Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (1)

Глава 1

Търпение — дъждовните дни скоро се завръщат.

21 септември 2009 г.

Софи Джоунс знаеше дословно какво ще каже ниската дебела шофьорка на автобуса, и то много преди автобуса по линията „Гиг Харбър Експрес“ за Такома да спре с поднасяне пред нея на спирката й на Харбър Драйв. Тя предугаждаше думите на жената, заредените й с разочарование интонации и дори обвинителното изражение на лицето й. Всеки оттенък в намеците й бе всъщност предрешено заключение. Докато вратата на автобуса се отваряше с хидравлично хриптене, Софи се забавляваше, разигравайки наум предстоящата размяна на думи. „Пак ли? Хайде бе, момиче! Какво ти има? Остави това нещо вкъщи!“

Софи прекрачи бавно от бордюра в автобуса, като в същото време затвори огромния черен чадър, който бе опряла на рамо. Поусмихна се на жената зад волана, но веднага се почувства глупаво от опита си да бъде любезна. Какъв смисъл имаше да го прави, след като нямаше да й отвърнат дори и с куртоазно самодоволно подхилване?

Съзнавайки не само какво ще бъде казано, но и кога ще бъде казано, тя започна да брои наум.

Три…

Шофьорката сбърчи лице, наведе брадичка надолу и отвори уста, колкото да покаже изобилие от лъскави амалгамни пломби, а после заби поглед в Софи и нейния чадър.

Две…

Жената свали двете си ръце от волана и ги скръсти на гърдите точно под табелката с името й и монограма „Обществен транспорт на Пюджет Саунд“^[1], извезан върху колосаната й памучна риза.

Едно…

Последва носово измучаване, разочаровано поклащане на главата и после…

Нула.

— Пак ли? Хайде бе, момиче! Какво ти има? Остави това нещо у дома! Навън е прекрасно понеделнишко утро!

Софи се изкиска тихичко, докато подпираше чадъра си с острата му част надолу и плащаше билета си. Не намираше нищо кой знае колко комично в жената и забележките й, но донякъде се забавляваше от предсказуемостта на нейните постъпки.

— Ами ако завали? — отвърна Софи, без изобщо да се впечатли.

— Да виждаш облаци днес? Цяла седмица не е ръснало и капка, благодари на Бога и чукай на дърво — и шофьорката почука върху масивната кормилна колона с кокалчетата на пръстите си.

Софи поклати глава. Макар че не харесваше отношението на жената, не можеше да отрече, че е права за времето. Въздухът навън режеше, но ранното сутрешно небе беше като неопетнен млечносин чаршаф от единия край на хоризонта до другия и местната прогноза вещаеше само слънце. Това беше без значение за Софи.

— Човек трябва да очаква най-лошото — отбеляза духовито тя в пореден опит за насилена усмивка.

— Знам, че го очакваш, момиче — сопна се шофьорката. — И в това ти е проблемът.

Жената измърмори още нещо, докато Софи си търсеше място, но думите й се удавиха в рева на мотора, докато автобусът потегляше. Софи бездруго нямаше да й обърне внимание. Дори и в най-добрия ден беше твърде ранен час, за да се дразни от безцеремонните забележки на шофьорите на автобуси.

А този ден не беше от най-добрите.

За Софи това беше най-лошият ден от годината, нещо като ежегодно завръщащ се кошмар, от който не можеше да избяга. Ако не трябваше да си гледа търговията, с удоволствие щеше да пусне щорите, да изключи мобилния си телефон, да се върне в леглото и да проспи деня в умиротворена забрава.

„Да, ако…“ — помисли си Софи, докато се промъкваше по пътеката между седалките към любимото си място отзад в автобуса.

Малцина от другите пътници на Гиг Харбър дръзваха да идат толкова назад, така че обикновено Софи разполагаше с цялата задна седалка, която беше леко повдигната. Софи предпочиташе да размишлява вглъбено по време на сутрешните си пътувания и мястото отзад я пазеше от ленивото бъбрене и празни дрънканици, които изглежда другите обожаваха. Докато автобусът боботеше по пътя, тя гледаше прелитащия пред очите й сочен зелен пейзаж. Видя как няколко нетърпеливи яхти напуснаха пристанището, за да прекарат деня в Пюджет Саунд. Огледа внимателно обтегнатата кабелна конструкция на Нероуз Бридж^[2], който свързваше градчето Гиг Харбър и полуостров Олимпик с материка на щата Вашингтон. През повечето дни тази гледка й беше достатъчна, за да я отвлече от горчивата действителност.

