Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (12)

Глава 12

Най-сюблимният миг в живота ви беше вчера. Колко жалко!

Софи и Гарет определиха 28 октомври за дата на сватбата си. Имаха цели седем месеца за подготовка, което според Гарет беше напълно достатъчно, за да планират и уредят всичко. На Софи обаче времето не й се струваше много, особено предвид ангажиментите й в „Шокола дьо Соф“.

В края на първата седмица от годежа им тя вече беше направила изчерпателен списък на всички задачи. Когато го прегледаха заедно с Гарет, той с изненада установи, че планирането на една сватба не се изчерпва само с това да поканиш семейството и приятелите си на церемонията. Той прочете списъка й няколко пъти, като клатеше глава, поразен от подробностите. „Основни цветни тонове за сватбата, сватбена рокля, шаферки и шафери, облекло за шаферките и шаферите, цветя, списък на гостите, регистър на подаръците, място на сватбата, място на приема, свещеник, украса, репетиция на вечерята, фотограф, покани, ордьоври, предястия, централна украса на масите, сувенири за гостите, книга за гостите, музика, диджей, разпределяне на гостите по масите, сватбена торта, украса на тортата, нож за тортата…“

— Трябва да изберем нож, с който да разрежем тортата, така ли? — попита той. — Имам много ножове, които можем да използваме.

— А ще бъдат ли те в тон с комплекта писалки, приготвени за гостите да се разпишат в книгата за гости?

— Вероятно не.

— Значи не са ножовете, които ни трябват — бодна го Софи лекичко с пръст в ребрата.

Гарет изпръхтя:

— За жена, която се съмняваше дали изобщо иска да се омъжи, май поназнайваш доста неща за сватбите.

— Всяко момиче си мечтае, дори и когато се съмнява — каза тя.

Според възможностите си, Гарет и Софи се бореха заедно с изпълнението на набелязаните задачи, като отделяха време всяка седмица да отметнат по едно-две неща. Усилията им сякаш караха времето да лети и преди да се усетят, дойде септември — само четири седмици преди голямата дата.

Рожденият ден на Софи се падаше третата неделя от този месец. Тя беше доволна, че не е през седмицата, защото това означаваше, че няма да трябва да ходи на работа. И макар че им бяха останали няколко несвършени задачи от списъка за подготовката на сватбата, Софи реши, че може да ги отложи за ден-два, за да си почине и да прекара рождения си ден с Гарет.

— Днес имам изненада за теб — каза му тя по време на обедо-закуската.

— Но днес е твоят рожден ден. Предполага се аз да ти направя изненада.

— Е, то не е толкова изненада, колкото нещо, което искам да споделя с теб. Нещо като традиция на рождения ми ден. Може ли да излезем следобед с колата?

Той се съгласи и няколко часа по-късно вече шофираше към гробищния парк „Евъргрийн“ под насочващите указания на Софи, която нарочно не му обясни предварително нищо по-конкретно.

— Това ли е голямата ти изненада?

— Традиция — каза тя с усмивка.

Паркираха колата и слязоха в основата на малко възвишение, а после тръгнаха ръка за ръка към дългия жив плет в основата на стария кедър.

— Ето тук — каза Софи, като посочи с пръст, след като стигнаха до надгробната плоча на Томас и Сесилия Джоунс.

Гарет внимателно прочете надписа върху плочата. Софи забеляза, че мускулите около челюстта му силно се стегнаха.

— Починали са на рождения ти ден — каза той сериозно. — Не знаех това.

— Не обичам да говоря за това — сви рамене Софи.

Очите на Гарет отново се спряха върху надгробния камък и той прочете надписа на глас:

— Двадесет и първи септември 1989 г.… ау! Соф, това е… Писаха ли тогава в някой вестник, че си изгубила родителите си на рождения ти ден?

Тя го прегърна през кръста.

— Не знам. Може и да са.

— Ако не са, трябвало е да го напишат. Това прави трагедията още по-голяма.

— Определено това прави рождените ми дни по… значими — тя замълча и го погледна в лицето. — Знаеш ли, ако не броим първите няколко пъти, когато бях малка и някой трябваше да ме докарва дотук, за пръв път идвам да посетя гроба им с някой друг. Не мислех, че ще искам да споделя това с някого другиго, но когато съм с теб, не ми се струва толкова непоносимо да се изправя пред миналото си. Благодаря ти.

Той лекичко стисна ръката й, но не свали очи от надгробния камък.

— Да… разбира се.

Софи не обърна внимание на тази негова замисленост. Всеки, на когото бе разказвала за смъртта на родителите си, реагираше странно, когато разбереше, че датата на рождения й ден и денят на смъртта им съвпадат, така че защо той да е изключение? Като го остави да поразмисли, тя бръкна в чантата си и измъкна оттам малка кутийка с бонбони. Извади един и се наведе да го остави върху гроба, после взе красивия кръгъл камък от долния десен ъгъл на гроба и го пусна в чантата си.

— За какво е бонбонът?

— Просто като спомен за нещо — каза тя тихо.

— За какво?

Софи отстъпи и отново прегърна Гарет през кръста, като мушна пръст в една от гайките на колана му.

— Ако си послушен, може би някой ден ще ти кажа.

— Казваш, че не съм послушен ли? — погледна я той.

— О, послушен си — разсмя се тя. — И ако продължаваш така, ще споделя с теб всичките си малки тайни.

— Разбирам. Ами камъкът? Ще ми кажеш ли за него?

Тя се изправи на пръсти, за да го целуне бързо по устните.

— Да. Това поне си заслужил. — А после го целуна по-продължително.

Затворила очи, Софи не забеляза, че Гарет продължава да гледа надгробния камък.