Джули Гарууд
Сензацията (20)

Деветнадесета глава

Късно същия следобед Мими се обади и изтри всяка надежда Пейтън да продължи напред и да не се занимава с Албъртсън. Тя не го направи нарочно. Просто разказа на Пейтън последните новини.

— Поради някаква необяснима причина Бриджит е решила, че аз съм новата й довереница. Току идва при мен да си бъбрим. Знае, че аз нямам какво да правя, освен да записвам ангажиментите на Дрю и да му нося кафе. Когато него го няма в офиса, чета книга. Онзи ден тя ми каза, че е лудо влюбена в Дрю. Сякаш двете с теб не го знаехме — изсумтя Мими. — И затова държи да е толкова кльощава. Мисли, че Дрю харесва само кльощави жени… и за твое сведение всички други в списанието си мислят, че си напуснала, защото не си се справяла с работата, но не и Бриджит. Тя знае истинската причина да не се задържиш и тя е, защото не си била достатъчно кльощава за Дрю.

— Тя е една нещастна жена — каза Пейтън.

— Повече от нещастна. Тя го боготвори маниакално. Всичко, което прави, е с цел да я хареса. Премести се да живее в неговия квартал и дори кара абсолютно същата кола като неговата. Не мисля, че Дрю я забелязва през повечето време, така че аз по-скоро я съжалявам.

— Какво друго става?

— Радвам се, че попита. В „Човешки ресурси“ двама души отсъстват по болест и Бриджит ме попита дали ще отида да помогна, за да наваксат с работата. Първата задача, която ми възложиха, беше да проверя текста на обявата за работа.

— За нов кулинарен критик? — Пейтън не можа да скрие отвращението си при мисълта, че Албъртсън търси следващата си жертва.

— Не точно. Дрю дори не се преструва, че търси човек, когото да обучи за екипа от кулинарни критици. Пуснал е обява за лична асистентка.

— Мислех, че ти си такава.

— Бриджит ми каза, че ще ме прехвърлят в производствения отдел. Ще работя под надзора на Парсънс.

— Подай си заявлението за напускане още днес и се махай оттам.

— Не, двамата с Ларс имаме план и ще се придържаме към него. Престорих се на въодушевена от прехвърлянето — добави тя. — И Бриджит се върза. Искам да ти кажа за обявата. Не е необходима диплома от университет, нито някакъв опит. Той ще избира само от жените, които кандидатстват, разбира се. Бриджит каза, че предпочита някоя по-млада, може би момиче, което наскоро е завършило гимназията, за да може да я обучи. Сигурно си мисли, че ако е младо, наивно момиче, то ще си мълчи. Направо ми се повръща.

— Добре, това решава въпроса — заяви Пейтън. — Няма да чакам повече. Трябва да съобщя на Рандолф Суифт какво става в списанието му. Дрю трябва да бъде спрян.

— Невъзможно е да се добереш до Рандолф. Той е заобиколен от хора на Ейлийн и е зает с организацията на траурната служба за жена му. Що се отнася до бизнеса, вече се е оттеглил. Единствената ти надежда е Ерик. Изпрати записа на него.

— Не можем да видим реакцията му. Ако не отговори, няма да зная дали го е чул, дали му е обърнал внимание, или го е помислил за някакъв майтап.

— Защо не му се обадиш? Така ще можеш да говориш лично с него.

— Не мога просто да му се обадя и да му пусна записа по телефона. Той не ме познава. Мисля, че трябва да се срещна лично с него.

— Той ще присъства на паметната служба. Нека аз да му кажа. Изпрати ми пак записа и аз ще опитам да се добера до него.

— Не, сама трябва да свърша това. Искам да го погледна в очите и да чуя какво ще направи. Ако се наложи да го заплаша със съд, ще го направя. Искам той да разбере, че ако не се отърве от Дрю, ще съдя компанията и скандалът ще стане публичен.

Двете спориха известно време коя какво да свърши. После Мими отстъпи.

— Добре, разбирам. Ти трябва да го направиш. Но не може да се върнеш в Минесота. Прекалено опасно е.

— Къде другаде мога да се срещна с него?

