Джули Гарууд
Сензацията (28)

Двадесет и седма глава

Пейтън притисна телефона към сърцето си и сведе глава. Нямаше да плаче. Само да можеше да се почувства гневна, вместо тъжна. Когато му беше ядосана, се чувстваше по-добре, отколкото когато й се струваше, че ще рухне и ще плаче дни наред.

Той не заслужаваше сълзите й. Той не я заслужаваше. Напоследък тези думи се бяха превърнали в нейна мантра. Време беше и тя да продължи с живота си.

Имаше дълъг списък с неща, които искаше да свърши, преди Мими и Ларс да пристигнат. Те щяха да се нуждаят от настаняване, докато си намереха жилища, затова Пейтън се обади на хората от поддръжката и поиска те да изпразнят един от двустайните апартаменти в сградата, който в момента се ползваше като склад. Уговори се в понеделник бояджиите да влязат в апартамента и веднага след като те приключеха, щеше да уреди почистване на подовете. Апартаментът беше обзаведен и тя щеше да се погрижи да има чисти чаршафи и завивки на леглата и храна в хладилника. Искаше двамата й приятели да се почувстват добре дошли.

Мими щеше да отседне в Минеаполис при единия си брат, докато чакаше Ларс да приготви багажа си. Тя обеща на Пейтън да й се обади веднага щом потеглят, но не очакваше това да стане по-рано от няколко дни. Междувременно Мими се наслаждаваше на общуването с роднините си и каза на Пейтън, че е била забравила колко много харесва снаха си.

Пейтън се беше настанила трайно в конферентната зала. Тя обичаше да има пространство, където да разтвори всички документи. Имаше цяла купчина с бележки за менюта, които искаше да обсъди с Ларс след пристигането му. Тя нямаше представа дали той може да готви, факт, който не спомена пред сестра си. Ларс й беше казал, че иска да стане майстор-готвач, но това не означаваше, че той може да създава рецепти. Тя обсъди въпроса с Кристофър и двамата решиха, че е добра идея Ларс да започне от най-малкия ресторант в курорта — „Оушънс“, под ръководството на шеф Гелър. Освен че беше изключително талантлив, Гелър имаше и една рядка черта — поне рядка за готвач — той беше търпелив. Щом Ларс придобиеше известен опит в „Оушънс“, щяха да обмислят преместването му в „Ленърдс“, техния най-прочут ресторант, където той щеше да работи под ръководството на най-изтъкнатия — но и най-избухлив — майстор-готвач във Флорида. Пейтън беше развълнувана от това, че можеше да предостави тази възможност на Ларс и се надяваше за него това да е началото на страхотна кариера.

С всеки изминал ден Пейтън все повече се наслаждаваше на работата си в курорта и вече започваше да вижда светлина в дъното на тунела. Служителите започнаха да се завръщат на работа, правеха се последните довършителни работи по хотела. През повечето време тя не излизаше от курорта, но Бракстън или Дрейк бяха винаги някъде наоколо и не я изпускаха от погледа си. Когато тя изказа мнение, че може би вече не се нуждае от охрана, те настояха, че това ще се случи, когато Кристофър и Фин ги освободят и нито минута по-скоро. Тъй като въпросът не зависеше от нея, тя реши да приеме положението и живее нормално, без да обръща внимание, че бодигардовете бяха неизменна част от ежедневието й. Оказа се, че Дрейк има фино небце по отношение на храната. Той опитваше новите й ястия и казваше кои подправки бяха добър избор и кои не. Бракстън също имаше скрити таланти. Един ден, докато тя оглеждаше предложените чертежи за новия басейн, го попита за мнението му за разположението на басейна и се изненада приятно, когато той й даде няколко добри идеи, една от които беше да се построи дървена къщичка в един неизползван ъгъл. Присъствието им край нея се превърна в рутина и след известно време тя започна да се радва на компанията им и да ги възприема като приятели.

През повечето време те се опитваха да не се набиват на очи, но в дните, когато тя трябваше да излиза от курорта, те шофираха колата й и стояха с нея през цялото време. Независимо дали тя беше в нечий офис или в магазин, един от тях стоеше пред вратата и я чакаше.

Тъкмо се беше върнала от един такъв следобед, прекаран в Порт Джеймс, и се канеше да се заеме отново за работата си, когато Луси се отби да й пожелае лека нощ.

