Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (15)

Глава 15

Съмненията за бъдещето ви са лесно обясними — страдате от параноя.

— Добре ли си? — попита Софи, след като целуна Гарет за лека нощ. — Не говориш много, откакто напуснахме ресторанта.

— Предполагам, че съм просто уморен.

На Софи й се стори, че нещо друго засенчи лицето му.

— Сигурен ли си? Да не са те обхванали съмнения?

Той се усмихна леко и обви ръце около нея в здрава прегръдка.

— Не. Просто… като видях къде са загинали родителите ти… Много е отрезвяващо. До тази вечер ти не говореше много за това и предполагам, че след като видях къде е станало, това ми помогна да си представя какво ти е било на теб и това докосна у мен оголен нерв. Тъжно ми е, че си носила у себе си тези спомени толкова години.

Софи продължи да го притиска здраво в прегръдката си, боейки се, че ако се отдръпне, той може да прочете по очите й, че има нещо по-лошо във връзка с катастрофата, което е носила със себе си и което не е споделила с него.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Когато се пуснаха, Гарет отново я целуна бързо.

— До утре, Соф — каза той и седна в колата си.

Докато шофираше към дома си в Такома, в главата му се рояха толкова мисли, че пропусна отбивката си. След като я подмина, си каза, че ще свие по следващата, една миля по-надолу, но пропусна и нея. Когато всички отбивки за Такома се сляха в размазано петно в огледалото за обратно виждане, той спря да се залъгва.

Гарет не си отиваше у дома. Още не.

 

 

Елън почти заспиваше, когато чу да се звъни на вратата. Тя седна в леглото и се ослуша. След няколко секунди звънецът в антрето звънна отново. Елън скочи от леглото, дръпна опипом един халат, после провря глава в антрето и се провикна.

— Ако си приятел, почукай веднъж, ако си враг — два пъти.

В отговор не последва почукване, само звънецът още веднъж иззвъня. Елън сграбчи кобура с пистолета си от нощната масичка и го понесе със себе си към вратата, за всеки случай.

— Да? — каза тя предпазливо, преди да отключи ключалките. — Кой е там?

— Гарет Блек е — чу в отговор. — Съжалявам, че те безпокоя в такъв час, Елън, но трябва да поговорим.

Гарет беше последният човек, когото Елън би очаквала да пристигне неканен посред нощ. Фактът, че оставаха по-малко от две седмици до сватбата и че звучеше разтревожен, не я успокои. Тя бързо отключи вратата и го пусна вътре.

— Какво има, Гарет? — попита, след като отново заключи вратата. Лицето му беше още по-разтревожено от гласа. — Всичко ли е наред?

— Наред е — каза той, но кривата му усмивка говореше друго. — Наистина съжалявам, че те притеснявам, обаче… Софи ме заведе тази вечер на мястото на катастрофата… мястото, където са загинали родителите й.

Елън помълча, преди да заговори:

— Разбирам. Значи наистина те обича толкова много, колкото твърди. Тя почти не говори за катастрофата и никога — досега — не е водила никого там. Дори и Евлин.

— Знам — каза той тихо.

— Тогава какво не е наред?

— Дори и там Соф не ми разказа много подробности, просто ми описа някои неща, запазени в съзнанието й. Аз обаче бих искал да добия по-точна представа какво всъщност е преживяла — той замълча за момент. — Знам, че й е твърде тежко да говори за това, но искам да знам повече, за да мога по-добре да я подкрепям и да поема част от емоционалния й товар. Това обяснява ли нещата?

Елън се усмихна.

— Обяснява ги идеално — каза тя. — И, честно казано, изпитвам облекчение. Звучи ми, като че ли и ти я обичаш толкова, колкото и тя теб.

Той кимна.

— Така е, Елън. Знам, че си била там онази нощ. Можеш ли да ми разкажеш какво помниш?

— Мога да направя нещо по-добро. Ако обещаеш да не казваш на никого, ще ти дам полицейския доклад от онази нощ. Извадих си копие още тогава. В него са включени всички възможни подробности.

— Софи чела ли го е?

Елън поклати глава.

