Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (19)

Глава 19

Примирете се с онова, което не можете да промените. Например, с начина, по който изглеждате.

Октомври 2009 г.

Пощенският клон, в който се намираше пощенската кутия на Софи, беше само на няколко пресечки от „Шокола дьо Соф“ — достатъчно близо, за да може да иде дотам пеш, когато има нужда, но същевременно разположен на върха на стръмен хълм, който тя естествено избягваше да катери повече от веднъж седмично. Всъщност, всяко катерене в повече би било съвсем излишно, тъй като в кутията пристигаха единствено по някоя и друга сметка, свързана с бизнеса й, редувайки се с различни каталози или реклами на кулинарни или сладкарски продажби на едро. Бяха изминали три седмици, откакто Гарет бе публикувал обявата в „Сиатъл Таймс“ и, както и очакваше, нямаше никакви отговори предишните два пъти, когато посети пощата.

След като изкачи хълма за ежеседмичната си проверка на пощата, Софи зърна бездомника, който й махаше с ръка от противоположния ъгъл на улицата. Тя бързо му махна в отговор, пое си дъх, докато чакаше светофарът да светне зелено, и после прекоси кръстовището, за да иде при него.

— Здравей, Софи. Как е любимата ми клиентка? — изкиска се той тихичко.

Мръсната му посивяваща коса висеше на сплъстени кичури около челото и ушите и се къдреше отзад над яката на червената бархетна риза. Точно под очите си имаше размазана мръсотия, докато останалата част от лицето му беше скрита зад гъста брада, вързана под брадичката с ластик. Държеше плакат, на който пишеше: „Виетнам ме промени. И ти можеш да ме промениш. Имаш ли дребни за промяна^[1]?“

— Това ли съм станала за теб, Джим? Клиент? Прозвуча ми досущ като бизнес трансакция.

Джим се запозна със Софи почти преди година, малко след като Гарет напусна живота й. Тя се канеше да изпрати малко колетче със сладки с късметчета за нещастие на един човек, който имаше магазин за нововъведения в Портланд и който търсеше потенциално нови продукти, когато Джим я спря на улицата да проси храна или пари. Тъй като в момента нямаше в себе си дребни, тя му каза, че може да го почерпи със сладка с късметче за нещастие, но че сигурно няма да му хареса. Той обаче се хвана за думите и й благодари многократно за любезността.

Тъй като вкусът на Джим не беше твърде изтънчен, той се оказа единственият познат на Софи, който след като беше изял сладка с късметче за нещастие, я беше харесал. Харесваха му и късметчетата в сладките и той й се кълнеше, че си ги пази всичките и че някой ден щели да се сбъднат. След тази първа среща Джим очакваше пристигането на Софи и тъй като беше установил с течение на времето, че тя си прибира пощата в понеделник, засядаше там всяка седмица и я чакаше да дойде.

— Е, и аз не стоя тук за здраве — каза той с крива усмивка и гласът му се пречупи, докато изричаше думите. — Какво друго ще е, освен моя бизнес? Примамвам клиентите с изключителната си хубост и чар, точно както ти ги примамваш в магазина си с вкуса на великолепните си сладки.

— Повечето хора смятат, че вкусът им е ужасен — изкиска се Софи.

— Точно така. То и аз не съм кралица на красотата, но някак си подлъгвам хората да ми дават пари.

Тя поклати глава:

— Ти си друга работа.

Джим се почеса по главата и възкликна:

— Ха! Точно същото каза и жена ми, преди да ме напусне — и той премести ръка от главата отзад на врата си, където очевидно пак нещо го сърбеше. — Е, стига светски приказки. Имаш ли за мен нещичко днес?

Софи бръкна в чантата си и след като извади една сладка с късметче за нещастие, му я подаде.

— Цялата е твоя. Изпекох я тази сутрин.

Джим облиза напуканите си устни, докато вземаше сладката, после я поднесе към устата и си гризна мъничко, като се наслаждаваше на вкуса. След още няколко гризвания извади късметчето отвътре.

— По дяволите, да! — развика се той, след като го прочете наум. — Още едно готино парче. Казва, че аз и гумите на колата ми скоро ще оплешивеем.

Софи отново поклати глава.

— И защо ти се струва готино?

Той млъкна и я погледна.

— Защо все трябва да ти обяснявам? Някой ден всичките тези късметчета ще се сбъднат. Какво блаженство само ще бъде. Плешиви гуми или не, сега нямам кола, така че ми прозвуча, като че ли нещата без съмнение ще се подредят за мен.