— Скот Касади се обади днес — съобщи й тя.

— Все още ли иска да сключваме сделка? — попита Пейтън.

— Да. Мисля, че е открил, че работим с Дан Милър, и се страхува, че ще изгуби шанса си. Беше много сърдечен и ме обсипа с комплименти.

— Това няма да му помогне.

Луси тръгна да си ходи, но спря.

— Забравих да те питам. Как мина прегледът при лекарката?

Пейтън седеше с гръб към вратата и лице към прозорците. Отговори, без да се обърне.

— Изписа ми хапчета против забременяване и каза, че те ще помогнат за нормализиране на цикъла ми, което е стар проблем. Освен това ми би една инжекция и каза, че няма да мога да забременея в следващите шест месеца. А междувременно и хапчетата ще започнат да ме пазят от бременност. — Тя не устоя на изкушението и добави. — И като бонус, благодарение на инжекцията, мога веднага да бъда сексуално активна.

— И с кого смяташ да бъдеш сексуално активна, ако мога да попитам?

— С Кристофър. Отдавна си падам по него — отвърна Пейтън, като наведе леко глава, за да скрие усмивката си от Луси.

Реакцията на сестра й беше мигновена.

— Не може да спиш с него — заяви тя категорично.

Пейтън се завъртя на стола си, за да види ефекта от думите си върху лицето на сестра й. Луси беше почервеняла като домат. Пейтън реши, че шегата й е доста забавна и се посмя доста, докато Кристофър не се появи на прага. По изражението му разбра, че той е чул всичко.

Луси не знаеше, че той е зад гърба й.

— Това не е смешно.

— Е, поне малко — обади се Кристофър.

Луси подскочи. Тя затвори очи, пое си дълбоко дъх и после опита да възвърне достойнството си, като изпъна рамене, обърна се и каза:

— Извинете ме, но…

Той не я пусна да мине край него. Тя опита отново. Бутна с длани гърдите му и повтори:

— Извини ме…

— Не искам да те извиня. — Той обви ръце около кръста й и я дръпна до себе си. — Бракстън те чака, когато си готова да тръгваш. Той е отвън — каза на Пейтън, преди да издърпа Луси в офиса си. Пейтън го чу да пита: — И защо не може тя да спи с мен? — Смехът му накара Пейтън да се усмихне. Вратата на офиса му се затвори, преди Луси да отговори.

Пейтън си представи, че двамата ще се награбят, както би казала майка й. О, не, да не би да се превръщаше в майка си? Прогони тази смущаваща мисъл. Луси и Кристофър не знаеха, че тя ги беше видяла да се целуват и Пейтън не смяташе да им каже. Когато Луси беше готова, тя щеше да й разкаже за връзката си. Дотогава Пейтън щеше да си мълчи и да не я разпитва. Всеки, прекарал повече от пет минути с тях двамата, разбираше, че те имат връзка. Начинът, по който се гледаха един друг, ги издаваше.

Спомни си как се чувстваше, когато се целуваше с Фин. Дълбоко в себе си изпитваше толкова силен копнеж по него, че чак я болеше. Не, не трябваше да си мисли за него. Всичко беше свършило и нямаше полза да се отдава на спомени. Не искаше да го види никога повече, напомни си тя, и в този момент прегърна тази лъжа с цялото си сърце.

Ключът към това да го забрави, беше да е постоянно заета, реши тя. Щеше да работи като луда, за да не й остава никакво време да мисли за него.

Деби й помагаше за това, защото държеше всички на нокти. На Луси й се струваше, че братовчедка й този път наистина се старае да се справя добре, просто беше напълно неспособна да прави каквото и да било. Пейтън обаче не се връзваше на това. Никой не можеше да е чак толкова некадърен.

— Станала си цинична — каза й Луси.

— Да — съгласи се Пейтън. — По отношение на братовчедка ни, аз съм циничка. Кажи ми следното. Как става така, че тя може да седне на компютъра, да провери всичките си имейли, да си поръча дрехи онлайн, да отвори фейсбука си, но не може да се научи как да натисне бутона за разпечатване. Разиграва те, Луси.

— Просто не я бива за офисна работа — настоя Луси.

