Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (13)

Глава 13

Който хвърля кал, губи почвата под краката си.

След като напуснаха гробищния парк, настроението на Гарет се нормализира, за което Софи му беше много благодарна. Прекараха останалата част от следобеда в разходка из пазара на Пайк стрийт в Сиатъл, като накрая решиха да си купят ранна вечеря от един уличен продавач, чийто шиш кебап ухаеше така, че им потекоха лигите.

След като се наситиха, двамата бавничко се върнаха при паркираната кола и поеха на юг към Гиг Харбър. След като прекосиха Нийдъл Бридж обаче, Софи напомни на Гарет, че трябва да му обясни какво прави с камъка, който взе от гроба на родителите си. Излязоха по първото отклонение след моста, след това завъртяха обратно по един малък път, който се виеше през жилищен квартал с гъсто насадени дървета. Софи накара Гарет да паркира до една алея, която минаваше между две къщи.

— Какво ще правим тук?

— Оттук ще повървим пеш — каза тя.

Софи грабна закръгления камък от чантата си и пое навън.

На около двеста метра по-надолу по пътеката стигнаха до брега на Нероуз — сполучливо кръстения проток между континенталната част на щата Вашингтон и полуостров Олимпик. Над тях минаваше шосето във формата на Нероуз Бридж.

Софи трябваше да се надвиква с шума на преминаващите автомобили, за да може Гарет да я чуе.

— Знаеш ли какво има там? — попита тя, сочейки някакво място във водата под моста.

Гарет я изгледа учудено:

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Не.

— Окей. Тогава сигурно имаш предвид или моста, или водата.

— Не — каза тя отново. — Във водата. Под повърхността.

— Нямам представа — отговори той, след като огледа внимателно повърхността за някакъв знак.

— Докато бях във втори клас, татко ме е водил тук няколко пъти. Прехласваше се по мостовете с напрегнати конструкции. Във всеки случай, разказа ми всичко за стария Нероуз Бридж, макар че едва ли запомних много от казаното от него, докато не проучих историята сама няколко години по-късно. Когато го открили за пешеходци, смятали стария мост за последна дума на техниката, за инженерно чудо.

— И какво станало?

— Четири месеца след откриването мостът се срутил. Ветровете над протока Нероуз го люлеели твърде силно. Казват, че по онова време автомобилите по него се люшкали като във влакче в увеселителен парк. След твърде много усукване и огъване, конструкцията се скъсала и паднала във водата.

Гарет се почеса по брадичката.

— Изумително. Но защо това е важно за теб?

Софи сви устни.

— Било е огромна трагедия, Гарет. Цял един мост — най-добрият от този вид — се срутил просто така. Но причината да идвам тук е свързана с онова, което се случило, след като мостът паднал. Преди всичко инженерите научили куп неща за това как да строят мостове с напрегнати конструкции. Извлечените поуки имали трайно въздействие върху всички мостове с напрегнати конструкции в света след 1940 г. Освен това, ако щеш вярвай, но старият мост, който сега почива на петдесетина метра под повърхността, се е превърнал в най-големия изкуствен риф, предоставяйки убежище на безброй морски твари.

Обгръщайки раменете й със силната си ръка, Гарет каза:

— Мисля, че разбирам. Нещо хубаво излязло от нещо лошо. Това ли е?

Тя кимна.

— Тогава защо идваш тук с камъка, който взе от гроба?

— За това.

Софи се измъкна изпод ръката на Гарет и запрати камъка възможно най-далеч във водата. Той подскочи седем-осем пъти, разпращайки вълнички на всички страни, преди да потъне.

— Сигурно е непонятно, но когато станах на десет години и намерих камък на гроба на родителите ми… по време на първата годишнина след катастрофата… помислих си, че става за камък за вълнички. Накарах Елън да ме докара тук, защото това място ми напомня за татко. Във всеки случай тогава си пожелах, както при стария мост, нещо хубаво да изникне от трагедията на семейството ми — тя замълча, вперила поглед във вълничките, които продължаваха да се търкалят по повърхността там, където камъкът бе ударил водата. — Всяка година се връщам и си пожелавам същото.

— Все още чакаш да се сбъдне, нали? — кимна Гарет с разбиране.

Софи направи гримаса:

— Да.

Тя хвана Гарет за ръка и двамата поеха обратно към колата, всеки потънал в собствените си мисли.