Изведнъж Мими се ентусиазира.

— Мога да ти помогна.

— Как?

— Ерик ще пътува със самолет насам за траурната служба. Той никога не лети с фирмения самолет. Купува си билети за редовните линии и мисля, че от „Човешки ресурси“ правят резервациите му. Обикновено прави прехвърляне в Чикаго. Мога да променя това и никой няма да разбере — похвали се тя. — Постоянно се случва да отменят полети. Защо да не го пратя през Атланта и да му оставя три-четири часа прозорец между полетите? Знам, че е малко крайно, но ако наистина искаш да говориш с него лично, това е единственият вариант, за който се сещам.

— Ще го направя — отвърна Пейтън. — Ще се срещна с него в Атланта. Разстоянието не е голямо и има много директни полети всеки ден. Мога да отида и да се върна в същия ден.

— Жалко, че няма да съм там, когато Ерик открие с какво се занимава скъпият му девер.

— Не се тревожи — успокои я Пейтън. — Ще ти разкажа подробно как е минало. Само да се надяваме, че на Ерик ще му стиска да постъпи както е редно.

 

 

Техникът от ФБР предаде на Фин писмения доклад и ключовете от колата на Пейтън.

— Намерих един куршум седемдесет и втори калибър. Беше в доста добро състояние предвид обстоятелствата. Това е ловджийска пушка, използвана за по-едър дивеч като елени и лосове. Съжалявам, че не мога да ти дам повече информация, но ако откриеш оръжието, мога да го свържа с куршума.

Фин се ръкува с техника.

— Ще го намеря.

Техникът си тръгна, а веднага след като се разделиха, Фин отиде в Порт Джеймс, за да говори с шефа на полицията. Искаше да го информира за ситуацията с Пейтън. Фин знаеше, че скоро щяха да го извикат по работа и той трябваше да напусне Бишъпс Коув, а не искаше да остави Пейтън в опасност и без никаква защита. Надяваше се заплахата да е отминала, преди да се наложеше той да си тръгне.

Порт Джеймс беше малко крайбрежно градче и Фин лесно намери полицейския участък — едноетажна измазана сграда, която се намираше точно до редица от магазини. Той попита жената в приемната дали може да говори с шефа на участъка.

— Не може — отвърна тя с приятна усмивка. — Том и още четирима полицаи са в Джаксънвил на погребение. Полицай Трейс Айлс е тук. Искате ли да говорите с него? — Тя взе решението вместо Фин и извика на Трейс.

Полицаят отвори една врата зад гърба й и бързо се доближи до малкото приемно гише. Беше млад. На вид можеше да мине и за гимназист, но Фин предположи, че е около двайсет и три годишен.

Фин се представи като федерален агент и се ръкува с полицая.

— Шефът ще се върне утре — каза Трейс, когато жената на гишето му обясни, че Фин е питал за началника.

В този момент телефонът иззвъня и прекъсна разговора им. Жената отиде до бюрото и вдигна слушалките с микрофон, за да отговори. След няколко секунди тя се обърна към Трейс.

— Има човек на покрива на местния клон на Фърст Авеню Банк.

— Какво прави на покрива? — попита Трейс.

— Държи пушка. — Тя поклати глава. — Това не можеше да се случи в по-лош момент, повечето ни полицаи са в Джаксънвил. Ще трябва да звъня на съседните градове.

Фин видя, че Трейс беше развълнуван и нервен, когато се втурна към вратата.

— Банката е само на четири пресечки. Тръгвам натам.

— Искаш ли помощ? — попита Фин.

Трейс спря.

— Аз… ъъъ…

— Разбира се, че искаш — отговори вместо него Фин. — Къде са жилетките?

Трейс се намръщи озадачен, защото не разбра въпроса.

— Бронираните жилетки — подкани го Фин. — Донеси две. Вземи и пушка с оптичен мерник и амуниции — добави той.

Жената на бюрото очевидно одобряваше. Тя кимаше при всяка дума на Фин.

