Джули Гарууд
Сензацията (31)

Тридесета глава

Пейтън спа непробудно повече от четири часа и главоболието й беше почти изчезнало, когато се събуди и отвори очи. Веднага щом мъглата в главата й се разсея, тя си спомни какво беше казал Фин. Тя го беше попитала кога ще си тръгне и беше сигурна, че той беше отговорил никога. Беше го казал, сякаш наистина го мислеше. Каква игра играеше той? Вярно, че обичаше да я дразни. Може би точно това правеше. Разбира се, че щеше да си тръгне. Винаги го правеше.

Докато миеше зъбите си, тя се чудеше какво да прави оттук нататък и реши да продължи да се държи с него като с приятел. Тя не можеше да забрави близостта, която бяха преживели — всеки път, когато го погледнеше, в мислите й нахлуваха спомените за великолепното му голо тяло — но все пак можеше да се преструва, че винаги са били просто приятели. Ако успееше, значи заслужаваше оскар.

Фин беше в кухнята.

— Гладна ли си? Ще ти направя нещо за хапване.

— Не съм инвалид. Мога да приготвя обяд.

Въпреки че опита да протестира, тя покорно седна на едно от високите столчета до плота и го остави да се заеме със задачата. Като видя, че Фин вади буркан с фъстъчено масло, отгатна, че обядът няма да е нещо специално, но нямаше нищо против. И без това стомахът й надали можеше да понесе много храна.

Не можеше да откъсне поглед от него. Тениската му беше плътно прилепнала по широките му рамене, сякаш беше излята по него, а дънките му бяха доста под талията. Не би могъл да изглежда по-секси дори и да опиташе. Тя затвори очи за няколко секунди, докато си напомняше, че той не е любовник, а приятел.

Той постави готовия сандвич пред нея. Освен фъстъчено масло беше добавил само гроздово желе, което беше покапало по чинията. На вид сандвичът не беше особено впечатляващ, но на вкус беше страхотен.

— Ти няма ли да ядеш? — попита тя.

Той се наведе през плота и я целуна. Стана толкова бързо, че тя не успя да го спре.

— Вече хапнах два-три сандвича — каза той. После я целуна отново.

— Ние сме само приятели.

— Да — съгласи се той.

— Но не приятели, които правят секс.

— Точно така.

— Значи си съгласен.

— Разбира се.

И после я целуна отново. Дланите му хванаха лицето й и го задържаха неподвижно, докато устните му опустошаваха нейните. Беше невъзможно да му устои и след секунди му отвръщаше също толкова диво. Когато той се дръпна назад, изглеждаше арогантно доволен. Устните й бяха подпухнали, а страните й — поруменели. Пейтън едва си пое дъх. Копнееше до болка той да продължи да я целува. Искаше да сграбчи края на тениската му и да го придърпа за още една целувка. Стоп, това не беше по план.

Фин отнесе празната й чиния в мивката и развали магията.

— Приятелите не се целуват с език — каза тя.

Той се разсмя.

— Така си е.

— А ние сме приятели.

Той отново се разсмя.

— В особено настроение си, а? — измърмори тя. — Опитвам се да ти обясня…

— … че сме приятели?

— Точно така.

— Добре, разбрах. Това може ли да се сложи в миялната? — попита той, вдигнал една пластмасова купа.

Тя кимна.

— Можех аз да разчистя, след като ти приготви обяда.

Той затвори миялната и заобиколи кухненския остров.

— Искаш ли десерт?

Тя можеше да се закълне, че в очите му имаше игриви пламъчета.

— Не знам. Какво предлагаш?

Той я придърпа в обятията си.

— Какво искаш?

— Можем да продължим така цял следобед — засмя се и тя.

— Трябва да си легнеш.

— Току-що станах — възрази тя. Той я вдигна на ръце и се отправи към коридора. — Фин, спах дълго. Няма да мога да заспя.

Той се усмихна.

— Надявам се да не можеш.

Какво му беше станало? Те щяха да се държат като приятели, по дяволите. А приятелите не правеха секс. Поне нормалните приятели. Почукване на вратата прекъсна плановете му да я съблазни. Той изруга тихо, пусна я да стъпи на пода и отиде да види кой чукаше.