— Вечният оптимист. Наистина трябва да бързам да се върна в магазина. Ранди ще се чуди какво ли ме е забавило толкова дълго.

— Нали ще дойдеш и другата седмица, мис Софи?

— Предполагам. Ако не прибера пощата, няма кой друг.

Той й се усмихна, разкривайки морави венци там, където би трябвало да има зъби.

— Ще те чакам.

 

 

Както винаги, в пощенската кутия имаше само няколко писма, когато Софи я отвори. За нейна изненада обаче, три от писмата бяха надписани ръчно, което не беше типично за стандартните рекламни боклуци. Тя отвори едното от трите и едва не падна, когато откри, че е отговор на обявата „Търси се щастие“. Бързо отвори и другите две, за да прочете отново, че и те също се занимаваха с щастието.

Докато слизаше бавно надолу по хълма към „Шокола дьо Соф“, Софи препрочете няколко пъти кратките послания, като продължаваше да се изненадва, че имаше хора — които и да бяха те, — които отговаряха на обявите „търси се“. След като се върна в магазина, тя пъхна писмата в горното чекмедже на бюрото си, а после пое касата от Ранди, за да може той да почисти отзад, от което имаше крещяща нужда.

Малко след това телефонът до касата звънна.

— „Шокола дьо Соф“ — каза Софи в слушалката. — Мога ли да ви помогна?

— Да, търся мис Софи, моля.

— Много смешно, Гарет. Какво искаш?

— Здравей, Софи. Как си?

— Бях добре допреди две секунди — отвърна тя с напрегнат глас.

— О, хайде, отпусни се. Толкова ли е зле да разговаряш с мен? Просто проверявам как вървят нещата с обявата ми. Има ли включвания?

— Слаба работа — отвърна му тя начаса. — Както и предполагах, че ще стане.

— Значи плащам цели три седмици за това чудо в „Таймс“ и нито един отговор, така ли? Ох.

— Е… може и да са дошли един-два отговора, но нищо заслужаващо внимание.

— Уха. Наистина ли? — Гарет изведнъж прозвуча много развълнувано. — Значи всъщност има щастливи хора, които се крият неизвестно къде. И очевидно четат обявите.

— Очевидно — отвърна тя саркастично.

— Та един отговор ли имаш или два?

Софи се прокашля:

— Всъщност три. Пристигнаха днес.

— Три! Това е страхотно. Средно се пада по един отговор на седмица… Не е зле. При тази скорост ще ми трябват само около две години, за да склониш да се срещнеш с мен.

— Ура! — каза тя подигравателно. — Не забравяй обаче, че фактът, че са пристигнали три писма, не означава, че и трите могат да се броят за част от онези сто. Трябва да са легитимни, задълбочени и трайни примери за щастие. И тъй като аз преценявам тези им качества, вероятно не са.

Слушалката замлъкна за няколко мига.

— Наистина си се запънала по въпроса, нали?

— Смятам, че е справедливо да положа всички усилия, за да те избягвам, доколкото мога.

Отново последва мълчание, преди Гарет да каже най-накрая:

— Значи дори и да получа стотина или повече заслужаващи си отговора, ти ще ги отхвърлиш всичките?

Тя се изсмя:

— Не всичките. Това няма да е честно. Но ще отхвърля достатъчно, за да те обезкуража, да.

— Е, в такъв случай — отвърна й той — мисля, че ще е разумно аз също да чета отговорите, след като съм в играта. Щом ще влагам пари, поне трябва да се уверя, че третираш отговорите честно.

Сега Софи се умълча.

— Значи ти възнамеряваш сериозно да продължаваш с обявата? — каза тя най-накрая. — Ще ти излезе скъпо да плащаш седмица подир седмица.

— Хей, Соф, ти измисли правилата, аз просто се включих в играта. Но тъй или иначе трябва да седнем заедно, за да ти обясня защо и какво направих, и щом това е цената — така да бъде.

Софи въздъхна. „Толкова ли ще ми натежи една среща? — почуди се тя. — Просто за да приключим и да продължа нататък.“ Знаеше, че се инати и че учтивият начин бе просто да отстъпи и да остави Гарет да й каже, онова, което искаше да й каже. Но нима болката, която й бе причинил, не оправдаваше постъпката й да го обезкуражава възможно най-дълго?

