Джули Гарууд
Сензацията (24)

Двадесет и трета глава

— Ти направо му изкара ангелите — каза Пейтън на Фин. — Горкият Ерик трепереше, когато си тръгна.

— Чудесно. Трябва да е изплашен. Ако се издъни, ако каже нещо на някого, преди баща му да е преминал към действие, какво мислиш, че ще стане?

Фин водеше Пейтън към изхода за полета им към Флорида.

— Дрю ще опита да го спре.

— Приятен начин да кажеш, че ще го убие.

— Не можеш да знаеш…

— Стига. Ти направи записа и той прати някой да те убие. Разбира се, че ще поиска Ерик да замълчи завинаги. Вероятно ще го нагласи да изглежда като нещастен случай. Имаш ли представа колко пари са заложени на карта? По дяволите, да, той ще го убие.

— Казваш го така невъзмутимо.

Той се усмихна.

— С какъв тон искаш да го кажа?

— Не знам. Може би загрижен. — Поне загрижен — помисли си тя. Отношението му й се струваше твърде цинично.

Той рязко спря и постави ръце върху раменете й. Вгледа се в очите й с много сериозно изражение.

— Ти си моят приоритет. Агенти Хътън и Лейн ще се върнат в Далтън, преди Ерик да пристигне. Те ще отговарят за него. Не се тревожи.

— Ще се върнат в Далтън? Вече ходили ли са там?

— Да, разпитаха Парсънс и още неколцина.

— Кога е станало това?

— След като видях дупките край резервоара ти, им се обадих.

По уредбата съобщиха, че пътниците за техния полет трябва да се отправят към изхода за самолета и това прекъсна разговора им. Пейтън беше уморена, напрежението и стресът от срещата с Ерик и тревогите каква ще бъде реакцията му я бяха изтощили. Тя просто искаше да затвори очи и да опита да се отпусне.

Но нямаше никаква вероятност това да се случи. Тя постоянно си повтаряше, че е направила каквото е могла и че сега всичко е в ръцете на Рандолф и сина му. Ако Ерик спазеше обещанието си, тя можеше най-после да продължи напред.

Но нямаше да продължи напред с Фин. Той беше заявил съвсем открито, че не е възнамерявал да й се обади, и тя беше сигурна, че чувствата му не са се променили. Чак когато вече бяха в колата и пътуваха по моста към Бишъпс Коув, тя събра кураж да повдигне темата.

— Когато това свърши, ако искам да те видя отново, трябва ли да си купя пистолет и да стрелям по колата си?

Той я погледна, намръщи се и каза:

— Знаеш, че ако някога имаш проблем, ще дойда да ти помогна. Просто трябва да ми се обадиш.

О, не, това нямаше да се случи никога, обеща си тя. Никога повече нямаше да му се обади по никаква причина. Щом той не я искаше в живота си, тя нямаше да го кара да промени мнението си.

Никой от двамата не каза нито дума повече, докато не паркираха пред апартамента й. Точно когато тя посегна да отвори вратата, той постави длан върху ръката й, за да я спре, и каза:

— Наистина прецаках нещата с теб. Изобщо не трябваше да те докосвам. Това не може да доведе доникъде, знам това… и ти беше девствена, което не предполагах. Трябваше да те оставя сама… Ако продължа с това, преди да си усетила, ще се окаже, че съм разбил сърцето ти. Не искам да те наранявам.

— Защо ще си разбил сърцето ми?

— Да влезем вътре.

Тя отчаяно се опитваше да не избухне. Ако Фин не изглеждаше и не говореше толкова измъчено, тя щеше да му каже какво мисли. Щеше да му изкрещи: Сега ли се сети да ми го кажеш? След като се люби с мен толкова пъти? Сега ли реши, че това не е трябвало да се случи?

— Отговори на въпроса ми — настоя тя.

— Защото може да се влюбиш в мен.

Това беше моментът, в който тя осъзна колко е заблуден Фин Макбейн.

— Аха, разбирам.

— Знам, че това звучи арогантно. Просто…

— Разбирам — повтори тя.

Пейтън слезе от колата, преди той да успее да заобиколи, за да й отвори вратата. Не изтича вътре, а го изчака и тръгна с него, за да не му покаже колко е разстроена.