Кристофър и Мими се бяха отбили, преди да се върнат в офиса след срещата си в Порт Джеймс със счетоводната фирма, която обслужваше курорта. Въпреки неодобрението на Фин, Пейтън ги покани. Нямаше търпение да чуе какви са впечатленията на Мими от курорта, след като вече беше имала време да го огледа по-подробно. Мими беше възторжена, точно както се беше надявала Пейтън. Лицето й грееше от вълнение, докато говореше колко е красиво всичко и какви огромни възможности ще се отворят след реновирането на курорта. Пейтън погледна към Кристофър и видя, че и той е доволен от присъединяването на Мими към екипа им. Двамата явно се погаждаха добре и беше очевидно, че тя си разбира от работата.

— Моят офис ще бъде тук, в Бишъпс Коув — каза Мими. — Аз ще поема заплатите и данъците, но ще правя и някои анализи и прогнози. Ще бъде забавно.

Ентусиазмът й накара Пейтън да се усмихне.

— Само ти можеш да кажеш, че събирането на разни числа е забавно.

Кристофър носеше скиците за басейна с олимпийски размери и помоли Фин да хвърли едно око.

— Преди да го пусна за официално одобрение, бих искал да чуя какво мислиш за дизайна. Ще бъде огромен басейн и Пейтън ме убеди, че бихме могли да го използваме за състезания и тренировъчни лагери.

— Разбира се, ще помогна, ако мога — каза Фин.

Кристофър разгъна скицата на острова и двамата мъже обсъдиха възможните промени.

— Над басейна ще има купол, който ще се прибира в земята с натискането на един бутон — обясни Кристофър.

— Това ще струва цяло състояние — отбеляза Фин.

— Лен подкрепя идеята напълно. Когато чу за нея, реши, че курортът на всяка цена трябва да има такова съоръжение. Но той не иска басейнът да е близо до хотела. Мисли, че трябва да го сложим някъде отзад, по-далече от плажа. В крайна сметка ще се окаже, че сме направили цял плувен център. — Той се усмихна и добави: — Лен има грандиозни планове за него благодарение на Пейтън.

Пейтън искаше да погледне скиците, но Мими я издърпа на канапето.

— Ти трябва да поседнеш, сладурче. Как е главата ти? Изглеждаш по-добре, не си толкова бледа.

— Вече съм добре — настоя Пейтън. — Напълно възстановена. Ти как си? Това е голяма промяна за теб, няма спор.

— Да, но ти беше права. Това място е рай. Каква промяна, че няма нужда да нося по пет ката дрехи плюс дебело палто през по-голямата част от годината. Което само ме радва — засмя се тя. — И работата ми харесва. Отново се чувствам полезна и необходима. — Тя хвана ръката на Пейтън и прошепна: — Благодаря ти.

Преди Пейтън да отговори, Мими продължи:

— Ерик Суифт ми се обади. Той е свестен човек също като баща си. Трудно е да си представи човек, че двамата с Ейлийн са от едни и същи родители.

— Защо ти се обади?

— Разговаря с всички служители, които са работили непосредствено за Дрю. Беше си записал няколко имена и ме попита дали знам нещо за тях.

— А ти знаеше ли?

— Разпознах две. Бяха на млади жени, които работеха в завода.

— А Ерик какво търсеше?

— Каза ми, че помага на баща си. Рандолф искал да открие всички млади жени, които Ерик е тормозил.

— И когато ги открие? Какво?

— Не знам. Нищо не може да промени това, на което ги е подложил Дрю, но мисля, че Рандолф иска те да получат някаква компенсация. Може би извинение от компанията. Мисля, че той може да предприеме някакви правни действия, но това са мои предположения. Ще трябва да изчакаме, за да разберем. — Мими поклати глава, а изражението на лицето й стана тъжно. — Знаех, че Дрю е гнусен, но не вярвах, че е способен на насилие, докато той не опита да нахлуе в стаята ти в мотела. Трябвало е да го предвидя… да направя нещо.

Пейтън я хвана за ръката.

— Не можеш да виниш себе си за това. Нямало е откъде да знаеш. Дрю умееше майсторски да кара хората да си мълчат и да прикриват делата му.

Кристофър ги прекъсна.

— Пейтън, искаш ли да погледнеш плана?

