Джули Гарууд
Сензацията (2)

Първа глава

Всяка година на четвърти януари първото нещо, което Пейтън Локхарт правеше, след като отвореше очи и станеше от леглото, беше да отиде на лаптопа си и да изпрати имейл на своя ангел хранител, за да му благодари, че беше спасил живота й. Днес беше четвърти януари. Беше рожденият й ден и ако не беше Фин Макбейн, тя нямаше да го празнува.

Майка й започна традицията да изпраща благодарствена картичка на Фин на рождения ден на Пейтън, но щом Пейтън се научи да пише, тя се зае с тази задача. В гимназията започна да му изпраща имейли вместо картички, въпреки неодобрението на майка си. Понякога Фин й отговаряше, в повечето случаи — не.

Тя го разбираше. Фин беше зает да трупа най-невероятни постижения. Още преди да завърши гимназия, той вече участва в олимпиада и се превърна в истинска сензация. Тя го видя по телевизията как спечели три златни медала по плуване: един на двеста метра кроул, един на четиристотин метра кроул и един на четиристотин метра щафета. Освен че спечели медалите, той подобри и рекордите в тези дисциплини.

По онова време Пейтън беше в трети клас. Докато Фин плуваше, така че целият свят му се възхищаваше, тя учеше как да контролира ръцете си. Беше блъснала Аштън Лаймън, защото се подиграваше на приятелката й Хилари. Учителката им в лятното училище — сестра Виктория Мари, накара Пейтън да седи на стола за размисъл цяла вечност. Всъщност през онова лято тя прекара много време на онзи стол.

Пейтън не се сравняваше с другите хора, но по отношение на Фин Макбейн й беше трудно да не го прави. След невероятното му представяне на олимпийските игри, той постъпи в „Станфорд“ — с пълна стипендия, разбира се. Четири години по-късно, след като завърши като първенец по успех, той можеше да избира между най-престижните юридически факултети. Избра да остане в „Станфорд“, защото така можеше да продължи със спортните си занимания, които толкова обожаваше. След като спечели няколко триатлона, той помогна за създаването на спортна програма за младежи в риск. Пейтън знаеше за това, защото програмата пожъна такъв успех, че посветиха на нея материал в „60 минути“ по националната телевизия. Точно тогава тя започна да адресира имейлите си до Шампиона, на което Фин веднага реагира с неодобрение. След като завърши право, той постъпи във ФБР и сега работеше като специален агент някъде на Западното крайбрежие. Беше прекалено известен, за да работи под прикритие, и Пейтън се чудеше колко често го разпознаваха като олимпийския шампион. Въпреки че сегашните му постижения не ставаха обществено достояние, Пейтън не се съмняваше, че той е оставил своя отпечатък и във ФБР. Сигурно вече беше спасил десетки животи. Тя предполагаше, че докато започнеше да печели повече от минималната заплата, Фин сигурно щеше да е станал президент на САЩ или поне директор на ФБР.

Пейтън дописа имейла си до Фин и посегна към мобилния си телефон. Втората традиция на рождения й ден беше да се обади на чичо си Ленърд и да му честити, защото той имаше рожден ден на същата дата. Попадна на гласова поща. Остави съобщение и отиде да си вземе душ. Днес нямаше да духа свещи на торта. Нямаше време. Колата й беше натоварена и тя щеше да се отправи към новата си работа в Далтън, Минесота. Беше изчислила, че пътуването от Тексас щеше да отнеме два цели дни.

Как само се развиват нещата — помисли си тя. Животът й определено се беше обърнал в неочаквана посока. В колежа беше завършила журналистика и английска литература и през четирите години следване беше осигурявала средствата за издръжката си, като работеше в кухните на разни ресторанти. През лятото работеше в Бишъпс Коув — курорта на чичо Лен във Флорида. Всяко лято тя отиваше в различен ресторант в курорта. Вършеше всичко — търкаше тави, помагаше на помощник-готвача, нищо не й тежеше. Всъщност така тя откри, че всичко това й харесваше. Скоро започнаха да й възлагат по-отговорни задачи и тя дори създаде две-три свои блюда. Обичаше да експериментира с подправките, да създава нови вкусове и аромати. Беше й отнело известно време да осъзнае какво иска да прави с живота си, но през последната година от следването откри, че готвенето е нейната страст. Можеше дори да пожелае да отвори свой ресторант някой ден.

