Джули Гарууд
Сензацията (26)

Двадесет и пета глава

Специален агент Джон Коулфийлд се беше завърнал в кошмара на Фин. Той помагаше за разпита на заподозрения, който беше предизвикал пожара. Ръцете на Коулфийлд бяха обгорени, лицето му почти липсваше, но гласът му беше същият — силен и решителен.

Кошмарът го върна на местопрестъплението — двуетажната къща. Коулфийлд стоеше на най-горното стъпало, поставил ръка върху дръжката на вратата. Той говореше с Фин по телефона, казваше му, че ще изчака подкрепление, че ще направи всичко точно по правилата, затова той да побърза и да дойде възможно най-скоро, за да присъства на ареста. Беше сигурен, че заподозреният се крие вътре.

Все още говореше с Фин, когато бавно отвори вратата. Пламъците го погълнаха моментално, изгориха го, а той продължаваше да притиска телефона до ухото си и да инструктира Фин.

До неотдавна кошмарът започваше и свършваше в стаята за разпити. Сега краят беше различен. Пейтън беше там. Стоеше пред вратата на Фин и го чакаше. Точно преди той да се събуди, го заля вълна от спокойствие.

 

 

Ронан и Фин бяха подранили за лекцията. Седяха на маса в една от големите бални зали в хотел „Адамс“ в покрайнините на Сиатъл и чакаха първия лектор. Семинарът беше задължителен, а никой от двамата нямаше желание да присъства. Израженията на лицата на другите агенти, които влизаха в залата, показваха, че и те не горяха от желание да са там.

— За какво е първата лекция? — попита Ронан, като се прозя и изсипа пакетче захар в кафето си.

— Новите законови разпоредби — отвърна Фин. — Поне така чух.

— Не разбирам — каза Ронан. — Защо трябваше да идваме чак до Сиатъл за това? Не организират ли същите семинари и на Източното крайбрежие?

— Сигурно — каза Фин. — Но ние не сме тук само заради семинара. Ще ни разпитат за спасяването на заложниците.

— Ти ли го уреди?

— Не. Ти ли?

— Не.

— Тогава какво по… — измърмори Фин.

— Трябва да е заради нещо друго. Може би трябва да се обадя на Грейсън — добави Ронан, имайки предвид стария си партньор. — Той се издигна и сега е важна клечка. Може да разбере какво става.

— Да, обади му се — съгласи се Фин.

— Ако сме тук до четвъртък, може да хванем мача. Познавам един човек, който може да ни намери билети.

Фин се засмя.

— Ти винаги познаваш един човек, който може да свърши работа.

Ронан и Фин бяха партньори отскоро, но вече бяха свикнали със странностите си. Ронан беше израснал в Бостън, в един от най-лошите квартали на града. Той беше правил доста глупости и се беше озовавал от погрешната страна на закона повече пъти, отколкото би признал. Една пълна стипендия за колеж беше променила живота му. Стипендията и службата във флота. Двамата с Фин бяха добър екип, затова им бяха възложили да работят заедно по няколко случая. Фин се доверяваше на преценката му и знаеше, че Ронан ще пази гърба му, ако нещата станат напечени.

— Някакви новини от Далтън? — попита Ронан.

Фин му беше разказал за разследването.

— Чакам да получа балистичната експертиза за оръжията, които са в лабораторията. Обзалагам се, че довереникът на Албъртсън, Парсънс, е използвал някоя от онези пушки, за да стреля по Пейтън.

— Защо Парсънс, а не Албъртсън?

— И Албъртсън е сред заподозрените, но Пейтън е сигурна, че Парсънс е стрелял по колата й в Минесота. Досието му е дълго повече от метър и той не би се поколебал да опита да я убие отново. Много ми се иска да го привикам за разпит…

— Не можеш. Прекалено си обвързан със случая.

Фин не се съгласи.

— Мога да го накарам да проговори.

— Той е стрелял по жената, която обичаш — каза Ронан. Заяви го съвсем невъзмутимо. — Ще влезеш в стаята за разпити и ще го пребиеш.

— Аз съм приятел на Пейтън.

— Да, ясно. Приятел. — Ронан се засмя. — Точно когато си мислиш, че си си изяснил всичко, казваш нещо тъпо. Мозъкът ти сигурно е ръждясал от толкова плуване.

— Какво, сега стана експерт по любовния ми живот ли? Кога се превърна в момиче?

Ронан не се обиждаше лесно.

— Просто си лесен за разгадаване. Държиш се различно, откакто я срещна. Станал си…

— Какъв? — попита нетърпеливо Фин, за да спори отново.

— По-щастлив.

