Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (11)

Глава 11

Когато ти предложат мечтата на живота ти, КАЖИ НЕ! Не забравяй, че това е само мечта!

За Софи пътуването с Гарет до Кенън Бийч през януари, и по-специално неочакваното му признание в любов, бе повратна точка в желанието й да повярва, че може би — само може би — връзката им има шанс да издържи жестоката проверка на времето. След това тя постепенно започна да приема идеята, че той наистина я обича толкова, колкото твърди, и дори се хвана, че сама му намеква, че храни същите чувства към него.

Денят на Свети Валентин беше най-натовареният ден от годината за „Шокола дьо Соф“, което означаваше, че Софи трябваше да работи целия ден, дори и след пристигането на Ранди. И двамата не можеха да подвият крак заради постоянно прииждащите клиенти, които търсеха лакомства в последния момент, за да ги споделят с хората, които обичат. Гарет пристигна в шест и тридесет и заседна да помага отзад в кухнята, надявайки се да ускори нещата, така че и той да прекара малко време със Софи. Когато обаче най-накрая успяха да почистят всичко и да затворят магазина, нощта вече беше доста напреднала. Освен това Софи беше толкова изтощена от петнадесетчасовата си смяна без почивка, че очите й се затваряха, затова Гарет я закара до дома й, целуна я за лека нощ и я прати направо в леглото.

На следващата вечер обаче Софи я очакваше такава изненада, която в пъти компенсира липсата на романтика от предишния ден. Гарет дойде да я вземе точно в пет и тридесет и я закара на едно частно летище близо до аерогара „Сий-Так Интернешънъл“. Там двамата се качиха на малко самолетче, наето от Гарет. Пилотът ги разходи двадесет минути над Сиатъл и околностите му, след това зави на запад и половин час по-късно кацна на покрита с чакъл писта в отдалечената хълмиста област на север от планината Рение.

Когато Софи го попита защо кацат, Гарет се засмя.

— Не си ли гладна?

Софи научи, че пистата се поддържа от собствениците на близкия ресторант. Преди около двайсетина години сградата му била дърварска хижа. Когато съдебните искове на природозащитниците обаче оставили дърводобивната компания без работа, група предприемачи закупили имота за жълти стотинки и го превърнали в ресторант, обслужващ почти изключително любителите на въздухоплаването. През десетте години от откриването си ресторантът се беше превърнал в най-популярното място за членовете на авиоклубове по северозападното крайбрежие на Тихия океан.

Пилотът остана да чете списания във фоайето, докато Софи и Гарет вечеряха.

— Това сигурно е някаква шега! — каза Софи, когато видя цените в менюто. — Все едно да изхарчиш парите за двуседмични покупки само за едно ястие.

— Не гледай цените — сгълча я той, — както се опитвам да постъпвам и аз. А и бас ловя, че на хора, които могат да си позволят собствен самолет, и окото не им мига пред тукашните цени.

— Да. Или това, или фактът, че статистиката за безопасността на малките въздухоплавателни средства оправдава една скъпа вечеря, тъй като може да се окаже последна.

Гарет се ухили.

— Разсмиваш ме, Соф. Мисля, че това обичам най-много у теб.

Може би това не беше най-подходящият момент, но без дори да се замисли, Софи изрече бързо:

— И аз те обичам.

След като думите се откъснаха от устните й и двамата млъкнаха зашеметени. Гарет се мъчеше да разбере дали я беше чул правилно, а пък Софи се мъчеше да проумее дали наистина бе казала онова, което мислеше, че е казала, или пък това беше плод на въображението й.

— Иха — изрече Гарет най-сетне. — Ти току-що… Искам да кажа… наистина ли го мислиш?

Без да отклони поглед и със също толкова изненадан глас, тя му отвърна:

— Мисля, че да. — Софи замълча, хапейки устната си нервно. — Това… хубаво ли е?

Гарет се усмихна топло и се пресегна през масата да хване ръцете й.

— Идеално е.

Софи отвърна на усмивката му. Под неговия поглед тя се чувстваше странно уязвима, но това чувство се балансираше от още по-странното усещане за безопасност и от мисълта, че Гарет няма да я нарани. Такова чувство не беше изпитвала никога преди и тя му се наслаждаваше. „Значи това е усещането“, каза си тя.

Останалата част от вечерта беше може би най-приятно прекараното някога време от Софи, макар че и тя не би могла да определи какво точно я правеше толкова чудесна. Единствените конкретни подробности, за които се сети на другия ден, беше трудното приземяване на летище „Сий-Так“ и хубавата целувка за лека нощ в Гиг Харбър.

— Знам, че говорихме много, но не нямам спомен за какво точно — каза тя на Евлин по телефона на другата вечер. — Бях толкова объркана емоционално от признанието си, че през останалата част от вечерта мислех само за него. Всичко друго беше като в мъгла от щастие.