Тя беше любопитна да го види, но ентусиазмът й за проекта беше помръкнал, защото беше осъзнала, че иска да построи басейна поради съвсем глупави причини. Ако направеха такава атракция, Фин можеше да пожелае да се върне. И това ако не беше откачено. Да го съблазни с басейн с олимпийски размери? Почувства се жалка, след като вече знаеше истинските си мотиви.

— Всъщност наистина ли се нуждаем от толкова голям басейн? — попита тя, докато пресичаше стаята до двамата мъже.

Въпросът й изненада Кристофър.

— Промени мнението си ли? Нали казваше, че искаш да…

— Да, казвах — прекъсна го тя. — Но размислих. Чу Фин. Това би струвало цяло състояние.

— И после ще изкараме цяло състояние — настоя той. — Идеята е страхотна и ще я осъществим.

Тя не опита да спори. Знаеше, че Фин я наблюдава, затова насочи вниманието си към скиците.

— Добре изглежда — каза тя. Колкото по-дълго изучаваше проекта, толкова повече й харесваше. Това наистина щеше да бъде чудесно допълнение към курорта. Имаше ли значение, че единствената причина тя да даде тази идея беше Фин?

Ентусиазмът се върна в гласа й, когато тя каза на Кристофър:

— Ще бъде страхотно!

— Трябва да се връщам на работа — заяви Мими. — Фин, има един пакет за теб в офиса. Искаш ли да ти го донеса?

— Не, аз ще го взема — отвърна той.

— Не го изпускай — прошепна Мими на Пейтън.

Съдейки по усмивката на Фин, Пейтън разбра, че той е чул Мими.

— Не, той има нужда от изпускане — каза тя.

Фин изчака двамата с Пейтън да останат сами и веднага я придърпа в прегръдката си.

— Какво беше това за изпускането? — попита той.

Тя постави длани върху гърдите му, за да го избута, като отчаяно опитваше да не се разколебае от усмивката и сексапила му.

— Ти си тръгна. — Не знаеше какво ще каже, докато не го изрече.

Сега той не се усмихваше. Изражението му стана сериозно и той я прегърна още по-силно.

— Върнах се.

Тя поклати глава.

— Не искам да си тук. Казахме си, каквото имахме да си кажем. Трябва да си тръгнеш.

Той повдигна брадичката й. Устните му нежно погалиха нейните, после задълбочиха целувката. Той не бързаше и тя въздъхна, когато езикът му започна спокойно да изучава устата й. Останала без дъх, тя стана нападателна. Ръцете й се плъзнаха по врата му, пръстите й се заровиха в косата му. Когато той опита да се отдръпне, тя захапа леко долната му устна със зъби, докато той не се покори на желанията й. Вкусът му, уханието му, докосването му я възбуждаха и в този момент тя беше готова да му даде всичко, което той поискаше. Една целувка и той я беше накарал да го желае до болка.

— Довечера — обеща й и нежно се отдръпна от нея.

Тя се отправи отчаяна към спалнята.

— Каза ли нещо? — извика Фин.

— Не, просто се мъмря на глас — отвърна тя. Вратата й се затвори и постави край на евентуалните допълнителни въпроси.

Тя прекара остатъка от следобеда в спалнята си, говореше по телефона и работеше на лаптопа си. Постоянно си казваше, че не се крие от Фин; просто имаше нужда от малко пространство. Но това не беше истина. Емоциите й бушуваха и той беше виновен за това. Не трябваше да се връща, но сега, след като беше тук, тя щеше да му каже да я остави на мира. Без повече прегръдки и целувки или какъвто и да е физически контакт.

Но пък кога ли той я чуваше? Фин щеше да направи каквото си искаше и като се знаеше колко слаба ставаше в негово присъствие, тя сигурно пак щеше да се предаде. Изведнъж си спомни как отвори очи в болничната стая и го видя, спомни си точно как се почувства в онзи момент. Защитена, в безопасност, да… и нещо повече.

Фин почука на вратата два пъти, после я отвори.

— Почти пет е. Искаш ли да дойдеш до офиса с мен?

— Разбира се. — Тя не помръдна, само се взираше в него.

Той наклони глава.

— Какво значи този поглед?

