Джули Гарууд
Сензацията (4)

Трета глава

Дрю Албъртсън изглеждаше като скандинавска филмова звезда с чупливата си руса коса и сиво-сини очи с дълги мигли. Беше висок и слаб, но доста мускулест. Шитите му по поръчка ризи бяха една идея по-вталени от необходимото, за да създават впечатлението, че е толкова як, че мускулите му опъват плата.

През първите няколко дни на Пейтън във фирмата той се държеше топло и дружелюбно, повтаряше, че иска тя да се чувства като у дома си и да се наслаждава на работата в „Обилната трапеза“, и я увери, че ако тя има някакви въпроси или тревоги, той е насреща, за да й помогне.

Дрю беше женен за Ейлийн — дъщерята на Рандолф Суифт, патриарха на компанията. Пейтън се запозна с Ейлийн набързо, когато тя мина през офиса една сутрин, за да остави нещо в офиса на Дрю. Беше жена с едри кости и рамене, на които би завидял всеки ръгбист, но носеше красиви дрехи. Кашмиреното й палто беше изключително скъпо, а ботушите й струваха доста над хиляда долара. Пейтън ги разпозна от една реклама на „Ноймън Маркъс“, която беше видяла в някакво списание. След две минути в компанията на жената Пейтън реши, че дрехите са единственото красиво нещо у нея.

Ейлийн спря до бюрото й и огледа Пейтън от горе до долу, сякаш изучаваше някакъв учебен образец в буркан.

— Значи ти си новото момиче — каза тя, без да прикрие презрителната си усмивка.

Пейтън направи най-дружелюбната си физиономия и протегна ръка.

— Да, аз съм…

— Знам коя си — сопна се Ейлийн. — Пейтън… някоя си.

— Локхарт — помогна Пейтън.

— Да… както и да е. — Ейлийн махна небрежно с ръка. — Просто си върши работата и няма да имаш проблеми. Съпругът ми има високи стандарти… много високи стандарти — повтори тя. — Ако искаш да се задържиш в тази компания, ще трябва да се погрижиш да изпълняваш желанията му.

Пейтън прехапа устни, за да не отвърне остро на грубостта й. Успя да се усмихне леко и да каже:

— Ще се постарая.

— Непременно — натърти Ейлийн, след което се обърна и се отдалечи.

Пейтън не помнеше да е срещала по-груба жена през живота си. Ако това беше обичайният й начин на общуване с хората, беше истинско чудо, че някой изобщо говореше с нея, камо ли да се сближеше. Единственото нещо в нейна полза бяха парите й. Най-вероятно те бяха привлекли и Дрю. Тя беше от богато семейство и щеше да наследи още много пари. Пейтън беше научила от Ларс, че Ейлийн и по-малкият й брат Ерик щяха да наследят издателството и цяло състояние в акции и облигации веднага щом баща им се оттеглеше от поста си на главен изпълнителен директор. А още повече пари щяха да отидат при този, който поемеше управлението на компанията след пенсионирането на баща им. Тъй като Ерик отсъстваше от няколко години, защото още беше студент, се очакваше Дрю да наследи тъста си начело на компанията.

Пейтън си помисли, че Ейлийн е най-отвратителната особа, която е срещала. Но остана на това мнение само докато не опозна Дрю Албъртсън.

Човек не би очаквал толкова красив мъж с такава сладка усмивка и приятен глас да е сексуално агресивен — поне Пейтън не го очакваше, за това и не реагира достатъчно бързо. Но Дрю беше точно такъв и като обръщаше поглед назад, Пейтън си даваше сметка, че е била наивна до глупост.

Той започна с отвратителните си опити за съблазняване почти веднага. На четвъртия й ден във фирмата ръката му небрежно докосна отстрани лявата й гърда… и се задържа там. Случи се, докато Пейтън седеше на бюрото си, а той беше наведен над нея, за да й покаже някаква графика на екрана на компютъра й. Пейтън беше ужасена, но тъй като той не каза нищо и не се извини, тя си помисли, че той не е осъзнал какво се е случило. Пейтън предположи, че е било случайно.

На седмия й ден във фирмата той я последва в стаята на архива, затвори вратата и я постави в капан, докато тя се опитваше да мине покрай него. Дрю се престори, че опитва да се дръпне от пътя й, а всъщност я притисна до стената, опрял слабините си в тялото й, и каза:

— Сигурно си свикнала мъжете да ти казват колко си красива и секси. Обзалагам се, че направо се държат като глупаци, докато те ухажват.

Тя поклати глава:

— Не. Моля те, дръпни се от мен. Караш ме да се чувствам ужасно неловко.

Той се направи, че не я е чул и отмести кичур коса от рамото й.

— Мека е като коприна — каза напевно.

Тя избута ръката му, промъкна се покрай него и излезе от стаята, без да каже и дума повече. Устоя на желанието си да затръшне силно вратата в лицето му.

Вечерта прекара много време в проучване на темата за сексуалния тормоз в интернет, за да представи информацията пред „Човешки ресурси“. Имаше силното подозрение, че Дрю нямаше да си признае и тя трябваше да е наясно какви законови мерки може да предприеме.

Няколко дни по-късно той я приклещи до бюрото й. Промъкна се зад нея, постави ръце на раменете й, за да й попречи да се измъкне, наведе се, така че устните му почти се допряха до ухото й, и прошепна:

— Гледам те и си представям как те докосвам. Мечтая си за нас двамата.

Тя си мечтаеше да го порази с електрошок. Извъртя се на стола си, за да го принуди да я пусне. С гневен тон заяви:

— Господин Албъртсън, не е приемливо да…

— Наричай ме Дрю, сладурче. Казвам ти, двамата с теб много ще се сближим.