— Двамата с теб искаме различни неща. Аз съм осем години по-голям от теб и не искам никога да се женя. Това няма да се промени — натърти той. — А ти си млада и вероятно искаш всичко. Съпруг и деца.

Любопитна, тя попита:

— Откъде знаеш какво искам?

— Ти имаш любящо сърце.

Това друг начин да я нарече наивна ли беше? — зачуди се тя.

— А ти нямаш, така ли?

— Ти не си такъв песимист като мен.

Тя му подаде ключа и го остави да отключи.

— Казваш ми, че аз все още вярвам в любовта и в щастливия брак, а ти си проумял, че това са глупости. Ето, виждаш ли? Разбрах те.

Той не опита да спори с нея. Минаваше полунощ и тя беше изтощена.

— Ще си взема душ и ще лягам. Лека нощ.

След няколко минути тя седеше под душа с надеждата горещата вода да облекчи възлите в мускулите й. Чудеше се колко време ще й трябва да се отърве от гнева и отчаянието, и да се почувства обидена от това, че я беше отхвърлил. Тя не беше дете, знаеше какво прави, когато си легна с него, и не съжаляваше за случилото се.

Искаше й се и той да не съжалява. Станалото — станало. Така й казваше баща й, винаги когато не можеше да измисли логично обяснение защо се е случило нещо лошо.

Не можеше да се успокои. След като изгаси лампите и си легна, си припомни разговора им. Той й каза, че не е трябвало изобщо да я докосва. Точно думите, които всяко момиче си мечтае да чуе. И че бракът не бил за него. Реши, че вината за това е на Даниел. Той е искал да се ожени за нея, а тя му е изневерила. Явно е бил съсипан от предателството й. Всичко беше свързано с доверието, заключи Пейтън. Фин очевидно беше решил, че единственият начин да защити сърцето си, е, като никога повече не се довери на жена. Дали още обичаше Даниел? От тази мисъл й се догади.

Предстоящата седмица щеше да бъде трудна и тя нямаше време да се самосъжалява. Една-едничка сълза се плъзна по бузата й. Повече не си позволи.

 

 

По време на закуската в неделя сутрин Фин каза на Пейтън, че трябва да си тръгне рано в понеделник.

— Двамата с Ронан трябва да отидем в Сиатъл за една среща, преди да се върнем във Вашингтон, но с теб всичко ще бъде наред. Кристофър е наел двама души от една от най-добрите охранителни фирми в окръга. Проверих ги, наистина се справят отлично с работата си. Те ще те охраняват.

— Не би трябвало да има никакви проблеми, докато Дрю не открие, че Ерик разполага със записа.

— Винаги очаквай проблеми. Бъди готова за тях.

Тя кимна. Внезапно си спомни нещо, което се канеше да го попита.

— На летището ти каза на Ерик, че има четирима заподозрени. Преброих Дрю, Парсънс и Ейлийн. Кой е четвъртият?

— Ерик.

— Но той…

— Казах ти го и преди. Не вярвай на нищо, преди да бъде доказано. Ерик твърди, че двамата със сестра му не се разбират изобщо. Но това може да не е вярно. Не можем да бъдем сигурни дали не й се е обадил още от летището, за да я предупреди.

Пейтън се замисли над думите на Фин и му наля още кафе.

— Ами ако не е никой от тях, ако е някой друг, който няма нищо общо с Далтън, но въпреки това желае смъртта ми. Това би било истинска изненада, не мислиш ли?

Той не повярва на ушите си.

— По дяволите, Пейтън, истинска изненада?

— Просто казвам…

Той я прекъсна.

— След като проучих Дрю и след срещата с него, съм убеден, че той стои зад опитите за убийството ти. Знаем, че Парсънс е съмнителна личност и че работи за него. Но може да има и някой неизвестен и това ме тревожи. Може да е наел убиец, някой извън кръга на познатите му, някой, когото не познаваме.

— Ако е наел професионалист да ме убие, не получава това, за което е платил. Този стрелец не го бива с мерника.

Фин бързо отиде до нея и я притисна към плота.

— Не се шегувай с това. Ако нещо ти се случи… — Той потъна в красивите й очи, водеше битка, която знаеше, че ще загуби. — По дяволите — прошепна само секунда преди устните му да се притиснат към нейните.