— Как ли пък не. — Чак след като изрече това, той осъзна колко откачено звучи. — Да поговорим за твоя любовен живот. Да видим как е при теб.

— Няма какво да говорим. Колинс не желае връзка. Каза ми, че е най-добре повече да не се виждаме. Вървим в различни посоки и помежду ни няма да се получи.

Не това, което Ронан каза, а начинът, по който го изрече, подсказа на Фин, че в тази история има нещо повече.

— Не ми изглеждаш съсипан. Даже си доста весел.

— Искам тя да бъде щастлива. Ако иска да бъде сама, нямам нищо против.

— Ами ти? Какво ще направиш?

— Ще се оженя за нея. — Когато видя скептичната физиономия на приятеля си, той повтори: — Бог ми е свидетел, ще се оженя за нея.

Фин се разсмя.

— Звучиш сигурен в себе си.

— Тя ме обича — сви рамене Ронан. — Просто се страхува. В някой момент ще се съгласи.

— Бракът е сериозно обвързване.

— Така е — съгласи се той. — Но когато си готов, си готов. Мисля, че ти също се страхуваш, но в някой момент ще се решиш.

Фин поклати глава.

— Бракът не е за всеки.

С едно мигване на окото Ронан се върна на темата за разследването в Далтън. Той зададе няколко въпроса за пътуването на Албъртсън до Флорида. Колкото повече говореше за Албъртсън, толкова повече Фин се ядосваше.

— Иска ми се да съм там, за да видя лицето на негодника, когато го изритат от фирмата.

— Защо да не отидеш? Семинарът свършва в сряда вечер. Можеш да хванеш полет до Минеаполис в четвъртък, да нощуваш там, да си вземеш кола под наем и в петък да се придвижиш до Далтън. Кога се очаква да съобщят голямата новина?

— Хътън каза, че е насрочено за един на обед. Той може да ме вкара, без Албъртсън да ме види. Не бих искал да разваля изненадата или да събудя подозренията му. — Той обмисли идеята няколко секунди, после каза: — Не знам. Може би ще отида. Ще си помисля.

Фин не можеше да пропусне тази възможност. Трябваше да отиде. Знаеше, че Пейтън се тревожеше как ще мине всичко, но Фин се безпокоеше повече от това, което Албъртсън щеше да направи, след като го изхвърлеха от компанията. Фин беше говорил с него, беше го гледал в очите, когато той се беше появил в Бишъпс Коув и отправяше завоалираните си заплахи. Вече знаеше на какво е способен Албъртсън. Беше чувал за буйните му изблици. Фин очакваше, че той ще побеснее и ще тръгне да си отмъщава. Въпросът беше колко време щеше да се стреми към отмъщение, преди да се успокои и да продължи с живота си. Рандолф Суифт се канеше да го лиши от милиони долари и да го унижи пред всички. Рандолф сигурно щеше да се откаже от дъщеря си. О, да, Албъртсън щеше да поиска да си отмъсти. Агенти Хътън и Лейн смятаха, че той ще атакува Рандолф или може би Ерик, но Фин беше убеден, че основната му цел щеше да бъде Пейтън. Тя беше бутнала камъка надолу по планинския склон.

Не беше трудно да уреди необходимото. Тъй като шефът на Фин също присъстваше на семинара, той лесно получи одобрението му без имейли и бумащина. Фин си купи билети за полетите до и от Минеаполис и резервира кола, която да наеме на летището.

Предвиди всичко освен времето. Валеше суграшица, когато потегли от паркинга на летището. Лекият му шлифер не можеше да го предпази от студа. Мразеше дебелите дрехи. Носеше костюм, но когато парното започна да стопля колата, свали сакото си, разхлаби вратовръзката и се настани удобно. Докато караше на север, мислите му постоянно се връщаха към Пейтън. Той си я представи как напуска Далтън в снежната буря. Бяха минали няколко месеца оттогава и пролетта официално беше настъпила, но още имаше сняг по земята и сега трупаше нов.

Хътън му се обади точно когато завиваше по изхода от магистралата, който водеше към Далтън. Той му обясни как да стигне до офиса на „Суифт Пъбликейшънс“ и каза:

— Не можеш да го сбъркаш. Гигантски фалически символ.

Фин си мислеше, че агентът се е пошегувал, докато не видя сградата. По дяволите, колко беше грозна. Дизайнерът й се нуждаеше от сериозно лечение, помисли си Фин. Паркира на паркинга за посетители и се срещна с Хътън до страничния вход. Въпреки че беше говорил с него много пъти по телефона, никога не го беше срещал лично.

