Джули Гарууд
Сензацията (3)

Втора глава

Издържа цели четири седмици и имаше късмет да се измъкне жива. Лошият късмет на Пейтън с мъжете не я изоставяше. Сега се пренесе и върху току-що започналата й кариера. Вече беше срещнала предостатъчно престъпници, смахнати и пропаднали типове. Можеше ли да стане по-лошо? Оказа се, че да.

Като обръщаше поглед назад, тя осъзна, че Алън Максуел, Брендън Парк, Джош Тригс, Грег Мидълсън, Трой Калоуей и другите ненормални, на които беше попадала, бяха изиграли своята роля в това да я подготвят за Дрю Албъртсън — най-ненормалния.

Би искала да може да каже, че това е първият път, когато губи работата си при подобни обстоятелства, но истината беше, че се случваше за трети път, ако не се броеше работата в сладоледения салон на Мили. В такъв случай ставаха четири. Пейтън смяташе, че „Мили“ не се брои, защото беше работила там само един час, преди управителят да открие, че тя е само на тринайсет и да я изпрати вкъщи.

Но никоя от тези работи не беше важна. Всички те бяха, отпреди тя да открие призванието си в света на кулинарията, и просто бяха средство за постигането на определени цели. В гимназията работеше, за да може да си купува гланц за устни с аромат на ябълка, изтъркани дънки и големи слънчеви очила. В колежа парите й трябваха за лаптоп и всички други разноски, които стипендията й не покриваше. Но тази работа сега беше важна, защото в съзнанието й тя трябваше да бъде началото на звездната й кариера. Прекалено късно осъзна, че е трябвало да бъде по-скептична. От самото начало работата изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска, и само след няколко дни в списанието Пейтън откри, че наистина е така. Шефът, или по-скоро перверзникът, от ада беше виновникът за нещастието й.

Първият ден можеше да се определи единствено като изключително странен. Бяха й казали, че ще й определят място за паркиране в отопляем гараж, свързан с главната сграда. Тъй като нямаше да гази в снега, за да стигне до входа, тя реши да си облече рокля и обувки с токчета. Избра вълнена бледорозова рокля с остро деколте.

Когато излезе от мотела, навън беше минус двайсет градуса и придвижването до колата й на паркинга се оказа болезнено. Заради вятъра студът беше пронизващ. Само след минута кожата й изгаряше. Пейтън пъхна ключа и прошепна:

— Моля те, запали, моля те, запали. — Добави и една молитва към Богородица и на третия опит моторът се събуди за живот. Бяха й сложили нов акумулатор точно преди да тръгне от Тексас, но в този студ беше истинско чудо, че нещо с движещи се части изобщо работеше. Устните й посиняха, докато отоплението започна да духа топъл въздух.

Пейтън не се нуждаеше от упътване как да стигне до офиса на „Обилната трапеза“, защото той беше най-високата сграда в Далтън. Според Бриджит Пейтън щяла да го види без проблем от всяко място в града. Оказа се права. Офисът беше гигантски монолит, изключително съвременен и с блестящ, сребрист надпис на върха, който гласеше „Суифт Пъбликейшънс“. Не можеше човек да не го забележи.

Докато караше към него, Пейтън опита да разгадае каква е формата на конструкцията. Беше закръглена и цилиндрична. Колкото повече се доближаваше, толкова повече й приличаше на силоз, но беше черна на цвят. Когато стигна до виещата се алея към гаража, Пейтън осъзна, че повърхността на сградата е направена от черно огледално стъкло. Всички прозорци бяха затъмнени. Пейтън предположи, че тази сграда няма да спечели награда за архитектура, освен ако не раздаваха отличия за архитектурни куриози. Беше като гигантска статуя на Торбалан насред „Дисниленд“, където не му беше мястото.

Бриджит я чакаше във фоайето. Не се държеше дружелюбно. Слаба като клечка, тя се намръщи, след като изгледа Пейтън от глава до пети.