Две седмици и половина след деня на Свети Валентин Гарет замина на едноседмична конференция на ортопедите в Ню Орлиънс. Откакто се бяха запознали преди почти половин година, двамата със Софи за пръв път се разделяха за толкова дълго.

На Евлин направо й се повдигаше от поведението на Софи в отсъствието на Гарет, и й го заяви в прав текст, и двата пъти, когато вечеряха заедно.

— Ще си поговорим ли като хората, докато се храним — оплака се Евлин на втората вечер, — или отново цяла вечер ще си разменяш любовни есемеси по телефона с д-р Мечтан?

Софи почти не я чу.

— Минутка — отвърна й тя, — той току-що ми изпрати най-милото съобщение! Ще му отговоря бързичко и тогава, ние ще… — пръстите на Софи полетяха над клавишите, още преди да е довършила изречението.

— Извини ме — промърмори Евлин под носа си, като стана от масата и избърса устата си със салфетката. — Трябва да ида до тоалетната и да повърна.

Софи дори не вдигна очи.

Гарет се върна от Луизиана в събота, на 8 март. Софи все още беше на работа, когато самолетът му кацна, затова той й се обади да не идва на летището. Вместо това искаше да я види веднага след работа на вечеря. Не й каза къде отиват, но й загатна да се облече за случая.

Софи си донесе една рокля в работата, за да се преоблече в нещо хубаво, преди да дойде Гарет. Веднага щом Ранди пристигна за вечерната смяна, тя отиде в кухнята и изми лицето си на умивалника, бухна си косата в огледалото и след това се усамоти в офиса да си облече роклята. След десет минути пристигна Гарет, облечен в костюм.

— Ама сме се докарали днес — каза Софи, когато го видя, после го прегърна и целуна бързо за добре дошъл.

— Хора — пошегува се Ранди. — Аз се опитвам да работя тук! Излезте навън.

Те не му обърнаха внимание, но все пак излязоха и се качиха в колата на Гарет.

След четиридесет и пет минути шофиране на север в натоварения трафик, Гарет измъкна същата маска за сън, която беше накарал Софи да си сложи на втората им среща.

— Какво ще кажеш да я сложиш пак за няколко минути?

Софи се засмя:

— Ама ти май си падаш по това да завързваш очите на жените…

— Падам си по елемента на изненадата, а не по самото завързване на очите.

— И ако откажа, пак ли ще телефонираш на Елън да ми извие ръката?

— Ако трябва — каза той, преструвайки се на много сериозен. — Повярвай ми, няма да се побоя да прибягна до помощта на полицията, ако се наложи.

— Не — усмихна се тя. — Вярвам ти.

Докато закопчаваше маската около главата си, Софи се замисли колко важно е това, че беше в състояние да му каже точно това и наистина да го мисли. Тя не само му се доверяваше дотолкова, че да си сложи маска за някаква специална изненада. Вярваше му, че ще изпълни обещанията си. Вярваше му, че я обича и че поставя щастието й над своето собствено. Не знаеше как, но по някакъв начин той бе успял да й покаже, че обичта и доверието са неделими. Колкото повече нарастваше любовта й към него, толкова повече се засилваше вярата й, че той няма просто внезапно да изчезне от живота й.

Пет минути след като беше сложила маската, те пристигнаха на целта си, четири пресечки на изток от бреговата линия в северния край на Сиатъл. Да се намери място за паркиране в събота вечер в центъра беше лудост, затова Гарет реши, че си заслужава да даде някоя и друга банкнота и да остави пиколото да му паркира колата. Той излезе от мерцедеса си, подаде ключа на момчето и после помогна на Софи да измине краткото разстояние до входа.

Щом влязоха, каза й, че може да свали маската.

— Хубаво — каза тя с облекчение. — Защото дори и без да виждам, усещам как хората ме зяпат.

Щом откопча велкрото и остави маската да падне от лицето й, Софи веднага разпозна мястото.

— Това е „Спейс Нийдъл“! — каза тя, като се огледа наоколо, но Гарет го нямаше.

Софи бързо се обърна, за да погледне зад себе си, но и там го нямаше. Тя обиколи целия магазин за сувенири, като внимателно се вглеждаше във всеки мъж от тълпата, облечен с костюм, да не би да е пропуснала Гарет. Де такъв късмет!

„Страхотно — помисли си тя шеговито. — Точно когато реших, че може и да остане, той направо се изпари.“ В този момент по високоговорителя отекна женски глас: „Софи Джоунс на главна информация. Софи Джоунс на главна информация, моля. Тук ви очакват“.

На устните на Софи цъфна широка усмивка, докато си проправяше път през магазина към рецепцията до асансьорите. Там, до младата жена, която я беше повикала, стоеше Гарет с една-единствена червена роза в ръка.

