Джули Гарууд
Сензацията (5)

Четвърта глава

Мими се въодушеви от подаръка на Пейтън. Тя притисна телефона до ухото си, за да не може никой друг да го чуе, и на няколко пъти избухваше в смях, докато слушаше записа. Ларс чу звуците, които идваха откъм бюрото на Мими, и заобиколи, за да види какво е толкова смешно. Тя пусна записа и на него, разбира се. Дрю беше отишъл на обяд, така че Мими заведе Ларс в офиса на Дрю и затвори вратата, за да не ги безпокоят. Тъй като искаше да чуе записа отново, го пусна на говорител. Мими седна на стола срещу бюрото на Дрю, а Ларс се облегна на стената. Никой от двамата не видя и не чу Бриджит, която отвори вратата. Тя послуша известно време и веднага щом осъзна какво чува, се обърна и побягна към кафенето, за да каже на Дрю. Беше готова на всичко, за да привлече вниманието на Дрю, дори и да загубеше приятелството на Мими.

Дрю не прие новината добре. Той изхвърча от кафенето и се върна в офиса си, за да се увери лично, че това, което Бриджит му казваше, е вярно. Той беше изтрил записа, по дяволите. Дали не беше натиснал погрешен бутон? Не, внимаваше какво прави. Или Пейтън е записвала с още нещо? Щеше да разбере, когато се видеше с нея.

Ларс се беше върнал на долния етаж, а Мими беше сама. Тя подскочи, когато вратата се блъсна в стената и тъкмо се обръщаше да види какво става, когато Дрю сграбчи ръката й.

— Запис ли има? Бриджит ми каза, че Пейтън е записала личния ни разговор. Така ли е?

Мими издърпа ръката си.

— Да, записала го е. Искаш ли да го чуеш?

Той грабна телефона от бюрото й и откри съобщението. Слуша само няколко секунди, преди да го изтрие.

— Къде е тя? — изрева той. Беше толкова бесен, че очите му щяха да изхвърчат.

— Пътува към Тексас.

Той изпсува и бръкна в джоба си, за да извади мобилния си телефон. Веднага щом жена му отговори, започна да й крещи, каза й какво е станало и завърши с:

— Върни я тук. Искам я тук още днес!

Той прекъсна линията и насочи гнева си към Мими.

— Кой друг го е чул?

Тя осъзна, че Бриджит не му е казала за Ларс и отвърна:

— Никой.

Дрю влетя в офиса си, затръшна вратата и пак се обади на жена си. Тъй като той продължаваше да крещи, Мими чу всяка дума.

— Върни я тук и я накарай да подпише споразумение за конфиденциалност. Не ме интересува как ще го направиш. Не искам този запис да попадне някъде. И влез в компютъра на баща си, за да провериш да не е пратила записа и на него. С нас е свършено, ако той го чуе. — Мълчание, после той изкрещя: — Не, не искам да ти обяснявам какво има на записа.

Мими реши, че сега е добър момент да отиде на обяд. Щеше да изяде сандвича си с фъстъчено масло в колата и да се обади на Пейтън, за да я предупреди. Знаеше, че тя вече е на магистралата. Мими не одобряваше говоренето по телефона по време на шофиране, но това беше спешен случай. Пейтън трябваше да бъде предупредена.

Проправи си път в снега до колата си, защото нейното място за паркиране беше на покрива — още едно неудобство, с което Дрю и бившият й съпруг искаха да я накарат да напусне. Дълго трепери, докато чакаше отоплението да заработи. Зъбите й тракаха, когато набра номера на Пейтън.

Пейтън отговори на третото позвъняване и преди да успее да каже „ало“, Мими заговори.

— Те знаят — каза направо. — Дрю и Ейлийн знаят, че си записала разговора. Дрю каза на Ейлийн да те върне тук. Мисля, че тя ще изпрати Парсънс по петите ти. Внимавай.

— Кой е Парсънс?

— Рик Парсънс е човекът, който им върши мръсната работа. Повярвай ми, той е много опасен. Те искат да се върнеш и да подпишеш някакво споразумение.

Пейтън опита да запази спокойствие.

— Е, щяха да научат рано или късно. Щеше да е по-добре да е късно. Как разбраха толкова бързо?

— Много съжалявам, Пейтън. Пуснах записа на Ларс и не мислех, че някой друг може да го чуе, но явно Бриджит се е промъкнала и после изтича да каже на Дрю. Чу ли ме, че Парсънс ще тръгне да те гони?

— Чух те. Но сега не мога да направя нищо по въпроса. Карам в снежна буря и мога да се концентрирам само върху това как да остана на пътя.

— Близо ли си до Минеаполис? Би могла да се скриеш там за известно време.

