Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sweet Misfortune, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лидия Шведова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване и корекция
- Regi(2019)
Издание:
Автор: Кевин Алан Милн
Заглавие: Горчив шоколад
Преводач: Лидия Шведова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Санома Блясък България
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман (не е указано)
Националност: британска
Печатница: Алианс Принт АД
Коректор: Яна Лекарска
ISBN: 978-954-399-029-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10627
История
- —Добавяне
Глава 10
Стремите се да скриете истинското си аз от другите… и с основание.
Колкото и да не й се искаше на Софи да прибързва в отношенията с Гарет — и въпреки неспирното й напомняне, че колкото повече време са заедно, толкова по-вероятно е той да пожелае да скъсат и да избяга, — те с Гарет бяха, откъдето и да го погледнеш, пристрастени един към друг. След първата им целувка в „Шокола дьо Соф“ прекарваха заедно цялото време, което успееха да изкопчат от професионалните си задължения. През повечето дни Гарет идваше да вземе Софи от магазина и я откарваше до тях, за да не чака автобуса. А после се наслаждаваха на вечерта, прекарвана в разговори, разходки, смях или каквото там правеха, докато бяха заедно.
През първите няколко месеца от връзката им Софи си постави за цел да повтаря на Гарет възможно най-често, че въпреки че се срещат непрекъснато, това не означава, че са двойка. Настояваше и двамата да излизат на срещи с други, ако пожелаят. Това беше нейният начин той да бъде сигурен, че може лесно да се измъкне, в случай че изпита такава нужда. И макар че й харесваше да прекарва времето си с него и че тайничко се надяваше нещата да продължават помежду им все така добре, някъде дълбоко в подсъзнанието си Софи очакваше рано или късно той да си отиде. Всеки път, когато го споменаваше, Гарет й обясняваше търпеливо, че освен ако тя не планира да сложи край на връзката им, нямало да се отърве от него.
През януари — четвъртия месец след срещата им във фоайето на „Спейс Нийдъл“, Гарет заведе Софи за един ден до Кенън Бийч — старинно градче, сгушено на северното крайбрежие на Орегон, на юг до границата с щата Вашингтон. Времето беше твърде студено, за да се изкъпят в океана, но претърсването на каменните басейнчета за морски звезди и раци, последвано от купа прясно приготвена супа от миди в ресторанта на Мо, се оказа идеален начин за прекарване на една мързелива зимна неделя. Както и предполагаше, че ще направи, по време на тричасовото шофиране до местоназначението им, Софи нехайно го попита след колко време ще си намери друга хубавица, която да харесва повече от нея.
Той въздъхна шумно, печелейки време, за да помисли, преди да й отговори. Ако трябваше да бъде честен със самия себе си, Гарет трябваше да признае, че постоянните съмнения в предаността му бяха започнали да му дотягат. Питаше се дали Софи някога наистина щеше да се довери достатъчно на него — или на себе си, — за да може връзката им да продължи. Когато заговори, в думите му не прозвуча обичайното спокойствие и увереност, както обикновено.
— Хайде, Соф — каза й, без да я поглежда. — Трябва ли отново да предъвкваме едно и също?
Софи усети разликата в гласа му. Беше имала достатъчно връзки, за да познае този тон и знаеше точно какво означава — най-сетне бяха стигнали до началото на края.
— Просто съм практична — каза тя с равен глас. — Всички хубави неща си имат край, нали така?
Гарет отмести очи от пътя и погледна седналата до него Софи право в очите, после се пресегна и взе ръката й.
— Не. Това не е вярно. Какво смяташ, че се опитвах да ти покажа през последните няколко месеца? Не всички хубави неща трябва да имат край! Защо просто не приемеш, че не искам никоя друга?
Тя го изгледа продължително, докато накрая извърна глава и сви рамене:
— Не знам.
Той се опита да се усмихне:
— Е, по един или друг начин трябва да изясним това. Защото аз няма да ходя никъде.
Тя стисна ръката му.
— Вярвам, че вярваш на думите си. Аз просто… трудно ми е да си представя, че онова, което имаме, с времето няма да изчезне. Някак си е твърде хубаво, за да е истина.
Гарет се ухили.
— Да не би това да се дължи на факта, че предишните ти гаджета не са те изтърпявали толкова дълго, колкото аз?
— Бъди мил! — каза му тя и го боцна с пръст в ребрата. Софи знаеше, че той се шегува, но поспря за момент да обмисли въпроса. — Не мисля, че са виновни само гаджетата, с които излизах. Това е нещо по-дълбоко.
— И какво е то?