Но този ден не беше един от повечето.

За Софи това беше ден за разкаяние и нищо не можеше да потуши съживената душевна мъка и разочарованието, събуждани всяка година на тази дата. Никакви борове, ветроходи или обтегнати кабелни конструкции, преминаващи покрай мръсния прозорец на автобуса не можеха да я накарат да забрави миналото си. „Ден за самоомраза — каза си, докато заклинваше огромния чадър в пространството между седалката и топлинния радиатор. — Моето собствено, лично, изпълнено със съжаления тържество. Мога да си се чувствам зле, колкото си искам, в деня на моя…“

— Честит рожден ден, Софи!

Софи подскочи при тази шумна и неочаквана словесна намеса и изтърси:

— Какво, по…? — като пое шумно въздух, преди да регистрира с ума си познатия женски глас. — Майчице, Еви! Да не искаш да ми докараш аневризма?! Какво правиш тук?

Софи съзнателно игнорира нахалните погледи на малкото пътници, които извиха глави да видят какво става.

— Исках да те изненадам! И май че успях. — Еви й се усмихна възможно най-широко и на всичкото отгоре й намигна, докато се пльосваше на свободната седалка под нея.

Софи я изгледа с престорено презрение.

— Чудничко! — каза тя с невъзмутимо лице. — В целия свят си имам една-единствена приятелка и как ми демонстрира тя обичта си? Като се промъква незабелязано, прави публична сцена и ми напомня кой ден е днес.

Еви продължаваше да се усмихва радостно.

— Като че ли имаш нужда от напомняне — подразни я тя. — А за протокола искам да заявя, че не съм се промъквала, а се качих две спирки преди теб, но ти беше толкова погълната от себе си, че мина покрай мен, без да ме забележиш. Даже ти махнах с ръка! — поспря да й намигне, а после продължи: — Нищо де, забрави. Днес е рожденият ти ден и аз ти прощавам.

— Да, рожденият ми ден… най-ужасният ден, който можеш да си представиш.

— О, млъквай — озъби й се Еви жизнерадостно. — И двете знаем, че най-ужасният ден е завинаги в миналото, което прави днешният ден добро начало за нещо хубаво.

Еви беше нисичка брюнетка със заразителна усмивка, готова винаги да се засмее, и с прекрасна бронзова кожа, която не помръкваше дори и през зимата. Косата и усмивката беше наследила от майка си, цветът на кожата от своя баща — латиноамериканец, когото не познаваше, а смехът й просто бе начин да се справя с житейските сложности. Тя също така беше един от малкото хора на този свят, на когото Софи вярваше безрезервно. За голямо огорчение на Софи към пълното име на приятелката й — Евлин Марион Мейсън, наскоро бе прикачено още едно — Евлин Марион Мейсън-Мак, като чертичката беше прибавена преди шест месеца в резултат на омъжването на Еви за Джъстин Мак, техен приятел от първата година в колежа. Софи нямаше нищо против Джъстин — всъщност се радваше за приятелите си, — но бракът им я караше да изпитва тревожното чувство, че животът прелита покрай нея, чувство, което се засили десеторно, след като Евлин обяви два месеца по-късно, че е бременна.

Еви и Софи се различаваха външно като деня и нощта. Еви беше ниска, Софи — висока. Косата на Еви беше права, кестенява и подстригана на къса черта, докато Софи имаше златисти къдрици, които се спускаха грациозно до под раменете й. И докато Еви беше общителна, Софи беше по-сдържана. Всички, които ги познаваха, смятаха, че приятелството им се гради изключително върху принципа на привличане на противоположностите, но Софи знаеше, че то беше нещо много повече. Те бяха по-скоро като сестри и разчитаха една на друга по начин, непонятен за хората, израснали при по-нормални обстоятелства. Защото колкото и различни да изглеждаха двете за страничния наблюдател, те имаха поне две общи неща, които ги привързваха една към друга като различните късчета плат в домашно съшито одеяло — трагедията и афроамериканската им приемна майка.

Софи издиша бавно.

— Знаеш, че мразя рождения си ден.

— Да.

— Трябваше тази сутрин да си останеш в леглото с мъжлето си и да ме оставиш да се цупя самичка.

