Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (14)

Глава 14

Последиците от споделянето на твърде много от тайните ви с хората, които обичате, могат да бъдат ужасни.

Деветнадесет дни преди сватбата, късно вечерта на Гарет му се обади диджеят, когото бе наел за сватбения прием. Мъжът му заяви, че поради „куп лайнени бъркотии“ няма да може да дойде на сватбата. Нещо повече, фирмата му „Диджей Дани-Б“ е фалирала и той няма да може да върне депозита за услугите си.

— Шегуваш се, нали? — каза му Гарет нервно по телефона. — Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— Ммм…

— Чакай малко! Преди да ми кажеш каквото и да било, искам да разбереш, че единственото нещо, което трябваше да осигуря самият аз за тази сватба, бе да намеря някой за музиката, което и направих. Доверих ти се, диджей Дани, така че моля те… кажи, че се шегуваш.

— Съжалявам, началник. Няма шега тази вечер.

Подготовката за сватбата беше изнервила както Софи, така и Гарет, който беше толкова изтощен емоционално, че не можа да преглътне подобна перипетия. Той простена на глас, след което се разкрещя:

— Казваш ми, че трябва да намеря нов диджей за сватбата, която ще се състои след по-малко от три седмици? Плюс, че си ме завлякъл с пет стотака? Това е пладнешки обир!

— Съчувствам ти, мъжки — каза диджей Дани без капка угризение в гласа. — Ама ако това ще те утеши, типът, който ще празнува пълнолетието на детето си в деня след сватбата ти, е вътре с цял бон. До после, братче.

И затвори слушалката.

На другия ден Софи и Гарет прекараха пет часа да прелистват жълтите страници и да търсят из интернет някой, който да замести Дани-Б, Не беше лесно да се намери квалифициран диджей, който вече да не е зает, и когато най-сетне попаднаха на такъв, който беше свободен, таксата му беше почти двойно по-голяма от стандартната.

На Гарет гласът на диджей Диди Дан му заприлича страшно на този на Дани-Б по телефона.

— Въпрос на търсене и предлагане, брато. Както решиш.

Гарет реши, но му беше неприятно. Чудеше се дали това не е някакъв вид изнудване от страна на диджей Дани, за да увеличи доходите си — вземаш депозита и изчезваш, а после вдигаш цената, когато те открият под друго име. Софи му напомни спокойно, че има много по-лоши неща, които могат да се случат на една сватба — като например булката да не се появи, подразни го тя, — затова той престана да мисли повече по въпроса.

След като приключиха сделката с диджея и уредиха още няколко неща, двамата потеглиха към ресторант „13-те монети“, известен с живата си музика — джаз и блус. Софи го беше избрала за вечерята преди сватбата заради неговата „Зала тринадесет“ — голям салон, предлагащ вечеря отделно от другите клиенти, който беше идеален за поканения от тях брой гости и в допълнение на всичко имаше собствена атмосфера. Управителят на „13-те монети“ искаше сега двамата да потвърдят още веднъж избраните предястия и да опитат предлаганите десерти.

До момента, в който свършиха с дегустацията на вносния крем карамел и пресните тарталети, почти оженената двойка вече беше готова да хапне нещо по-съществено. Гарет потърси в джипиеса си списък на различни заведения в района.

— Какво ти се яде, Соф?

— Ти решавай. Готова съм на всичко.

— Сигурна ли си?

Тя постави ръка на крака му и го стисна точно над коляното.

— Със сигурност. Изненадай ме — помълча и се усмихна. — Само без завързване на очите.

— Готово.

Той натисна още няколко бутона, откри един ресторант и потеглиха.

Женският глас от навигацията постоянно ги насочваше накъде да карат из еднопосочните улички, коя пресечка да хванат и как да направят няколко завоя, за които човек нямаше как да се сети сам, докато не стигнаха до един японски ресторант на около три и половина мили от предишния.

— Познавам това място — сякаш на себе си прошепна Софи, когато слезе от колата.

— Така ли? Била ли си тук преди?

Тя нервно прехапа устна, връхлетяна от спомените.

— Преди много време — каза със заглъхващ глас.

Ресторантът сервираше в стил хибачи, с неколцина висококвалифицирани готвачи, които приготвяха ястията на масата пред очите на клиентите, и Гарет беше решил, че ще е забавно да опитат. От поведението на Софи обаче разбра, че нещо не е наред.

След като салонната управителка ги настани на маса с група от още четирима, той тихичко попита Софи какво не е наред.

— Същият ресторант — сподели тя, като оглеждаше стените и тавана. — Изобщо не се е променил.

— Какъв ресторант?

Софи взе дървените пръчици за хранене и започна да ги дърпа, докато не се откъснаха една от друга.

— Където родителите ми ме доведоха на деветия ми рожден ден. Тук за последен път се хранихме заедно — тя се извърна и посочи друга маса, където един готвач бързо приготвяше пиле в сос терияки. — Ей там, на онази маса.