— Радвам се, че си облякла рокля — каза тя. — Нямаме официален дрескод тук и повечето жени ходят с панталони, а мъжете се обличат както им скимне, но Дрю — господин Албъртсън — предпочита асистентките и стажантките да са с рокли или поли. Ще работиш на осмия етаж. Ела да те настаня. Господин Албъртсън е извън града, но ще се върне в офиса утре или вдругиден. Тогава ще се запознаеш с него.

Със своите метър и шейсет и пет Пейтън не беше особено висока, но се почувства като великан до крачещата до нея дребна жена, която беше кожа и кости. Изражението на Бриджит беше толкова напрегнато и сериозно, че Пейтън си помисли, че лицето й можеше да се счупи, ако се усмихнеше, при положение че изобщо знаеше как.

Подминаха две жени в коридора. И двете се усмихваха, докато не забелязаха Пейтън. След това веднага се намръщиха и също като Бриджит я изгледаха от глава до пети. Пейтън се почувства много смутена и сведе поглед към обувките си, за да се увери, че не е обула две различни.

Пътуването в асансьора също беше странно. Повечето хора, които пътуват в асансьор, гледат право напред или към цифрите над вратата, докато не стигнат до своя етаж, но не и тълпата в асансьора, в който се качиха Бриджит и Пейтън. Пейтън впери поглед напред, а всички останали, включително и Бриджит, зяпнаха нея. Това беше много изнервящо.

Офисите на редакторите бяха приятно обзаведени, макар че цветовете бяха малко безлични. Всичко бе издържано в светло и тъмносиво — стените, мебелите, лампите. Сякаш интериорният дизайнер беше искал мебелите да отиват по цвят на компютрите. Бяха абсолютно същият цвят.

Рецепцията се намираше пред стъклена стена. Една изумителна червенокоса красавица седеше зад блестящо бяло бюро и говореше с някого през слушалките и микрофона си. Тя се усмихна на Бриджит, но когато насочи вниманието си към Пейтън, усмивката й замръзна и стана някак насилена. Реакциите, които Пейтън предизвикваше, ставаха все по-комични и тя се тревожеше, че ще започне да се смее. Какво им имаше на всички тези жени? Защо се държаха толкова враждебно с нея?

Бриджит я поведе към вътрешността на офиса. Няколко работни места, разделени с ниски стени, бяха струпани в средата на голямо помещение. В дъното беше офисът на Дрю Албъртсън. Името му беше на табелката на вратата, заедно с титлата му главен редактор. Точно пред Пейтън имаше голямо, заградено работно пространство с две бюра едно срещу друго.

Една по-възрастна жена с деликатни черти и големи, кафяви очи се приближи и ги поздрави. Пейтън с облекчение установи, че за разлика от останалите жената й се усмихваше искрено и топло.

Киселото изражение на Бриджит поомекна.

— Мими, това е новата ни служителка Пейтън Локхарт. Ще я поемеш ли? Сещаш се, да я запознаеш с организацията и да я разведеш наоколо? Трябва да се връщам в офиса си.

Преди Мими да се съгласи, Бриджит вече си беше тръгнала.

— Добре дошла, аз съм Мими Косгроув — протегна й ръка жената. — Дай да оставим палтото ти. Гардеробната е в края на коридора. Бюрото ти е тук. — Тя посочи бюрото в голямото заградено пространство. — Имаш достатъчно място. — Тя кимна към бюрото отляво. — Там седи Ларс Бьоркман. Той е помощник-редактор. Още се учи — обясни Мими.

— А твоето бюро къде е? — попита Пейтън.

— Точно пред офиса на Дрю. Аз съм една от личните му асистентки.

— Отдавна ли работиш тук? — попита Пейтън, докато следваше Мими по коридора.

— Повече от седем години — отвърна Мими. — Преди работех на петия етаж, но ме прехвърлиха към офиса на Дрю преди около осем месеца. — Тя добави след малко: — Това е голяма промяна.

