Джули Гарууд
Сензацията (29)

Двадесет и осма глава

Сутринта, когато взривиха колата на Пейтън, Ронан видя Фин в непозната светлина, и то такава, която го шокира адски. Фин разпитваше някакъв младеж пънкар, за когото знаеха, че е извършил двойно убийство просто заради един бас. Бяха извикали Фин да разпита заподозрения, защото бяха преценили, че момчето ще реагира добре на методите му. Фин жънеше такива успехи със стратегията си, че петима агенти стояха заедно с Ронан от другата страна на огледалната стена, за да наблюдават разпита. Бяха там, за да се учат от Фин, за когото началниците им смятаха, че може да накара всеки да проговори. Беше само въпрос на време и търпение.

Фин нямаше тъмна страна и никога не избухваше… до онзи ден. В стаята за разпити бяха само Фин и заподозреният, който настояваше да му викат Тик. Разделяше ги малка метална маса, върху която имаше лист хартия и химикал.

Тик беше адски грозен според Ронан. Имаше големи уши, големи зъби, тънки устни и глава със странна форма. Както беше модерно сред идиотите от неговата банда, беше обръснал главата си и носеше татуировка с череп и кръстосани кости на тила си и една по-малка на челото. Страшно оригинално, няма спор. След като го слуша да се хвали няколко минути, Ронан си помисли, че може би не е зле да му нахлузят торба на татуираната глава, за да не гледат самодоволното му хилене.

Тик беше едър, към метър и осемдесет и пет, и тежеше около сто килограма. Не беше с белезници на ръцете и беше известен с това, че е избухлив. Ронан се настани близо до вратата, в случай че заподозреният станеше агресивен. Знаеше, че Фин може да се справи с него, но искаше да бъде готов да помогне.

Въпреки че разговаряше със заподозрения вече няколко часа, Фин не би могъл да изглежда по-спокоен. Той седеше на стола си, изпънал дългите си крака с кръстосани глезени, и имаше вид, сякаш се наслаждава на разговора. Фин дори беше докарал някаква загатната усмивка на лицето си, която да предразположи заподозрения. Тик правеше всичко възможно да впечатли Фин с истории за приятели, които се измъкнали безнаказано, след като извършили сериозни престъпления, защото били много по-умни от ченгетата. Разсмя се, докато разказваше една особено грозна история. Беше очевидно, че Тик обожава да се хвали, и Ронан беше убеден, че с хвалбите си Тик скоро щеше да си осигури от трийсет години до доживотна присъда. Ако Фин го изиграеше както трябва, Тик щеше да се наежи, да поиска да докаже колко е умен и да се похвали с постиженията си.

Нещата се развиваха чудесно, докато Фин не получи някакъв есемес. Телефонът му беше с изключен звук само на вибрация. Трябваше да го остави при Ронан заедно с пистолета си, преди да влезе в стаята за разпити, но джиесемът беше останал в джоба и той напълно беше забравил за него. Когато усети вибрацията, го извади с намерението да го изключи, но хвърли един поглед към екрана и видя, че есемесът е от Бракстън. Това не го притесни. Въпреки желанието на Пейтън Фин да не бъде информиран, той беше наредил на Бракстън и Дрейк да го държат в течение.

Тик се беше отнесъл в неговия собствен свят, загледан в стената, докато с наслада си спомняше за едно друго престъпление, което смяташе, че е извършил по гениален начин. После премина към скорошното двойно убийство. Беше очевидно, че иска да подразни Фин, да му каже, че е натиснал спусъка четири пъти, без да го изрече буквално. Тик се потопи в спомена за убийството и тръпката, която беше изпитал, и така се отплесна в хвалбите си, че не осъзна, че поема отговорност за престъпленията.

Фин погледна към прозореца, за да покаже на Ронан, че признанието е записано и после, докато Тик продължаваше да говори, Фин отвори есемеса. Очакваше да прочете, че всичко е наред и че няма никакви проблеми. Вместо това прочете: Снайперист взриви колата. На път към болницата с Пейтън.

Скочи на крака. Имаше чувството, че сърцето му току-що е било изтръгнато от гърдите. Стиснал телефона с лявата си ръка, прочете есемеса отново. Тя беше ранена, но колко тежко? Бракстън не знаеше ли? Той е трябвало да я предпази. Фин изпита отчаяна нужда да отиде при нея.

— Нямам повече време — каза той с рязък тон. — Да приключим с това. Вземи онзи химикал и почни да пишеш. Искам имена и по-точно искам признанието ти. Ясно?

Тик се засмя, но смехът му прозвуча насилено.

— Няма да ти кажа как… Няма да получиш признание.

— Ти вече призна. Сега почни да пишеш.

Без да обърне внимание на възраженията на Тик, Фин прочете есемеса за трети път, мислейки, че не го е разбрал правилно.

В съседната стая Ронан обясняваше на младите агенти, че в този случай Фин бързо е осъзнал колко е важно за заподозрения това, че колегата му го мисли за умен и че отделя специално време да поласкае егото му, за да го накара да признае. Добре че Ронан гледаше през прозореца в това време, иначе щеше да пропусне онова, което се случи в следващия момент. Тик явно беше осъзнал, че е казал прекалено много и че се е оказал глупак, като е повярвал на Фин, така че полетя през масата, размахвайки юмруци. Атакува яростно с всичките си 100 килограма. В едната секунда той беше на крака и в следващата беше притиснат до стената. Фин беше стиснал врата му, така че Тик не можеше да си поеме дъх. Той прошепна нещо в ухото на Тик и докато продължаваше да го притиска към стената с една ръка, с другата изпращаше есемес.

Ронан и останалите агенти се втурнаха в стаята за разпити. Всички се спряха като заковани, удивени от тази невероятна проява на сила от страна на Фин.

— Разбрахме ли се какво очаквам от теб? — попита Фин Тик.

Заподозреният не можеше да отговори. Лицето му беше кървавочервено и бързо започваше да посинява. Фин реши да приеме, че Тик се е съгласил.

— Добре тогава — каза той и го пусна.

Тик се срина на пода.

— Изпълзи до масата, седни и почни да пишеш — заповяда Фин.

Един от агентите се втурна да върже с белезници Тик към масата, за да не може той повече да атакува, докато друг агент седна срещу него и му побутна листовете хартия.

— Аз ще поема оттук, сър — каза той.

Ронан последва Фин навън.

— Това беше впечатляващо — каза той. — Да пишеш есемес с лявата ръка по този начин. Аз не бих могъл да се справя.

Фин даде на Ронан да прочете есемеса от Бракстън, докато прибираше пистолета си в кобура. Ронан изруга.

— Албъртсън стои зад това, нали? Пейтън ще се оправи ли?

— Не знам. Ще се обадя в болницата в Порт Джеймс. Би трябвало и Бракстън да ми се обади.

— А после какво? — попита Ронан.

— Отивам при Пейтън и когато намеря това копеле, знаеш ли какво ще направя?

Ронан кимна.

— О, да. Знам.