— Какво правиш? — попита го Софи, малко смутена, но въпреки това доволна.

— Днес празнуваме половин година от запознанството ни — каза той и й връчи розата, заедно с бърза целувка по бузата. — Реших, че може да се окаже забавно да се върнем там, откъдето всичко започна.

— Ти си откачен — каза му тя сияеща. — Но е много мило.

Като я хвана за ръка, Гарет насочи Софи към асансьорите отляво.

— Подранили сме няколко минутки, но се обзалагам, че ако се качим, ще ни настанят.

След като получиха маса сто и петдесет метра над земята и изслушаха обичайните факти за „Спейс Нийдъл“ от сервитьора, Софи и Гарет извадиха химикалки и написаха имената си на пакетчетата захар, а после ги оставиха на перваза на прозореца. Докато чакаха храната си, си разказаха как е изминала седмицата за всеки един от тях и щастливо споделиха колко се радват, че са отново заедно. Софи знаеше, че на Евлин щеше да й се повдигне, ако беше чула разговора им. Но Гарет беше тук, Софи беше щастлива и какво мислеха останалите, нямаше особено значение.

Когато двамата привършиха с основното ястие, ресторантът тъкмо беше направил пълен кръг и пакетчетата им със захар отново бяха пред тях. Гарет беше по-наблизо и затова той грабна първото, погледна го и видя, че се бяха подписали петима, а после го връчи на Софи. След няколко минути взе и второто пакетче от перваза и го провери за имена.

— Странно — каза той, обръщайки бялото пакетче от двете страни в ръката си. — Никой не се е подписал тук, освен мен.

— Нищо ли няма написано?

— Само някой е задал въпрос, но не си е написал името, нито откъде е.

— Какъв е въпросът?

— Пише само „Ще станеш ли?“ — каза той бавно, а после й подаде пакетчето през масата. — Ето, виж.

Софи взе пакетчето със захар в ръка, като забеляза, че е по-дебело — и по-тежко — от другото, което току-що беше прочела. Лицето й доби озадачено изражение.

— Мисля, че в пакетчето има нещо.

— Да, Соф. И това нещо се нарича захар — подсмихна се Гарет.

— Млъквай — каза му тя мило и го погледна. — Има нещо друго.

— Буболечка или нещо такова? Гадно е. Как ще се почувстваш, ако попадне в кафето ти?

Софи стисна пакетчето лекичко с палец и показалец.

— Не, много е твърдо, за да е буболечка.

— Ами отвори го. Вече събуди любопитството ми.

— Оо. Не знам. Ами ако е нещо противно?

— Каквото и да е, сигурен съм, че не е живо. Хайде, разкъсай го.

С гримаса на лицето Софи разкъса лекичко единия край на пакетчето, а после изтърси съдържанието му върху едно чисто място на чинията си. Сред купчинката захар засия най-ослепителният диамантен пръстен, който бе виждала. Видът му й спря дъха.

— Майко мила! — каза тя, докато го вдигаше и почистваше.

Тя погледна към Гарет, който й се усмихна смутено:

— Ще ми припомниш ли какъв беше въпросът на гърба на пликчето?

Софи все още беше толкова изненадана от онова, което откри в пакетчето, че едва го чу. — Какво?

— Въпросът?

— О — отговори тя и вдигна празното пликче отново. — „Ще станеш ли?“ — прочете тя.

Гарет се поколеба още няколко минути в очакване тя да се досети, като я наблюдаваше как прехласната изучава пръстена.

— Е? Ще станеш ли?

Тя издуха миниатюрно кристалче захар, заседнало между централния диамант и бялото злато на обкова.

— Да стана, какво? — отвърна разсеяно, все още загледана в пръстена. Само момент по-късно обаче лампичката в главата й светна. Очите й рязко се завъртяха към очите на Гарет. — О… божичко… — каза тя, изведнъж задъхана. — Да не би ти току-що…

Софи се втренчи в устата на Гарет с надеждата, че ако не чуе правилно думите му заради бучащите в главата й мисли, поне ще разчете какво казва по устните му.

— Ако ме питаш дали току-що ти предложих, отговорът е да. Ще станеш ли моя жена, София Мария Джоунс?

— О… божичко… — повтори отново Софи, още по-замаяна от преди. А после забъбри несвързано. — Какво говориш? Това е прекалено! Как бихме могли? Искам да кажа… срещаме се само от шест месеца! Това е като милване на окото! Познаваш ли ме достатъчно? Аз познавам ли те достатъчно? Как бихме могли евентуално…

Гарет само се ухили спокойно.