Фин изчака до вратата, а Трейс се втурна назад, за да вземе необходимото. Когато се върна, той подаде на Фин една жилетка и хвърли своята на задната седалка на полицейската кола, после се намести на пътническото място. Може би по навик — помисли си Фин. Щом Трейс искаше той да кара, добре, но нямаше да тръгнат, преди младежът да си облечеше жилетката.

— Губим време — отвърна Трейс. — Ще си я сложа, когато стигнем там.

— Не, сложи си я сега. — Фин даде назад, за да изкара колата от мястото, където беше паркирана, и включи на скорост.

— Три пресечки право напред и после наляво — инструктира го Трейс, докато се пресягаше назад, за да вземе жилетката от пода. Облече я, преди Фин да стигне до ъгъла.

— Провери дали пушката е заредена — каза му Фин.

— Заредена е — увери го Трейс, но провери още веднъж. — Да, заредена е.

Диспечерът се обади по радиостанцията.

— Управителят на банката съобщи, че заподозреният на покрива е Рой Джоунс. Жена му Кейти е вътре в банката. Тя казва, че съпругът й, с когото се е разделила, я чака да излезе, за да я застреля. Той й казал, че ще я убие. Заплашвал я повече от седмица.

— Знам го Рой — каза Трейс. — Истинска гадина, а Кейти е толкова мила жена. Знаех си, че ще има неприятности още като чух, че тя най-после е събрала кураж да го напусне.

— Тя съобщила ли е за заплахите?

— Не. Той не блъфира — каза притеснено Трейс. — Щом е казал, че ще я убие, точно това ще направи.

— Няма да позволим това да се случи. Предполагам, че Кейти е достатъчно умна, за да не излезе от банката.

Фин зави зад ъгъла и откри, че банката се намира на осем пресечки, а не на четири. На паркинга за клиенти имаше три коли. Едната, стара хонда сивик, очевидно принадлежеше на Кейти Джоунс, защото беше осеяна с дупки от куршуми. И четирите й гуми бяха простреляни, предното стъкло беше натрошено, а предният капак — почти унищожен.

Покривът на триетажната сграда беше плосък и Рой Джоунс лежеше по корем. Виждаше се върхът на пушката му. Фин планираше да спре на входа на паркинга, за да не могат да влязат други коли, но още преди да изключи от скорост, Трейс изскочи от колата. Един куршум го уцели право в гърдите и той отскочи назад. Ако не носеше жилетката, изстрелът щеше да го убие. Фин се наведе настрана, сграбчи полицая за ръката и го издърпа в колата.

— Добре съм — каза задавено Трейс.

— Стой тук — заповяда му Фин. — Иначе ще ти отнесе главата. Има стрелба. Съобщи по радиостанцията. — Той даде назад и премести колата на едно възвишение до няколко дървета. Никое не беше достатъчно високо, за да може Фин да се качи на него и да получи добра видимост към стрелеца, но клоните висяха надолу и пречеха на мъжа да ги види.

— Какво ще правиш? — попита Трейс и направи болезнена гримаса.

Фин взе пушката и амунициите.

— Ще застрелям копелето.

Той изтича към дърветата. Притисна гърба си до един дънер, вдигна пушката и се прицели. После търпеливо зачака.

Рой крещеше името на жена си, предизвикваше я да излезе.

— Имам достатъчно патрони да убия половината град, Кейти, и ще го направя, докато те чакам да излезеш. — Последваха няколко секунди мълчание и после той отново извика още по-разярен. — Мислиш, че можеш да ме напуснеш? — Никакъв отговор. — Ще стрелям, докато излезеш, Кейти. Вече застрелях едно ченге. — Сега звучеше, сякаш се хвалеше. — Ето идва един бегач. Ще го убия.

С ъгълчето на окото си Фин видя млад мъж в далечината, който бягаше по тротоара към банката. Пушката на покрива се завъртя по посока на бегача и постепенно се появи бейзболна шапка, после ръка и рамо. Точно от това се нуждаеше Фин. Един изстрел и Рой беше отстранен.

Какъв ден.