Агент Хътън беше около четирийсетте. Имаше здраво ръкостискане и хапливо чувство за хумор. След като се здрависа с Фин, той попита:

— Прав ли бях за сградата? Наистина прилича на гигантски фалос, не мислиш ли?

— Определено.

— Влез. Ще се качим до голямата зала по задното стълбище. Има един празен офис до асансьорите. Ерик Суифт каза, че можем да изчакаме там. Лейн държи Албъртсън под око.

— Къде е Албъртсън?

— В офиса си. Подготвя речта си. — Той се усмихна и добави: — Ще бъде адски ядосан.

— Тук има голяма зала?

— Да, със сцена. Оборудвана е с кухненски уреди и голям остров отпред. Там снимат няколко кулинарни предавания за кабелната телевизия. Всички ще влязат и ще седнат. О, чуй това, ще ти хареса, Албъртсън настоя събитието да бъде филмирано. Той лично се увери, че камерите са подготвени.

— Да, много ми харесва — призна Фин. — Личната асистентка на Албъртсън, казва се Мими. Той знае, че тя е помагала на Пейтън. Трябва да я изведеш оттук невредима.

— Вече го направих. Албъртсън смята, че е отишла да обядва. Тя няма да се върне. Потегли заедно с един мъж на име Ларс.

Докато се изкачваха по стълбището, Фин попита:

— Вие с Лейн как обяснихте присъствието си тук?

— Бяхме тук преди няколко седмици и задавахме въпроси, свързани с това кой може да е преследвал Пейтън Локхарт при заминаването й от Далтън. Тогава не стигнахме доникъде, разбира се. И Албъртсън, и Парсънс имаха алиби. Откакто ни съобщи за втория инцидент във Флорида, ги държим под наблюдение почти без прекъсване. Както знаеш, не успяхме да свържем Албъртсън или Парсънс със стрелбата… засега. — Той отвори вратата на малък офис и светна лампите. — Албъртсън мисли, че днес сме се отбили, за да довършим доклада си и Ерик Суифт поддържа тази версия. Албъртсън е толкова въодушевен от предстоящото си повишение, че не забелязва нищо. По дяволите, самият Джей Едгар Хувър да беше дошъл от царството небесно да се ръкува с него днес, той нямаше да забележи.

Няколко минути по-късно той заведе Фин в залата. Беше построена като театър, с широка сцена и тапицирани столове, разположени амфитеатрално, така че и седящите на последния ред виждаха толкова добре, колкото и тези най-отпред. Сцената блестеше в неръждаема стомана и мрамор. Един служител беше зает да подрежда сгъваеми столове от двете страни на подиума, който беше разположен в центъра. Друг служител проверяваше микрофона. Шоуто щеше да започне след двайсет минути.

— Албъртсън и останалите ще се качат на сцената през страничните входове — каза Хътън. — Намерих едно добро място за теб, откъдето да гледаш. — Той посочи ъгъла в дъното. — Ей там, до колоните. Осветлението ще бъде насочено към сцената. Ако застанеш от другата страна на колоната, никой няма да те види.

Фин зае мястото си в сенките, а залата започна да се пълни с хора. Някои влизаха сами, други — на малки групи. За десетина минути залата се напълни и зажужа от разговорите за предстоящото съобщение. Фин дочу разговора между две жени, седнали на последния ред. Обсъждаха промяната, която бяха забелязали у Рандолф Суифт.

— Напоследък походката му е по-енергична. Не си ли забелязала? Дълго време не го бяхме виждали, а сега отново идва в офиса.

— Мислиш ли, че си е намерил някоя? Струва ми се по-жизнен напоследък.

— Той изглеждаше като смъртник, след като Мириам почина. Тя наистина беше добра жена.

— Определено. Помнеше името на всеки служител. Дори беше запомнила името на моята Сара.

— Мислех си, че Рандолф иска да влезе в гроба с нея, толкова съсипан беше. Но сега, изглежда, се е върнал при живите.

— Радвам се, че е така. Не ми се иска той да се пенсионира. Ще бъде ужасно Дрю Албъртсън да ръководи компанията. Виждала си го как се отнася с жените.

— Особено с младите жени — добави приятелката й.

— Двамата с Ейлийн опитват да пресекат слуховете, но аз мисля, че са верни. Ако той стане шеф, не знам още колко време ще издържа да работя тук.

Светлините на сцената изведнъж станаха по-ярки и служителите веднага замлъкнаха и се понадигнаха в очакване. Страничните врати се отвориха и Ерик със сериозно изражение седна вдясно от подиума. В същия момент Дрю и съпругата му Ейлийн се появиха в светлините на прожекторите. Те постояха известно време заедно, усмихвайки се на публиката, преди да се качат на сцената. Дрю се държеше като политик на предизборен митинг, помаха с ръка на тълпата, а Ейлийн се усмихна и кимна на няколко души на първия ред. Двамата седнаха вляво от подиума.