Тази идея я отврати толкова силно, че тя потрепери. Той сякаш не забеляза, скръсти ръце и зае поза на властен шеф. С делови тон каза:

— Ще ти дам едва-две седмици да си намериш жилище тук в Далтън и да се настаниш, но после двамата с теб заминаваме за Хартфорт. Там има ресторант, за който искам да пиша в списанието. Оттам ще летим за Маями и ще направя интервю със собственика на един нов кубински ресторант, за който чух възторжени отзиви. — Той се наведе към нея и понижи глас. Ментовият му дъх попадна право върху лицето й, когато добави: — Програмата ни ще бъде много напрегната, но ще ни остане и време за разпускане. Не забравяй да си вземеш банския.

Точно така. Бански. Сякаш щеше да го направи. Единственият начин тя да отидеше някъде с тази пиявица беше, ако си носеше електрошок, нервнопаралитичен спрей, сълзотворен спрей и може би чифт белезници. Обаче се съмняваше да я пуснат в самолета с всичко това, така че й оставаше варианта с наемането на сто и петдесет килограмов бодигард. Но откъде можеше да си намери такъв в Далтън?

Той се усмихна с най-съблазнителната си усмивка и с още по-тих глас добави:

— Сигурен съм, че дотогава ще си загряла. — След като приключи със сексуалния тормоз за този следобед, той се върна в офиса си, взе си палтото и излезе през вратата.

Пейтън беше толкова ядосана, че ръцете й трепереха. Тя си пое дълбоко дъх и опита да се успокои, но не успя. Все още й се искаше да крещи. В един момент устните му наистина бяха докоснали ухото й, а ръцете му натискаха раменете й надолу, така че тя се чувстваше в капан и напълно безпомощна. Това усещане й беше толкова чуждо, че почти я зашемети. Почти. Само за няколко секунди. А после гневът й надделя.

Въоръжена с информацията, която беше събрала в интернет за сексуалния тормоз, Пейтън отиде в отдел „Човешки ресурси“, за да подаде оплакване. Офисът на директорката на отдела — Анет Финч, обикновено се охраняваше от Бриджит, но за щастие този ден тя вече си беше тръгнала. Вратата на директорката беше отворена. Пейтън почука, за да привлече вниманието й.

— Може ли да ви отнема минута? — попита тя.

Пълната жена със строга подстрижка изгледа демонстративно часовника си, преди да кимне.

— Само побързай — каза тя делово. — Какво ти трябва?

— Искам да получа необходимите формуляри, за да подам оплакване срещу непосредствения си началник Дрю Албъртсън. — Пейтън можеше да се закълне, че за миг зърна присмех на лицето на Анет.

— Какво оплакване?

— За сексуален тормоз.

Анет потупа с пръст по устните си.

— Хммм…

— Моля? — Когато жената продължи да я гледа, без да каже и дума, Пейтън попита: — Да ви разкажа ли какво се случи, или да го напиша и…

— Не, в никакъв случай — сряза я Анет. — Не ми казвай какво се е случило.

Реакцията й беше толкова враждебна, че Пейтън не беше сигурна как да процедира.

— Ще ми дадете ли формуляра, моля? — попита тя.

— Не.

Анет барабанеше с пръсти по бюрото и се взираше в Пейтън. Устните й бяха стиснати, а очите — присвити. Поради някаква причина искането на Пейтън я беше вбесило.

— Работата ви е да… — започна Пейтън, слисана от държанието на жената.

— Не ми казвай каква ми е работата. — После Анет се усмихна насилено, което се стори на Пейтън по-зловещо и от мръщенето й. — Изненада ме. Разбираш ли, никой никога не е искал да се оплаква от Дрю. Това ме изненада. А ти си тук съвсем отскоро, нали?

— Да.

— Политиката на фирмата е, че не можеш да подаваш оплакване, преди да си работил във фирмата три месеца. Ако тогава все още искаш формулярите, ще ти ги дам. — За да отпрати Пейтън, тя стана и се пресегна към палтото си.

— Това ли е? — Пейтън едва успяваше да се овладее. — Да се върна след три месеца?

— Такава е политиката на фирмата — настоя Анет. — Ти си нова тук и щом свикнеш, ще се успокоиш. — Тя обърна гръб на Пейтън, докато обличаше палтото си и започна да разчиства шкафа зад бюрото си.

А сега какво? — зачуди се Пейтън изумена, че шефката на „Човешки ресурси“ беше отказала да приеме оплакването й. Не знаеше какво друго можеше да направи, за да спре похотливото държание на Дрю. Той беше толкова коварен. Хрумнаха й няколко варианта за мъчения, на които би го подложила, но за нещастие никой от тях не беше законен. Тя оправда кръвожадното си отношение, като си каза, че би искала да предпази и други жени, които биха постъпили на работа в списанието. Никога преди не й се беше искало да убие някого — дори и когато Трой, пияницата, олигави цялата й ръка, докато опитваше да й попречи да даде ключовете от колата му на управителя на ресторанта — но сега със сигурност изпитваше желание да убие Дрю. Просто си представяше как сестрите от католическото училище клатят глави. Пейтън знаеше какво биха казали те: „Обмисляш убийство? На пътя към ада си, млада госпожице“.

Слава богу, че беше послушала Мими да не сключва веднага договор за наем. Тази мисъл изникна в съзнанието й и й помогна да се отърве от част от гнева си. Това беше добре. Имаше и още нещо хубаво. Не беше се поддала на желанието да забие юмрук в лицето му, докато се беше навел задъхан над нея. Така не я плашеше арест за физическа саморазправа. Нямаше съмнение, че щеше да напусне, но й беше неприятно, че причината за напускането й нямаше да бъде отразена в документите й, нито в досието на Дрю. Искаше да може да докаже що за насилник е той.

Поне Дрю се държеше последователно. На следващия следобед той спря до бюрото й, за да прошепне:

— Надявам се, че си мислиш за нашето пътуване.

