечер, защото вече бяхме яли десерт в ресторанта. Но аз му казах, че това е съкровеното ми желание.

Елън повдигна вежди, когато детето отново използва тази фраза.

— И той какво ти каза?

Софи погледна стиснатия си юмрук, после полицайката и отново към магазина за бонбони.

— Той… сигурно беше забравил.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, съкровеното ми желание беше да получа шоколад. Но той сигурно беше забравил и аз му показах… — Софи вдигна юмруче с побелели кокалчета. — Показах му, че би трябвало да спре.

— Показала си му ръката си?

Софи поклати глава.

— Показах му какво имам в ръката. Той ми каза в ресторанта, че ще се сбъдне, и аз исках той да си спомни. А после…

Елън започна да разтрива полека рамото на детето.

— Всичко е наред, съкровище. Какво стана после?

— Той се обърна да го види. После засвири клаксон. Татко нямаше време да се обърне отново — последните думи едва се чуваха. Главата на Софи увисна между раменете й. — Аз съм виновна — каза тя и отново се разплака.

Точно тогава се върна другият полицай.

— На път са — каза той тихо в опит да не ги прекъсва.

— Благодаря ти, Пийт. Слушай, бабата на Софи също е била в колата. Можеш ли…

Пийт я прекъсна в средата на изречението с поглед, който казваше „Не питай. Отговорът няма да ти хареса“.

Елън започна да разтрива рамото и ръката на Софи малко по-силно.

— Всичко ще е наред, Софи Джоунс. Обещавам ти. По един или друг начин ще се оправи. И ти не си виновна.

Софи се уви още по-плътно в одеялото и още веднъж погледна към свития си юмрук.

— Сега искаш ли да ми покажеш какво криеш в ръката си?

Кимвайки, Софи бавно разгъна пръсти. В треперещата й длан се гушеше парченце смачкана хартия от сладка с късметче. Елън се наведе по-близо, за да разчете надписа и тогава разбра…

Щастието е дар, който сияе в теб.

Съкровеното ти желание скоро ще се сбъдне.

— Не е вярно, нали? — попита Софи. — Нищо от това не е вярно. Сладките с късметчета не са истински, нали? Татко ме излъга.

Елън не знаеше какво да каже, за да не срутят думите й момиченцето още повече, ако това изобщо беше възможно.

— Е, сбъдват се — послъга тя. — Рано или късно.

Очите на Софи се поотвориха, но лицето й все така изразяваше съмнение.

— Наистина ли?

— Разбира се — Елън сви рамене. — Татко ти не би те излъгал, нали? Аз, още по-малко. Ще се сбъдне.

Софи претегли за миг думите на Елън.

— Добре. Щом наистина смяташ, че ще се сбъдне, тогава новото ми съкровено желание е да си върна семейството. Видях ги в колата и… и съм достатъчно голяма, за да разбера, че са си отишли. Искам ги обратно! Това е моето желание.

Сякаш някой изтръгна сърцето на Елън. За пръв път, откакто работеше тази работа, позволи на емоциите, които напираха в гърдите й, да се излеят навън.

— О, съкровище, толкова съжалявам — каза през сълзи тя. — Знам, че това е желанието ти. Това е и моето желание. Обаче… обаче…

— … това желание не може да се сбъдне, нали?

Елън въздъхна дълго и болезнено, после изтри сълзите, които се стичаха по лицето й, и прибра кичур коса зад ухото на момиченцето.

— Боя се, че не, миличка.

 

 

Софи смачка малката хартийка и я захвърли на земята пред себе си. Тя падна в малка вадичка дъждовна вода, която се стичаше отстрани по улицата. Детето проследи с поглед бавно отдалечаващата се хартийка, която отнасяше със себе си всичките му надежди и мечти. Част от Софи искаше да скочи и да я настигне, да я вдигне и изсуши и да се престори, че всичко ще бъде наред. Но нямаше да е наред и тя отказваше да се залъгва. Родителите й бяха мъртви, баба й и дядо й — също и в света не беше останал никой, който да я обича. През съзнанието й преминаха сцени от катастрофата — шофьорът на камиона, разхвърляните коли, мъжът с липсващите пръсти и най-вече безжизнените тела на родителите й.

— Аз съм виновна — промърмори тя като в унес. — Само аз съм виновна.