Джули Гарууд
Сензацията (9)

Осма глава

След като взеха решението си, Айви се прибра вкъщи, а Луси излезе по задачи и след това на вечеря с приятелка. Пейтън беше доволна да остане сама в апартамента. Извади тетрадка и химикал и започна да си записва въпросите, които трябваше да зададе на адвоката. Ако искаше да спре Дрю и Ейлийн, трябваше да го направи както трябва.

Щом довърши списъка си, се зае да проучва правната страна на проблема в интернет. Имаше доста противоречиви статии. Записа си някои неща, които й направиха впечатление, и после затвори капака на лаптопа си. Сега оставаше да си намери подходящия адвокат. Почукване на вратата прекъсна мислите й и тя отиде да отвори. Фин Макбейн стоеше на прага й и тя едва не избухна в смях, като го видя.

— Какво е толкова смешно? — попита той.

— Ти си адвокат!

— Да — отвърна той, озадачен от странния й поздрав.

— Просто тъкмо си мислех, че ми трябва адвокат и ти се появи — обясни тя все така весело.

Когато видя обърканото му изражение, осъзна, че той изобщо няма представа за какво говори тя. Пейтън отвори вратата широко, за да го покани да влезе. Нямаше нужда да пита защо е дошъл. Той искаше да научи историята за дупките от куршуми по колата й.

Фин беше също толкова красив и облечен небрежно, колкото и когато беше със смокинг. Носеше дънки и избеляла тениска. Пистолетът и значката бяха отстрани на кръста му. Когато я погледна право в очите, сърцето й спря да бие за момент. Наистина си го биваше. Дори само с поглед можеше да я накара да остане без дъх.

Той със сигурност не изпитваше същите вълнения. Беше намръщен и съвсем делови, когато влезе покрай нея.

— Сама ли си?

— Да.

Той кимна.

— Сестрите ти знаят ли за дупките от куршуми?

А, ето защо я беше попитал дали е сама. Искаше да се съобрази с желанието й да запази историята в тайна.

— Не, не знаят — отвърна тя. — Никой освен теб не ги е забелязал. — Той стърчеше доста над нея, когато стояха един до друг, но това не я притесняваше. — Радвам се да те видя, Фин. Много се радвам.

Фин не реагира. Поради някаква причина той не можеше да помръдне. Усмивката й пречеше на концентрацията му.

Заради трапчинката е — реши той. — И заради красивите очи… сексапилните устни… тялото й.

Боже, тя имаше великолепно тяло. Дори с този широк пуловер пак изглеждаше секси. Той беше виждал много красиви жени, но Пейтън беше различна. Уханието й го караше да подивее, възбуждаше го невероятно, караше го да копнее да я сграбчи в прегръдката си. Не, искаше да направи много повече от това.

Стоеше прекалено близо до нея, затова реакцията му беше толкова силна — предположи той. Точно така. Откакто я беше видял в църквата, не можеше да спре да мисли за нея.

Пейтън взе телефона си, отиде до дивана и седна, като сви крака.

— Седни. Заповядай — каза тя мило. — Благодаря ти, че ми помагаш.

Фин блокира всички луди мисли, които препускаха в главата му, и седна в другия край на дивана с лице към нея.

— Не съм казал, че ще ти помогна.

— Но ще го направиш. Нали това ти е работата.

Той кимна.

— Защото съм специален агент.

Тя изглеждаше изненадана.

— Не, защото си Фин.

Той не знаеше какво да каже на това.

— Искам да чуя историята за дупките от куршуми. От начало до край — настоя той. — После ще обсъдим защо се нуждаеш от адвокат.

— Не съм нарушила закона.

Лека усмивка смекчи изражението му.

— Не съм казал, че си.

— Искам първо да ти пусна един запис. Става ли? Мисля, че ще ти хареса. Разговор между бившия ми работодател и мен.

— Давай. Пусни го.

Фин изслуша записа, без да покаже и следа от емоция. Веднъж разтри челюстта си, но иначе не помръдна. Чак след като записът свърши, той реагира.

— Как е възможно този кучи син да е още на свобода?

— Защитават го.

— Вече не. Докосна ли те? — Не можеше да скрие гнева, който се надигаше в него.

— Не.

— Подай ми телефона си. Искам да изпратя записа на моя телефон и да запиша номера си в списъка с контактите ти. Ако имаш нужда от мен, ще можеш да ме откриеш на този номер. — След като свърши това, той се облегна и каза: — А сега ми разкажи какво се случи.

Не й отне чак толкова време, колкото си мислеше, за да му разкаже цялата история.

— Знаех, че е похотлив, но не бях осъзнала колко е опасен, докато една нощ не опита да нахлуе в мотелската ми стая.