— Знам.

Софи се прозя, след което направи гримаса:

— Тогава защо си тук? И не ми казвай „защото мъката обичала компания“. Аз съм доказателство, че това не е вярно.

Евлин се опита да изимитира подмятанията на шофьорката, за да разведри нещата:

— Момиче, какво ти има? Знаеш, че няма да те оставя сама в деня, когато ставаш на двадесет и девет години! Хайде бе! Догодина ще си проклета стара мома. По-добре се порадвай на двадесетте си години, докато все още са двадесет, момиче!

— Млъквай! Излагаш се.

Ухилената Еви се изкиска:

— Не, излагам теб. Това го мога най-добре — тя бодна лекичко с пръст приятелката си в ребрата. — О, хайде. Усмихни се, Соф! Не искам да прекарвам с теб целия ден, ако ще си такава киселица.

Софи повдигна въпросително вежди, но отказа да се засмее.

— Целия ден?

— Е, едва ли съм се качила на автобуса само за да ти кажа честит рожден ден. Шефката ми ме увери, че ще се справи и с един правен помощник по-малко, така че си взех почивен ден и идвам да правя с теб сладкиши и други подобни. Не искам да си сама днес.

— Чакай-чакай. Идваш да ми помогнеш да правя сладкиши или да ядеш сладкиши? Последният път, когато ми „помага“, доколкото си спомням, беше трудно да се определи истинската ти цел.

Евлин я плесна по рамото.

— Знаеш колко обичам онези трюфели с фъстъчено масло. Но ако ми дадеш да се занимавам с нещо друго, всичко ще е наред. Във всеки случай имам и други планове, които не включват пълненето на формички и глазирането на череши. Направила съм някои специални приготовления за следобеда, които мисля, че ще ти помогнат да забравиш рождения си ден.

— Приготовления ли? Не ми харесва как звучи. Какви приготовления, Ев?

Евлин й намигна.

— Съжалявам, но е изненада. Устата ми е официално запечатана. Просто ще трябва да изчакаш.

Следващата спирка на автобуса беше край паркингите на Кимбъл Драйв. Няколко пътници слязоха от автобуса, за да се прехвърлят на друга линия, а десетина нови се качиха. Сред тях имаше и едно непознато за Софи лице. Мъжът беше облечен с морскосин блейзър и бежови панталони и надхвърляше на ръст сто и деветдесет сантиметра, което го правеше достатъчно висок, за да привежда рамене в автобуса, за да не си удари главата. Чупливата му кестенява коса се виеше игриво над ушите, а яркосините му очи проблясваха в утринната светлина. Ако вече не се беше отказала категорично от мъжете, Софи сигурно би склонила да хвърли точно на този конкретен екземпляр нещо повече от небрежен поглед. При самата мисъл за това тя се сгълча наум.

Повечето от новите пътници се настаняваха на първата празна седалка, която намираха, но непознатият мъж продължи да се оглежда дори и след като автобусът потегли. Престори се, че не забелязва Софи, която го гледаше. С компютърна чанта в едната ръка и карта с маршрутите на автобусите в другата, той внимателно си проправи път по пътеката между седалките към задната част на автобуса, като от време на време променяше центъра на тежестта си заради поднасящото возило.

Софи завъртя глава на деветдесет градуса и погледна право през прозореца, като се престори на извънредно заинтригувана от преминаващия пейзаж.

— Може ли да седна тук? — попита той учтиво няколко секунди по-късно, като посочи едно празно място на издигнатата задна седалка.

Софи продължи да зяпа през прозореца, като че ли не го беше чула.

Той се прокашля:

— Извинете. Може ли?

Евлин се изсмя носово, докато Софи обръщаше глава към мъжа.

— Автобусът е обществено превозно средство — каза тя хладно. — А и какво им имаше на онези празни места отпред? — и тя посочи с очи празните седалки, които той беше подминал.

Мъжът се усмихна мило и седна, като постави компютърната чанта на скута си и разгъна картата.

— Гледката оттук е безкрайно по-добра — и той погледна директно Софи, докато обясняваше.

Софи изправи леко гръб на мястото си, припомняйки си за кратко бившия си годеник. Поспря, сравнявайки мислено двамата. Мъжът, който седеше до нея, призна си тя, беше приятен за гледане. Висок. Хубав. Самоуверен.