 

 

Докато Луси и Кристофър обикаляха всички бунгала и съставяха списък какво трябва да бъде подменено, Пейтън беше в офиса, затрупана от планина от документи. Тя преглеждаше всички фактури, договори, поръчки, формуляри и инвентарни списъци и едва не се отчая от чудовищните размери на задачата, с която се бяха заели. Всяко несъответствие изискваше телефонно обаждане, а сякаш никой не беше на работното си място. Автоматични записи на приятни гласове й предлагаха да я поставят на изчакване, докато дойде редът й да приемат обаждането й. Тя реши, че ако трябва да слуша тези влудяващи машинни гласове още и една секунда, ще изпадне в истерия.

Фин влезе точно когато тя за пореден път затръшна слушалката на телефона. Изнервена и отчаяна, тя го видя и й се прииска да се хвърли в прегръдката му и да се люби дивашки с него. Ако я целунеше, нищо друго нямаше да има значение. Само Фин. Очите му се присвиха и изражението му стана напрегнато. Пейтън реши, че той е прочел мислите й. Взираше се в устните й. О, да, беше отгатнал желанието й. За пръв път в живота си тя щеше да се отдаде на фантазията си. Нямаше да разкъса дрехите му, преди да стигнат до спалнята й, но това беше единствената отстъпка, на която беше склонна.

Погледът й прикова неговия и тя понечи да се изправи. Точно тогава в офиса нахлу Луси и прекъсна рязко фантазиите на сестра си.

— Ще ни трябва поне година, за да стегнем това място.

— Това се казва позитивно мислене — вметна Пейтън.

— Целия следобед е такава — отбеляза Кристофър, когато мина покрай нея и пусна бележника си върху едно празно бюро.

Луси го сръга в гърба.

— Това пък какво означава?

Кристофър бавно се обърна към нея.

— Трябва да ти обясня ли?

— Да, трябва. — Тя беше готова за битка.

— Цял следобед не правиш нищо, освен да се оплакваш. Или се залавяй за работа, или си кажи, че се отказваш.

Той не изчака отговора й. Взе телефона си и набра кода, за да прослуша гласовата си поща.

Пейтън започваше да страда от клаустрофобия. Тя седеше на бюрото от часове и не беше свършила почти нищо. Изправи се, разкърши скования си гръбнак, после отиде до Фин, който стоеше подпрян на бюрото със скръстени ръце. На случаен наблюдател той би се сторил отпуснат. Но изобщо не беше така. Пейтън усещаше напрежението му. Беше готов да подскочи като на пружина.

— Добре ли си? — прошепна въпроса си тя.

— Да, супер — отговори рязко той.

Не беше супер. Нещо не беше наред, но щом той не искаше да й каже, тя нямаше да го преследва с въпросите си.

Няколко минути двамата наблюдаваха словесния тенис мач между Луси и Кристофър. Веднага щом Кристофър остави телефона си, Луси подхвана спора. Тя изтъкна няколко сериозни аргумента относно промените, които искаше да направи, но и Кристофър имаше своите аргументи срещу нейния избор.

Пейтън опитваше да измисли какво да каже, за да спре кавгата им, когато Фин каза:

— Кристофър се забавлява.

Тя не му повярва, докато Кристофър не се обърна към нея и тя видя блясъка в очите му. Фин беше прав. Той се забавляваше от споровете с Луси.

— Обаче Луси не се забавлява никак.

— Тя е отчаяна и недоволна — каза Фин тихо, за да го чуе само Пейтън.

— Това не е свързано само със секса — прошепна тя.

Той се ухили.

— Да съм казал нещо подобно?

— Намекна го.

Той се разсмя, с което предизвика Луси да му се намръщи, преди да продължи с доводите си пред Кристофър.

— Отчаяна е, защото не печели този рунд — обясни Фин.

— А, ясно, разбрала съм те погрешно.

Фин погледна към Пейтън. Лицето й беше поруменяло от смущение.

— Просто се занасям — призна той. — Тя го желае също толкова силно, колкото и той.

— Аха! — Пейтън се почувства отмъстена и го сръга в ребрата. — Освен ако не можеш да четеш мисли, няма откъде да знаеш какво иска който и да е от тях.

— Работата ми е да разгадавам мислите на хората.