— Направих копие, в случай че някога поиска да научи подробности, но не е поискала през всичките тези години. Дори и не знае, че го имам — тя махна към дивана. — Седни. Ще ми трябват няколко минути да го намеря.

Гарет седна, както му наредиха, но след като Елън излезе, стана да разгледа снимките на стената. Беше идвал тук няколко пъти преди това, но никога не бе имал възможност да ги разгледа добре. Повечето бяха на подрастващите Софи и Евлин — снимки от училище, абитуриентски вечери, завършване. Но на една малка снимка, по-високо на стената, се виждаше двойка млади цветнокожи, които се държаха за ръка. В жената разпозна Елън и предположи, че мъжът е нейният съпруг. Гарет знаеше, че Елън някога е била омъжена и че съпругът й е починал, но само толкова.

Докато разглеждаше снимката, Елън се върна в стаята.

— Открих го — съобщи тя.

Гарет се обърна. Не искаше да любопитства, но знаеше, че тя го е видяла да разглежда снимката.

— Елън, това ли е…

— Съпругът ми Рик. Да, това е той.

— Той също е бил полицай, нали?

Тя кимна безмълвно.

— Софи каза, че е загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Елън отново раздвижи глава, но не кимна. Нито пък я поклати отрицателно, ами нещо между двете.

— Това… горе-долу е вярно.

Гарет не искаше да рови повече из миналото й, затова не каза нищо повече. Но по изражението на лицето му Елън разбра, че би искал да научи още нещичко.

— Не беше дежурен — продължи тя. — Никога не съм казвала на момичетата, защото не исках да се тревожат за личната си безопасност. Когато ме питаха, само им казвах „Той беше смел мъж и загина, докато изпълняваше дълга си“.

Гарет я погледна въпросително:

— Защо да се тревожат за безопасността си?

Тя въздъхна:

— Ела да седнеш. — Когато и двамата се настаниха, тя продължи: — Софи казвала ли ти е някога как непрекъснато й повтарям, че всяко нещо си има своето предназначение, дори и лошите неща?

— Да, споменавала го е. Макар че, честно казано, не мисля, че споделя възгледите ти.

— Знам. Надявам се някой ден да ме разбере. Да бъда майка на Софи и Евлин за мен беше като благословия. Но честно казано, сигурно нямаше да позная тази радост, ако не бях изгубила Рик. Софи беше моят слънчев лъч в мрака.

— Защо?

— Сложно е… Разполагаш ли с време?

Той кимна.

— Добре. Е, предполагам, че ще трябва да започна с Рик. Запознахме се в полицейската академия, а после ни назначиха в един и същ полицейски район като новобранци. И двамата по онова време бяхме по на двадесет и една години. Оженихме се година след запознанството ни, а две години по-късно, когато решихме, че е време да разширим семейството… — тя се поколеба. — Открих, че не мога да имам деца. Очевидно нещо не ми беше наред и не можех да раждам. Във всеки случай разочарованието беше голямо. Обикаляхме специалистите, но в крайна сметка ни казаха, че нямаме никакъв шанс. Претеглихме възможностите. Знаехме, че осиновяването е една от тях, и я обмисляхме сериозно. Във връзка с работата ни беше известно колко много се търсят добрите приемни семейства. След много приказки и молитви решихме, че наистина можем да предложим на системата за приемни домове едно добро място за отглеждане на деца, които се нуждаят от любов. Бяхме в процес на квалификация, когато Рик загина.

Гарет я погледна с любопитство:

— И каква връзка има това с твърдението, че трагедията си има своето предназначение?

Елън се вторачи в пода, после вдигна очи да срещне погледа му.

— Някои хора ще припишат това на сляпата случайност, но аз виждам повече от случайност във факта, че Софи остана сираче точно на първото ми нощно дежурство, след като се върнах на работа. Смятам, че беше предопределено.

Гарет се прокашля:

— Как така?