С тази цел и останала почти без пари, тя кандидатства за стипендия в Институт „Ле Жарден“ в Лион, Франция. Мислеше, че има по-голям шанс да я изядат лъвове, отколкото да я приемат в престижното училище, но това не я спря и — чудо на чудесата — тя получи стипендията. В продължение на четири невероятни месеца тя учеше, готвеше и попиваше преподаваното от прочутия майстор-готвач Джон Джайлс — бога на сосовете. Това беше най-фантастичното й преживяване и тя с удоволствие би останала там още година или две, но за нещастие реалността се намеси и Пейтън трябваше да се прибере вкъщи, и да се изправи пред бъдещето си.

Щом се върна в Брентууд, тя се премести при сестра си Луси — само временно, както й обеща — и се зае да си търси работа. Написа автобиографията си и започна да кандидатства за всяка свободна позиция във всеки ресторант в града. Знаеше, че има хора, особено чичо й Лен, които можеха да пуснат някоя връзка, за да й помогнат, но тя беше твърдо решена да се справи сама. Разшири търсенето си и изчиташе всяко кулинарно списание, което й попадаше. Докато прелистваше едно такова професионално издание, тя видя в една статия възможност, напомняща й за сбъдната мечта. „Суифт пъбликейшънс“, издател на няколко списания в национален мащаб, търсеше кулинарен критик за едно от списанията си „Обилната трапеза“. Вече имаха четирима кулинарни критици и сега търсеха пети, тъй като разширяваха дейността си. Луксозното списание имаше над два милиона абонати и се смяташе за библия за почитателите както на изтънчената храна, така и на здравословното хранене. Пейтън го четеше от корица до корица всеки месец.

Тя нямаше абсолютно никакъв опит, дори не беше сигурна, че иска да бъде кулинарен критик, но това беше „Обилната трапеза“, за бога. Тя просто трябваше да кандидатства. Знаеше, че има по-голям шанс да я удари гръмотевица, докато бяга от преследващи я лъвове, отколкото да получи тази работа, но се чувстваше длъжни да опита. Изпрати резюмето си с очарователно написано мотивационно писмо, а после забрави напълно за това.

Въпреки че се беше върнала в Тексас преди по-малко от месец, майка й вече започваше да се обажда и да й напомня, че трябва да си намери истинска работа. Сякаш бих могла да си намеря фалшива работа, мислеше си Пейтън. И тогава, точно когато започваше вторият й месец като безработна и майка й не спираше да я тормози по телефона, се обади някоя си Бриджит от „Суифт Пъбликейшънс“. След едно изненадващо кратко интервю по телефона, тя предложи на Пейтън работата.

Пейтън беше шокирана. Първоначалната й реакция беше:

— Сигурно се шегувате! — Но за щастие не изрече на глас мислите си. Напълно поразена, тя изслуша Бриджит, която й обясни подробности за работата. Колкото повече слушаше, толкова по-въодушевена се чувстваше. Не само че работното време си го биваше, но и заплатата беше щедра, а освен това щеше да разполага с достатъчно свободно време, за да разработва свои собствени рецепти.

Едно от условията на работата беше да се премести в Далтън, Минесота, където беше седалището на компанията. Това беше малък град на северозапад от Минеаполис, прекалено далече, за да пътува дотам от големия и космополитен град. Списанието се издаваше в градчето, в чисто нови офиси, в които работеше голяма част от местното население. Пейтън щеше да работи под ръководството на Дрю Албъртсън, главен редактор и зет на собственика на компанията. Докато изучаваше всички аспекти на списанието, тя трябваше да действа и като един от личните асистенти на Дрю. Бриджит обясни, че Пейтън ще прекара първата година в това, да изучава работата на различните отдели. Пейтън искаше да попита защо обучението трябва да отнеме цяла година, но прецени, че това ще направи лошо впечатление. Очевидно те си имаха своите причини. Бриджит й каза, че след първата година ще й възлагат пътувания до различни места, за да пише статии за списанията.

Пейтън рядко правеше нещо импулсивно. Тя винаги преценяваше предимствата и недостатъците, преди да вземе решение, и понякога това й отнемаше доста време. Мразеше да я припират — черта, с която побъркваше сестрите си Луси и Айви. Но сега нямаше нужда да обмисля предложението, нито щеше да отделя време за претегляне на предимствата и недостатъците. Работата за „Обилната трапеза“ и „Суифт Пъбликейшънс“ беше невероятна възможност и тя нямаше да й позволи да се изплъзне между пръстите й.