Тя изсумтя.

— Супер!

Пейтън забеляза как напрежението отпуска раменете му. Момчешката му усмивка отново се появи.

— Искаш ли да плуваш тази вечер? — попита тя.

Той отговори без колебание.

— Да. А ти ми обеща да плуваш с мен.

— Обещала съм? Не помня такова нещо. Като се замисля, май е по-добре да го отложим за утре. Изглеждаш ми доста уморен.

— Добър опит, Локхарт. Ти ще плуваш, а аз изобщо не съм уморен. — После кимна към Луси. — Обаче сестра ти изглежда направо изтощена.

Пейтън не можеше да не се съгласи. Лицето на Луси беше бледо, под очите й имаше тъмни кръгове. Тя се преуморяваше от работа и имаше нужда от почивка. Всички се нуждаеха от почивка.

Кристофър вече излизаше от офиса, когато Пейтън го повика.

— Искаш ли да пийнеш по бира с нас с Фин? — попита тя.

Той се съгласи веднага.

— Да. Защо не. Една бира ще ми се отрази добре. — Той погледна многозначително Луси и добави: — Тежък ден беше.

— Ами аз? — попита Луси.

— Ти имаш нужда от нещо по-силно — каза й Пейтън. — Нуждаеш се от чипс и бира.

— Така е — потвърди Луси. Тя се изправи веднага щом чу думата чипс. Това беше забраненият й грях. — Наистина се нуждая. Само да си взема чантата.

Фин обви ръка около кръста на Пейтън и я придърпа към себе си. Той понижи глас, за да не могат другите двама да ги чуят.

— Имаш още лоши новини, нали?

— Как разбра?

Той си спомни как беше затръшнала слушалката на телефона.

— Просто предчувствие.

Той извади ключовете от джоба си и съобщи.

— Аз ще карам. Къде отиваме?

Пейтън и Луси отговориха едновременно.

— В „Редс“.

— Още ли не са ти наложили забрана да посещаваш това място? — попита Кристофър Луси.

Тя го последва в коридора.

— Не е смешно.

— Не се шегувах. Попитах съвсем сериозно.

Пейтън хвана Фин под ръка и двамата ги последваха.

— Чудесна двойка са, нали?

 

 

Барът се намираше само на километър и половина от Бишъпс Коув. Когато стигнаха до портала, Фин слезе, за да поговори с двамата охранители, които бяха на смяна, и забеляза фотокопираната снимка на Деби, която беше закачена за стъклото. „Достъп абсолютно забранен“ пишеше отдолу. Щеше да й се наложи да измине петнайсет километра пеша, ако искаше да влезе в курорта.

„Редс“ беше място, където се събираха местните. На пръв поглед приличаше на дупка. Стените, боядисани в тъмночервено, бяха напукани, а старият дървен под беше хлътнал на места, но мястото беше чисто. На стените имаше няколко плоски телевизора, всеки показващ различен спорт. Заведението беше претъпкано, нямаше свободни места за сядане, а край бара имаше тълпа от правостоящи клиенти.

Барманът наливаше бира, когато те влязоха. Той погледна към отварящата се врата и очите му веднага забелязаха пистолета на кръста на Фин. Той остави пълните чаши на подноса на сервитьорката и тръгна към тях с вдигната ръка, за да ги накара да спрат. Фин извади служебната си значка и барманът кимна и се върна на мястото си. Никой друг наоколо не забеляза оръжието или ако го забеляза, не се впечатли.

Една сервитьорка тъкмо разчистваше масата на едно сепаре в дъното и Луси си проправи с лакти път до него, преди някой друг да успее да го заеме. Кристофър седна до нея.

Една възрастна двойка спря Фин и го заговори.

— Познавам ви — каза мъжът. — Показваха ви по телевизията. Справихте се страхотно. Вие бяхте, нали?

Жена му се усмихна с обожание.

— И аз ви гледах. Бяхте толкова смел.

Мъжът настоя да стисне ръката на Фин, преди да го пуснат да продължи.

Пейтън му прошепна.

— Казах ти, че още има хора, които те помнят.

— Какво?