— Бях в отпуск цели два месеца, потънала в скръб, мъчейки се да се справя със загубата си. В нощта, когато Рик загина, бях поела двойна смяна, замествайки колега, така че той отдавна си беше тръгнал от полицейския участък и се беше прибрал у дома, докато аз все още патрулирах. В края на втората смяна се заслушах в приказките по радиостанцията и чух повикване към всички свободни подразделения да се насочат към един адрес в Сиатъл, където бил застрелян полицай, който не е бил на смяна. — Елън замълча и погледна Гарет: — Това беше нашият адрес.

Гарет ахна:

— О, божичко, Елън, съжалявам.

Тя се усмихна стоически.

— Пристигнах там възможно най-бързо, но нямаше значение. Рик вече беше мъртъв. По-рано същата вечер беше арестувал член на някаква банда, ограбила магазин. Когато пристигнах, знакът на бандата беше изрязан на вратата ни. Предполагам, че някое от момчетата от бандата, успяло да избяга след обира на магазина, го е причакало пред полицейското управление, а после го е проследило до дома. Застреляло го във входа, докато си отварял, невъоръжен.

„Това обяснява нервността на Елън, когато отваря вратата“, помисли си Гарет.

— Господи. Не знам какво да кажа. И не мога да разбера къде виждаш в това светлия лъч.

Тя сви рамене:

— След първоначалната травма от смъртта му и след като си намерих ново жилище, реших, че все още искам да стана приемна майка. Рик искаше да вземем само момчета и ако не беше загинал, щяхме да направим точно това. Но размишлявайки в свободното си от работа време, аз реших, че може би едно момиченце ще подхожда по-добре на самотна приемна майка. С тази мисъл се върнах на работа и същата вечер се запознах с момиченце, което имаше нужда от майка повече от което и да било друго дете. През месеците след катастрофата със Софи все разпитвах за нея, като дадох на службите да се разбере, че ако се наложи, имам желание и съм в състояние да се грижа за нея. После едно от приемните й семейства не можеше повече да се грижи за нея, след като мъжът почина от сърдечен пристъп, и ето че социалните служби докараха моя светъл лъч до вратата ми. — Тя замълча и на Гарет му се стори, че очите й се насълзиха. — Изгубих Рик, но получих Софи, а по-късно и Евлин. Знам, че за тях това може и да не прилича на слънчев лъч, но за мен беше всичко.

Гарет издиша бавно, осмисляйки чутото.

— Защо никога не си им казвала какво се е случило с Рик?

Тя въздъхна отново:

— Най-вече не исках момичетата да се тревожат, че някой ден на вратата може да цъфне бандит с пистолет. Освен това ми се късаше сърцето при мисълта за онова, през което бяха минали тези деца, и не ми се щеше да разберат, че дълбоката им скръб се беше превърнала в моята най-голяма радост. Чувствам се виновна при мисълта за това, камо ли да им кажа.

Гарет кимна, че разбира, но не каза нищо. След няколко минути мълчание Елън подаде на Гарет полицейския доклад.

— Съжалявам, че те занимавам с тези неща. Все още ли се интересуваш от това?

Докато слушаше историята на Елън, той почти беше забравил за доклада.

— О, да.

Той отвори кафявия плик. В него имаше десет страници доклад с показания на свидетели, подробности за колите, участвали в катастрофата, и степента, в която бяха пострадали, имената и възрастта на хората от всяка кола, както и оценка на вината, която просто гласеше „лошо време, хлъзгав път, слаба видимост“.

Проследявайки с пръст абзац след абзац, Гарет прегледа първите няколко страници за по-малко от минута. После забави четенето, като насочи цялото си внимание върху останалите страници и изчете всяко изречение много внимателно. Усети как лицето му пламва и се надяваше Елън да не забележи. Когато свърши, затвори папката и й я връчи обратно.

Тя наклони леко глава:

— Сега по-добре ли разбираш нещата?

Той кимна:

— Да. Благодаря. И благодаря, че ми каза за съпруга си. Софи наистина е извадила късмет с теб. Надявам се някой ден да разбере колко важно е било пътищата ви да се пресекат. — Той се изправи. — Сега по-добре да тръгвам, за да можеш да поспиш.

Тя го изпрати до вратата.

— Лека нощ, Гарет.

Той се обърна и я погледна с някаква странна тъга по лицето.

— Довиждане, Елън.