Джули Гарууд
Сензацията (30)

Двадесет и девета глава

Фин беше там и на сутринта. Все пак това не се оказа сън. Пейтън го видя веднага щом отвори очи. Той стоеше в коридора и говореше с Бракстън, Дрейк и един полицай, когото бяха видели в „Редс“ — бара, където бяха пили бира. Разговорът им изглеждаше много напрегнат и по жестовете на Фин си личеше, че той е много ядосан. Бракстън беше видимо разстроен. Той постоянно клатеше глава и стискаше ръцете си в юмруци. Фин изглеждаше като негова противоположност. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и той кимаше от време на време. Беше спокоен, но много сериозен.

Бракстън пръв забеляза, че Пейтън се е събудила. Той сръга Фин и се втурна в стаята й. Спря до края на леглото и попита:

— Как си? Отърва се на косъм.

— Добре съм — увери го тя. Това не беше съвсем вярно, но не беше и лъжа. Главата не я болеше така силно, както предната вечер, и тялото й не беше толкова схванато. — Ще се оправя веднага щом се махна оттук.

Фин се доближи отстрани до леглото й и нежно отмести косата от челото й.

— Може да се наложи да останеш още една вечер.

— Не, няма да остана. В болниците хората умират. Постъпват съвсем здрави и — бум — получават някаква ужасна болест и умират.

Фин опитваше да не се усмихне.

— Ако са съвсем здрави, защо изобщо постъпват в болница?

Пейтън не прие логичните му аргументи. Тя искаше да се прибере вкъщи.

— Случва се — настоя тя.

Той постави ръката си върху нейната. Тя опита да я дръпне, но той не я пусна.

— Пейтън, много съжалявам. Не те защитих. Трябваше да го предвидя. Погледнах към покривите и не видях никого. Успокоих се прекалено много.

Бракстън изглеждаше съсипан и тя реши да го успокои:

— Нямаше нито една кола наоколо… работниците не бяха пристигнали още… а той е бил в една от онези сгради, нали?

Фин отвърна.

— Да.

— Казах й да остане в колата, докато проверя дали пощата е отворена. — Гласът на Бракстън трепереше. — Ако тя ме беше послушала, щеше да е точно в центъра на експлозията.

Пейтън се канеше да изрази съчувствие и да му каже да спре да се обвинява, но Фин заговори преди нея.

— Да, издънил си се. И това за малко не коства живота и на двама ви. Това не може да се повтори — добави той твърдо. — Така че си извади поука.

— Да, сър — кимна Бракстън съвсем делово.

Дрейк се появи на вратата.

— Трябва да говоря с вас двамата.

— Ей сега идвам — каза Фин. — Само искам да разменя няколко думи насаме с Пейтън. Затвори вратата, като излизаш.

Пейтън искаше да възрази, но не го направи, защото Фин я погледна така, сякаш й каза без глас: Не ми се бъркай. Започваше да й писва от това. Стиснатата му челюст беше друг белег, че той се е заинатил и ще й каже нещо, което тя не иска да чуе. Агент-знам-всичко понякога беше адски досадник. Боже, колко й липсваше.

— Защо си тук? — попита тя. — Не съм ти се обаждала. Няма да откриеш куршуми в колата ми. Вероятно няма да откриеш и колата ми. Мисля, че изгоря почти напълно.

— Тук съм, защото имаш нужда от мен. — Това беше възмутително, самонадеяно изказване и той усети, че ще я ядоса, но не се интересуваше колко разстроена е тя. Пейтън наистина се нуждаеше от него.

— Не се нуждая от помощта ти. Вече съм голяма и мога да се грижа за себе си.

— Къде е колата ти?

— Знаеш, че беше взривена. Току-що ти казах.

— А къде си ти в момента?

— В болница, но…

— Значи добре ли се справяш с това да се грижиш за себе си? Как мислиш?

— Обикновено се справям съвсем добре, но това не е нормална ситуация. Някакви хора се опитват да ме убият, за бога.

— Точно така — отговори той. — Което е една от причините да се нуждаеш от мен.

— Имам си охрана.

— Пейтън, няма да си тръгна.

— Чакай малко. Коя е другата причина да се нуждая от теб? — попита тя подозрително.

Лекарят прекъсна спора им за радост на Пейтън. Тя предпочиташе да е в най-добрата си форма, когато трябваше да води спорове с Фин. Изписаха я с указания да почива и да не се преуморява поне седмица. Точно така. Да почива. Тя направи всичко възможно да не се разсмее, докато обещаваше на лекаря да спазва съветите му.

Бракстън ги закара в Бишъпс Коув. Фин седна отзад с нея, а Дрейк беше отпред. Пейтън се стараеше да седи на разстояние от Фин и едва не се залепи за вратата, но не беше лесно да не го докосва, защото той беше едър мъж и заемаше голяма част от задната седалка. Беше невъзможно и да се почувства спокойна, но щом минаха по моста и тя видя портала на Бишъпс Коув, започна да диша по-леко.

— Всичко е било нагласено, нали? Обаждането, което Деби прие, не е било от пощата.

— Не, дошло е от мобилен телефон с предплатена карта. Вече са го изхвърлили — каза й Бракстън. — Няма как да го проследим.