— Не може да спечелиш три златни медала и да очакваш, че никой няма да си спомня. Няма значение колко време е минало. Какво ти е толкова смешно?

Той не й каза, но не можа да спре да се смее, докато се настаниха в сепарето срещу Луси и Кристофър. Той седеше с лице към бара и гръб към стената — идеална наблюдателна позиция.

След като похапнаха чипс и мексикански сандвичи с риба, настроението на всички се повиши. Пейтън се радваше, че Луси си прекарва добре. Тя дори разказа някакъв виц. Не беше особено добър, но тримата все пак се разсмяха — дори и Кристофър. Бръчките от смях се появиха отново около очите му, а намръщеното му изражение изчезна. Когато той им разказа една смешна история за гост на хотела, който опитал да отмъкне една лампа, Луси се разсмя толкова силно, че накрая се хвана за ръката му и се облегна на него. Може би все пак между тях двамата ставаше нещо, каза си Пейтън.

Неизбежно разговорът се върна към работата в курорта.

— Утре отново ще влезем в ритъм — каза Луси на Фин.

— Не, няма — прекъсна я Пейтън.

— Не погледна ли графика? Водопроводчиците… — Тя млъкна, защото Пейтън поклати глава. — Какво?

— Няма да дойдат — съобщи Пейтън.

Кристофър не се впечатли от тази новина. Луси обаче направо превъртя.

— Ако ми кажеш…

— Казвам ти — потвърди Пейтън. — Според офиса им ти си се обадила и си отменила поръчката миналата седмица. Също като с електротехниците. Сега те работят на друго място и няма да са свободни поне месец.

— Касади го е направил — каза Луси през зъби. — Обзалагам се, че и те работят на негов обект.

Пейтън се обърна към Фин и му обясни.

— Касади се опитва да ни саботира, за да ни се притече после на помощ и да поеме контрола над Бишъпс Коув.

— Аз мога да осигуря нови водопроводчици, също както намерих електротехници — обади се Кристофър, — но ще трябва да си мълчим и за тях. — Спокойният му прагматичен подход им подейства успокоително и той им изложи плана си. Щеше да отиде до най-близкия град Порт Джеймс и да наеме нужните работници. Можело да струва малко повече, каза им той, но така нямало да се разправят с Касади.

Фин слушаше разговора, но наблюдаваше бара. Двама мъже, наближаващи четирийсетте, спореха с бармана.

Пейтън забарабани с пръсти по масата.

— Мисля, че е време да започнем да играем твърдо. Кристофър, кой е най-големият конкурент на Касади?

Фин се усмихна.

— Харесва ми начинът ти на мислене.

— Милър — отвърна Кристофър. — Дан Милър и Скот Касади се конкурират за всеки проект в Порт Джеймс. Там Милър е много пред Касади, но Касади се гордее с това, че е изтласкал Милър от острова.

— Казваш, че Милър няма нито един имот тук? — попита Луси.

— Точно така.

Пейтън и Луси се спогледаха и се разсмяха. После Пейтън каза:

— Мисля да поканим господин Милър на обиколка из нашия малък курорт.

— Колко бързо мислиш, че ще научи Касади? — попита Луси.

— Преди Милър да слезе от колата си.

Фин прекъсна разговора им, като скочи на крака.

— Стойте тук — каза той, извади пистолета си и се отправи към бара.

Паникьосаният млад барман опитваше да раздели двамата мъже, които вече се блъскаха. И двамата бяха по-тежки от бармана с поне петдесет кила. Единият имаше голям бирен корем, а другият — изпъкнала двойна брадичка. И двамата не бяха в добра форма и вече се бяха задъхали и се потяха обилно. Фин заподозря, че евентуален юмручен бой ще убие и двамата. Двойната брадичка обвиняваше Бирения корем, че му е откраднал пари. Винаги е това, пари или жени — помисли си Фин.

Всички в бара бяха притихнали и се разпръснаха настрана, за да гледат кавгата от безопасно разстояние. Положението излизаше от контрол и Фин се намеси точно навреме. Бирения корем се пресегна отзад на кръста си и извади пистолет изпод ризата си. В същия момент Фин заби главата му в бара.