Но не беше Гарет.

— Както обичате — каза тя. — Тъй или иначе, аз слизам след една спирка.

Мъжът продължи да се усмихва.

— Е, в такъв случай може би ще можете да ми помогнете. Не съм оттук. Пристигнах от Орегон през уикенда и се опитвам да проумея транспортната система. Колко спирки има до центъра на Сиатъл?

— Много — отвърна му тя, като най-сетне си позволи да се усмихне, па макар и забавлявайки се със затруднението на човека. — Този автобус върти само между Гиг Харбър и Такома. Там, където се качихте, трябваше да изчакате следващия автобус.

— Разбирам — кимна той присмехулно. — Значи в основни линии съм се изгубил.

— Боя се, че е така.

Това не го обезсърчи.

— В такъв случай, радвам се, че се разходих чак до задната седалка. След като се изгубих и вероятно ще закъснея за първия си работен ден, поне ви срещнах.

Сега беше ред на Софи да го погледне присмехулно.

— Чакайте малко. Това да не ви е нещо като номер? Качвате се в автобуса с карта и се преструвате на новопристигнал в града, за да можете да свалите някоя нищо неподозираща жена?

Той се ухили.

— Дори и да е така, върши работа, нали?

— Определено не върши! — тросна му се Софи с отвратен тон.

— Шегувам се — подсмихна се той. — Всъщност не съм от онези мъже, които свалят случайни жени — изтърси той, след което се усети: — Не че вие сте такава жена, но… разбирате какво имам предвид.

Софи не му отговори, „какъв е смисълът? — помисли си тя. — Той може да си флиртува, колкото си иска, и това изобщо няма да промени нещата. Приключих с мъжете“. Пред очите й изскочи отново образът на Гарет.

Мъжът продължаваше да говори:

— Новият ми началник ми каза, че да пътувам с автобус било по-лесно, отколкото да се боря със сутрешното движение, но вече не съм толкова сигурен.

Като изтегли чадъра си от мястото му до седалката, Софи каза:

— Наистина ли сте от Орегон?

Той кимна отново:

— От Астория, на морския бряг.

— Ами, добре дошли във Вашингтон — продължи тя учтиво. — Спирката ми наближава, така че ако нямате нищо против, искам да мина. — Тя се обърна към Евлин: — Готова ли си?

Евлин кимна и двете станаха.

Мъжът отмести колене, за да може Софи да мине.

— Вижте — каза той, — наистина имам нужда от помощ. Можете ли поне да ми кажете как да стигна до Сиатъл?

Навеждайки се към него, за да не се налага да вика, Софи каза:

— В автобуса има много жени. Сигурна съм, че някоя от тях ще ви помогне.

Той не продума повече.

Щом стъпиха на тротоара и се отдалечиха от автобуса, Евлин бодна отново Софи с пръст.

— Ти луда ли си? Този мъж беше страхотен!

Софи поклати глава.

— В момента последното нещо, което искам, е нова връзка. Казвала съм ти го и преди — аз съм напълно щастлива без мъж в живота си.

— Може и да ме лъжеш — промърмори тихичко Евлин.

Софи завъртя очи.

— Така ли? А ти по-добре ли си сега, след като с Джъстин минахте под венчилото?

— Животът с Джъстин е страхотен — натърти Евлин, после помълча и постави ръка на стомаха си. — Виж, бих могла да мина и без това негово „подаръче“.

Софи се изкиска тихичко, макар че се зачуди дали коментарът на Еви наистина беше на шега. През последните месеци Евлин не за пръв път подхвърляше подобни забележки и Софи започваше да се тревожи дали приятелката й тайничко не се притеснява от идеята да стане майка. Реши да не си вре носа. Ако Еви наистина срещаше трудности по въпроса, рано или късно щеше да каже нещо.

Двете продължиха да бъбрят, докато изминаха останалите четири пресечки до магазина на Софи, макар че предимно Евлин поддържаше разговора. Софи надаваше ухо, докато вървеше до нея с подпрян на рамото чадър, но мислите й бяха другаде — залутани в спомените за отминали рождени дни. Най-напред я връхлетя споменът за онзи най-важен от всички рождени дни, точно преди двадесет години, онзи, който се оказа ден на ново начало и трагичен край, ден, който промени до един по-следващите дни.

В спомените на Софи обаче той завинаги оставаше като деня, който разби живота й.