Тя се замисли за секунда и каза:

— Знаеш ли, наистина беше идеално място за засада. Две високи сгради и малък пощенски клон помежду им. Било е добре обмислен план.

Фин я прекъсна подразнен:

— Пейтън, някога обаждали ли са ти се от пощата? От която и да е поща? Аз ще ти отговоря. Никога. Те не се обаждат, когато дойде пратка за теб. Ако е прекалено голяма, за да ти я доставят, ти изпращат съобщение да отидеш да си я получиш. И ако ти не отидеш да си я вземеш, ти изпращат второ съобщение. И ако пак не отидеш да я получиш, я връщат на изпращача. Със сигурност не се обаждат да те викат.

— Понеже е малка поща в курортно градче и помислих… — Почувства се като идиотка. Изобщо не беше се усъмнила в обаждането. Нито за секунда. — Казах на Бракстън, че трябва да отида до пощата. Не му споменах за обаждането.

Фин хвана ръката й и този път тя не опита да я издърпа.

— Който и да е бил, е обикалял от известно време Порт Джеймс, за да се запознае с обстановката.

— Не съм съгласен — обади се Дрейк. — Не е нужно много време, за да се набележат две-три места, подходящи за засади. Порт Джеймс е много малък град.

— Агент Хътън върна ли се от Далтън? — попита Бракстън Фин.

— Да. Посетил е Ейлийн Албъртсън. Тя му казала, че не очаква момчетата да се върнат от риболова още поне седмица. Те променили намеренията си и не заминали за Канада, но тя не знаела къде точно са отишли. Просто повтаряла, че са някъде на север. Тя попитала Хътън дали онази кучка Пейтън опитва да им причини още неприятности.

— Значи не ми е изпратила много поздрави? — вметна Пейтън.

Няколко минути по-късно тя вече беше в апартамента си. Веднага свали вчерашните си дрехи и си взе душ. Подутината на тила й все още пулсираше при всяко докосване, така че внимаваше да не я пипа, докато миеше косата си. Водата я освежи и тя се почувства много по-добре. След като се изсуши, посегна към дънките си, но откри, че те търкат неприятно ожуленото място на бедрото й, затова си облече едни стари къси панталонки и потник и тръгна боса към дневната. Там се закова на място. Луси, Мими, Ларс и Кристофър бяха там и я чакаха. Очите на Луси бяха пълни със сълзи.

— Какво се е случило? — попита Пейтън, готова да чуе някоя лоша новина.

Мими се разсмя.

— Дойдохме да те посрещнем, не да ти съобщим за някоя трагедия.

Фин се появи зад гърба й и обви ръце около кръста й. Проявата на близост не убягна на публиката. Те искаха да й кажат колко са се разтревожили за нея и това я трогна, но скоро Пейтън се почувства неловко от прекомерното внимание.

Кристофър си тръгна пръв. Бетоновозите бяха пристигнали и днес щяха да изливат алеите. Това беше скъпо начинание и Кристофър искаше да бъде там, за да е сигурен, че няма да има никакви издънки.

— Кой дежури в офиса? — попита Пейтън.

— Деби — отвърна Луси.

— О, боже.

Тя прозвуча толкова отвратена, че всички се засмяха. Чак тогава Луси осъзна какви поразии може да причини Деби и се втурна към офиса.

— Какво ще кажете аз да ви сготвя вечеря? — предложи Ларс.

— Благодаря, няма нужда — отвърна Фин. — Погрижил съм се за това.

— Сигурен ли си? — попита Ларс. — Мога да ви направя истински шведски бюфет. Имам маринована херинга и…

— Не, няма нужда — отвърна рязко Фин.

Ларс се отправи към ресторанта. Мими се задържа. Тя поклати глава и каза:

— Не ме предупреди за братовчедка си. Голяма е манипулаторка, а?

— Така е — съгласи се Пейтън.

— Ако не си прекалено уморена, може да си поговорим довечера — каза Мими. Тя потупа ръката на Пейтън и се отправи към вратата.

Фин сложи резето на вратата, веднага щом тя излезе.

— Мисля и аз да отида до офиса — каза Пейтън. — Къде са обувките ми? Бих могла да свърша малко работа, нали?

Той отвърна усмихнат.

— Разбира се, че би могла. — Преди тя да осъзнае какво прави той, Фин я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Както я държеше, изрита обувките си и се отпусна на леглото.

— Какво правиш?

Фин обви ръце около нея и затвори очи. По дяволите, колко обичаше това усещане.

— Снощи не спах много, а ти трябва да си почиваш. — Той се претърколи по гръб и я придърпа до себе си. Главата й се отпусна върху рамото му.

— Фин, утре трябва да си тръгнеш.

Той се прозя и каза:

— Не.

Тя не можеше да повярва, че наистина се чувства сънена. Не беше правила нищо друго, освен да спи от предната сутрин. Намести се в прегръдката му и си призна мислено, че е щастлива, че той е при нея. Винаги, когато той беше наоколо, тя се чувстваше защитена.

Повдигна глава и видя, че очите му се затварят. Отпусна се върху рамото му и затвори очи. Мина една минута и тя усети, че дишането му се забавя и той се унася.

— Фин? — прошепна тя.

— Хмм? — отвърна той, без да отвори очи.

— Все пак кога ще си тръгнеш?

Той я прегърна по-силно. Отговорът му беше тих, но ясен.

— Никога.