— Да ви виждам ръцете! — заповяда той.

Бирения корем се мъчеше да вдигне глава.

— Кой си ти да ми казваш…

Фин взе пистолета му.

— Аз съм от ФБР. Сега постави ръцете си върху бара.

Той се обърна към Двойната брадичка, чиято ръка също се беше скрила зад гърба.

— Ти също — изръмжа му Фин. — Обърни се и сложи ръце на бара.

— Какво ще направиш? Ще ме застреляш? — Подхилкването на лицето му изчезна и той замръзна, когато Фин притисна дулото на пистолета си към слепоочието му.

— Да, точно това ще направя — каза Фин.

Двойната брадичка се обърна бавно. Фин грабна пистолета му и го блъсна към бара.

— Какво смятахте да правите? — попита Фин двамата. — Да се стреляте в бар, пълен с хора?

— Той ми дължи пари — оплака се Бирения корем.

— О, в такъв случай няма проблем да го застреляш. — На Фин му се искаше да изпрати и двамата в несвяст, но устоя на изкушението. Претърси ги и извади един автоматичен нож от джоба на Бирения корем, после издърпа двамата мъже в дъното на бара и ги накара да седнат на пода, докато чакат полицията. Докато се обаждаше, той се върна при масата, където Луси и Кристофър наблюдаваха действията му, зяпнали от почуда.

— Ще можем да тръгнем след няколко минути — каза им Фин.

Той се тревожеше, че Пейтън ще се изплаши, но тя беше съвсем спокойна. Усмихната му заяви:

— Тогава ще хапна десерт.

След десет минути и една топка ванилов сладолед по-късно пристигнаха полицаите Трейс Айлс и Коуди Пепърсън. Фин ги чакаше, застанал до двамата мъже, седнали на пода.

— Два пъти за един ден — отбеляза Трейс. — Много се радваме, че си тук. Пресече вълната от престъпления.

— Как са ребрата ти? — попита Фин.

— Натъртени, но цели. Няма нищо пукнато. А можеше да стане кървава баня.

Фин кимна.

— Можеше.

— Съжалявам, че те забавихме в участъка толкова дълго заради докладите.

Фин го успокои усмихнат:

— Прекарах повече време на телефона с шефа си.

— Онези репортери, които се появиха, все едно нямаше да те оставят да си тръгнеш тихомълком.

— Казах им само че всички официални изявления ще дойдат от полицейското управление на Порт Джеймс. — Той смени темата и кимна към двамата побойници на пода. — А тези двамата… — Той им разказа какво се беше случило и предаде оръжията на Трейс.

В другия край на помещението Пейтън наблюдаваше с интерес случващото се и опитваше да разбере какво става. Изглеждаше, че Фин се познава с един от полицаите и тя не можеше да си обясни откъде. Когато най-после полицаите отведоха двамата мъже, Фин се върна при тяхната маса.

— Вече можем да си тръгваме — съобщи той.

— Ти познаваше ли онзи полицай? — попита тя.

— Да.

Все още любопитна, тя продължи:

— Откъде?

— Ще ти обясня по-късно. — Той я хвана за ръката и я поведе към вратата, а Луси и Кристофър ги последваха.

Бяха прекосили помещението до половината, когато Пейтън забеляза, че всички ги гледат и местят поглед към телевизора над бара. Тя издърпа ръката си от дланта на Фин и спря. На екрана се виждаше мъж, когото носеха на носилка към една линейка. После камерата показа лицето на Фин. Към него протягаха микрофони, докато той се качваше в колата си. Долу на екрана се движеше новината за стрелеца в банката и смелия агент от ФБР, който спасил града от кръвопролитие.

Пейтън погледна екрана, а после — Фин, напълно шокирана.

— Спасил си целия град?

— Хайде. Да се махаме оттук. — Той я прегърна през рамото.

Тя се разсмя.

— Разбира се, че си го направил — каза тя, докато той я водеше към вратата.

Тъкмо излизаха от бара, когато изригнаха бурни ръкопляскания. Всички аплодираха Фин. Шампиона.