И така, щеше да пропътува разстоянието дотам със своята купена на старо и многократно ремонтирана тойота камри. Щеше да се премести от прекрасния мек климат на Южен Тексас в зверския студ на Северна Минесота. И то през януари.

Дали беше загубила напълно ума си? Очевидно.

Облечена в удобни дрехи, с дънки и тениска, тя пое по междущатската магистрала 35 и се отправи на север. Когато потегли от Брентууд, температурата беше двайсет и три градуса, слънцето грееше и движението не беше много натоварено. Шофирането беше дори приятно. Слушаше музиката, която беше изтеглила на айфона си, и скоро прекоси щатската граница с Оклахома. Почувства се особено горда със себе си, когато мина покрай два огромни аутлета и не спря при никой от тях. Това едва не я уби, особено като видя знака на магазин „Сюр ла Табл“ и този на „Ла Куизин“.

Тя измина за прилично време плануваното за първия ден разстояние и нощува в луксозния хотел „Хайят“ в Канзас Сити, защото си беше купила групово намаление за единична стая. След като си взе дълъг горещ душ, се отпусна на леглото. Тъкмо посягаше към дистанционното на телевизора, когато звънна чичо й Лен.

— Честит рожден ден, Пейтън — каза той с провлечения си южняшки акцент.

— Честит рожден ден и на теб — отвърна тя усмихната.

Пейтън обожаваше чичо си и изпитваше леко страхопочитание към него. Най-големият брат на баща й беше заклет ерген и страхотен бизнесмен. Притежаваше няколко курорта, но любимите му бяха Кингс Ландинг в Северна Калифорния и Бишъпс Коув в Южна Флорида. Той пътуваше по целия свят, за да купува и продава имоти, така че Пейтън и сестрите й не го виждаха често, но винаги можеха да му звъннат на мобилния телефон. Независимо къде беше или какво правеше, той винаги беше готов да отдели време, за да поговори с тях.

Той се кълнеше, че няма любима племенница, но беше очевидно, че чувства Пейтън най-близка, защото говореше най-често с нея. Обичаше да слуша историите й за срещи с мъже. Те винаги бяха много забавни. Той изразяваше съчувствие по телефона, но веднага щом затвореше, се смееше дълго на чутото.

Пейтън разказа на чичо си за новата си работа и реагира с искрено въодушевление. Преди да приключи разговорът, той я попита:

— Някакви интересни срещи напоследък?

Тя долови развеселения му тон.

— Не, за съжаление. Но не се тревожи, сигурна съм, че в Далтън има някой бивш затворник, който само чака да ме покани на среща.

— Ти със сигурност умееш да откриваш такива, скъпа.

Той беше прав. По отношение на мъжете и срещите Пейтън имаше най-ужасния късмет. Гаджетата й ставаха или свещеници, или престъпници. Нищо по средата. Не едно, а две от гаджетата й от гимназията получиха просветление да постъпят в семинария. Единият искаше да стане йезуит и в крайна сметка успя, другият — доминиканец. Вярно че тя беше учила в католическа гимназия, но все пак каква беше вероятността това да се случи на някой друг? Докато завърши, Пейтън имаше чувството, че е специализирала несподелена любов.

Докато беше в колежа, разви дарба да излиза на срещи с неудачници. Алън Максуел беше в почетната петорка. Запозна се с него през първата година и веднага го хареса, което би трябвало да й подейства като предупреждение. Все още не беше научила урока, че ако е харесала някого, на него явно нещо му има. Той не беше католик, така че нямаше вероятност да пожелае да стане свещеник. Не беше съвсем сигурно, но поне имаше добри шансове. Пейтън излезе на две срещи с Алън, преди той да бъде арестуван и по-късно съден за продажба на наркотици в общежитието. Очевидно тя беше единствената студентка в целия университет, която не подозираше за незаконната му дейност.

