Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (16)

Глава 16

Ако сте си мислили, че нещата поемат нагоре, значи сте стояли с главата надолу.

На другата вечер Гарет се обади на Софи след работа и обясни, че трябва да доработва в службата, за да може да си вземе после почивни дни за медения месец. Софи го разбираше напълно, тъй като и тя беше в аналогична ситуация в „Шокола дьо Соф“. През оставащите две последни седмици имаше все още купища неща за оправяне, преди да може да остави спокойно за цяла седмица всичко в ръцете на Ранди.

Поради едни или други непредвидени обстоятелства Гарет и Софи почти не се видяха през цялата седмица. На Софи той й липсваше, но тя си напомняше, че в съвсем близко бъдеще ще бъдат заедно всеки ден до края на живота им, и това правеше краткотрайното му отсъствие по-поносимо. Освен това всяка вечер, преди да си легнат, разговаряха по телефона и това засега й стигаше.

След като си легна рано в събота вечер, в един и половина през нощта Софи се стресна от телефонен звън. Трябваха й няколко минути, преди да осъзнае, че с тази мелодия звънеше телефонът й, когато се обажда Гарет, и че не сънува.

— Гарет?

— Трябва да поговорим, Соф — каза той и на Софи гласът му й се строи странно далечен, от което я побиха студени тръпки.

— Сега ли?

— Не търпи отлагане.

— Ммм. Добре. Слушам те. Добре ли си?

Последва кратко мълчание, преди Гарет да каже:

— Аз съм с колата пред вас. Можеш ли да слезеш?

— Гарет… какво има?

— Просто слез, Софи.

Софи вече я обхващаше паника. И ужас. За каквото и да искаше да говори Гарет, тя усещаше дълбоко в себе си, че не беше хубаво.

— Слизам веднага — прошепна тя.

След като стана от леглото, Софи надникна през пердето към автомобилната алея долу. От нейния прозорец на втория етаж не можеше да види лицето на Гарет, но виждаше двете му ръце, стиснали здраво волана. Въпреки че навън беше студено и ръмеше, тя не си сложи халат или обуща. В порива си да разбере какво става, слезе долу само по сатенена пижама и изтича боса до колата на Гарет.

Докато вървеше, Софи се опитваше да си представи най-различни причини, поради които той я беше събудил посред нощ и я викаше да поговорят в колата. Но срещу всяка външна причина, която измисляше, един вътрешен глас все й повтаряше: „Не… това е нещо, свързано с мен.“

Когато се плъзна на седалката до него, Софи трепереше, но се насили да се усмихне ведро.

— Каква приятна изненада. Добро утро, хубавецо.

Ръцете на Гарет останаха все така приковани за волана. Лицето му не беше лишено от емоции, но пък и не изглеждаше щастлив, че я вижда. Когато обърна глава, лампата от стълбищната площадка на Софи хвърли върху му достатъчно светлина, за да забележи, че плаче.

— Два часа — каза той глухо. — Два часа седя тук в опит да реша, какво да направя.

Софи бързо дръпна ръка, като че ли ужилена от неговия тон.

— Какво, за бога, става, Гарет? Обясни ми… ако дори само ти е минала мисълта за.

Думите й увиснаха във въздуха.

— Гарет — замоли, го тя, — каквото и да е, просто го изречи, за да можем да го обсъдим.

Той извърна глава и прошепна:

— Съжалявам, Соф…

— Съжаляваш? За какво съжаляваш, Гарет? Обясни ми!

Той свали поглед.

— Всичко свърши.

На Софи й се повдигна. Тя постави ръка на устата си, да не би да направи нещо.

— Какво? — най-сетне изрече, когато гаденето премина. — За какво говориш? За нас ли? Всичко свърши просто така? Гарет, каквото и да е, сигурна съм, че ще можем да го разрешим.

Докато изричаше това, дъждът и вятърът отвън се усилиха и заблъскаха по колата на тежки вълни.

— Съжалявам, Софи — повтори той, откъсвайки очи от волана, за да я погледне. Гласът му сега беше изпълнен със съчувствие. — Ако имаше начин да го избегна, щях да го направя, но… някои нещастия просто не могат да се поправят.

— Искаш ли да ми обясниш по-подробно? Поне ми кажи защо — настоя тя.

Той поклати бавно глава.

— Има ли значение? Всичко свърши, Соф. Ти ми каза много отдавна, че хубавите неща са нетрайни. Може би си права.

Тя не искаше да заплаче, но силата на онова, което й казваше — напомнянето, че всичко, което обича, свършва зле — я разплака.

— Ти ме излъга! — изви тя глас. — Каза, че ще ме обичаш вечно! Каза, че мога да ти вярвам! Аз ти вярвах!

— Не се тревожи за нещата около сватбата — каза той, докато Софи продължаваше да ридае. — Ще уведомя всички. Нищо не трябва да правиш.

Тя го чу, но отказа да го погледне или да откликне по какъвто и да било начин.

Той искаше да й каже много неща, с които да я утеши, но знаеше, че каже ли нещо повече, това щеше да доведе до нови въпроси. Въпроси, на които не желаеше да отговаря.

— Трябва да тръгвам.

— Значи това беше? Слагаш край и си тръгваш, просто така?

В отговор той наклони глава.

Софи отвори вратата и излезе под проливния дъжд. Докато затвори вратата зад себе си, вече бе мокра до кости. Но вместо да изтича в къщата, просто остана там, боса в дъжда, наблюдавайки как Гарет изкарва колата от автомобилната алея и напуска живота й.

Когато стоповете на колата изчезнаха, тя се прибра. Оставяйки подире си локви на всяка крачка, се насочи право към дивана във всекидневната и без да си даде труд да се подсуши, се строполи на него, сви се на кълбо и плака до зори.