Реши, че е невъзможно да му обясни.

— Това изражение е последица от сътресението ми. Сега ще си обуя маратонките.

Пъхна телефона в джоба си и излезе през вратата преди него. Бракстън им махна, докато пресичаха паркинга.

— А, за твоя информация — каза тя — според Деби ние с Дрейк и Бракстън сме тройка.

Той успя да кимне невъзмутимо.

— Ясно, тройка.

Деби ги поздрави на вратата.

— Само ми обясни следното. Защо не мога да имам ключ за офиса? Някои вечери искам да остана до по-късно и не виждам причина да ме третирате като дете. Мога да заключа.

В главата на Пейтън зазвъняха аларми.

— Искаш да стоиш до късно? Защо? — попита тя с подозрение.

— За да довърша работата си.

— Коя работа?

— Ами… работата.

Кристофър и Луси тъкмо излизаха, но Кристофър спря.

— Никакъв ключ. Тръгвай си, Деби.

Деби метна тежката си чанта на рамо, така че едва не събори Пейтън с нея. За щастие Пейтън се дръпна навреме, а Деби излезе от сградата с наперена походка.

Луси беше единствената, която изпитваше някаква вина.

— Мисля, че сега тя наистина се старае. Идва по-рано и стои до късно.

— И какво точно прави, когато идва рано и стои до късно? Някой знае ли? — попита Пейтън. — Направо се плаша, че тя стои тук сама. Може да причини такива поражения…

— Няма да й дадем ключ — повтори Кристофър. — Как си ти?

— Добре съм. Утре ще съм съвсем здрава. Отбихме се само да вземем някакъв пакет за Фин.

— В конферентната зала е.

Докато Фин отиде да вземе пакета, Пейтън попита сестра си дали се е чувала с Айви напоследък.

— Говорих с нея снощи. Не искам тя да се чувства, сякаш я изключваме от вземането на решенията, така че й разказвам всичко. Но тя е толкова претоварена в момента, че няма време да се тревожи за Бишъпс Коув. Не й казах, че колата ти беше взривена. Ще умре от тревога, а всичко и без това свърши.

Всичко свърши? На коя планета живееше Луси? Докато Дрю и бандата му не бъдеха заловени, нищо не беше свършило.

— Защо си така издокарана? — попита Пейтън, когато най-после забеляза новата рокля, която Луси носеше.

Тя беше в няколко нюанса на синьо, от които очите й изглеждаха още по-сияйни. Луси изглеждаше прекрасно.

После Пейтън забеляза, че Луси и Кристофър се държат за ръка.

— Двамата с Кристофър отиваме на вечеря в Порт Джеймс — изчерви се леко Луси. — Той имаше нужда да се махне оттук поне за една вечер, аз също.

— Мими тръгна ли си?

— Наложи се да се върне до счетоводната фирма, за да вземе от тях някакъв софтуер — обясни Луси.

Фин се беше върнал с пакет в ръце, така че всички излязоха заедно. Пейтън изчака да се приберат в апартамента й, преди да го попита какво е решил да й приготви за вечеря. Досега резултатите му в кухнята бяха катастрофални. Ако можеше да съди по тях, имаше чувството, че ще си легне гладна.

— Знам, че каза на Ларс, че ти ще осигуриш вечерята, но мога да сготвя и аз. Нещо леко — предложи тя.

— Не, аз съм се погрижил — настоя той.

— Какво ще ядем?

— Изненада.

В седем часа на вратата се почука и Пейтън отвори. Отвън стоеше един сервитьор от „Ленърдс“ с голям поднос в ръце. Фин го пое от него, остави го на масата и повдигна сребърните куполовидни капаци от чиниите. Отдолу имаше великолепни пържоли с гарнитура. Пейтън осъзна колко е гладна чак с първата хапка. Пържолите бяха изпечени съвършено и след като омете чинията си, тя поздрави Фин за изключителните му кулинарни умения и му благодари за вкусната изненада.

— Това не единствената изненада — каза той. — Приготвил съм ти забавление за след вечерята.

— Какво? — попита тя.

Той отиде до кухненския остров и отвори пакета, който беше взел от офиса.