Ръцете й се обвиха около врата му и пръстите й се заровиха в косата му. Страстта изригна помежду им и Пейтън искаше целувката никога да не свърши.

Той се осъзна и рязко се дръпна назад. Опита да си поеме дъх и каза:

— Съжалявам. Не трябваше да го правя. Не знам какво ми става. Когато съм край теб, явно не мога да се контролирам. Това е ужасно.

Наистина — помисли си Пейтън.

— Тогава е добре, че си тръгваш. — Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи. Искаше да запомни прекрасното му ухание — толкова свежо, чисто и мъжествено.

Осъзна, че се държи като глупачка и се дръпна настрана. Всички хубави неща свършват, нали?

— Трябва да отидем в хотела. Кристофър ни чака — каза Фин.

— Защо ни чака?

— За да поговорим за охранителите и техния график.

— Ами ако не ги харесам?

— Тогава няма да ги харесаш.

— Не мога ли да поискам да ги сменят с други?

— Не, не можеш. — Той стисна ръката й. — Това е сериозно.

Кристофър беше във фоайето с Луси и спореше за нещо, което очевидно беше важно за нея. Кристофър изглеждаше примирен, а Луси — раздразнена.

— Спорите ли? — попита Пейтън. — Каква изненада!

— Не спорим — настоя Луси. — Просто Кристофър се инати.

— Кога ще пристигнат охранителите? — попита Фин.

— Срещата е в десет и те ще дойдат навреме — отвърна Кристофър.

— И ти познаваш лично и двамата?

Кристофър кимна.

— Работил съм с тях в „Специални операции“.

Луси го погледна шашната.

— Кой си ти всъщност?

— Аз съм човекът, който ти казва какво можеш да поръчваш и какво не, сладурче, а канапета по дванайсет хиляди долара не са ни по джоба. Няма да ги получиш. Обещах на чичо ти, че всички разходи за ремонти и обновяване ще бъдат разумни.

Пейтън обмисли думите на Кристофър и изведнъж осъзна истината. Чичо Лен беше възложил на Кристофър да следи те с Луси и Айви да не направят някакъв сериозен гаф. Лен не искаше те да се провалят и Кристофър трябваше да се погрижи за това. Беше странно, но изведнъж тя се почувства, сякаш товарът на раменете й беше станал малко по-лек. Кристофър очевидно знаеше какво прави.

— Добре тогава — каза тя.

Луси се обърна към нея.

— Какво значи добре тогава?

Пейтън вдигна ръка.

— Ще говорим за това по-късно. Тогава ще ми обясниш.

Луси кимна.

— Аз ще донеса виното. — Тя взе една папка, разкърши раменете си и мина наперено покрай Кристофър. — Ще бъда в офиса, ако ви трябвам.

Кристофър не изглеждаше ни най-малко раздразнен от нейното поведение. Всъщност леката извивка на устните му, докато наблюдаваше Луси, подсказваше точно обратното.

— Приятно ти е да я дразниш, нали? — попита Пейтън.

— Признавам, така е.

Фин беше прав. Той беше казал на Пейтън, че Кристофър си пада по Луси. Пейтън предпочиташе да мисли, че той се интересува от сестра й, защото са му приятни споровете с нея. Нейната интерпретация не звучеше толкова първично. Нямаше съмнение, че между тях двамата прехвърчаха искри, и всички знаеха, че искрите могат да запалят пожар. Може би споровете им бяха начин да прикрият истинските си чувства. Връзката между двама души, които щяха да работят заедно цяла година, можеше и да не се окаже добра идея. Но пък и двамата бяха възрастни хора. Ако Луси искаше да бъде с Кристофър и Кристофър искаше да бъде с Луси, не беше работа на Пейтън да се меси. Тя просто не искаше сестра й да бъде наранена. Надяваше се, че Луси знае как да опази сърцето си.

Фин привлече вниманието й.

— Охранителите дойдоха.

Вратата се отвори и двама изключително мускулести мъже влязоха във фоайето. Бяха привлекателни по един грубоват, атлетичен начин. И двамата имаха тъмни коси и силен тен. Бяха приблизително на възрастта на Фин, прецени Пейтън, и с телосложение подобно на неговото, но по отношение на сексапила Фин значително ги превъзхождаше.