Кристофър беше съгласен с преценката на Луси и започна да изпраща Деби напред-назад до бунгалата, за да проверява напредъка на майсторите. Оказа се, че все пак Деби има някакъв талант. Тя обичаше да флиртува. Това май беше единственото нещо, в което беше добра. Мъжете, които ремонтираха подовете, и бояджиите, които освежаваха стените и таваните, оценяваха таланта й и отделяха доста време да флиртуват с нея. В петък Деби вече имаше насрочени три срещи с трима различни мъже. Очевидно! Шон вече беше далечен спомен.

На следващия вторник следобед времето се развали. Задаваше се силна буря. Кристофър изпрати Деби да провери всичките дванайсет бунгала и да се увери, че прозорците им са затворени. Няколко прозорци бяха оставени отворени, за да се измирисва боята. Две от бунгалата имаха прясно лакирани подове и за нещастие точно те бяха онези, които Деби си мислеше, че е проверила, но се оказа, че не е. Всичките им прозорци останаха отворени по време на проливния дъжд и подовете на бунгалата бяха съсипани. Прекалено късно всички осъзнаха, че трябва да проверяват повторно всяко нещо, което Деби вършеше, но още не бяха измислили къде да я пратят, така че да не предизвиква щети.

Два дни по-късно се изплашиха, че немарливостта на Деби е станала заразна. Една от камериерките съобщи, че някой е оставил отворена бака с боя върху един от чисто новите плотове от кварц. Баката била преобърната и боята се изляла върху плота, а след това капала и по пода. Резултатът беше катастрофален.

Струваше им се, че всеки път, когато направят крачка напред, нещо се случваше и ги връщаше пет назад. Все по-трудно им беше да запазят оптимизма си, че ще успеят да отворят бунгалата за посетители на определената дата. Поне хотелът не беше проблем. Всичко беше готово, включително впечатляващият водопад… докато той не наводни фоайето. Клапата на механизма, въртящ водата, се оказа задръстена с парченца глина. Поправката на щетите щеше да отложи откриването с още две седмици.

Насред цялата тази суматоха пристигнаха Мими и Ларс. Те паркираха отпред след шест вечерта. Никой не пътуваше с ремарке — бяха разпродали мебелите си и бяха готови да започнат на чисто. Пейтън не се тревожеше, че те ще решат, че са допуснали грешка, премествайки се на другия край на страната. Беше сигурна, че Бишъпс Коув ще им хареса много. И те щяха да се почувстват на мястото си.

Двамата харесаха апартамента и докато разтоварваха куфарите си, Пейтън им приготви вечеря. Направи спагети с много пресни зеленчуци и задуши риба в сос от масло и печено грозде. Предложи им вино, но и двамата отказаха. Бяха шофирали цял ден и решиха, че виното ще ги приспи.

По време на вечерята говориха за бъдещето и Пейтън долови вълнението им, докато им описваше какви ремонта и подобрения текат в курорта. Щом се нахраниха обаче, Мими смени темата.

— Трябва да ти разкажа какви са новините от Далтън. Сега всички ми звънят, дори и Бриджит. Мили боже, тя още плаче за Дрю.

Ларс кимна.

— Кажи й за Ейлийн.

— Човек би очаквал Ейлийн и Дрю да се скрият в дома си или да се преместят в друг град след подобно унижение, но се случи точно обратното. Ейлийн се е заела да ограничава щетите, както се казва. Обикаля из целия град и разправя на всеки, който е готов да я изслуша, че ти си насочила разговора в такава посока, че си го подвела и си изкривила думите му и че си го записала, за да можеш да го съдиш за сексуален тормоз.

— Това не е всичко — допълни Ларс. — Дрю излиза постоянно, особено вечер, точно когато хората си тръгват от работа. Влиза в бара, където ходят много служители, и почва да черпи всички с пиене. Държи се като доброто старо момче и говори по твой адрес. Неговата версия е, че ти си го съблазнила, обаче някои от нещата, които си искала в леглото, били прекалено перверзни и той не ти угодил.

— Какво се надява да постигне с това? — попита Пейтън.

— Моето предположение е, че той се опитва да се върне в компанията — каза Ларс. — Обаче тактиката му не сработва. Хората му обръщат гръб. Дори му отказват почерпките в бара. А в Далтън това е нещо нечувано.