Мими не обясни повече за прехвърлянето си и Пейтън прецени, че ще е нахално да пита. Жената се държеше мило с нея. Пейтън не искаше да я обстрелва с въпроси от самото начало.

— Знаеш ли, че тук имаме професионална кухня? — попита Мими. — Заема един цял етаж. Всяка рецепта, която се отпечатва в списанието, трябва да бъде тествана няколко пъти и след това подложена на гласуване. Искаш ли да я видиш?

— О, да, много бих искала — отвърна Пейтън нетърпеливо.

— Тогава да вървим. Ще слезем по стълбите. Сега ще те разведа навсякъде. После ще ти покажа фирмения наръчник. Ще имаш доста за четене през следващите няколко дни.

Прекараха сутринта заедно, като минаваха от етаж на етаж и Мими я запознаваше със служителите. Кухните с техните професионални супермодерни уреди и блестящи плотове харесаха на Пейтън най-много от всичко. Когато се върнаха на осмия етаж и слязоха от асансьора, Мими зави наляво и посочи голямата двойна врата от полиран махагон.

— Това е царството на Рандолф Суифт. Великолепен офис. Няма да се запознаеш с изпълнителния директор днес. Казаха ми, че е заминал на посещение при роднини, но всъщност не знам къде е. Не съм го виждала от известно време. Никой от нас не е. Откакто жена му почина, той стана нещо като отшелник и не идва често в офиса. Докато беше тук постоянно, често се свързваше със служителите по интеркома и ги разпитваше какво ново е станало покрай тях, възприемаше ни като свое семейство. — Тя погледна часовника си. — Умирам от глад и нищо чудно. Виж колко е часът. Минава обед. Да отидем в ресторанта. Храната е доста добра, но това би трябвало да се очаква, нали?

Сутринта беше отлетяла. Докато носеха таблите си към една маса до прозорците, Пейтън забеляза, че много глави се завъртаха след нея и разговорите ставаха по-приглушени.

Тя остави купичката си със зеленчукова супа и чаша горещ чай на масата. Мими измърмори, че е забравила да си вземе прибори за салатата, но преди тя да стане, Пейтън й подаде вилица и салфетка.

— Благодаря — кимна Мими. Тя се вгледа в Пейтън продължително и после каза: — Знаеш ли, ако не ти хареса да работиш за Дрю или ако решиш, че не искаш да бъдеш кулинарен критик, има и други свободни постове. Бриджит ще ти помогне… ако решиш…

— Не съм сигурна, че Бриджит ще ми помогне. Тя сякаш не ме харесва. Както и всички останали жени тук. Забеляза ли как ме гледат, Мими? Огледай се наоколо. Повече ме гледат откровено навъсено.

Мими се засмя.

— Предишната нова служителка им остави горчив вкус в устата. Не се тревожи. Ще свикнат с теб. Забелязах, че всички мъже ти се усмихват.

Пейтън огледа помещението. Мими беше права. Неколцина мъже й се усмихваха.

— Това също е доста зловещо — прошепна тя.

— Не им обръщай внимание — предложи Мими. — Разкажи ми за себе си. Имаш ли братя и сестри? Как е животът в Тексас? Никога не съм пътувала на юг от Минеаполис. Винаги съм искала да обиколя света, но съпругът ми Дон — бившият ми съпруг — не искаше да пътуваме.

Скоро стана очевидно, че Пейтън се гордее с родния си щат. Тя изтъкна всички неща, с които Тексас можеше да се похвали.

— Мога да продължавам и още, и още. В Тексас наистина има всичко, което човек би поискал.

— А семейството ти?

— Имам две сестри — отвърна Пейтън. — Луси е две години по-голяма. Тя е интериорен дизайнер и е много творческа натура. Иска да започне собствен бизнес, но това не е лесно в града, където живее. Айви е най-малката от трите ни. Тя е последна година в Тексаския университет. В момента кара стаж и иска да стане учителка в детска градина. Тя обожава децата и от трите ни тя е най-търпелива.