— Това е дивиди с изявлението на Рандолф в Далтън. Хътън направи няколко копия и си помислил, че може да поискаш едно за спомен, за да ти напомня за доброто дело, което си направила. Искаш ли да го изгледаш?

— С удоволствие.

Фин я хвана за ръка и я заведе до дивана. След като пъхна диска в плейъра, се настани до нея.

Служителите пълнеха залата и си бъбреха оживено. Шумът звучеше като жужене. Едната камера се закова в сцената. Другата обходи публиката. Пейтън видя как Бриджит си проправя път към първия ред. Беше с невъзможно високи токчета. Страничната врата се отвори и Дрю и Ейлийн пристъпиха под светлините на прожекторите. Като видя Дрю, Пейтън усети как я побиха тръпки. Тя сплете длани и продължи да гледа.

Фин явно усети напрежението в тялото й, защото преметна ръка през рамото й и я придърпа към себе си.

— Виж го как обработва тълпата — каза Фин.

Пейтън се облегна на него и не каза нито дума, докато Рандолф не направи изявлението си. Тя наблюдаваше лицето на Дрю. Беше замръзнало зад маската на приятната физиономия и тя можеше само да си представя какво е ставало под нея. Очите му се разшириха леко в секундата, когато чу гласа й по високоговорителите, но само след едно мигване отново изглеждаше отегчен.

— Той вижда, че хората от охраната идват — каза Фин.

И двамата видяха как Дрю се откъсна от ръката на жена си, която се беше вкопчила в него, и се изправи. Той демонстративно намести вратовръзката си, после се обърна и напусна сцената.

— Видя ли това? — попита Фин.

— Кое?

Той взе дистанционното и върна записа назад.

— Гледай внимателно и ми кажи какво виждаш, когато Дрю става и напуска сцената.

— Не виждам нищо — каза Пейтън.

— Наблюдавай главата му — каза й Фин и върна няколко секунди назад.

Пейтън се вгледа по-съсредоточено.

— Той поглежда към някого и кима.

Фин пусна сцената отново.

— Не просто кима, а прави някакъв сигнал.

— Прав си — каза Пейтън, като се доближи до екрана. — На Бриджит.

Видеото продължи, видяха как тълпата застина, докато слушаше записа. Някои хора поглеждаха съседите си и клатеха невярващо глави, но никой не забеляза, че Бриджит се измъкна през страничната врата.

— Обзалагам се, че е хукнала след Дрю — каза Пейтън.

— Не, отишла е в офиса му. Ерик е наредил на един човек от охраната да пази пред вратата, за да не може Дрю да изнесе нищо. Пазачът ни разказа, че някаква жена дошла при него разплакана и когато не я пуснал да влезе в офиса, много се разстроила. Той каза, че не можел да си представи някоя жена да държи толкова на такъв негодник.

— Жената е била Бриджит — заключи Пейтън.

— Да.

— Какъв сигнал й е дал, Дрю? Какво мислиш, че е искала да вземе от офиса му?

— Хътън е наблюдавал, докато са опаковали всяка една вещ. Ако въпросното нещо не е било заковано за пода, то е отишло в някой от кашоните и после е напуснало офиса. Имат опис на съдържанието на кашоните. Прегледах го, преди да тръгна от Далтън, и не помня в списъка да имаше нещо необичайно. Може би ще накарам Хътън да ми го прати по имейла, за да го огледам още веднъж. Може пък и да забележим нещо.

— Като пушка?

— Да, като пушка.

— Дрю не може ли да поиска да му върнат нещата?

— Той вече си ги е поискал. Но няма да ги получи, поне не веднага. Рандолф Суифт ги е задържал.

Пейтън видя как Фин се умълча, докато разсъждаваше над видяното. Челото му се набразди смръщено. Въпреки че беше потънал в дълбок размисъл, той не спираше да я докосва. Отначало я прегръщаше през раменете и галеше ръката й, после другата му ръка се плъзна по бедрото й. Явно не осъзнаваше какво прави, докато не я погледна. Целуна чувствителното място точно под ухото й и топлият му дъх погъделичка кожата й и я накара да настръхне. Тя затвори очи и изстена тихо, после се наведе към него и обърна лице към неговото.

Фин не се поколеба. Той я целуна с такава дива страст, че й показа, че тя принадлежи на него и само на него. Чак след като той откъсна устни от нейните, тя се осъзна.