Гарет разтри лекичко гърба й.

— Искаш ли да идем някъде другаде?

Тя се насили да се усмихне.

— Много си мил. Не, добре съм — каза и се огледа отново из помещението. — Всъщност, не ми е неприятно, че съм тук. Може би не трябваше да го избягвам толкова дълго.

След няколко минути пристигна и техният готвач и започна кулинарното си шоу. Беше забавно, но храната не беше толкова добра, колкото си я спомняше Софи.

— Може би собствениците са се сменили — каза тя на Гарет. — В крайна сметка са минали почти двадесет години.

Когато се нахраниха, салонната управителка се върна с по една сладка с късметче за всеки на масата. Започна от другите четирима гости, като ги обхождаше, докато си избираха по една сладка от неръждаема купа.

— Мислех си, че сладките с късметчета са китайска работа — каза Гарет, докато вземаше последната сладка.

Салонната управителка наклони учтиво глава.

— Азиатски сладки с късметче — каза тя със силен японски акцент. — Китайци обича сладки… Японци обича късмет.

Гарет се разсмя:

— Разбирам. Трябва да го запомня. Аз пък винаги съм си мислел, че това е само китайска работа.

Салонната управителка се изкиска, после се наведе по-близо и проговори отново, само че този път без никакъв акцент.

— Всъщност — прошепна тя, за да не развали прикритието си за пред другите гости, — сладките с късметчета са измислени от американски имигранти в началото на двадесети век. Отначало пишели в тях откъси от библията, а не късметчета, после, след Втората световна война, били използвани като маркетингов трик от собствениците на американските ресторанти. Китай и Япония нямат нищо общо с това.

— Сериозно ли? — попита Софи, заинтригувана от урока по история.

— Може и да се преструвам с акцента — прошепна жената, като им намигна, — но не подправям фактите.

После отново подхвана с престорения акцент, като заговори по-високо, за да я чуят всички.

— Азия споделя вас добрия късмет! Елате пак! — тя се поклони драматично, а след това се насочи към друга маса.

Гарет продължи да се смее и да имитира салонната управителка, докато се връщаха към колата. Софи беше по-замислена.

— Преди да се приберем, имаш ли нещо против да минем по тази улица?

— Разбира се. Какво има?

Тя повдигна нервно вежди.

— Просто нещо, което искам да ти покажа.

След няколко пресечки Софи го накара да свие наляво по оживена главна улица с четири платна, по която продължиха още една миля. Обхвана я вцепенение, когато подминаха любимия магазин за бонбони на майка й, където тя толкова настояваше да спрат по време на деветия си рожден ден. Софи стисна зъби. „Изминаха деветнадесет години — помисли си тя, — а аз все още не съм влязла там да си купя бонбони.“

Стотина метра след магазина тя накара Гарет да намали скоростта и да се изтегли в най-дясното платно. Софи видя пожарния кран на тротоара, до който седеше тогава в дъжда; приближаваха го бързо.

— Намали! — нареди му тя. — Пристигнахме, ето тук.

— Соф, ако намаля още, ще причиня катастрофа. Къде е това тук!

Тя се поколеба, преди да му отговори, приковала поглед в жълтия противопожарен кран.

— Мястото на катастрофата.

Нямаше къде да отбият, но Гарет въпреки всичко натисна спирачките и те намалиха ход до пълзене. В другото платно колите продължаваха да профучават край тях, докато онези, които бяха заседнали подире им, надуха клаксоните. Той пусна аварийните светлини и им махна да го заобиколят, докато те продължиха да пъплят предпазливо.

— Точно тук ли? — попита той.

Той не просто проявяваше искрен интерес. Софи разбираше, че Гарет също така оценява и това, че тя се беше разкрила пред него.

— Доста време седях точно до противопожарния кран, като само наблюдавах какво ставаше наоколо. Линейките се бяха подредили там долу, а колата ни беше на средата на улицата, ето там — посочи тя. — Спомням си, че имаше камион за доставки ей тук и шофьорът му беше точно пред него на земята.

Тя продължи да говори, докато се придвижваха бавно до следващата пресечка. Гарет мълчеше, докато тя му разказа всички подробности, за които се сещаше — броят на камионите и линейките, мигащите светлини покрай улицата, докъде било спряно движението, полицаите, които насочвали колите покрай мястото на сблъсъка.

Когато спря да говори, Гарет продължаваше да наблюдава мълчаливо улицата.

— Гарет?

Той се обърна да я погледне.

— За какво мислиш?

— Просто… — каза той тихо. — Наистина е било ужасно. Той не сваляше очи от нея.

— Съжалявам, че си преживяла това, Софи.

Тя се усмихна меко и докосна ръката му.

— Да си вървим у дома.