Пейтън не вдигна глава от това, върху което работеше.

Тъкмо седеше и обмисляше вариантите, когато Мими се доближи до бюрото й. За разлика от Дрю Мими никога не се прокрадваше. Тя се парфюмираше доста щедро поне два пъти дневно. Уханието й известяваше за появата й.

— Значи нещастникът пак се развихри — отбеляза Мими. Тя клатеше глава и стоеше с ръце на кръста. — Никога няма да се укроти. Трябваше да те предупредя. Понечих да го направя поне два пъти, но си помислих, че след като ти си различна, той може и да не те закача.

— Чу ли го? — попита Пейтън.

— Бях в коридора и го видях как се промъкна до гърба ти. Не чух какво каза, но мога да се досетя. Лицето ти почервеня. Бих искала да мога да ти кажа, че нещата ще се оправят и че той в крайна сметка ще се откаже и ще те остави на мира, но не мисля, че това ще се случи. Той се издигна до сегашния си пост преди година и вече смени две стажантки преди теб. Тази сутрин говорих дълго със Санди. Тя е асистентка в „Човешки ресурси“ и като никога беше склонна да говори за Дрю. Оказа се, че също като на повечето служители и на нея не й пука за него. Както и да е, открих как си била избрана за тази работа.

Преди Пейтън да реагира, Мими каза:

— Според Санди си отговаряла на всичките му изисквания и дори си ги надвишавала. Снимката ти е дала предимство пред всички останали.

Пейтън поклати глава.

— Не съм изпращала снимка.

— О, той се е сдобил с твоя снимка по някакъв начин — настоя Мими. — Санди ми каза, че имало цяла купчина кандидати. Накарал я да потърси в интернет техни снимки и всякаква лична информация. Той се интересувал единствено от снимките на жените, които били кандидатствали за работата. Санди трябвало да сортира купчината с документи. Дрю не искал никоя над трийсет или омъжена. Дори не погледнал документите, които били подадени от мъже. Казал на Санди, че тъй като другите кулинарни критици са мъже, сега било справедливо да наеме жена.

Мими се огледа, за да е сигурна, че са сами, понижи глас и каза:

— Ти си била най-красивата от кандидатките, затова са те назначили. Не искам да наранявам чувствата ти, но обмисли този факт. Не си била избрана заради опита си. Току-що си се дипломирала, после си била на някакъв кратък кулинарен курс във Франция. Не се ли учуди как…

— Казаха ми, че първоначално ще премина обучение, и реших, че работата в списанието ще бъде безценен опит. — Тя не продължи. Почувства се като глупачка. — Просто грабнах възможността. — Тя се замисли за дългото шофиране до Далтън и колко развълнувана беше, че стартира кариерата си. Сега я изпълваше съкрушително разочарование. — Толкова е несправедливо.

Мими кимна в съгласие и после, сякаш не можеше да сдържи нито миг собственото си нещастие, заговори бързо. Думите й се отприщиха.

— Да ти кажа ли кое е несправедливо? Не питай. Аз съм счетоводител. Адски добър при това. Работя за тази компания повече от седем години и докато Дрю не се появи, аз бях щастлива тук. Дрю се ожени за Ейлийн преди три години. Тогава той отговаряше за производствения отдел. Аз не го познавах, но бях чувала приказки, че е истински развратник. Очевидно имало проблем с едно от момичетата, на които бил шеф. Според слуховете той я преследвал безцеремонно. Чух, че една вечер я закарал с колата си до дома й и тя не се появила на работа цяла седмица след това. Когато най-после се върнала, той се държал с нея толкова зле, че тя била принудена да напусне. Не знам какво се е случило, но хората шушукаха. Ейлийн се постара да потули всичко. И после той се издигна. — Тя кимна към кабинета на Дрю. — Нямаше необходимите умения за тази работа, но явно според Ейлийн това не беше важно. Тя използва положението си, за да го уреди на този пост. Точно по това време течеше разводът ми. Бившият ми си имаше приятелка и смяташе, че аз няма да имам нищо против. Аз обаче имах. Както и да е — тя продължи, сякаш се чувстваше изтощена от разказа си, — тъй като нямахме деца и той изкарваше повече пари от мен, въпреки че работеше същата работа, никой от двама ни нямаше претенции към другия. Трябваше да е бърз и лесен развод, нали? Но и той работеше тук, в счетоводството и беше ядосан…

— Чакай, защо е бил ядосан? Нали той ти е изневерил — изтъкна Пейтън.

— Да, все още е с тази жена, но не искаше животът му да се променя. Харесваше готвенето ми, беше свикнал да му угаждам. Споменах ли, че двамата с Дрю се бяха сприятелили? Сигурно женкарите се надушват и погаждат.

— Какво стана?

— Дон, бившият ми, ми каза, че ще бъда уволнена. Кълна се, видях радостните пламъчета в очите на копелето. Бог знае какво точно бяха измислили двамата с Дрю, но ме извикаха в „Човешки ресурси“ и те двамата бяха там. Казах, че нямам нищо против, нека ме уволнят, а аз щях да поискам от съдията по развода да ми присъди издръжка. Казах на Дон, че той ще ме издържа финансово до края на живота ми. Още не бях подписала документите за развода.

Пейтън се засмя.

— Това сигурно много го е зарадвало.

— Да кажем само че доволните пламъчета в очите му изчезнаха. — Тя вдигна ръка и потупа късите си къдрици. — Така че не ме уволниха. Само ме понижиха до секретарка, а заплатата ми беше намалена наполовина. Сега нося кафе на негодника и записвам срещите му. Току-що навърших петдесет, имам петнайсет излишни килограма, а наоколо секретарките с лопата да ги ринеш. Никой няма да ме вземе на работа. — Тя въздъхна. — Приемаш ли, че аз съм по-прецакана?