— Да, ще го направя. Мими, очаквах да имам време да измисля как да изпратя записа на Рандолф Суифт, но след като Дрю и Ейлийн знаят за него, може би е най-добре да го кача в интернет. Всички ще разберат що за човек е Дрю и аз ще приключа с тази история.

— О, мили боже, не го прави — предупреди я Мими. — Щом го сториш, губиш контрол над записа и последствията. Никога не знаеш какво може да направи с него някой откачен. Имаше един случай миналата година в едно градче на стотина километра от Далтън. На една майка й писнало да тормозят сина й в училище и записала как побойникът тормози детето й. Качила записа в интернет с идеята, че така ще го накара да спре. Вместо това изкараха нея престъпница, защото злепоставила бедното невинно дете. Дори я обвиниха, че е подправила записа. И за да се влоши положението още повече, семейството на побойника започна да съди жената. Доколкото си спомням, накрая уредиха нещата извън съда, но това стана след месеци, в които опитваха да докажат истината и след като изхарчиха хиляди долари за адвокатите и съдебни такси. Беше ужасна каша. Повярвай ми. Ако Дрю може да извърти нещата срещу теб, той ще го направи. Ще каже, че си подправила записа, че той само се е шегувал и преди да усетиш, всичко ще бъде забравено, а ти няма да си постигнала нищо. — Мълчанието на Пейтън показа на Мими, че приятелката й се е обезкуражила от чутото. — Знам, че е примамливо да изобличиш Дрю, но не би искала тази история да се обърне срещу теб.

— Права си — призна Пейтън.

— Освен това — продължи Мими — Рандолф Суифт е свестен и почтен човек, който е посветил целия си живот на тази компания и не заслужава тя да бъде съсипана заради негодника, който му е зет. Ако ужасните неща, които Дрю е казал за съпругата му, станат публично достояние, той ще бъде ужасно наранен.

— Добре, ще задържа топката. — Пейтън погледна в огледалото за обратно виждане. Не се виждаше никаква кола. — Каква кола кара този Парсънс?

— Нов пикап, много голям. Не знам каква марка и какъв модел е. Бял е на цвят — добави тя, — което няма да ти помогне много в снега, нали? Няма да го забележиш, когато се появи. Не си срещала Парсънс, докато беше в Далтън, нали?

— Не.

— Съвсем обикновен на вид. Тъмнокафява коса, присвити очи. Носи ужасно грозни костюми и вратовръзки.

— Добре тогава. Ще се оглеждам за бял пикап и ако шофьорът му има лош вкус за дрехи, ще знам, че това е Парсънс.

— Не се шегувай с това. Той е опасен. Искам да внимаваш. И моля те, обади ми се, когато спреш да нощуваш някъде.

Пейтън си помисли, че Мими преувеличава, но й обеща да внимава. Не се тревожеше, че някой може да я настигне. Пресметна, че има предимство от около четирийсет и пет минути. Колко време би я гонил някой в снежната буря, преди да се откаже? А какво щеше да направи той, ако успееше да я настигне? Да й свири с клаксона си, докато я накара да спре? Не, тя не се разтревожи. Освен това малката тойота камри беше доста икономична, за разлика от огромния пикап. Големите коли имаха по-големи резервоари, но и гълтаха горивото като змейове. Тя беше заредила догоре, така че можеше да кара дълго, без да й се наложи да спре.

Един камион се появи на магистралата точно пред нея. Тя остана зад него, използвайки стоповете му за ориентир. Снегът намаля, но вятърът се усили и засвири яростно. Странният шум й напомни за един филм за духове и звуците, които се чуваха точно преди някой да бъде убит.

Сестра й Луси се обади след няколко минути. Пейтън включи телефона на говорител и го остави в скута си, за да държи кормилото с две ръце.

Поздравът на Луси беше красноречив.

— Мили боже — извика тя.

— Явно си чула записа.

— Да, чух го. Не повярвах на ушите си. Той заплашваше да те изнасили. Първо си помислих, че това е някаква шега. После осъзнах, че говори сериозно. Той е болен. Ще си наемеш адвокат и ще го съдиш, нали?

Преди да успее да отговори, Луси вече беше взела решението вместо нея. По-голямата сестра на Пейтън умееше да решава проблеми. Тя смяташе, че знае какво е най-добре за всички останали. Понякога наистина беше така, а понякога — не.

— Разбира се, че ще го съдиш. Ще го разбиеш. Напуснала си, нали? След като си го докладвала в „Човешки ресурси“, ти…

Пейтън я прекъсна.

— Това е дълга история, ще ти я разкажа по-късно.

— Той звучеше толкова арогантен и самоуверен. Трябва да се махнеш оттам. Качи се в колата си и се прибери вкъщи.