После се появи Брендън Парк, изключителният студент последна година, който стана милионер за една нощ. Той се изчервяваше, когато говореше с нея, и я следваше из университета като изгубено кученце. Въпреки че беше ужасно срамежлив, той беше настоятелен и не се предаде, докато тя не се съгласи да излезе на среща с него. Брендън беше компютърен гений, на когото липсваха социални умения. Но не му липсваха умения да проникне с хакерските си познания в компютърната система на „Голдман Сакс“ и да се сдобие с огромна сума в акции. Арестуваха го след първата им и единствена среща.

Имаше и други. Например Джош Тригс. Той искаше да й приготви вечеря, но преди тя да приеме, я попита дали е алергична към котки. Оказа се, че живее в миниатюрния си едностаен апартамент заедно със седем котки. Миризмата едва не я събори още когато той отвори входната врата. Както можеше да се предположи, тя пропусна вечерята.

Тъй като се беше отдала на спомени, не можеше да пропусне Грег Мидълсън, който говореше с нея единствено с футболни термини. Веднъж изрази чувствата си към нея, като каза:

— Понякога се чувствам като полузащитник, който играе без главен блокировач и трябва да хвърли страничен пас към крилото.

Тя нямаше никаква представа за какво говори той, а вероятно и той самият нямаше.

Изглежда, всички мъже, с които излизаше на срещи, имаха някакви сериозни проблеми. Трой Калоуей беше най-скорошният й кошмар. Пейтън тъкмо се беше дипломирала, когато той я покани на среща. Двамата излязоха само веднъж, но в неговия замъглен от джина мозък това означаваше, че са двойка. Беше ужасна вечер. Пейтън започваше да трепери, дори само като си я спомнеше. Той я заведе в приятен ресторант с бели ленени покривки и свещи с мека светлина, но след няколко коктейла и бутилка вино Трой започна да заваля думите. С напредването на вечерята той говореше все по-силно и по-силно. Той беше закоравял алкохолик, но очевидно Пейтън и майка й, която я беше запознала с Трой и я беше насърчила да излезе на среща с него, бяха единствените хора в Брентууд, които не знаеха за славата му на пияница. И то заядлив пияница.

Трой се оказа настойчив като търговски пътник в преследването на Пейтън. Започваше да й звъни към пет следобед и продължаваше до късно през нощта. В два часа вече оставяше на гласовата й поща съобщения, изпълнени с крясъци и зловещи заплахи. Някои звучаха разбираемо, други — не. На следващия следобед той се обаждаше да се извини и когато тя не му отговаряше, цикълът започваше отначало. Тя блокира обажданията от неговия номер, но това не помогна. Той просто започна да й се обажда от други телефони. За щастие точно тогава тя получи стипендията за обучение във Франция. Моментът не можеше да е по-подходящ. Пейтън прекара няколко прекрасни месеца в Лион, а когато се върна, не чу повече нищо за Трой и предположи, че той я е забравил и е продължил напред… към някой рехабилитационен център в най-добрия случай.

Историите за нейните срещи бяха жалки и смешни, помисли си Пейтън. Добре че не търсеше любовта. Последната мисъл, която й хрумна, преди да заспи, беше, че й е съвсем добре и без любов.

Заради времето й трябваха повече от два дни да стигне до Далтън. Последният ден беше особено неприятен. На около шейсет километра преди края на пътуването тя попадна на снежна буря. Синоптикът по радиото твърдеше, че само прехвърчат снежинки и духат силни ветрове. Той очевидно не си беше направил труда да погледне през прозореца.

Пейтън беше шофирала в сняг, но не и такъв. Този беше тежък и плътен и залепваше за предното стъкло и по чистачките й. Тя реши да отбие на следващия изход от магистралата и да потърси място, където да изчака отминаването на бурята. Нямаше почти никаква видимост и едва удържаше колата на пътя. Стискаше силно кормилото, но когато попадна на някакъв заледен участък, се завъртя. Опита да си спомни какво я беше учил баща й. Не трябваше да натиска рязко спирачките, макар че й се струваше естествено да го направи. Завъртя се толкова пъти, че загуби броя им и едва се размина с това да полети в дълбоката канавка, но накрая като по чудо се озова в собствената си лента — обърната в грешната посока, но все пак на пътя. За щастие беше единствената кола на този изолиран участък от магистралата.