— Добре, ти печелиш — кимна Пейтън.

— Какво печелиш, Мими? — попита Ларс, който в този момент доближи бюрото си и стовари купчина с папки върху него.

— Животът е по-несправедлив с мен, отколкото с Пейтън — отвърна Мими. Тя погледна часовника си. — Вече минава пет, а в мексиканския ресторант има тако вечер. Ти защо си още тук?

Ларс седна и започна да преглежда папките.

— Всички от фирмата ходят там. Трудно е човек да се измъкне от тях. Имам чувството, че не трябва да говоря свободно какво мисля. Нали разбираш какво имам предвид?

— Разбирам — съгласи се Мими. Обърна се към Пейтън и добави: — Не се тревожи. Каквото и да кажеш, двамата с Ларс няма да те издадем. Но не мога да кажа същото за когото и да е друг от офиса. Всички ще побързат да изпеят какво са чули.

— Когато те понижиха, защо не се обърна към „Човешки ресурси“, за да подадеш оплакване? Поне щяха да го документират.

— Подадох оплакване, но нищо не излезе. Започнах да чета обяви за работа и да кандидатствам също като Ларс. Но докато не успея да се махна от този град, трябва да работя тук. Няма друга работа в Далтън. Повярвай ми. Проверила съм. А дори и да имаше — както вече казах — кой изобщо би ми обърнал внимание?

— Не можеш ли да кандидатстваш за друга работа тук, в компанията?

— Не, наказана съм. Надяват се, че ако Дрю вгорчи живота ми достатъчно, аз ще напусна по свое желание. В безизходица съм.

Ларс вдигна поглед от бюрото си и кимна.

— Откакто Дрю пое ръководството, тук е много стресиращо.

Пейтън се облегна на стола си и кръстоса крака.

— Дрю тормозеше ли другите стажантки? Те затова ли напуснаха? — Макар да знаеше отговора, все пак зададе въпроса си.

— Разбира се, че ги тормозеше. Те бяха млади и красиви, но не можеха да се мерят с теб.

Комплиментът на Мими, изречен така непринудено, смути Пейтън. Външният й вид нямаше никакво значение за това как се справяше с работата си.

Ларс се завъртя на стола си и допълни:

— Ти си изумителна. Затова Мими каза, че другите не биха могли да се мерят с теб.

Мими се засмя.

— Погледни я, Ларс. Тя се изчерви.

— Кажи й за предишните две момичета — предложи Ларс.

Мими премести някакви листи и приседна на ръба на бюрото на Пейтън.

— Тъкмо се канех. — Тя скръсти ръце и започна: — Първата беше доста по-голяма от теб. Казваше се Кайла и издържа цели шест месеца.

— Осем месеца — поправи я Ларс.

— Аз не я харесвах — призна Мими.

— Никой не я харесваше — уточни Ларс.

— Тя беше толкова самодоволна. Нямаше никакъв проблем да спи с шефа, нали, Ларс?

— Така беше.

— Не се стараеше връзката им да остане в тайна. Хвалеше с нея. Държеше се грубо и отвратително с другите служители. Мисля, че беше убедена, че сексът с Дрю я правеше по-важна в компанията.

— Така ли беше? — попита Пейтън.

— По-скоро не.

— Защо напусна?

— Искаше повече — обясни Мими. — Появи се слух, че тя наистина се влюбила в похотливеца. Представяш ли си?

Отвращението в гласа й накара Пейтън да се разсмее.

— Не, не мога да си представя.

— Кайла искаше той да напусне жена си и да се ожени за нея, а той не би го направил, разбира се.

Ларс поясни:

— Дрю не е имал никакви пари, преди да се ожени за Ейлийн, и ако се разведе с нея, няма да получи и петак.

— Всички знаят, че той е подписал предбрачно споразумение — продължи Мими. — Чух, че когато Дрю казал на Кайла, че няма да напусне жена си, тя изпаднала в истерия.

— Не беше само това. Аз бях там. Видях я — обади се Ларс. — Тя вдигна един компютърен монитор и го запрати в стената до вратата на офиса на Дрю. Мисля, че се целеше в главата му. Кълна се, че го метна като бейзболна топка.

— Жалко, че не съм го видяла — каза Мими. — Ейлийн научи за станалото и се намеси точно в този момент.

Пейтън разтвори широко очи.

— Жена му е научила за Кайла?

— Разбира се. Тя разчиства след всяка каша на Дрю Албъртсън. Кайла получи приятно обезщетение на изпроводяк. Не знам точно колко й платиха, но съм сигурна, че преди да получи чека, е подписала някакъв отказ от бъдещи претенции.

— Обзалагам се, че е обещала да не говори за случилото се — кимна Ларс. — И да не ги съди.

— Казвате ми, че Ейлийн приема спокойно неговото кръшкане? — попита Пейтън слисана.

— Явно го приема, иначе досега да го е изритала.

— Що за брак е това? — възкликна Пейтън.

— Права си — съгласи се Ларс.

— Искаш ли да чуеш какво се случи с втората стажантка? — попита Мими.

Въпреки че вече се чувстваше доста сломена, Пейтън отвърна:

— Да, защо не.

— Тя се казваше Ейприл.

— Харесвах я — обади се Ларс.

— Има си хас. Тя се държеше особено мило с всички мъже в офиса. Никога не съм срещала по-голяма флиртаджийка, но мисля, че под тази си повърхност беше добро момиче. Тя едва се появи в офиса и Дрю веднага се залепи за опашката й. И то буквално. С нейните тесни дрехи и големи гърди тя беше точно това, което той търсеше. Не мисля, че тя си даваше сметка в какво се забърква, защото след две-три седмици отношението й се промени и тя започна да го отбягва. Мисля, че тя получи много повече, отколкото очакваше. Изведнъж започна да се крие от него и да прави всичко възможно, за да не остава насаме с него. Веднъж опитах да говоря с нея… просто така… да я питам дали е добре, но тя стисна устни и не каза и дума срещу Дрю. Единственото, което изкопчих от нея, беше, че много се нуждаела от тази работа. Мисля, че се страхуваше.