— Страх. Глождещото чувство, че всичко хубаво свършва с течение на времето. И не е само заради мъжете, които познавах.
Гарет извърна достатъчно дълго очи от стоповете на колата пред него, за да забележи, че изражението на лицето й съответстваше на тъгата в гласа й. Беше се въртяла около този въпрос на няколко пъти, откакто се запознаха, но така и не беше стигала до същината му.
— Родителите ти ли? — осмели се да попита той.
Софи кимна почти незабележимо.
— Искаш ли да споделиш?
Тя пусна ръката му, за да оправи предпазния си колан. Не че искаше да се намести на седалката, а защото изведнъж усети, че е като хваната в клопка.
— Всъщност не.
Гарет отново заговори със спокойния си, уверен глас.
— Сигурен съм, че онова, което изпитваш, е съвсем естествено. Пробвай.
Софи се засмя кратко.
— Звучиш ми като онзи психолог, при когото ходех, когато бях в пубертета. Знаеш ли какво ми каза той? Каза, че съм права! Че трябва да свикна с факта, че всичко си отива. Всички умираме, каза той, и ако не друго, то това довежда нещата до край, затова просто трябва да се наслаждаваме на връзките, които имаме, докато траят, и да продължим нататък, когато свършат.
— Е, доста жестоко е да кажеш подобно нещо на едно дете.
— Да — потвърди тя. — Спрях да ходя при него след това.
— Та значи, ти мислиш, че след като си изгубила родителите си, значи всичките ти връзки някак си ще завършат по същия начин?
С очи, вперени в Гарет, Софи позволи ъгълчетата на устата й да се повдигнат в лека усмивка.
— Яаа, д-р Блек, ако хората спрат да ги болят краката, трябва да се пробваш като психоаналитик.
— Това ли е?
Тя сви рамене.
— Предполагам. Не мога да си представя какво друго може да бъде.
Софи знаеше, че не беше само това — съществуваше още основната роля, която беше изиграла в развоя на съдбата на семейството си, както и фактът, че не искаше да рискува да нарани по същия начин някого, когото обича — но това беше много повече, отколкото би искала да сподели с Гарет.
— След смъртта им връзките в живота ми станаха някак си много… временни. И не беше само загубата на родителите ми. След това ме изпратиха в няколко приемни семейства и всичките са разпаднаха. Един от приемните ми родители дори почина.
— Ами Елън? Тя не е отишла никъде. Или пък Евлин.
— Пфф. Елън е ченге. Винаги може да й се случи нещо. Все се притеснявах… всъщност, притеснявам се и до ден-днешен… че ще попадне в престрелка или нещо такова и всичко ще свърши дотам. А Ев? Вече я губя за по цели седмици, докато се разправя с Джъстин по разни въпроси. А ако някога се оженят… кой знае? Може да я изгубя завинаги.
Гарет се пресегна и стисна крака й.
— Е, в моя случай не трябва да се тревожиш за нито едно от тези неща, Софи Джоунс. Аз не съм ти приемен родител, не съм ченге, нито най-добрата ти приятелка, която ходи с някого. Просто съм един мъж, който се влюбва в теб.
Думите му изненадаха Софи. Не само че за пръв път говореше за любов, но начинът, по който й го каза, я накара да наостри уши. Разни мъже й признаваха от време на време, че я обичат, но начинът, по който го направи Гарет, прозвуча искрено. В думите му нямаше никакъв подтекст, нямаше следа, че ги изрича като средство, за да постигне нещо друго. Тя дори остана с впечатлението, че той не очакваше от нея да му отвърне със същото, което беше добре, защото тя не беше готова да му признае, че го обича, макар че сърцето й подсказваше изцяло, че чувствата й бяха точно такива. Вместо да каже каквото и да било, Софи откопча предпазния си колан, за да може да се протегне и да го целуне по бузата.
— Внимавай — пошегува се той, стискайки отново крака й. — Когато устните ти са близо до лицето ми, губя повечето си физически и умствени способности, така че ако ще ме целуваш, докато се движим, по-добре не разкопчавай предпазния колан.
Софи го бодна отново с пръст в ребрата, после взе ръката му и преплете пръсти с неговите. Най-различни мисли препускаха из главата й. Някои от тях си бяха старите тревоги, че с течение на времето Гарет може да побегне, но повечето се въртяха около това колко много обича този мъж, който, както бе забелязала току-що, имаше ръце, които пасваха на нейните като ръкавица.
— Гарет — каза тя след моментно мълчание, — радвам се, че твоята любопитна майка работи с моята навираща си навсякъде носа приемна майка.
Той стисна лекичко пръстите й.
— И аз се радвам.