Разказа му за грубите крясъци на Дрю през вратата как тя щяла да хареса това, което щял да направи с нея.

— Копеле такова — изруга Фин. — Защо, за бога, не се обади на полицията?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Трябваше да го направя. Бях толкова изплашена, че се скрих в банята и не излязох оттам до сутринта. Едва се сдържах да не се кача веднага в колата си и да се прибера в Тексас. Исках да се махна оттам възможно най-бързо, но бях измислила план как да го запиша… знам, че това беше глупаво. Просто исках да намеря начин да му попреча да прави същото и с други жени. — Тя си пое дъх и добави: — Опитах да подам оплакване за сексуален тормоз в „Човешки ресурси“, но ми казаха, че не съм работила достатъчно дълго във фирмата, за да подавам оплаквания.

— Достатъчно дълго, за да бъдеш подложена на сексуален тормоз? — поклати глава той.

— Казаха ми, че никой никога не се е оплаквал от Дрю и че трябва да се върна след три месеца, ако все още искам да се оплача.

— Попаднала си на чудна фирма, няма спор. Нямам никакъв опит с такива проблеми. Подаде ли оплакване в Комисията за дискриминация?

— Не съм подала официално оплакване досега. Все още мога да го направя, нали? — Той кимна и тя продължи: — Бих искала да има начин да обвиня мъжа, който стреля по мен, но не бих могла да го идентифицирам.

— Остави на мен да се погрижа за това.

— Надявах се, че може някой куршум да е заседнал в колата. И после да го проследят до онзи човек. Но мисля, че всички куршуми са излезли.

— Ще накарам някой техник да провери колата ти. Куршумите понякога се завъртат и се озовават на най-невероятни места.

— Докога ще бъдеш в Брентууд? — попита тя.

— С Ронан си тръгваме утре сутрин, но ще се върна на следващия следобед.

— Кой е Ронан?

— Агент Ронан Конрад. Партньорът ми, поне временно. Имаме една среща в Далас и после той си е взел една седмица отпуска, за да види приятелката си Колинс.

Тя се изправи заедно с него. Не искаше той да си тръгва, но не можеше да се сети как да го задържи.

— Ще направя някои проучвания и ще говоря с един адвокат, който е специализирал в случаи на тормоз. Прояви още малко търпение.

Той се отправи към вратата, а тя изпита налудничавото желание да се хвърли пред него, за да му попречи да си тръгне.

— Искаш ли да останеш за вечеря? Ще сготвя.

Той стисна дръжката на вратата.

— Не мога тази вечер.

— Благодаря ти за помощта.

Тя мислеше да го целуне по бузата, но той неочаквано се завъртя и тя го целуна по устните. Беше бърза целувка и тя трябваше да се дръпне назад, но не помръдна. Целуна го отново и този път продължително.

Фин не отвърна на целувката й. Просто стоеше там слисан. Тя се почувства ужасно сконфузена. Какво си мислеше? Той отвори вратата и тя си помисли, че той ще си тръгне, без да каже нищо, преструвайки се, че целувката изобщо не се е случила, но той не го направи. Вместо това затвори вратата, придърпа я в прегръдката си и я целуна. О, как само целуваше той. Устните му горяха, когато покриха нейните. Страстта изригна, когато той я притисна към себе си. Беше дълга, интензивна целувка без никакви задръжки и Пейтън искаше тя никога да не свърши.

Той се осъзна преди нея и нежно свали ръцете й от раменете си. После излезе през вратата и тихо затвори след себе си.

Пейтън не можеше да си поеме дъх. Ръцете й трепереха, докато приглади косата си назад. Какво й беше станало? Една целувка и тялото й се беше разтопило. И преди се беше целувала, но никога така. Целувката на Фин беше различна. Защо го беше направила?

Беше лудост, че се чувстваше така свързана с него. Не беше го виждала от години, пишеше му само веднъж годишно на рождения си ден, а той рядко й отговаряше. Не знаеше почти нищо за него, нито къде живееше, нито какво точно работеше във ФБР. Единствената й връзка с него бяха късчетата информация, които получаваше от майка си, след като тя се беше виждала с неговата майка. Беше чула и за всичките му победи и успехи, беше трудно човек да не научи за тях. Той беше постигнал изключителни неща.

Според нея, когато беше малка, изпитваше специална връзка с него и в детския й мозък се беше оформила идеята, че по някакъв начин той й принадлежи. Но това беше много отдавна. Съмняваше се Фин да знае нещо за нейния живот. Защо ли да знае. Тя не беше направила нищо изключително.

Истината я прониза като жило. Тя вече не беше дете и не беше част от неговия свят.