Ларс се съгласи.

— Самата истина. Веднъж я видях да върви по коридора, когато той се появи срещу нея. Тя се обърна кръгом и се шмугна в първия офис, който й попадна. Забелязах, че никога не влизаше в стаята с архива, ако Дрю беше в офиса. Там е тъмно и няма прозорци. Винаги изчакваше той да си тръгне.

— Накрая Дрю я уволни — каза Мими. — Тя опита да създаде неприятности, нали така, Ларс? — Тя очевидно не очакваше отговор, защото продължи. — Ейприл отиде в „Човешки ресурси“ и се оплака. Обвини Дрю в сексуален тормоз, но нямаше никакъв шанс. Жената на Дрю е първа приятелка с Анет, шефката на „Човешки ресурси“. Оплакването на Ейприл отиде директно в машината за унищожаване на документи.

— Нищо чудно — промълви Пейтън.

— Моля?

— Аз отидох при нея да подам оплакване. Анет не ми позволи. Каза, че трябвало да изчакам поне три месеца, преди да мога да подавам оплаквания.

— Това са глупости — каза Мими.

— Ейприл не искаше ли да съди фирмата? — попита Ларс.

— Ейлийн пресече тези планове още в зародиш. Не знам как е заплашила Ейприл, но те двамата с Дрю имат един човек, който им върши мръсната работа, когато се налага. Ейприл си събра багажа и напусна града много бързо.

— Това е лудост — каза Пейтън. — В наши дни не би трябвало на Дрю да му се разминава за подобно поведение. Нито пък на жена му. Като му помага, Ейлийн също е виновна.

— Съгласни сме с теб — каза Ларс. — Но повечето хора в града разчитат на тази фирма за доходите си и биха направили всичко, за да я защитят. Никой не желае скандали или, не дай боже, съдебни дела. Рандолф иска голямо щастливо семейство.

— Особено Ейлийн не желае никакви неприятности. Отношенията й с баща й и без това са много крехки. Ако някой тръгне да съди любимото списание на Рандолф Суифт заради нещо сторено от дъщеря му или разхайтения й съпруг, Рандолф много ще се разстрои.

— Какво мислиш, че ще направи? — попита Пейтън. Тя взе един молив и започна да го върти между пръстите си.

— Трудно е да се предвиди. Той не е идвал в офиса от цяла вечност, но ми се ще да вярвам, че ще остане начело на компанията, докато синът му Ерик стане готов да я поеме. Предполагам, че Рандолф, първо, ще го подготви, и после, ще го остави да управлява сам. Ерик е умен. Той ще се справи добре. Предполагам, че Рандолф ще отреже Ейлийн напълно — каза Ларс. — Рандолф загуби жена си преди повече от година. Беше съсипан от мъка и тогава всички мислеха, че той ще се пенсионира.

Мими кимна.

— Мириам беше болна дълго време и той през цялото време беше до нея. Мисля, че тревогите го изтощиха. И той, и синът му бяха много близки с нея. Ерик прекъсна за един семестър, за да бъде с майка си през последните й седмици, но Ейлийн… ами тя престана да се интересува от майка си, когато се разболя. Ейлийн е доста…

— Егоцентрична — подсказа Ларс.

— Щях да кажа, че е кучка — уточни Мими. — Тя е истинска кучка.

Пейтън се засмя. Ларс изглеждаше шокиран.

— Откъде знаете толкова много за семейството? — попита Пейтън.

— Слушам внимателно. Като съм секретарка, имам много време, в което няма какво друго да правя, освен да слушам. Сега съм почти невидима. Хората клюкарстват и сякаш не забелязват, че стоя до тях. След като ме понижиха, явно за тях аз съм никой. Със сигурност не мога да им навредя. Кой би ми обърнал внимание? Докато работех като счетоводител, нямах никакво време за клюки. А сега, колкото и да ме е срам да го призная, клюките са най-интересното в дните ми. Освен шоколада. — Тя поклати глава. — Наистина трябва да се махна оттук. — Тя се обърна към Ларс. — Онази работа в Куик Маркет ми се струва все по-привлекателна, само дето не мога да живея с минимална заплата. Никой не може. — Тя се изправи от бюрото. — Хайде, вие двамата, тръгвайте. Ще ви направя мексикански такоси у нас.

 

 

Пейтън мразеше да излиза, особено вечер. Колкото и слоя дрехи да носеше, винаги замръзваше. Температурата вече беше паднала под нулата и студеният вятър пронизваше толкова брутално, че я боляха костите. Отоплението в колата й започна да духа топъл въздух чак когато тя паркираше пред апартамента на Мими. Пейтън имаше чувството, че пръстите на краката й са се вледенили. Не мислеше, че някога ще свикне с такъв арктически студ.

След час тримата с Ларс и Мими седяха около масичката за кафе в миниатюрния едностаен апартамент и измисляха дързък план как да съборят Дрю от поста му. Мими и Ларс пиеха бира, а Пейтън, на която още й беше студено, беше предпочела горещ чай.

— Не мога да остана тук — каза Пейтън. — Ще напусна, но ми се иска да има начин да разкрия на Рандолф Суифт и сина му какви ги върши Дрю. Разкажете ми повече за Рандолф.

— Той е добър човек — каза Мими. — И е много мил. Той изгради тази общност. Знам, че сега градът изглежда доста потискащо, но когато снегът се разтопи, тук е красиво място за живеене. Рандолф се грижи за служителите си. — Мими отпи от бирата си и наклони шишето към Пейтън. — Дори и той да се върне, няма да мога да се добера до него. Няма как да мина покрай горгоната Ейлийн.