— Двамата с Ейлийн направили голямо парти миналата събота. Никой не се появил — допълни Мими. — Дрю се държи, сякаш е излязъл в по-дълъг отпуск. Сега пак е отишъл за риба, някъде в Канада. Сигурно там обмисля следващия си ход. След като не успя със сладки приказки, вероятно е изпаднал в паника. Надеждата му да си възвърне доброто име би трябвало да се е стопила.

— Какво мислиш, че ще предприеме? — попита Пейтън.

— Не знам и не ме интересува — заяви Мими. — Просто се радвам, че съм далече от него. Кажи сега, кога започваме работа с Ларс?

— Ще се запознаете с Кристофър и Луси утре, но ще ви дадем два-три дни да свикнете с обстановката и да се ориентирате кое къде е. Ларс, знам, че сигурно ще искаш самостоятелен апартамент, но засега няма проблем да делите един с Мими, нали?

— Разбира се — отвърна той. — А сега трябва да поспя — съобщи той и се прозя.

Мими го последва.

— И аз съм готова да си лягам. — Когато вратата се затвори зад приятелите й, Пейтън им обеща:

— Ще бъдете щастливи тук.

 

 

Пейтън беше развълнувана, че Луси и Кристофър ще се запознаят с приятелите й и нямаше търпение да покаже на Мими и Ларс Бишъпс Коув. Каза им, че ще отиде да ги вземе от апартамента им по обед. Така щяха да могат да наваксат със съня и да разопаковат поне част от багажа си. Междувременно тя реши да свърши малко работа. Когато влизаше в офиса, телефонът вече звънеше. Деби, която винаги закъсняваше, днес беше подранила. Тя грабна слушалката, преди Пейтън да стигне до нея.

— Бишъпс Коув — каза тя. — С кого да ви свържа? — Тя слуша около минута, после каза: — Разбира се, ще изпратя някого. Благодаря, че се обадихте. — Обърна се към Пейтън. — Обади се някой от пощата в града. Каза, че имало три големи пакета за хотела. Обзалагам се, че шеф Гелър е поръчал някакви неща. Човекът каза, че чакат в пощата от известно време, затова да идем да си ги приберем.

— Ще изпратя някого от поддръжката…

— Не, те се получават срещу подпис. Така казаха.

— Добре, ние с Бракстън ще отидем да ги вземем. Няма да ни отнеме много време.

— Той защо постоянно виси тук? Също и другият. Как се казваше?

— Дрейк.

Докато Пейтън отваряше вратата, Деби попита:

— Вие да не сте тройка или нещо друго?

Пейтън забели очи.

— Нещо друго.

Бракстън стоеше точно пред офиса. Тя му съобщи, че трябва набързо да отидат до пощата. Той отвори дланта си и тя му даде ключовете за колата. Обикновено той караше, когато Пейтън излизаше извън курорта. Докато пътуваха към града, тя му разказа наученото от Мими и Ларс за Дрю и Ейлийн.

— Да — потвърди той. — И аз чух за светските им занимания. Агент Хътън ме информира. Всъщност той нарече заниманията на Дрю по малко по-друг начин, но ще ти го спестя, за да не използвам груби думи.

— Организирали голям купон и никой не дошъл — продължи тя. — Това сигурно е било много унизително за Дрю. Агент Хътън спомена ли нещо за Парсънс? Знае ли къде е той?

— О, да. Парсънс се движи плътно с Албъртсънови. Бил на купона и бил един от компанията, с която Дрю заминал за риба.

— Един от компанията? Още някой ли е отишъл с тях?

— Някой си Косгроув.

— Дон Косгроув. Той е бившият съпруг на Мими. Доколкото съм чувала, той им е лика-прилика.

— Тримата се държат, сякаш се забавляват страхотно. Според Фин това е преструвка и аз съм на същото мнение. Той смята, че те се подготвят да предприемат нещо, което няма да ни хареса.

— Фин? — Пулсът й се ускори леко. — Кога говори с него?

— Не съм. Хътън ми каза. Той е говорил с Фин вчера.