— Не, няма да правим това повече. — Тя се изправи и му размаха пръст. — Ние искаме различни неща, забрави ли? Ти не искаш да се жениш или да имаш деца — напомни му тя. — А аз искам. Така че, моля те, остави ме на мира.

Пейтън си каза, че е време отново да се смъмри сама, втурна се в спалнята си и затвори вратата. Знаеше, че изпраща на Фин смесени сигнали. В единия момент му казваше да не я докосва, а в следващия се хвърляше в обятията му. Нищо чудно, че той беше объркан. Той беше объркан, нали? Реши, че трябва да го попита и след това да му се извини. Щом му обяснеше това, нямаше да има повече смесени сигнали.

Фин й извика:

— Пейтън, облечи си банския. Ще отидем да поплуваме. Имам нужда да помисля.

Дори и през затворената врата на спалнята, Фин я чу как изстена недоволно. Той се ухили и отиде в своята стая да потърси банския си.

Пейтън се колебаеше. Да отиде ли с него, или не? Определено не беше добра идея да го види почти гол. Но пък малко раздвижване нямаше да й се отрази зле. Разбира се, нямаше да облече изрязания си бански. Не искаше да го окуражава, даже напротив, така че след като обмисли вариантите няколко минути, облече стария си, надежден, но скучен розов бански от две части, грабна халата си и срещна Фин на вратата.

Той демонстративно погледна часовника си, недоволен от чакането.

— О, не ме гледай с този поглед. Не съм се забавила чак толкова.

— Двайсет минути, за да си облечеш един бански?

По целия път до хотела Пейтън слуша колко е важно човек да бъде точен. Когато отключи вратата към басейна, той вече се беше успокоил. Тя не беше казала нито дума, само кимаше от време на време, за да го насърчи да продължи. Пейтън отново осъзна колко много прилича на майка си. Баща й понякога имаше навика да започне да мърмори за нещо незначително и майка й имаше вид, сякаш го слушаше внимателно, макар че всъщност не го правеше. Обикновено в това време си мислеше за нещо, което й предстоеше да свърши.

Тъй като предпочиташе да седи на ръба на басейна, докато Фин плуваше, Пейтън се замисли за родителите си и стигна до заключението, че те имаха добър брак. Странно, но тя не се беше замисляла за това досега.

Гледаше как Фин се плъзга напред и назад, напред и назад. Знаеше, че плуването му действаше като терапия. Веднъж беше казал, че във водата изпитва пълен душевен мир. Мислите му се прояснявали и можел да открие решения на проблемите, веднага щом влезел в ритъм с маховете на ръцете си. Това, което го тормозеше тази вечер обаче, явно беше много сложно, реши Пейтън, защото Фин вече беше изплувал безброй дължини, без да спре.

Не знаеше колко дълго е седяла така с крака, потопени в басейна, и отдадена на размисли за живота по принцип и конкретно за Фин, когато той изведнъж се подаде от водата точно пред нея. Никой от двамата не каза нито дума, а той впери поглед в очите й.

— Обичам те, Пейтън.

Постави длани на ръба на басейна, надигна се, целуна я и после се отпусна обратно във водата, и отново заплува.

Пейтън не можеше да помръдне. Опита да отвори уста, за да каже нещо, но никакъв звук не излезе от гърлото й. Какво се беше случило току-що? Той наистина ли каза това, което тя си мислеше, че е чула? Не, сигурно ушите й бяха погодили номер. Беше се объркала.

Следващия път, когато той се подаде от водата, каза отново:

— Обичам те.

Тя скочи във водата, с намерението да го накара да я изчака, докато тя направи една дължина, но не стигна далече. Той се появи под нея и преди Пейтън да се осъзнае, той се беше обърнал по гръб и тя беше изтегната върху него. Как успяваха да се носят във водата, без да плуват? Реши, че ще остави на него да се тревожи за това да не потънат. Намести ръце и подпря брадичката си върху гърдите му. Топлината на погледа му изпрати тръпки по гръбнака й и тя прошепна:

— И аз те обичам. Обичам те от много, много отдавна.

Фин обви ръце около нея и двамата потънаха. Той я целуна под водата и после отново, когато изплуваха.