Ларс се задави с питието си.

— Горгона? Това не го бях чувал преди.

— Рано или късно Рандолф ще научи какво прави Дрю — настоя Пейтън. — Някой ще му каже. Въпрос на време е.

— Съгласна съм, но съм сигурна, че и Ейлийн осъзнава това. Ако Рандолф се пенсионира и Дрю поеме управлението, ще му бъде много по-лесно да се справя с жените, които опитват да създават неприятности. Дрю може да продължи с перверзното си отношение още дълги години.

— Някой трябва да го спре — възрази Пейтън. — И да занесе доказателствата на Рандолф Суифт — помисли си тя. — Но как?

 

 

Пейтън имаше време да го обмисли, тъй като Дрю замина с Ейлийн на шопинг пътуване, както се изрази той, и щеше да отсъства от офиса десет дни. Със сигурност в това време Пейтън можеше да измисли нещо гениално, с което да улови негодника в капан. А ако това не се получеше, щеше поне да знае, че е опитала.

Стана им навик след работа с Ларс да ходят в апартамента на Мими. Тримата се редуваха кой да донесе храна за вкъщи или да напазарува продукти и да сготви вечеря. Мими и Ларс бяха станали нейни довереници и добри приятели. Те щяха да й липсват, когато си заминеше. Знаеше, че те са нещастни и искаше двамата също да си тръгнат с нея, но как щеше да им помогне това? Така и тримата щяха да останат безработни.

В офиса беше тихо и спокойно в дните на отсъствието на Дрю, но те се изнизаха бързо. Очакваше се Дрю да се върне следващия понеделник.

В четвъртък вечер, докато се приготвяше да си ляга, Пейтън измисли план за действие. Той беше изпълнен с пукнатини и слабости, но тя все пак смяташе, че ще успее да го осъществи. В петък щеше да го обсъди с Мими и Ларс, а през целия уикенд можеше да обмисли подробностите, докато събираше багажа си за пътуването обратно към Тексас. В понеделник, след като се видеше с Дрю, щеше да напусне Далтън възможно най-бързо. Щом осъществеше плана си как да съсипе живота му, той вероятно нямаше да настоява за двуседмично предизвестие преди напускането й.

Дрю я изненада, като се върна по-рано. Появи се офиса в петък сутрин. Беше в лошо настроение и остана затворен в кабинета си през по-голямата част от деня. Не искаше никой да го безпокои и което беше по-важно за Пейтън, искаше всички да го оставят на мира. Тя тъкмо се канеше да си тръгва в края на деня, когато го чу през вратата как ръмжи на някого по телефона. Гневът му беше ясно доловим. Пейтън чу тежкото му дишане, докато той ругаеше човека, с когото говореше, а после отекна силен трясък, сякаш Дрю беше хвърлил нещо по стената. Пейтън огледа офиса. Нямаше никой. Всички си бяха тръгнали и тя беше останала сама. Страхът я завладя и инстинктите й подсказаха, че трябва да се махне възможно най-бързо. Ако нещо се случеше, никой нямаше да я чуе.

Тя беше облякла палтото си и тъкмо търсеше ключовете си в чантата, когато го чу да вика името й. Възможно най-тихо се изстреля от офиса и побягна по коридора. Тъкмо зави зад ъгъла, когато отново го чу да крещи името й. Тя не отговори, а побягна по стъпалата към входа на гаража. Тъй като се страхуваше, че той я преследва, не отиде направо при колата си, а изтича на горния етаж с идеята, че ако не я видеше, той щеше да си помисли, че тя още е някъде из офиса.

Неоснователен ли беше страхът й? Чу отваряне на врата, после шумно затръшване. Тя се скри между две коли и изчака. Почувства се глупаво и си каза, че реагира пресилено, но паниката я беше връхлетяла и тя не можеше да се овладее.

Дрю беше свикнал да получава това, което искаше, но дали наистина беше способен на насилие? Докъде би могъл да стигне, за да получи своето?

По-късно вечерта тя откри точно колко опасен беше той.

 

 

Минаваше полунощ. Беше се свила под завивките и тъкмо се унасяше в сън, когато чу шум от кола, която мина наблизо, после рязко спря и се върна назад. Не знаеше какво я накара да стане от леглото и да надникне през прозореца, но добре че го направи, защото там, на паркинга, беше огромният джип на Дрю. Задните колела бяха върху бордюра, а колата беше спряла по диагонал върху две паркинг места. Пейтън видя как Дрю слезе, затръшна вратата и тръгна през паркинга. Ярката светлина от уличните лампи придаваше зловещ ореол на намръщеното му лице. Той изглеждаше гневен и целеустремен и тя се почувства ужасена. Пейтън изтича и подпря вратата с едно тежко кресло, после се увери, че резето е пуснато.

Изведнъж той заблъска по вратата й с юмрук. После опита да изкърти вратата с рамо и да избие ключалката. Вратата се разтресе и Пейтън осъзна, че е въпрос на секунди той да нахлуе вътре. Изтича при телефона и набра рецепцията на мотела.

— Някакъв пиян се опитва да нахлуе в стаята ми — извика тя. — Моля, извикайте полиция.

Младежът, който дежуреше на рецепцията, каза:

— Ще дойда да ви помогна.

Тя не разбра дали той ще се обади на полицията, така че реши сама да го направи, но беше толкова изплашена, че изпусна телефона и коленичи, за да го потърси под леглото.

— Пусни ме да вляза, Пейтън. Ще ти помогна да се почувстваш много добре, скъпа. Хайде. Знаеш, че го искаш. Ще те накарам да го искаш.

Отново и отново той й обещаваше да я накара да се почувства добре, но гласът му ставаше все по-силен и гневен. Пейтън трескаво огледа стаята за нещо, което би могло да й послужи като оръжие. В крайна сметка старецът от стаята до нейната неволно я спаси. Той отвори вратата си, изсипа поредица от ругатни и завърши със заплахата да извика полиция, ако Дрю не престане да блъска и не си тръгне.