Пощата беше на една тиха глуха улица близо до магистралата, но трябваше да минат през поредния строителен обект на Касади, за да влязат в паркинга. Пред малката четвъртита сграда имаше само три места за паркиране. Пощата имаше вид, сякаш беше пльосната на това място за една нощ без особена мисъл и без проект. Имаше плосък асфалтиран покрив и алуминиева облицовка. Два блока с апартаменти на различен етап на завършване се извисяваха точно до пощата. Пред всеки от тях имаше огромна табела на „Касади Кънстракшън“ и фургон с името на компанията, изписано с големи букви.

Наоколо не се виждаше жива душа. Бракстън слезе от колата и каза:

— Има няколко минути до осем. Почакай тук. Ще видя дали са отворили.

Нетърпението на Пейтън й спаси живота. Ако беше останала в колата, тя щеше да се озове в центъра на експлозията. Тя не изчака Бракстън да я повика, а отвори вратата си, слезе и тъкмо заобикаляше колата отзад, когато почувства нещо като ужилване от оса. Опита да изтупа с длан насекомото от бедрото си и погледна надолу. Ръката й беше в кръв. В същия момент чу свистене, после още едно и още едно, и изведнъж осъзна какво става. Изкрещя на Бракстън и побягна.

Бракстън й викна да се наведе и се втурна да я прикрие с тялото си. Тя почти успя да стигне до страничната стена на сградата, когато резервоарът й пламна. Експлозията я вдигна във въздуха и я запрати в ръцете на Бракстън. Нещо я удари в тила и тя отново изпищя.

Нямаше спомен кога са я качили в линейката. Вратите й бяха отворени и тя виждаше ясно колата си… или по-скоро останките от колата си. От нея имаше само отделни парчета, а пожарникарите още потушаваха пламъците. Бракстън се качи в линейката, за да я придружи до болницата.

— Добре ли си? — попита тя.

— Аз съм добре. Ти пое удара, не аз. Тялото ти ме защити. Много съжалявам. Трябваше да забележа.

— Кажи ми какво стана.

— Не помниш ли?

— Всичко ми е объркано. — Тя затвори очи. — Главата ме боли ужасно, но само това. Няма нужда да ходя в болницата.

— Имаш сътресение на мозъка.

Тази възможност я разгневи.

— Нямам.

Опита да блокира страха си. Този, който искаше да я убие, не се отказваше.

Отново заспа и се събуди в болнично легло. Лекарят се беше навел над нея и проверяваше превръзката на бедрото й. Видя, че тя е отворила очи и каза:

— Само лошо порязване. Дори няма нужда от шевове.

— Вече мога ли да си отида вкъщи? — попита тя и опита да седне. Ужасяваща болка прониза черепа й.

Лекарят нежно бутна раменете й, за да я накара да легне отново.

— Тази вечер ще ви задържим за наблюдение. Имате сътресение на мозъка.

Колкото и да искаше да спори за тази диагноза, тя просто му благодари.

След час беше настанена в самостоятелна болнична стая и Бракстън и Дрейк стояха на пост пред вратата. Казаха й, че в коридора е пълно с нейни разтревожени приятели. Докторът позволи на всеки от тях да надникне, но после настоя, че Пейтън се нуждае от почивка.

Тя се почувства толкова ужасно, че й се доплака, но не посмя да се разплаче, защото знаеше, че така главата ще я заболи още повече. Затвори очи и се престори на заспала, за да я оставят всички на мира. Искаше й се майка й да е при нея и да й каже, че всичко ще се оправи. Помисли си, че е смешно, че когато нещата не бяха розови, майка й винаги знаеше какво да каже. Всички останали от семейството я побъркваха. Реши, че цицината на тила й я беше направила по-емоционална и затова я спохождаха такива носталгични мисли за семейството й. Фин също често изникваше в мислите й.

Тя се събуди посред нощ. Вратата беше отворена само сантиметър-два и от коридора влизаше ивица светлина. Дезориентирана, тя не можа веднага да се сети къде се намира.

Чу някакво шумолене слабо, но не далечно. Някой беше в стаята при нея. Бавно се обърна и го видя. Фин се беше изтегнал на креслото и спеше дълбоко. Той се размести леко и продължи да спи. Той нямаше работа тук и тя още утре щеше да му каже да си ходи. Но не тази вечер. Сега й беше хубаво. Чувстваше се в безопасност. Фин нямаше да позволи на никого да я нарани.

Тази вечер той отново беше нейният шампион.