Всички заръкопляскаха и се изправиха, когато Рандолф Суифт излезе на сцената. Той беше висок и много слаб. Имаше широки рамене като дъщеря си и подчертана линия на челюстта като сина си. Бръчките на лицето му разказваха историята на един живот, познал много, но в походката му имаше жизненост, точно както бяха казали двете жени. Той изглеждаше трогнат от овациите и вдигна ръка да покаже обичта и признанието си. Когато аплодисментите и възгласите не спряха, той вдигна и двете си ръце и направи знак на хората да седнат по местата си. Най-после шумът стихна достатъчно, за да се чува какво казва той.

Рандолф благодари на всички за топлото посрещане и каза:

— Днес ще направя няколко официални съобщения. — Той извади няколко картончета за бележки от вътрешния джоб на сакото си и ги постави върху катедрата. — Бих искал да започна с това, че не постъпих правилно, като изисках от вас да присъствате на паметната служба за Мириам. Тя би ми вдигнала скандал, ако знаеше какво правя. Тя не искаше и аз да скърбя. Все пак ще проведа службата, но вие не сте длъжни да идвате. Ако имате други планове, няма проблем. И тя, и аз знаем, че я обичахте.

Избухнаха нови аплодисменти и той изчака, за да може да продължи.

— На паметната служба няма да има речи. Ще бъде парти с храна и напитки и балони за децата. Ще отпразнуваме пълноценния живот, който тя имаше.

Отново тълпата показа одобрението си с ръкопляскания. Рандолф изпъна рамене, после погледна за момент Дрю и Ейлийн. Те се усмихваха на публиката, сякаш аплодисментите бяха за тях.

— А сега ще говоря за другите промени, които искам да споделя с вас. След много внимателно обмисляне, реших да се оттегля от поста си начело на компанията. Знам, че това не е изненада за повечето от вас. — Той добави с кимане: — Време е. Убеден съм, че ви оставям в добри ръце. Нека ви разкажа за новия главен изпълнителен директор. Той е изключително енергичен. Вярвам, че е много по-умен от мен, много по-креативен и по-иновативен. Той няма да се страхува да изпробва нови идеи, така че не се тревожа, че компанията ще забави ход. Той има прекрасни планове за разширение на бизнеса и което е по-важно, той истински разбира колко важни сте всички вие за компанията. Моралният му компас е непогрешим и той ще го направлява, за да взема правилните решения.

Той замълча, погледна през рамо към Албъртсън, който позираше с най-искреното смирение, на което беше способен. Рандолф отново се обърна към публиката и продължи:

— Бих искал да ви представя новия главен изпълнителен директор на „Суифт Пъбликейшънс“… Ерик Суифт.

Залата започна да вибрира, защото тълпата скочи на крака и изригна в диви аплодисменти и радостни викове.

Фин наблюдаваше Дрю. Нито мускулче не помръдна на лицето му и Фин си помисли, че той не е разбрал напълно какво се беше случило току-що.

Ейлийн обаче разбра. Лицето й се изкриви от ярост и тя едва не преобърна стола си, като скочи напред и извика:

— Това не е вярно. Обърка се. Дрю е новият главен изпълнителен директор.

Паниката й беше необуздана. Рандолф не й обърна внимание и това само подхрани гнева й. Тя се обърна към публиката и изкрещя:

— Спрете. Стига сте ръкопляскали. Млъкнете и седнете. — Тя почти изръмжа последните си думи, после се обърна към баща си и попита: — Това шега ли е? Дрю е новият шеф. Шегуваш се, нали?

Дрю сграбчи ръката на Ейлийн и я дръпна да седне на стола си. Изражението му беше каменно, но дори и от разстоянието помежду им Фин видя огъня в очите му.

Отвратителната реакция на Ейлийн беше накарала хората да замлъкнат. Въздухът се изпълни с напрежение в очакване какво щеше да последва.

Рандолф почука по микрофона, за да привлече вниманието им.

— Имам още новини. Ейлийн и Дрю Албъртсън напускат компанията днес. — Той изрече това с леден тон.

Дрю се изправи, стиснал ръце в юмруци от двете си страни, и попита:

— Защо ми причиняваш това?

Рандолф огледа публиката и каза:

— Мога да обясня защо, но мисля, че ще бъде по-добре, ако всички просто чуят.

Той вдигна ръка, за да даде знак на пулта, и гласът на Пейтън Локхарт прозвуча по високоговорителите, ясен като камбана: Имаш ли нещо против да запиша този разговор…