— Родителите ти живи ли са?

— Да, и все още живеят в къщата, която купиха преди двайсетина години. Е, сега е твой ред, Мими. Разкажи ми за твоето семейство.

— Няма много за разказване — каза тя и набоде едно листо спанак. — Имам двама по-малки братя. И двамата са женени и живеят в Минеаполис. Нямам племенници, за съжаление. След колежа се омъжих за единственото гадже, което бях имала. Живяхме заедно почти двайсет и пет години.

— Двайсет и пет години — повтори Пейтън. — Много време. Не изглеждаш достатъчно възрастна, за да си била омъжена толкова дълго.

Мими се усмихна на комплимента.

— Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда майка. — Изражението й се промени и тя погледна през прозореца. Пейтън забеляза тъгата в очите на Мими, която обви длани около раменете си и каза: — Двамата с Дон нямахме деца.

Продължиха да говорят за живота си, докато се хранеха. След обяда Мими заведе Пейтън до бюрото и й подаде фирмения наръчник. Тя отвори дебелия двеста страници том и започна да чете за „Обилната трапеза“. Текстът не беше особено вълнуващ и докато четеше, Пейтън доста се прозяваше и отнасяше в мисли на други теми.

От време на време Мими я наглеждаше как е. Веднъж на връщане от принтера тя спря до бюрото на Пейтън и каза шепнешком:

— Не е нужно да правиш нищо, което не желаеш. Нали знаеш това?

— Да — отвърна Пейтън, озадачена от странния въпрос. — Защо…?

Бриджит я прекъсна, като извика името на Мими през стаята.

— Ще ти обясня по-късно — каза Мими, потупа Пейтън по рамото и после забързано се отдалечи.

Пейтън успя да говори с новата си приятелка чак в края на деня, докато двете вървяха заедно към гаража. Мими тъкмо тръгваше по стълбите към горното ниво, когато Пейтън я спря.

— Мими, какво имаше предвид, когато каза, че няма нужда да правя нищо, което не желая?

Мими спря на място и обмисли отговора си.

— Не бързай да подписваш договор за наем на жилище. Дай си достатъчно време и поговори с мен, преди да се обвържеш с договор. Става ли?

— Става, но не разбирам защо… — започна Пейтън.

Преди тя да успее да завърши изречението си, Мими каза:

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. — И после се обърна и продължи нагоре по стъпалата.

Докато крачеше към колата си, Пейтън си мислеше за първия ден на новата работа.

Много странен — каза си тя. Изобщо не беше такъв, какъвто си го представяше, но пък човек не можеше да очаква да свикне с всичко от първия ден, нали така.

 

 

Във вторник тя се запозна с мъжа, който седеше на бюрото срещу нейното — помощник-редактора Ларс Бьоркман. Той вече беше пред компютъра си и тракаше яростно по клавиатурата, когато тя влезе в заграденото пространство и се представи. Той беше млад, нямаше трийсет и беше красив. Носеше един от многобройните си пуловери за ски. Според Мими той имал по един за всеки ден от месеца. Ларс беше от Стокхолм и имаше очарователен акцент. Той й каза, че целта му е да стане майстор-готвач и че е приел работата в списанието като начална стъпка, защото тя щяла да му осигури достъп до някои от най-добрите ресторанти в страната. Пейтън го хареса. Забеляза колко мило се държеше той с всички, независимо колко груби или нетърпеливи бяха те, когато настояваха за вниманието му.

Пейтън продължи с четенето на наръчника от мястото, до което беше стигнала, но това беше много по-приятна задача, когато я вършеше в компанията на Ларс. Той не скъпеше съветите си и й разказа кои процедури трябва да научи и кои може да отложи за по-късно. Винаги когато тя имаше въпрос, той спираше и й отговаряше.

Като цяло вторникът беше много по-приятен ден.

А в сряда започна кошмарът й.