Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- , 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Karel(2019)
Издание:
Заглавие: Приказки на северните народи
Преводач: Ангел Каралийчев; Вела Каралийчева
Език, от който е преведено: руски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1956
Тип: приказки
Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Редактор: Зорка Иванова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Александър Димитров
Художник: Любомир Зидаров
Коректор: Евгения Кръстанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5010
История
- —Добавяне
Това се случило много отдавна.
През оная година зимата била студена. Толкова студена, че почти всичките горски птици замръзнали от студ.
Само глухарът останал жив. Но и той самият не помнел как се отървал.
Минала зимата, отново настъпила пролетта. Долетели от топлите страни лебедите. Когато глухарът им разказвал за зимния студ, той треперел от главата до краката.
Минала топлата пролет и горещото лято се свършило…
Наближила есента. И дошло време лебедите да отлетят в топлите страни.
Гледа глухарът — лебедите се готвят за път.
— Ами с мене какво ще стане? — запитал той. — Сам ли ще остана тук да замръзна? И аз ще отлетя с вас!
— Пътят е дълъг, няма да издържиш — отвърнали лебедите. — И без туй ще изостанеш.
Заплакал глухарът, не искал да остане.
— Аз ще се постарая някак си. Няма да остана надире. Вие само ме вземете със себе си.
Замислили се лебедите — що да сторят? Жално им било да зарежат стареца, но и пътят напреде им бил тежък…
Тогава един лебед казал на другарите си:
— Я да го вземем. Може пък да долети. За всеки случай аз ще го вържа за себе си с една тънка връвчица. Съгласен ли си, глухарю?
Глухарът се зарадвал:
— Съгласен — разбира се, съгласен!
Лебедът метнал на шията на глухара една тънка примка, а края на връвчицата захапал с човката си. Тъй глухарът все пак щял да лети по-лесно.
Събрали се лебедите на ято, размахали криле и полетели.
Пътят им бил дълъг…
Летели те над гори, над блата. По горските припеци се червенеела рябината[1], елите махали с побелели клони. Тънките брезици върху блатните ботруни кимали със златните си листа:
— Довиждане, лебеди! Довиждане, белички! На добър път!
Летели те над тундрите и тресавищата, летели над есенната гора.
Отпред лебедите, а най-отзад глухарът, вързан с връвчицата.
Летял той и едва-едва махал с криле. Не му било лесно — защото не бил свикнал.
— Какво има, умори ли се? — извикал му лебедът.
— Нищо — отвърнал глухарът, — засега летя. А пък едвам си поемал дъх.
Летели още някой и друг час. Спуснали се лебедите да си починат.
Глухарът съвсем останал без сили. Тръшнал се под един храст и затворил очи.
— Знаеш ли какво, глухарю, по-добре да останеш — му рекъл лебедът. — Зимата скоро ще мине и ние пак ще се върнем. А за да не ти е мъчно, ще ти подаря бели перца.
Лебедът отскубнал от гърдите си десет бели пера и ги втъкнал в перушината на глухара.
Лебедите си починали, дигнали се от мястото и полетели по-нататък на юг.
А глухарът дълго седял на ботруната под брезичката, гледал подире им и плачел. Толкова дълго плакал, че очите и веждите му се зачервили.
Сетне въздъхнал и литнал към родната гора. И до пролетта доживял, не замръзнал. Но оттогава очите и веждите на глухара станали червени, а между крилете му се появили бели перца.