— Хайде, махай се оттук. Ей сега ще викна ченгетата. Тръгвай, преди да са те арестували.

Блъскането по вратата й спря и Пейтън чу как Дрю заплашва стареца. После прозвуча гласът на младежа от рецепцията, който попита дали всичко е наред. Дрю започна да ругае, но Пейтън не разбра какво точно каза той. След минута двигателят на колата му изръмжа и той потегли от паркинга.

— Тръгна си. Тръгна си. Тръгна си. — Тя повтори това поне сто пъти, докато седеше на пода в малката баня, притиснала гръб към ваната и подпряла вратата с крака, за да не може да се отвори. Той си беше тръгнал и тя беше спасена. Осъзнаването на това, което почти се беше случило, я връхлетя и тя сви колене под брадичката си, обви ръце около тях, залюля се напред-назад и зарида.

Онази нощ не мигна въобще. Остана заключена в банята, докато слънцето не изгря, после си приготви една чанта с багаж и отиде у Мими. Приятелката й обичаше да спи до късно през уикендите, а още нямаше осем часа, когато Пейтън почука на вратата й. Мими не се оплака. Един поглед към Пейтън й беше достатъчен да разбере, че се е случило нещо ужасно.

След като Пейтън й разказа всичко, Мими също беше ужасена.

— Ако беше успял да влезе… — Тя стисна очи, пое си дъх и каза: — Щеше да те изнасили. Боже, знаех, че е женкар, но това… Трябва да отидеш в полицията. Ще се облека и ще дойда с теб. Трябва да подадеш оплакване.

— И какво да им кажа? Че един мъж, от когото се страхувам, е блъскал по вратата ми късно снощи и е искал да влезе. Не е нарушил никакъв закон. Вдигаше много шум, казаха му да се маха и той си тръгна.

— Не може така. Просто не може така. — Мими звучеше, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Тя обви ръка около раменете на Пейтън и я поведе към спалнята. — Ела. Трябва да поспиш. Когато главата ти се проясни, ще решим какво да правим.

— Всичко е наред — каза Пейтън. — Аз ще го спра. Знам какво да направя.

Тъй като се страхуваше, че Дрю може да се върне в мотела, тя остана целия уикенд при Мими и в неделя вечер се върна, за да събере всичкия си багаж. В понеделник сутрин колата й беше натоварена и готова за тръгване. Пейтън също беше готова.

Дрю се появи в офиса чак в единайсет и Пейтън ставаше все по-напрегната и се чудеше какво щеше да бъде държанието му, когато я видеше. Дали щеше да покаже някакво разкаяние за стореното? Или щеше да се престори, че не е станало нищо? Тя тъкмо погледна за пореден път часовника си, когато чу вратите на асансьора да се отварят. Вдигна глава и видя Дрю да се отправя към рецепцията, където секретарката го поздрави с широка усмивка. След като размени няколко приятни думи с нея, той се доближи до бюрото на Пейтън и поздрави с весел тон, след което отиде в офиса си. Пейтън беше искрено шокирана от поведението му. Всъщност тя подозираше, че Дрю ще се държи по обичайния си любезен начин и беше доволна, защото това съвпадаше с плана й.

С възможно най-сладкото изражение, на което беше способна, тя стана от бюрото си, почука на вратата му и попита дали може да му отнеме малко време. Той отвърна на усмивката й и бързо се съгласи. Дори й издърпа един стол, за да седне срещу масивното му бюро.

Тя изчака той да седне, после се наведе напред и постави диктофон в средата на бюрото.

— Имаш ли нещо против да запиша разговора ни?

Той повдигна едната си вежда, после се засмя.

— Защо не, давай.

Той се наведе над бюрото, придърпа диктофона към себе си и каза:

— Дори ще го включа вместо теб. — Натисна бутона, облегна се назад и попита небрежно: — Вече започна ли да се затопляш?

Вместо да отговори на въпроса му, тя попита:

— Не се ли чудиш защо записвам разговора ни?

— По-скоро не. Хайде, отговори ми. Ще отстъпиш ли най-после? Не чувстваш ли електричеството помежду ни? Желаеш ме толкова силно, колкото и аз теб.

Човекът си плачеше за освидетелстване.

— Това, което искам, е да ме оставиш на мира.

— Това няма да стане — отвърна й той усмихнат.

— Няма да имаме физическа връзка, а що се отнася до това да пътувам с теб, не може да става и дума. Не се чувствам в безопасност с теб.

Той сви рамене.

— Аз съм ти шеф. Щом казвам, че трябва да пътуваш с мен, значи ще пътуваш с мен.

— Не си ли чувал за сексуален тормоз?

— Тези неща не минават тук. А ти ще пътуваш с мен.

— Не — заяви тя спокойно.

— Не? — Усмивката му изчезна.

— Точно така, не — повтори тя невъзмутимо.

— Имаш избор, Пейтън. Или изпълняваш каквото ти казвам, или ще те уволня. Не си и мисли, че ще те прехвърлят в друг клон на фирмата. Няма да позволя това да се случи. Аз съм човекът с властта, не ти.

— Какво точно означава да изпълнявам каквото ми казваш? — попита тя заради записа.

— Знаеш какво. Да си разтвориш краката. Винаги когато искам и колкото често искам.

Тя едва не се задави. Опита да не реагира.

Въпреки усилията й, явно й пролича колко е отвратена, защото Дрю не се зарадва на реакцията й. Той се наведе напред намръщен и каза:

— Не ме гледай толкова шокирана. Ще се постарая да ти хареса. Ако трябва да те принудя, ще го направя. Винаги постигам своето.

— Но жена ти не…

Той я прекъсна.