— Парите са си твои — каза тя в крайна сметка.

— Точно така.

— Моля?

— Парите са си мои и искам да се уверя, че не ги харча напразно. Ще пристигна след малко да прочета първите три писма. Доскоро, Соф! — и той затвори слушалката, преди тя да има време да възрази.

Верен на думата си, Гарет пристигна след десет минути в „Шокола дьо Соф“, облечен в синя хирургическа престилка и с широка усмивка на лицето. Софи беше отзад в магазина и си събираше багажа с надеждата да се измъкне, преди той да дойде. Затваряйки вратата подире си, Гарет махна бодро на Ранди и след като заобиколи тезгяха, се насочи към офиса на Софи.

— Тръгваш си толкова рано? — попита той, надниквайки в стаята.

— Да — отвърна тя, вземайки чадъра си, — но очевидно недостатъчно рано.

Гарет продължи да се усмихва:

— Е, не хуквай веднага. Искам да видя писмата, които си получила днес.

Софи остави чадъра и отвори горното чекмедже на бюрото си.

— Хубаво. Ето ги — и му връчи трите най-горни плика от купчината писма.

Подпрян на ръба на бюрото на Софи, Гарет зачете писмата. След като прочете и трите, върна се отново на всяко, за да го прочете по-внимателно. В едното имаше рисунка, във второто снимка девет на тринадесет, а третото си беше само писмото. Нито едно от тях не беше много дълго, но му трябваха няколко минути, за да приключи с тях.

— Е — каза той, като се изправи и се обърна към Софи, — две от три не е лошо, нали? Намалява се средната месечна бройка, но е по-добре от нищо.

Софи се изсмя презрително.

— Две ли? Аз нямаше да класирам нито едно от тях за твоята стотица.

Подхилвайки се, Гарет подхвърли едно от писмата на бюрото пред нея.

— Знаех си от самото начало, че няма да класираш това. И въпреки че мога да разбера как някои хора може да обичат тръпката от лова, не смятам, че убиването на живи същества заради спорта може да се класира като трайно щастие.

— Не — съгласи се тя. — И почти ми се догади, когато за пръв път видях снимката му до този мъртъв лос. Видя ли как му виси езикът от устата?

Тя потръпна, като че ли я втресе.

— Значи постигнахме единомислие за това писмо — каза той със смях, а след това вдигна другите два плика. — Но защо отхвърляш тези двете?

Тя скръсти ръце и се изправи от другата страна на бюрото.

— Писмото от жената е просто твърде общо. Писала е повече от другите, но всъщност казва, че щастие е да гледаш как растат децата ти, което не е вярно.

Той наклони глава на една страна.

— Защо не?

— Ами, първо, какво ще кажеш за хората, които нямат деца… които не могат да имат деца. Този вид щастие ги изключва. И потенциално децата са преходни, колкото и тъжно да звучи. Ако децата ти не доживеят до зряла възраст, значи не си наблюдавал как растат. Наблюдавал си ги как умират. Това щастие ли е? И…

— Още ли има?

— Мълчи — каза тя. — Искаше да чуеш доводите ми и аз ти ги съобщавам. Вземи например моите родители. Според дефиницията на тази жена те не са били щастливи, защото не са ме видели как раста… не са доживели до този момент.

— Жестока си — каза той тихо. — А какво ще кажеш за другото писмо? От детето?

— Божичко — гласът й прозвуча почти обидено. — Рисунка на котка с пастели? Сериозно ли?

— Ами на едно момиченце домашният любимец може да донесе щастие, нали?

— Това е котка, Гарет. Чиито косми са по всички мебели и която кашля от собствените си косми, които е облизала от собственото си тяло. Какво щастие е това? А рисунката? Ако не беше надписана, че е котка, щях да реша, че е хипопотам.

Гарет се ухили самодоволно.

— Значи и за това — твърдо не?

Софи му кимна.

— А сега има ли нещо друго, което да мога да направя за теб? Наистина искам да хвана следващия автобус за Гиг Харбър.

— Не — отвърна той с усмивка, извръщайки се да си ходи. — Иди си лови автобуса.

Помълча малко, а после попита:

— Кога ще проверяваш отново пощенската кутия?

Тя наклони глава настрани.

— Следващия понеделник. Защо?

С игрива усмивка Гарет се завъртя на токовете си и прошепна:

— Идеално. Ще се видим тогава — и изскочи през вратата на офиса, преди тя да се развика.