— Чудех се дали ще го кажеш това. И да, може да ти се стори малко внезапно, но знам, че съм влюбен, и знам, че и ти си влюбена. И тъй като ми е известно, че чувствата ми към теб могат само да се засилват, помислих си, защо да чакам?

— Ами защото… нещата могат да се променят. Ами ако нещо се случи с теб? Или с мен?

— Помислих си, че ще кажеш и това. Докато бях в Ню Орлиънс, доста обмислих онова, което ти е казал онзи психиатър като дете — да се наслаждаваш на връзките си, докато траят, и реших, че в думите му има истина. Искам да кажа, че начинът, по който го е казал на дете, изгубило и двамата си родители, е бил жесток, но мисля, че онова, което се е опитвал да ти обясни, е, че не бива да се съди за стойността на една връзка по нейната продължителност.

Тя дълго го гледа.

— Добре. Да речем, че се оженим и два месеца по-късно аз се разболея и умра. Ще си заслужава ли за теб цялото това усилие?

— Да! — каза той категорично. — Защото това ще бъдат двата най-хубави месеца от живота ми. О, ще ненавиждам факта, че те няма. Но по-скоро бих предпочел два месеца да съм бил женен за теб, отколкото изобщо да не съм бил — той се поколеба. — Знам, че те е страх. И аз съм нервен — бракът е сериозна стъпка. Но никога не съм бил толкова щастлив, както от момента, в който се запознахме, и ми се иска да станеш за мен нещо повече от красивата жена, с която излизам. Наистина искам да станеш моя съпруга.

Думите на Гарет помогнаха на Софи да се отпусне, но тя все още не беше готова да отговори на въпроса му. Вместо това, насочи разговора в друга посока:

— И как сложи пръстена вътре?

Той й намигна.

— С помощта на малко лепило, докато летях към дома. Развалих пет пакетчета, докато успях да нагодя едно така, като че ли не е пипано. Мисля, че жената, която седеше до мен, реши, че пренасям контрабанда откраднато бижу.

Тя вдигна пръстена и го огледа по-внимателно.

— Не мога да повярвам, че си го оставил на перваза на прозореца повече от четиридесет и пет минути. Можеха да го откраднат.

— Изобщо не е излизал от джоба ми — обясни й той. — Смених го с другото пакетче, докато ти четеше надписите по твоето.

Гарет се пресегна и хвана ръката на Софи.

— Та какво ще кажеш?

— Размишлявам — увери го тя.

— Ами недей — отвърна й той, усмихнат. — Не му мисли много. Последвай чувството дълбоко в себе си.

Тя се изкиска.

— Чувството дълбоко в мен кара стомаха ми да се преобръща. Мисля, че ме подтиква да повърна. Сигурен ли си, че трябва да го следвам?

— Е, по-добре не. Потърси нещо по-нагоре в тялото си. Какво казва сърцето ти?

Софи се облегна назад в стола си и се загледа в светлините на града. Когато заговори, гласът й беше твърд, но предпазлив:

— Казва ми, че мъже като теб се срещат много рядко — погледът й продължи да се рее навън.

— Добре, сега поне избрах орган, на който можем да се доверим. Какво друго ти казва?

— Че никога не съм била толкова щастлива през целия си живот.

— Това ми прозвуча добре. Нещо друго?

Софи се обърна отново към Гарет.

— Да. Сърцето ми все още иска да се увери, че няма да го разбиеш.

Седнал в стола си, Гарет се загледа за момент в Софи. Тя беше най-красивата жена, която познаваше — и вътрешно, и външно. Забавна, интелигентна, търпелива, грижовна, остроумна — притежаваше всички качества, които би си пожелал у човека до себе си. Докато я гледаше, беше сигурен, че нищо не би могло да промени чувствата му към нея и че ще направи всичко възможно, за да не я нарани.

— Соф — каза й той тихичко, — аз наистина те обичам повече, отколкото си представям, че бих могъл да обичам някого. Дори не знаех, че съществува такава любов, преди да те срещна. Не мога да ти обещая, че няма да се сблъскаме с житейски трудности. И колкото и да искам, не мога да ти обещая, че аз — или ти — няма да си отидем от този живот, преди другият да пожелае това. Просто животът е непредвидим. Но без никакво съмнение мога да ти обещая, че никога няма да разбия сърцето ти — той млъкна и се усмихна. — Предай това на сърцето си и виж какво ще ти отговори.

Софи наклони глава на една страна, като че ли претегляше нещо наум.

— То казва „да“ — каза тя най-накрая.

— „Да“ какво?

Тя вдигна празното пакетче от захар с предложението на Гарет.

— Просто „да“.

На Гарет му се искаше да скочи от стола си, но се овладя.

— Значи ще се оженим?

Софи плъзна пръстена на пръста си. „Точно като Гарет — помисли си тя. — Пасва ми идеално.“

— Ще се оженим.