— Заради това ли е? — Гласът му омекна и смръщеното му лице се отпусна. Сега я гледаше със сериозно изражение. — Тревожиш се, че жена ми ще разбере? Ейлийн знае, че имам по някое странично забавление от време на време. Тя ме разбира. Това поддържа огъня в сексуалния ни живот, така че тя ми помага да получа това, което искам, от което се нуждая. В тази ситуация и двамата печелим.

— Ами Рандолф Суифт?

— Тъстът ми? Какво за него? Той да си намери свое забавление — засмя се Дрю. — Направо е жалък с трагичната физиономия, с която се носи, откакто жена му умря. Сигурно вече дори не може да го вдигне. — Той се облегна на големия си кожен стол и започна да се люлее наляво-надясно със самодоволно изражение. — Защо изобщо скърби за старата чанта, така и не мога да разбера. Последните години беше останала една торба кокали. Човек би си помислил, че ще се радва да се отърве от нея.

Пейтън не искаше той да види колко е отвратена от думите му, но й ставаше все по-трудно да прикрива емоциите си. Той беше гнусен червей.

— Чух, че репутацията на компанията е много важна за него. Ако той научи какво правиш… ако започне съдебен процес…

— Той няма да научи — отвърна Дрю уверено. — Ейлийн се оправя с него.

— Не разбирам. Как се оправя с него?

— Тя се грижи той да не чуе нищо лошо за мен. Двамата с Ейлийн имаме прогресивно мислене, но Рандолф е заклещен в миналото. Той трябва да се махне. Както и онзи загубеняк — синът му. Щом поема управлението на това място, нещата ще се променят.

Пейтън беше чула достатъчно и не можеше да понесе да стои близо до негодника и минута повече. Тя се пресегна към диктофона, но Дрю беше по-бърз. Той го сграбчи. Присви очи да види малките бутони, отгатна кой трябва да натисне, за да изтрие записа, и след като го направи, й подхвърли диктофона.

— Не ме гледай толкова сломено — засмя се той. — Дадох ти да ме запишеш.

Пейтън смутено взе диктофона и се изправи, за да си ходи.

— Още си млада, но ще се научиш — каза й той, за да я успокои. — Ако искаш да успееш в този бизнес, ще се примириш. И, Пейтън, следващия път, когато дойда пред мотелската ти стая, най-добре да ме пуснеш.

Тя хвана дръжката на вратата.

— Намери ли си апартамент? — спря я той.

— Сведох избора до два варианта. — Това беше лъжа, но тя я изрече убедително.

— Побързай и решавай вече.

Тя кимна и без да каже и дума повече, затвори вратата след себе си. Идеше й да се усмихне, но не посмя. Ставаше толкова параноична, че се тревожеше, че някой може да я наблюдава. Нищо чудно Ейлийн да беше сложила камери за наблюдение в офиса. Пейтън я беше срещнала само веднъж, но това й беше достатъчно, за да е наясно, че тя е не по-малко коварна от съпруга си. От това, което Пейтън беше научила, Ейлийн беше готова на всичко, за да е щастлив съпругът й, а баща й да не подозира какво се случва. Богатството й зависеше от това.

Минаха пет минути. После още пет. След това Пейтън бръкна в малкия джоб, скрит в плохата на полата й, и спря записа на смартфона си.

Ларс беше в художествения отдел за целия ден, така че Пейтън седна на бюрото си и се престори на заета. Половин час по-късно Дрю мина край нея и заяви, че отива в кафенето. Веднага щом вратата на асансьора се затвори, Пейтън бързо отиде в архивната стая. Извади телефона от джоба си и изпрати файла със записа на имейла си, както и на имейла на сестра й Луси. В съобщението написа: „Пази ми го“. След като приключи с това, се отправи към гардеробната стая, за да вземе нещата си.

Мими вдига поглед от книгата си, когато Пейтън мина покрай бюрото й.

— Какво има в чантата ти?

— Дрехи за преобличане — отвърна Пейтън.

Мими посърна. Тя знаеше какво означава това. Последва Пейтън по коридора до женската тоалетна и щом се увери, че вътре няма друг освен тях, каза:

— Ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш. Ще ти се обадя по-късно и ще ти разкажа всичко. Ще ти изпратя и малък подарък. Добре ще се посмееш с него. Внимавай да не го чуе никой, освен Ларс.

Пейтън си обу дънки и маратонки, а Мими й помогна, като грижливо сгъна полата й и я пъхна в чантата заедно с обувките на токчета.

Тя прегърна Пейтън.

— Да ми се обаждаш, чу ли? Искам да чувам как си. Обещай ми.

— Обещавам.

Пейтън мразеше сбогуванията. Беше се сближила с Мими. За краткото време, което беше прекарала в Далтън, милата жена й беше станала добра приятелка.

— Кажи на Ларс, че ще му се обадя — каза Пейтън и се втурна през вратата.

Тя не си направи труда да отиде в „Човешки ресурси“, за да им съобщи, че напуска и да получи чека със заплатата си, защото знаеше, че те щяха да настояват да подпише споразумение за отказ от претенции, а тя нямаше намерение да го направи. Мина по стълбището до гаража и докато колата й загряваше, изпрати записа и на Мими.

Напрежението започна да я напуска чак когато се качи на магистралата. Пак беше започнало да вали сняг и видимостта ставаше все по-ограничена. Синоптикът говореше за снежни бури. Тя почти се разсмя.

Защо не? — помисли си. Беше дошла в Далтън със снежна буря и си тръгваше със снежна буря. Изглеждаше подходящо за ситуацията. Надвисналата буря нямаше да я спре. Независимо от всичко, щеше да се махне от Далтън. След като километрите между нея и града се увеличиха, раменете й се отпуснаха и стомахът й спря да се присвива. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-щастлива се чувстваше.