Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (17)

Глава 17

Светът може и да е вашата стрида, ала перлата в нея я няма.

— Отвори вратата, Софи! — изкрещя Евлин поне за десети път.

— Махай се!

— Как ли пък не! Ще продължа да блъскам, крещя и звъня на звънеца, докато не ме пуснеш! — Евлин натисна звънеца пет пъти един подир друг, после заблъска по вратата отново. — Съседите ме гледат! По-добре да отвориш, преди да са повикали ченгетата!

След тридесет секунди Софи се предаде и отвори вратата. Застана на прага много бледа със солени вадички от сълзи по страните. Очите й бяха подпухнали, косата й приличаше на свраче гнездо и като че ли не си беше сменяла пижамата с дни.

— Здравей, Софи — каза Евлин тихо.

— Искам просто да остана сама. Защо ти е толкова трудно да го разбереш?

— Знам. Но вече се изолира… за колко… три дни? Стига толкова. Може ли да вляза?

Сбръчквайки драматично вежди, Софи промърмори:

— Добре.

Евлин пристъпи напред и разтвори ръце, за да я прегърне.

— Няма да те лъжа. Изглеждаш ужасно.

— Млък…

— Пфу… а пък как миришеш. Вземала ли си душ?

— Не, от неделя.

— Е, тогава е време да вземеш.

Не мина без увещания, но след един час Софи изглеждаше и миришеше прилично. Не след дълго се появи и Елън със служебната кола.

— Трябваше да ми се обадиш, Софи — каза Елън, докато я прегръщаше. — Не биваше да научавам за тази каша с три дни закъснение от майката на Гарет.

Софи отстъпи назад.

— Знам. Просто… не исках да приема действителността.

Елън я прегърна отново.

— Знам, Бонбонче. Знам.

На средата на смяната си в центъра на града Елън получи обаждане от полицейския диспечер — майката на Гарет, която й каза, че спешно я чакат в полицейското управление. След като пристигна там, Оливия де Матио й обясни, че току-що й се е обадил Гарет с ужасни новини. „Скъсал е с нея преди три дни — каза тя истерично, — но не си е дал труда да се обади на никого досега!“ Оливия беше покрусена, особено след като Гарет не й беше дал никакви конкретни обяснения за постъпката си, само казал, че Софи няма нищо общо с това и че всичко било по негова вина.

Щом Оливия млъкна, Елън позвъня на мобилния на Софи, но веднага я прехвърлиха на гласова поща. После се опита да се обади в „Шокола дьо Соф“, но там също никой не вдигна. В крайна сметка тя позвъни на Евлин, която тъкмо се прибираше от работа в Такома. Елън й обясни онова, което знаеше, и я накара да иде при Софи възможно най-бързо.

Пред приемното си семейство Софи разказа в подробности как официално я беше зарязал д-р Гарет Блек. Разказа им всичко за няколко минути, толкова, според думите й, колкото е трябвало и на Гарет, за да прекрати всичко и да си тръгне.

— И не ти каза защо?

— Не. Каза, че имал причини, но че и за двама ни било по-добре да не обяснява.

— Пфф — изпръхтя Евлин. — Може би е по-добре за него.

Софи въздъхна.

— Точно това ме яде и мен. Искам да кажа, да, нещата явно не са наред. И да, бих предпочела да не минавам през това. Но да не зная защо! Просто не е честно. Оттогава се опитвам да му се обадя, но той не отговаря.

— Трябва да идем у тях — каза Елън и се изправи. — Веднага. Аз ще шофирам, Соф. Заслужаваш нещо по-добро, отколкото да те зарежат по този начин.

Отначало Софи се дърпаше, но десет минути по-късно вече бяха на път, а след още петнадесет служебната кола спря пред къщата на Гарет. Навън вече беше тъмно и се виждаше ясно, че в къщата никъде не свети, но Софи въпреки това излезе и отиде до вратата да позвъни. Никой не отговори. Тя надникна през прозореца близо до вратата, но светлината беше недостатъчна и затова изтича обратно до колата.

— Можеш ли да насочиш прожектора към фасадата? — обърна се тя към Елън.

— Разбира се, Бонбонче. Видя ли нещо вътре?

— Не. Просто искам да съм сигурна в онова, което не виждам.

Софи отново изтича до вратата и пак надникна през прозореца.

Този път всичко се виждаше идеално. Само че отново нямаше какво да види. Със същото чувство на гадене, което я връхлетя преди три дни, Софи се върна бавно до колата и се качи в нея. Елън видя шока, изписан по лицето й.

— Соф… какво не е наред?

— Това определено е краят — отвърна й Софи, макар че думите й едвам се чуваха. — Всичко… той е… там няма… нищо.

— Какво? — попита Евлин от задната седалка.

Софи се чувстваше като изтръпнала. Тя обърна леко глава и с прегракнал глас отрони:

— Къщата е съвсем празна. Той се е изнесъл.

— Ами работата му? — попита Елън. — Можем да идем и там, ако искаш. Сега или утре. Все ще трябва да иде на работа, рано или късно.

— Какъв смисъл има? — тросна се Софи. — Повечето хора, когато изпитат нужда да се преместят, просто се преместват. Той всъщност се е изнесъл! Ако и това не е намек, че не иска да разговаря с мен, тогава не знам какво е. Не, щом не иска да ме вижда, и аз ще постъпя така.

— Но Соф, ами ако…

— Не, Елън, няма значение. Още от самото начало си знаех, че ще свърши точно така. Това е историята на моя живот. Хайде просто да си вървим. Всичко свърши.