— Вече пътувам. Слушай, не казвай на мама и татко. Не искам да се обяснявам с тях точно сега. Може ли да остана при теб, докато измисля какво да правя?

— Разбира се.

Пейтън се усмихна. Винаги можеше да разчита на Луси. Дори и когато тя командваше всички, човек можеше да разчита на нея.

— Ще трябва пак да започна да си търся работа. Това е толкова потискащо.

— Не си направила нищо нередно. Не забравяй това.

— Хайде да не говорим повече за това. Някакви новини там?

— Тристан Макбейн ще се жени. Беше ли чула за това? Поканата ти е тук от три седмици. Все се канех да ти съобщя.

Братът на Шампиона щеше да се жени. Пейтън си спомняше Тристан. Открай време беше толкова сериозно момче. Чудеше се дали още е такъв.

— Сватбата ще бъде тук, в Брентууд, в църквата „Сейнт Майкъл“. Ще я очакваме с нетърпение, нали?

— Сватбите напомнят на мама, че има три дъщери, които още не са омъжени.

Луси се засмя.

— Тя е като излязла от петдесетте, нали?

Камионът намали, за да завие по един изход от магистралата, и така тя загуби водача си. Дали да не го последва и да потърси къде да изчака отминаването на бурята? Снегът пак се беше усилил.

— Какъв е този шум? — попита Луси. — Това свистене.

— От вятъра — обясни Пейтън. — Направо люлее колата. Трябва да затварям. — Тя прекъсна линията и остави телефона.

Не чу свиренето, докато клаксонът не прозвуча почти отгоре й. Шофьорът мигаше с фаровете си. Дали беше Парсънс? Задният й прозорец беше толкова замъглен, че не можеше да види цвета на колата.

Който и да беше, караше като маниак. Когато тя не спря незабавно, той натисна газта и се изравни с нея, като продължаваше да свири с клаксона и да мига с фаровете си. Почти блъсна предната й броня, но тя продължи да кара. Очевидно недоволен от реакцията й на сигналите му, той я изпревари, мина в нейната лента и започна да натиска спирачката си. Опитваше да я принуди да спре и ако на пътя имаше други коли, щеше да стане катастрофа. Пейтън дори не се изплаши, толкова ядосана беше, че не можеше да изпита никакво друго чувство. Премина в друга лента и продължи да кара.

Той намали, позволи й да го изпревари и мина зад нея. Тя предположи, че ще я блъсне отзад и се подготви за удара. Вятърът продължаваше да духа толкова силно, че й беше трудно да удържа колата си в платното. Мъжът спря да свири и намали скоростта си още повече.

Пейтън посегна към телефона си, за да се обади за помощ. Колко време щеше да им отнеме да я намерят? Ако беше близо до Минеаполис, на магистралата щеше да има някакви коли, дори и в такива ужасни условия.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Преследвачът й беше изчезнал. Дали се беше отказал? Фаровете му не се виждаха. Тя остави телефона. Трябваше да се концентрира и да стиска здраво кормилото. Малко по-нататък пътят завиваше рязко на изток. Пейтън видя предупредителния знак и си спомни завоя. Беше по-близо до Далтън, отколкото до Минеаполис. Какво очакваше тя? Като караше с шейсет километра в час, щеше да й отнеме цяла вечност да стигне до цивилизацията. Тъкмо се ядосваше заради това, когато отново видя фарове зад себе си. Приближаваха се все повече и повече. Значи той не се беше отказал.

Вятърът пак свиреше. Чу шум, който прозвуча като сблъсък на метал в метал. Колата подскочи. Беше я блъснал ли?

Толкова беше ядосана, че й идеше да закрещи. И го направи. Беше сигурна, че той ще я блъсне отново точно когато тя влиза в завоя, така че натисна спирачките. Преди да успее да направи нещо, колата се завъртя неконтролируемо и полетя право към неговата кола. За да се спаси от сблъсъка, той рязко зави, загуби контрол и изхвърча през предпазната ограда в полето край магистралата.

Бог отново се смили над нея. Тя не знаеше как се случи, но когато спря да се върти, се намираше обърната в правилната посока. Беше разтреперана от глава до пети. Отвори прозореца. Видя как се въртят колелата на пикапа и чу ръмженето на двигателя. Той беше заседнал, така че не можеше да помръдне от мястото си. Дали беше ранен? Пейтън получи отговор на този въпрос само след секунда. Видя мъжа, който се измъкна от пикапа и заблъска с юмрук по покрива му. Тя беше прекалено далече, за да види лицето му. Колата му се беше озовала върху гигантска възглавница от сняг. Щеше да го остави сам да се обади на пътна помощ.

Устоя на желанието да натисне клаксона си и да помаха, а вместо това потегли и повече не погледна назад.