Оказа се, че следващият изход, който изглеждаше приемлив, беше този за Далтън и когато стигна до него, снеговалежът и вятърът бяха поутихнали. Пристигна в Далтън към четири следобед. Прекоси някакъв квартал и се изненада от това колко е равно навсякъде. Улица след улица с почти еднакви къщи, всички боядисани в пастелни цветове. Всичко около тях беше чисто и бяло, защото снегът беше покрил града с одеялото си. Вероятно нямаше да изглежда толкова красиво, когато снегът започнеше да се топи. Нямаше никакви дървета. Теренът беше оголен, сякаш някой беше изравнил земята с булдозер, преди да нареди готовите къщи една до друга. Всичките си приличаха. Нямаха никаква индивидуалност и това беше малко депресиращо. Може би другата половина на града беше по-интересна, помисли си Пейтън. Тъй като беше любопитна да провери, тя продължи по главната улица, докато не осъзна, че няма друга половина на града. Всички ресторанти, бензиностанции, бакалии — имаше две на брой — бяха струпани на едно място със заведенията за бързо хранене и три малки блока с апартаменти. На Пейтън нямаше да й отнеме много време да научи къде се намира всичко.

Спря и си взе хамбургер за вечеря, преди да се настани в мотела на Далтън. Стаята й беше малка, но чиста и топла. След като разопакова багажа си, тя си облече направо пижамата и си обу чорапи. Седеше в средата на леглото и изпращаше есемеси на родителите и сестрите си, че е пристигнала благополучно, когато се обади чичо й Лен.

— Имаше ли някакви проблеми по пътя? — попита той. — Гледах метеорологичния канал и показаха снежна буря по маршрута ти.

— Нямах никакви проблеми. — Тя реши да не споменава за завъртането, което едва не я беше убило. Ако му кажеше истината, само щеше да го разтревожи. — Откъде се обаждаш? — попита тя, та да смени темата и да не й се налага да продължава с лъжите.

— Върнах се в Бишъпс Коув — обясни той. — И сега седя на верандата и пия джин с тоник. Знаеш ли какво гледам?

— Океана — усмихна се тя.

— Точно така, океана. Тази вечер луната е много ярка. Водата блести. Тук не ни заплашват снежни бури или спиране на тока. И ти обичаш Бишъпс Коув, нали?

— Да, много. — След като беше работила там всяко лято, докато беше ученичка, го чувстваше като свой втори дом. Курортът беше много красив. Малко овехтял, но все още чаровен. Имаше десетина бунгала, малък хотел и двуетажна сграда с апартаменти.

— Братовчедка ти Деби се чувства по същия начин по отношение на Кингс Ландинг в Калифорния — отбеляза чичо й. — Той струва доста повече пари — изтъкна Лен, — но ти предпочиташ Бишъпс Коув.

Разбира се, че Деби предпочиташе по-скъпия курорт. Тя се интересуваше изключително от това колко струват нещата, без да цени традициите, чара или уникалния колорит. Ако нещо беше скъпо, й харесваше. Бащата на Деби беше също толкова повърхностен. Той беше най-младият от тримата братя Локхарт и може би защото беше изтърсакът, беше най-разглезен. Поне това беше мнението на бащата на Пейтън.

Сега Деби беше омъжена и Пейтън се чудеше дали тя не се е променила поне малко, дали не е пораснала. Тя беше единствената жена, която Пейтън познаваше, която все още можеше да прави капризни сцени като дете.

— Знаеш, че обичам Бишъпс Коув. Какво си намислил? — попита тя, учудена защо той споменава курорта.

— Ще правя някои промени — обясни той. — След като ги обмисля внимателно, ще ти разкажа за тях.

Тях? Какви промени? Да не се канеше да продаде курорта? Дано не.

— Готова ли си да се върнеш вкъщи? — попита след това той. — Ще ти дам работа като помощник-готвач в „Ленърдс“.

Пейтън учтиво отказа предложението. Макар че беше мило от страна на чичо й, тя искаше да се докаже сама — без чужда помощ. Освен това беше чула, че е истински ад да работиш с новия майстор-готвач на петзвездния ресторант на курорта. Обичал да крещи и държал персонала си в постоянна истерия. Според слуховете, в сравнение с него, Гордън Рамзи изглеждал като кротък будистки монах.

— Ела във Флорида и ще ти дам работа — настоя чичо Лен.

Пейтън му благодари за загрижеността, но го увери, че е взела правилното решение.

— Току-що пристигнах в Далтън и нямам търпение да започна новата си работа. Знам, че много ще ми хареса.