— Омъжи се за мен. — Не беше въпрос, а настояване.

— Защо? — попита тя. Дръпна се от него, изкачи се по стълбичката, за да излезе от басейна, и взе халата си.

Фин не настоя тя да му отговори веднага. Той знаеше, че предложението му я е шокирало и й дължеше обяснение, но реши, че ще изчака, докато си легнат, за да й обясни какво таеше в сърцето си. Може би дотогава щеше да е измислил и подходящите думи, с които да я убеди.

Вървяха мълчаливи към апартамента й, когато тя вдигна поглед към него и каза:

— Нали знаеш какво казват: Парен каша духа.

— Никой не го казва.

Пейтън знаеше, че той не разбира колко е изплашена. Фин не вярваше в брака, защо тогава й предлагаше да се омъжи за него? Какво го беше накарало да промени мнението си? Беше твърдо решена да разбере това, преди да му отговори.

След като си взе душ, тя облече нощницата си и си легна. После търпеливо изчака Фин. Стаята беше тъмна, освен слабата светлина, която идваше откъм коридора. Тя беше оставила вратата широко отворена и го чуваше, че говори по телефона. Той все още говореше, когато влезе в спалнята и седна до нея. Усети, че разговорът го е ядосал, но не го попита кой се е обадил или какво му е съобщил.

Фин се обърна към нея с намерението да й обясни, но тя изглеждаше толкова предизвикателно, че той размисли. След секунди тя лежеше притисната под тежестта му и той се беше наместил между бедрата й. След като тя беше там, където я искаше, той се успокои. Целуна мястото в основата на врата й, където се усещаше пулсът й, после се премести нагоре и ухапа нежно ухото й. Тихото й стенание му показа, че това й харесва.

— Искам те — прошепна Фин. — Винаги те искам.

Той й показа колко много я обича, докато се спускаше бавно по тялото й. Толкова силно я желаеше, че дори не се сети да свали дрехите си или нейните. Усещането за голото й тяло, притиснато към неговото, беше невероятно и в момента тя беше също толкова нападателна, колкото и той. Любеха се, забравили всякакви задръжки. Той я доведе до върха два пъти, преди сам да стигне до своя, който беше великолепен.

Отпуснала глава на рамото му, Пейтън почти нямаше сили да помръдне. Уханието на любовта им ги обгръщаше и тя изпитваше блажено доволство.

— Пейтън? — каза Фин тихо.

— Хмм?

Той я погали нежно с върховете на пръстите си.

— Има някои неща, свързани с живота ми, които трябва да разбереш.

Тя се надигна на лакът, за да го погледне.

— Видял съм наистина ужасни неща — продължи той. — В този свят има истинско зло и когато се изправиш лице в лице с него, то оставя отпечатък върху теб. Не можеш да се освободиш от него. Дори и когато спиш.

В сенките тя видя, че той се взира в тавана, сякаш си представяше някаква ужасна сцена и се зачуди какви зловещи неща се бяха закотвили в паметта му.

— Колкото и тежки да са били тези преживявания, съм бил изплашен… истински изплашен… два пъти в живота ми. Участвал съм в юмручни боеве, престрелки, масови сбивания. Никога не съм изпитвал страх в тези случаи. Имало е адреналин, но съм си вършил работата. Първият път, когато изпитах истински страх, беше, когато бях на четиринайсет, погледнах през прозореца и те видях как падаш във водата. Едва не замръзнах на място, такъв ужас изпитах. И до ден-днешен не съм забравил онова чувство. — Той погали гърба й с длан и продължи: — Вторият път беше, когато Бракстън ми изпрати есемес, че колата ти е взривена и ти пътуваш към болницата. Не знаех колко си зле, не знаех дали ще оживееш, или ще умреш. Същото адско чувство на истински ужас се настани вътре в мен. Обичам те и не искам да живея без теб. С теб съм по-добър. Толкова е просто… и толкова освобождаващо. Омъжи се за мен.

Очите й бяха пълни със сълзи, когато му отговори.

— Трябва да остана тук една цяла година…

— Ще се справим. Омъжи се за мен.

— Искам деца.

— И аз искам… от теб. Омъжи се за мен.

Усмивката й стана широка.

— Да, ще се омъжа за теб.