От поздравите им беше очевидно, че са добри приятели на Кристофър. Те се засмяха и си размениха няколко цветущи обиди, преди да прекосят фоайето и да дойдат при Фин и Пейтън.

По-високият от двамата пристъпи напред и протегна ръка.

— Наричайте ме Дрейк.

Вторият не можеше да откъсне поглед от Пейтън.

— Бракстън — представи се той.

После двамата се обърнаха към Фин. Когато се представиха, Дрейк му каза:

— Хей, познавам те.

— Да, и аз — обади се Бракстън.

Пейтън беше готова да тържествува. Можеше да му каже най-после: Видя ли? Казах ти, че хората те помнят от олимпиадата.

— Ти залови Хейс и го накара да си признае — каза Дрейк.

— Партньорът ми, агент Ронан Конрад, свърши повечето работа — каза Фин. Смутен от похвалите, той добави бързо: — Да отидем в конферентната зала, за да ви запозная със ситуацията около Пейтън.

Пейтън поведе мъжете към конферентната зала и охранителите изслушаха внимателно Фин, който им обясни какво очаква от тях. Пейтън не предполагаше, че ще му трябва толкова дълго време, за да ги инструктира, но се оказа, че греши. Мина цял час, а те все още имаха въпроси.

— Агенти Хътън и Лейн са в Далтън. Те провеждат разследването там и ще ви информират своевременно — каза им Фин.

— Поставили ли са под наблюдение всички заподозрени? — попита Дрейк.

Фин кимна.

— Това може да приключи скоро. Снощи Ерик Суифт е уредил агентите да вземат всички оръжия от къщата на баща му. Сега те се намират в лабораторията.

Дрейк и Бракстън държаха да уточнят всички подробности, за да са спокойни, че ще се справят със случая. Когато Фин им предложи да ги разведе из курорта, за да се ориентират в обстановката, Пейтън се върна на бюрото си. След като така и така беше в офиса, тя реши, че може да се заеме с проекта за новия басейн. Щом искаха да отворят курорта за посетители скоро, трябваше да свършат всичко бързо.

Фин и двамата охранители тъкмо се отправяха към вратата, когато тя чу Дрейк да пита:

— Кога искате да започнем?

— Аз отговарям за нея до утре сутрин. После е изцяло във ваши ръце — отвърна Фин.

Какъв чудесен начин да се сбогуваш — помисли си тя.

 

 

Пейтън не беше голям пияч, но в пет следобед си помисли, че би пийнала бутилка вино. Или пък две. Нямаше време за почивка, дори и в неделя. Кристофър знаеше как да товари с работа. Беше се появил малко след обяд с купчина оферти от доставчици и я помоли да ги прегледа, за да избере с кои от тях ще работят ресторантите на курорта. Тъкмо беше сравнила последните цени на руколата и беше сортирала всичко в отделни папки, когато забеляза колко е часът. Фин още не се беше върнал.

— Искам да отида да поплувам в океана — съобщи тя на празния си офис. Като по поръчка навън отекна силна гръмотевица. — Явно това отпада. — Тя стана от бюрото и се протегна.

Луси беше отишла в офиса на Кристофър преди няколко минути и вратата беше затворена. Сигурно не искаше сестра й да чува виковете им, предположи Пейтън. Реши да се върне в апартамента си и да изчака Фин там, така че се отправи към офиса на Кристофър, за да го помоли да предаде на Фин къде е отишла. Отвори вратата и прекалено късно осъзна, че е трябвало да почука, преди да влезе. Луси беше в прегръдката на Кристофър и двамата се целуваха страстно. Никой от двамата не я забеляза.

Тя затвори тихо вратата и се подготвяше да си тръгне, когато Фин се върна.

— Кое е толкова смешно? — попита той, когато забеляза усмивката на лицето й.

Тя беше сигурна, че ако му кажеше, той щеше да тържествува, че се е оказал прав, затова отвърна:

— Нищо. Абсолютно нищо. — Тя разтри врата си. — Уморена съм. Искам да се прибирам в апартамента. Бракстън и Дрейк още ли са тук?

— Не. Обиколиха целия курорт и сега знаят всички места, където има възможност за проникване. Ще дежурят на смени, но един от тях ще бъде с теб, когато си тръгна. Ще бъдеш в безопасност.

Нея ли опитваше да убеди… или себе си?